Илюстрация от “Централна градска част на София. Доклад за публичните пространства и обществения живот”, Gehl, 2017

Първо ние създаваме градовете, после те нас!

Ян Геел

Преди една година датският урбанист Ян Геел влезе рязко в България. Издаде на български книгата си Градове за хората, сключи договор със Столична община да направи София по-добър град за живеене, изнесе няколко лекции, обиколи всички телевизионни студия и даде интервюта за повечето вестници. Една година по-късно докладът на екип “Геел” за публичните пространства и обществения живот в столицата е факт, представен е на общината и широката публика и се обсъжда живо и страстно в социални мрежи и офлайн кафенета (наред с референдума в Каталуния, “кум-гейт” и Валери Симеонов).

Затова, тъй като по медиите се въртят едни и същи лошо цитирани и извадени от контекста лозунги, ни се струва уместно да обясним феномена Ян Геел и това, което прави в България, кратко и ясно.

Кой е Ян Геел

Ян Геел дава автографи по време на представянето на доклада в УАСГ, 4 октомври 2017

Ян Геел е архитект и урбанист (по-скоро градски консултант), който вярва, че съвременните градове могат да станат добро място за живеене чрез няколко прости и конкретни мерки:

• Намаляване броя на автомобилите (или премахването им, където е възможно)
• Окуражаване на хората да ходят пеш и да карат колелета чрез създаване на удобна веломрежа и повече пешеходни пространства
• Създаване на привлекателна публична градска среда
• Повече зелени площи и паркове
• Повече места за срещи и общуване между хората
• Малък мащаб на застройката (ниски и разнообразни сгради срещу високи и еднообразни комплекси)
• Грижа за отделния човек и малките общности

Тези мерки и самият Ян Геел са част от физиономията на т.нар. Нов урбанизъм (New urbanism), който избухва по някое време след Втората световна война като реакция срещу модернизма и унифицирането на градовете по правилата на Корбюзие, CIAM и Интернационалния стил (това е и причината, поради която във всяка своя лекция Геел напада градоустройството на следвоенния модернизъм с едни и същи, до болка познати слайдове). Историческата хронология, съвсем опростено, е следната:

1. Индустриалната революция от XIX в. придвижва големи маси хора към градовете, които се разрастват неконтролируемо, а качеството на живот там спада. Появяват се гъстозаселени нехигиенични гета (мислете си за романите на Чарлз Дикенс и бедния Оливър Туист) Гетата на викториански Лондон, 1869 - 1873. Гравюра Гюстав Доре. Източник: The British Library
2. В началото на XX век модернизмът се опитва да поправи бедата като зададе чисто нови правила за организация на градовете. Сред тях са зонирането им на четири основни функции (обитаване, отдих, труд и транспорт), които се отделят една от друга чрез свободни паркови пространства и се свързват с големи, широки пътища, които са, да, пълни с коли. Формулата става толкова популярна, че след Втората световна война се прилага повсеместно и на Изток, и на Запад, и в капиталистическия, и в социалистическия свят. (И като всяка утопия се похабява бързо от прекомерна употреба).Макет на Сияйния град на Корбюзие, станал основа за модерната утопия
3. След 60-те години и особено през 80-те и 90-те архитекти, градски активисти и постмодернисти надигат глас за загубената градска идентичност, за малкия мащаб, смесването на различни функции и градското многообразие. Това е особено важно за развиващия се след 1989 многонационален, мултикултурен глобален град, който просто трябва да бъде “за хората”, за да оцелее в конкуренцията за имидж, туристи, бизнес и работна ръка. Джейн Джейкъбс срещу Робърт Мозес в борбата за по-човешки Ню Йорк. Източник: "Rober Moses:The Master Builder of New York City", Pierre Christin, Olivier Balez

И тук се появява Ян Геел, който казва: “Аз знам правилата, по които вашият град ще стане град за хората. Ще ви помогна”.

Идеите му са прости, ясно обяснени, а и толкова очевидни, че няма човек (и община) с малко здрав разум в главата, който да им се възпротиви. Геел вероятно искрено вярва в своята формула, но в същото време, съвсем в духа на времето ни, я е опаковал като добре продаваем продукт, който предлага неуморно от град на град по цял свят. Една книга, една 30-минутна лекция и няколко прости правила. Всъщност той прилича повече на проповедник, отколкото на стандартен архитект. И, в крайна сметка, в това няма нищо лошо, ако е в името на благородната цел градовете ни да стават по-добри, а хората в тях — по-щастливи.

Споделена улица в Брайтън, Англия. Проект и източник: Gehl

Уловката

Има една подробност, обаче, заради която новите урбанисти (и Геел в това число) са често критикувани. Всеки град по света е различен и има своя собствена история, идентичност, топография, манталитет на жителите дори. Няма как една универсална формула да проработи навсякъде автоматично, без промени, отчитащи локалната специфика. Това е също толкова тоталитарно, колкото арогантната увереност на модернистите, че именно те знаят най-добре как трябва да изглежда идеалният град на бъдещето.

Правилата на Ян Геел, прилагани упорито и с последователна политическа воля, водят до отлични резултати в северноевропейските градове и градовете под тяхно културно влияние в Австралия, Нова Зеландия и Северна Америка. Градовете в Южна Европа са съвсем други (искаме лично да се запознаем с човека, който ще извади жителя на Атина от колата му и ще го накара да кара колело). Градовете от Източна Европа са минали през различна политическа система за близо половин век, което не е за пренебрегване. Да не говорим, че градове като Делхи и Пекин също трябва да станат “за хората”.

Какво прави Ян Геел в София

Ян Геел е в София, за да анализира проблемите на града и да напише краткосрочни и дългосрочни мерки за решаването им в доклад. Ян Геел е само консултант. Като всеки консултант, неговата задача не е да реши проблемите на града, а само да ги посочи и да даде предложения. А след това градската управа ще реши колко от тях да изпълни.

Какъв е този доклад и какво пише в него

Докладът (PDF, 117 MB) е от около 100 страници, с много зелен цвят и разделен на 4 секции:

• Amenities (малко подвеждащо преведена на български като Градска идентичност)
• Mobility (Мобилност)
• Public life (Обществен живот)
• Public space quality (Качество на публичното пространство)

Това не е формален текст, тъй като засяга ключови проблеми на града, има конкретни проучвания и в тази връзка можем да кажем, че е контекстен. Обхваща само центъра на София (за всеобщо, включително наше, разочарование), където, няма какво да се лъжем, е по-лесно.

Въвеждащите думи и общите текстове в доклада на места звучат като извадени от Уикипедия или писани от прогимназиална учителка, но не си струва да се заяждаме за това (не вярваме някой софиянец да е пропуснал факта, че градът има древна история, заобиколен е от планини, а на юг от него се намира прекрасната планина Витоша).

Грубо основните изводи от доклада могат да се обобщят така:

• Най-ценното на София са планините, парковете и водата (в това число минералните извори). Липсват връзки между планините и центъра, гледките към планините са застрашени, минералните извори не се използват достатъчно, а зелените зони са предимно в южните части на града.
• Колите трябва да се изкарат от центъра и да обикалят по обходни рингове (напр. бул. Сливница). За сметка на това центърът трябва да е достъпен с бърз и удобен градски транспорт или с велосипед.
• Трябва да се организира свързана пешеходна мрежа от улици и площади в центъра (в това число и велоалейна).
• Трябва да ценим и развиваме цялото културно-историческо наследство, от всички епохи.

И накрая, според доклада всичко трябва да е data driven, т.е. непрекъснато да се събират — и публикуват — данни за пешеходния трафик и обществения живот в публичните пространства, за да се следи доколко промените са успешни.

Най-важни в този доклад са наблюденията и препоръките. Те, разбира се, са елементарни, ясни и повтаряни от години от български беловласи градостроители, млади неправителствени организации и градски активисти. Един общински съветник наскоро каза в национален ефир, че това, което прави Геел, не е точно градоустройство, а социална психология т.е. мерки, които целят не да решат проблемите на града, а да направят хората по-щастливи. Не е лошо определение.

Та за препоръките. Можем да ги разделим на 3 групи (във всяка група сме сложили нашите фаворити):

Полезни и лесни

• Подобрете местата за пресичане на околовръстния път и осигурете по-качествени, ясно обозначени пешеходни връзки между градския център и планината.
• Съхранете и разширете зелената мрежа.
• Премахнете колчетата и налагайте глоби на автомобилите, паркирани върху тротоарите.
• Изградете по-качествена велосипедна алея по протежение на бул. „Тодор Александров“.
• Използвайте старите железопътни линии за велосипедни алеи или зелени площи.
• Улеснете пресичането на нивото на улицата.
• Подобрете интермодалността чрез въвеждането на интегрирана билетна система, която позволява използването на една карта за всички видове обществен транспорт.
• Организирайте публичен дебат на тема 24-часов градски транспорт по основните линии.

Важни и трудни

Защо трудни? Защото прилагането им засяга частна собственост и инвестиционни намерения, свързано е с промяна на манталитет и мислене на хората или с наличието на политици-визионери с изключителна морална устойчивост. Все трудни неща.

• Съхранете зрителните коридори. Строителството и регулацията трябва да са съобразени с визуалните коридори, така че бъдещите сгради да не пречат на гледката.
  Това е много важно и много пожелателно за град, в който одобрението на 200-метрови небостъргачи в Лозенец е въпрос на икономически и политически лобизъм, а не на градско визионерство.

• Ценете всички исторически периоди. Уважавайте и поддържайте паметниците от всички епохи и времена.
  Отново много силно пожелателно за община, която наскоро разруши паметника “1300 години България” пред НДК и за общество, които все още не е в мир с близкото си минало.

• Разработете насоки за оформяне на фасадите на сградите, цветовете им, осветлението по тях, материалите, витрините и разположението на климатиците.
  Визуален код категорично би бил много полезен, дори вече има опити за проекти в тази посока. Но това е дълъг и мъчителен процес, който вероятно ще удари на камък при частната собственост.

• Изградете свързана пешеходна мрежа. Създайте пешеходно ядро посредством пешеходна връзка между площад „Бански“, ЦУМ и площад „Света Неделя“. Променете визията на площад „Независимост“.
  Изключително важна препоръка, която действително би променила коренно усещането в центъра на София. Но е свързана с много дебати и ключови гласувания в Общинския съвет. Първата стъпка в тази посока вече се прави със затварянето на Витошка от ул. “Алабин” до бул. “Стамболийски”.

• Премахнете паркингите на пл. “Батенберг” и площад “Света Неделя”
  Виж по-горе.

Очевидни, но вероятно неприложими

Защо неприложими? Защото дават вече познати идеи за решения на дългогодишни проблеми, които досега не са проработили. Явно трябват други решения

• Интегрирайте реката в публичното пространство. Почистете водите и изградете непрекъсната алея по протежение на реките с достатъчно места за отдих. Идентифицирайте удобно разположена зона край водата за изграждане на временен открит бар или друго подобно съоръжение. В ключови локации могат да се организират нови места за сядане, така че хората да могат да поседнат край водата и да се полюбуват на природата.

Това звучи прекрасно и от години софийските градостроители предлагат варианти за обживяване на реките, но те все така си остават мръсни и непривлекателни места с плъхове и отпадъци. Както каза една позната-неархитект: “Това не са никакви реки, а канали и носят лайната на Княжево, което още няма канализация”.

• Активирайте вътрешните дворове. Отворете ги и за външни ползватели.

Софийските вътрешни дворове са изключително ценна характеристика на града, но са частни. Опити за отварянето и обживяването им има още от социализма, но никой не може да накара група собственици на педантично парцелиран и ограден вътрешен двор да го отворят за външни посетители. По думите на друга позната: “Та те не допускат там дори съкооператорите си, които не притежават идеална част от земята”.

Какво предстои: лошият сценарий

През 2004 Ян Геел сключва договор с Лондонската община и изработва доклад как да подобри начина на живот в града. През 2014 той признава, че общината е пренебрегнала неговите съвети и качеството на живот в града не се е подобрило, а напротив.

Така че ето един лош сценарий и за София:

Местните избори през 2019 са минали. Оказва се, че датските консултанти и ентусиазмът на участниците от българска страна са употребени за политически пиар. Докладът е прибран в чекмеджетата на НАГ, препоръките му още се обсъждат в безкрайни работни групи. Никой не знае как и кога ще бъдат приложени. Главният архитект на София е сменен. Софийските кръстовища (на 2, 3 и повече нива) са задръстени с коли, софийските тротоари — все така осеяни с колчета, а силуетът на града — доминиран от неадекватни високи сгради.

Какво предстои: добрият сценарий

Миналата седмица си говорихме с приятели-архитекти от Холандия за Ян Геел. Те казаха, че мерките, които той и останалите нови урбанисти предлагат, се прилагат систематично от години в Ротердам, Амстердам и други северни градове и действително работят. При това не само психосоциално (хората са по-щастливи), но и икономически (развива се малкия бизнес, идват повече туристи, инвестициите се възвръщат). Затова общините продължават да ги прилагат. Има един тънък момент обаче: моделът “Ян Геел” не работи, ако се прилага една или няколко от мерките (примерно ограничи се паркирането, без да се развие публичния транспорт и без да се направят паркинги и т.н.). Всички мерки трябва да се прилагат едновременно.

Ето защо представеният на 4 октомври доклад на екип “Геел” е само първа стъпка в един дълъг поход, който трябва да бъде воден от политици и общински власти последователно, убедено и без партийни пристрастия. И трябва да сме наясно, че в крайна сметка всичко зависи от нас. А не от чуждите експерти, които днес са тук, утре в Тирана или Прага, а вдругиден – отново в прекрасния за живеене град Копенхаген.

НДК е само поводът за този текст. Но тъй като е едър повод (в смисъл добре оформен, симетричен, вижда се отдалеч), ще започнем с него. А после ще отворим дума защо проблемът е отвъд НДК и засяга по принцип реконструкцията на сгради от втората половина на ХХ век.

Всички знаем, че от 1 януари 2018 България за пръв път ще поеме председателството на Съвета на Европейския съюз. Знаем и че за целта ударно се ремонтират ключови за изпълнението на отговорната мисия сгради в София: НДК (където ще се провеждат голяма част от събитията по време на председателството), Дом 2 или правителствения хотел в резиденция Бояна (където явно делегатите ще спят), зала “Света София” в бившия Партиен дом (официалната локация, която по всичко личи, че няма да е ремонтирана дотогава) и т.н.

На фона на това отговорно държавно концентриране на усилия за една сама по себе си чудесна цел, коментарите относно архитектурните и естетически качества на ремонтите изглеждат дребнав прът в колелата на европрогреса. Но по-добре да бъдат направени сега, отколкото в края на годината, когато инфарктно препотени подизпълнители и министри ще премитат строителния прах часове преди двайсетте хиляди европейци да кацнат групово и поединично на летище София. Тогава вече критиките ще бъдат излишни и закъснели.

Ремонтът на НДК

И така. Проектът за ремонт на НДК беше официално обявен през ноември миналата година със смелата заявка, че отношението ще бъде като към паметник на културата (макар социалистическият дворец на народа да не е реален такъв). За Коледа сградата се окичи с гигантски трансперанти на западната и източната фасади, отброяващи дните до края на ремонта с визуализация на идейния проект за зала 3.

Снимка: НДК

Последваха снимки как се опазват произведенията на изкуството, въпроси как е избран проектантът, шум около избора на нови мебели-реплики, скандали около финансирането и сроковете. Нормално.

Всички произведения на изкуството действително се обгрижват внимателно. Снимка: НДК

Ние цъкахме с език отстрани, но си казвахме, че въпреки всичко нищо кой знае какво лошо не може да се случи на НДК под ръководството на хора, които направиха ДНК и театър Азарян, махнаха билборда на водка Flirt откъм бул. България и създадоха Перото, при това с лого, използващо оригиналния шрифт на всички надписи в НДК.

През зимата симпатична инсталация със строителни материали онагледи старта на ремонта. Снимка: НДК

През пролетта започнаха да се подменят настилките. Нови плочки (вляво), имитиращи оригиналния мрамор (вдясно)

После видяхме с очите си как се изхвърлят мебелите от горните етажи, видяхме новия гранитогрес, който имитира оригиналния мрамор из фоайетата (вярно, замества гадните 90-арски плочки, но защо имитация?), и светещите елементи, които трябва да подменят емблематичните гипсови форми на окачените тавани из двореца. И се притеснихме.

Какво му е ценното на НДК?

НДК през 80-те. Снимка: ATRIUM Архив

НДК е не само онзи шаблонен силует с фонтаните от картичките за София. НДК е най-голямото открито представително пространство, което столицата ни притежава, и което, заедно с едромащабната основна сграда, е било замислено да демонстрира партийната мощ и силата на новите културни политики от късния соц. В резултат в архитектурата, детайлите и изпълнението не е допуснат никакъв компромис (с печалното изключение на кофти сложените облицовъчни плочи на паметника “1300 години България” отпред).

НДК в строеж. Снимка: ATRIUM Архив

Сградата е ярък пример за регионално преосмислен късен модернизъм (практикуван по онова време у нас) и в момента е запазена в (почти) цялата си автентичност на всички нива: от външните каменни облицовки, през “слънцето” на Георги Чапкънов над главния вход, до дограмата, шрифта на надписите и оригиналните табели. В интериорите на двореца основен акцент е важният за периода “архитектурно-художествен синтез” (т.е. има адски много произведения на изкуството), който е проведен целенасочено, с много добри постижения на отделните автори.

Как да опазваме НДК

Снимка: ATRIUM Архив

Рядко има сграда, която е едновременно толкова голяма и с толкова последователно изградена идентичност. Соц или не, това е положението.

Сградите се гледат с очите отдалеч, но се усещат много по-мощно отблизо, докато натискаш дръжката на вратата, прокарваш ръка по парапета или придърпваш стола по мокета към масата.

Ето защо ключово е не само формалното запазване на външния вид на сградата, но и запазване на автентичността слой по слой, та чак до прословутия мрамор и крушките на лампите. (Да не говорим, че ако в Monocle подозираха за съществуването на НДК, вярвайте, щяха да си скъсат естествените каучукови подметки на тъмносините мокасини, за да дойдат да снимат леко овехтелия соц модерен лукс на сградата и да пишат снобски есета за потъмнелия месинг и дървените ламперии).

Автентичността може да се пази не само буквално, но и като дух на сградата, като атмосфера. Без имитации, където оригиналът е загубен, и с намеса, която безпогрешно носи в себе си съвременността.

Това, разбира се, важи за опазването на всички сгради, от всички периоди. Но при сградите от втората половина на ХХ век някак все още се разбира трудно. Лесно е да си представим, че парапетът от ковано желязо и каменните стъпала на една къща от 1910 на ул. Мальовица примерно са ценни. Но трудно все още приемаме, че същото важи и за видимия бетон на зала Фестивална или за окачените тавани на НДК.

Как да опазваме модернизма въобще

Опазването на сградите от модернизма по принцип е деликатен момент. И за това има няколко причини:

• Модернизмът е анти-историчен стил, без грам романтика и носталгия. Той зачерква миналото и гледа към бъдещето. Съответно трудно се въздиша по сграда от модернизма – тя е нахакана и самоуверена и рядко предизвиква съжаление

• Модернизмът има за цел да промени средата тотално, съответно е авторитарен и обича да флиртува с властта. Модернизъм е и фашистката архитектура на Мусолини, и социалистическата архитектура на Източния блок

• Модернизмът след Втората световна война по цял свят е по-скоро ляв и обича социалните експерименти. Съответно посланията му са спорни политически, а сградите му стават опасни

• Модернизмът остарява зле. И за да бъде оценен трябва чувствителност към пространството, която да мине отвъд обвивката от излющена бяла мазилка, падаща каменна облицовка и течащи тънки стоманени дограми

През последните години авторитетни световни организации за опазване на архитектурното наследство често алармират, че глобалната неприязън (или, хайде, неразбиране) на обществото към сградите от модернизма (особено следвоенния) е пагубно за градовете и унищожително за много брилянтни примери за архитектурна дързост. Правят се списъци със застрашени сгради, спонсорират се целеви реставрации и дори се раздават награди за реконструкции на сгради от епохата. Затова добри примери напоследък има, макар “войната срещу модернизма” да продължава все така ожесточено.

През април беше съборена изложбената зала Hall of Nations в Делхи, Индия. Построена през 1972, сградата се считаше за инженерно постижение с първата прътова стоманобетонна конструкция в света

Библиотеката на Алвар Аалто в гр. Виборг, Русия

Viipuri Library след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Една от първите сгради на финландския архитект Алвар Аалто е завършена през 1933 в гр. Виборг, тогава в границите на Финландия. След края на Втората световна война градът попада на територията на СССР, а библиотеката се използва без прекъсване през целия ХХ век. Сградата е класически модернизъм, при който формата директно следва функцията, но Аалто внася и своята лична емоционална нотка с органичните форми на таваните в интериор и преливането на пространствата.

През 1991 състоянието на сградата се влошава драстично и е стартиран руско-финландски проект за реставрацията й. Процесът е бавен, прецизен и крайно уважителен. Отнема 12 години. Реконструираната библиотека е официално открита през 2013, печели наградата за реставрация на сгради от периода на модернизма на World Monuments Fund през 2014 и има голям шанс да бъде вписана в World Heritage List на ЮНЕСКО.

Известната лекционна зала с извит дървен таван след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Park Hill, Шефилд, Великобритания

Снимка: Hawkins/Brown

През 1998 бруталисткият жилищен мегакомплекс Park Hill в Шефилд става най-голямата сграда, обявена за паметик на културата в Европа. Комплексът е завършен през 1961 и е част от вълната социални жилища на лявата британска следвоенна политика, впоследствие превърнали се в “ужасните гета от мрачен видим бетон”, които всеки уважаващ себе си англичанин мрази и иска да събори.

Park Hill преди и след. Снимка: Hawkins/Brown

И все пак, Park Hill оцелява. Подложен на учебникарска реконструкция, комплексът запазва пространствата и духа си и губи усещането за западналост. С премерена и фина намеса архитектите от Hawkins/ Brown му придават категорично съвременен вид като едновременно запазват всяка следа на автентичност, чак до известният графит I love you, will u marry me на една от бетонните стени, възстановен със светещ неон.

Снимки: Hawkins/Brown

DeFlat Kleiburg, Амстердам

Снимка: Marcel van der Burg

Още една реконструкция на емблематичен жилищен комплекс от 60-те, този път в околностите на Амстердам, изненадващо спечели тазгодишната награда за нова европейска архитектура EU Mies van der Rohe Award. Гигантският извит блок с 500 апартамента е спасен от разрушаване, след като инвеститорски консорциум решава да реновира обвивката и общите пространства, а да остави апартаментите като свободни недовършени клетки, дори без преградни стени, в които всеки обитател да реши какво да прави сам за себе си. Фасадите са олекотени и осветени, но умишлено са запазени хоризонталните линии и детайлите от видим бетон. Самият видим бетон е изчистен от боята, нанасяна върху него през годините, и е рехабилитиран.

Снимка: Marcel van der Burg

Как да (не) опазваме модернизма в България

Този въпрос е още по-деликатен у нас, където модерната архитектура на следвоенна България е всъщност социалистическата архитектурата на Народна Република България. Съответно тя е сериозно политически натоварена, масово не се разбира и поголовно не се цени. В резултат почти всички ремонти на сгради и пространства от периода завършват неприятно. А такива като нас се молят пари по-скоро да няма и да не стигат, за да може ремонтите да са малки, незначителни и козметични. И някакси да се отложат за по-добри времена, когато ще започнат да се ценят и пространствата, и естетиката на соц модернизма у нас.

Ремонтът на зала София в Борисовата градина е пример как не се реконструира следвоенна архитектура

Същото важи за ремонта на Централна гара

И за всички намеси в сигурно най-иконичната училищна сграда в София: 122 ОУ в Лозенец

Затова искрено се надяваме, че ремонтът на НДК ще завърши щастливо за сградата и българската архитектура въобще. И не ни се мисли какво се случва в Дом 2 на резиденция Бояна, където достъпът е контролиран, а какво да се унищожи има много.

Илюстрация: Madelon Vriesedorp. The Manhattan Project

По-късно, докато седеше на своя балкон и ядеше кучето, доктор Робърт Лейнг размишляваше върху необичайните събития, случили се в огромната жилищна сграда през последните три месеца. Сега, когато всичко се бе върнало в нормалните си релси, го учудваше как без някакво очевидно начало, без повратна точка, животът им бе навлязъл в друго, зловещо измерение. Със своите четирийсет етажа и хиляда апартамента, супермаркет и плувни басейни, банка и начално училище – всички те на практика изгубени в небесата – небостъргачът предлагаше предостатъчно възможности за конфронтация и насилие. Собственият му апартамент, гарсониера на 25-ия етаж, бе последното място, което Лейнг би посочил като арена за начало на схватките. След своя развод той бе купил тази безбожно скъпа килийка, свряна почти наслуки в извисилата се като планина фасада, специално с цел да намери мир, покой и анонимност. Затова бе странно, че въпреки всичките му усилия да се отдели от своите две хиляди съседи с техните тривиални ядове и разпри, съставляващи целия им социален живот, първото по-значимо събитие се бе състояло именно тук, на този балкон, където сега той клечеше край огъня от телефонни указатели и похапваше от печената задна четвъртина на немската овчарка, преди да се отправи за лекцията си в медицинския факултет.
Из „Небостъргач“, Дж. Г. Балард. Издателство Colibri

Страстната седмица отмина, но страстите около новия софийски небостъргач Парадайс тауър — не. Усещането е, че всичко вече е казано. В социалните мрежи се споделят статии, статуси и подписки, интервютата в сутрешните блокове са в разгара си, в професионалните гилдии се оформят лагери. И така трябва да бъде — по въпроса за софийските небостъргачи трябва да се говори още много и редовно. Защото Великден може и да е отминал, но тауърът ще стои дълги години на софийския небосклон. И няма да е сам.

Предисторията накратко.

Визуализация на приетия РУП за нов небостъргач в Лозенец. Изображение: Борислав Загорски

През 2016 г. проектът за нов работен устройствен план (РУП), който да позволи изграждането на 215-метрова кула до мол “Парадайс” в софийския квартал Лозенец, пристига за подпис на бюрото на новия главен архитект на София Здравко Здравков. Височината е базирана на вратичка в чл. 27, ал. 3 от ЗУТ и по-точно на тълкуването му от един заместник-министър преди 10 години, че имот, който граничи с 3 или повече улици може да бъде застрояван неограничено в плътност и височина, независимо какво предписва устройствения план на София. Този т.нар. “казус НИКМИ” даде зелена светлина на първите високи чудовища в софийското небе — трите небостъргача до НДК, и отвори кутията на Пандора за всички останали.

Проектът за “Парадайс тауър” е връщан за преработка неколкократно.

През декември 2016 г. Общинският експертен съвет по устройство на територията изисква обосновка на височината, силуета и трафика, който би генерирала такава сграда на това място. През януари проектантите представят исканото и експертният съвет пуска проекта.

Обемното проучване от проектантите Проарх през декември

“Pimp-нати” визуализации на същото, които вече циркулират през април

На 22 февруари проектът минава без особени проблеми през Комисията по градоустройство към СОС (8 гласа за и 3 против) и е включен като точка в дневния ред на заседанието на общинския съвет от 23 февруари. Вследствие на острата реакция на няколко общински съветници срещу бъдещия небостъргач, точката отпада от дневния ред. Изборите естествено отлагат спорния казус, който обаче се завръща в дневния ред веднага след приключването им.

На 6 април, в рамките на едно бурно заседание на СОС, проектът е одобрен с гласовете на ГЕРБ, ВМРО и Атака. (Това заседание заслужава отделна статия, роман или поне фейлетон. В рамките на 3 часа, докато ядат солети, надвикват се и цъкат във Facebook, общинските съветници гласуват 67 (!) точки, включително референдума за Младост, съдбата на няколко важни културни проекта, ремонтирането на съблекалните на стадиона в село Негован, финансирането на нови спортни площадки в село Кътина и село Кубратово и… небостъргача “Парадайс тауър” в Лозенец. Записът от заседанието си струва всяка една минута, а обществото ни дължи много на общинския съветник Иво Божков, който излъчва наживо и нагледно ни демонстрира що е то демократична прозрачност и как тя трябва да се прилага у нас).

Как гласуваха общинските съветници по казуса с небостъргача до мол “Парадайс”. Съветниците в сиво не са гласували, част от тях обаче са присъствали на заседанието. Илюстрация: Войслав Тодоров

Сега, преди да кажем защо този небостъргач е проблем, трябва да си отговорим на няколко въвеждащи въпроса.

Защо по света се строят небостъргачи?

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Защо днес те НЕ са символ на прогреса?

И накрая:

Защо в България се строят небостъргачи?

И готова ли е София за небостъргачи?

Защо по света се строят небостъргачи?

В архитектурния свят сме свикнали да приемаме небостъргачите за триумф на строителната мисъл над ограниченията. Небостъргачите демонстрират, че човекът е способен да измисли конструкция, която да преодолее възможното, да предизвика природните сили, да стигне небето и, за разлика от Вавилонската кула, да оцелее за дълго.

Съвременният небостъргач става възможен в края на ХIХ в. благодарение на две технологични открития: металната конструкция и асансьорът. И се превръща в манифест на капитала, който изстисква максимума от едно парче земя.

И тогава, и сега небостъргачите се строят по три основни причини:

От необходимост. Защото няма достатъчно място и/или земята е скъпа (Манхатън, Япония, Хонг Конг)

От амбиция. Защото трябва да се направи невиждана досега сграда, която да вдъхнови, възмути, предизвика, но във всички случаи да развълнува света

От комплекс за малоценност. Защото трябва да се направи поредната най-висока сграда, която да покаже, че и ти си по нещо най- на света (Азия, Близкия изток)

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Независимо от горните неособено благородни причини, небостъргачите за дълго бяха символ на прогреса. Те предлагаха утопичен урбанистичен модел за вертикален град, град на бъдещето, който да събира в себе си всички функции, необходими на съвременния човек. Тази утопия бе в унисон с бурното технологично развитие на ХХ в., когато нищо не беше невъзможно и човечеството беше заето да завладява Космоса, да преодолява скоростта на звука с пътнически самолети, да мечтае за Plug-in Cities, Walking Cities и Clusters in the Air.

А когато в играта влиза и свободният пазар, небостъргачите започнаха да доминират небето в центровете на повечето големи градове по света. За добро или лошо.

Защо обаче днес небостъргачите не са символ на прогреса?

Всички високи сгради по света си приличат. В огромната си част те са безадресни кутии с най-разнообразна форма, които често нямат нищо общо с характера на града, в който се намират. Отделно, хората постепенно се умориха от утопични мечти. Идеалният град на бъдещето, в който всичко е възможно в една висока мегаструктура, се превръща в ужасяваща антиутопия, която никой не иска. Хората си искат павираните улички, редиците стари къщи, парковете, назъбения силует с църковни кули, малките площадчета, човешкия мащаб.

Днес истински прогресивната архитектура е онази, която им дава точно това – усещането за нормален живот. А истински успешният предприемач е онзи, който печели не от високи кули с неприлична форма, а от хоризонтални структури с богата и обмислена функция, които безконфликтно се вплитат в съществуващия град, без да го доминират или задушават.

И сега въпросът е:

Защо в София тепърва започват да се строят небостъргачи?

Честно, ние нямаме отговор на този въпрос. В София и около нея място очевидно има достатъчно. Земята не е скъпа (в сравнение с Манхатън или Токио). Шансът да построим най-високата сграда в света е пренебрежимо малък, а вероятността това да бъде невиждано архитектурно постижение клони към нула (и построените досега у нас небостъргачи го доказват).

Единственият възможен отговор е убийствено прозаичен – извличане на максимална печалба от минимален терен. Чак ни е срам да го напишем.

Всъщност така е било още в зората на небостъргачите, в развиваща се Америка в началото на ХХ век. После градските управи, под натиска на обществото, налагат редица правила с цел високите сгради да не пречат на нормалния градски живот.

Първите регулации за новостроящите се небостъргачи са били въведени точно преди 100 години, през 1916, в Манхатън

През последните 15 години Лондон например въвежда поредица от мерки за контрол върху новостроящите се небостъргачи. Коридорите със защитени гледки са важна част от тях. Те ограничават разполагането на високи сгради на пътя на гледката от и към ключови за града забележителности като St Paul’s Cathedral, Tower of London, редица монументи.

Това обаче не помага особено на града. Днес английските архитекти с раздразнение наричат Лондон новия Дубай.

Зоните със защитени от високи сгради гледки към St Paul’s Cathedral

Кое не е решение на проблема с небостъргачите в София

Карта на СМФ зоните (или местата без ограничения за котата корниз) в действащия общ устройствен план на София. Гледайте частите, оцветени в плътно, ярко розово. Източник: Софпроект ОГП и НАГ

Циркулират две основни групи от вероятни решения.

Първото твърди: небостъргачите се появяват на местата в София, където устройственият план на града е предвидил вторични градски центрове. Всичко е въпрос на градоустройство. Моделите, които виждате, са само разрешен застроен обем, може да не се застрои целият, може да поканим някой готин архитект да направи супер як небостъргач (примерно в Лозенец, в дупката до мола).

Вторични градски центрове обаче могат да се правят не само вертикално, това първо. И второ, шансът да получим висока сграда с хубава архитектура, дори и от стархитект, си е руска рулетка. Може да се окажем със сграда-икона, а може и да изхарчим много пари за пълен провал.

Небостъргачът 432 Park Avenue в Ню Йорк на Рафаел Виньоли е елегантна вертикална интерпретация на манхатънската мрежа

През 2015 т.нар. Walkie Talkie (небостъргачът най-вдясно на снимката) в Лондон, на същия архитект Виньоли, е определен за най-лошата сграда във Великобритания. И с право

Другото решение твърди:
Инвеститорите във високи сгради трябва да си платят по-високата социална цена. Трябва да плащат по-големи такси, трябва да предвидят обществено достъпни зони, трябва да облагородят средата около себе си, трябва да отделят в сградите място за детски градини, библиотеки и прочие.

Това се практикува в другия свят, действително (макар сп. “Ню Йоркър” често да излиза с подигравателни статии колко формално поредният инвеститор е отделил 500 кв м за недоослънчени общински жилища с ужасен отделен вход като за хора втора ръка). Има по-голям проблем обаче. Колкото и висока социална цена да е платена, тя ще облагодетелства много малка част от жителите на града. Останалите ще трябва да се примирят с (нескопосания) силует на поредния небостъргач пред прозорците си и да преглътнат поредната транспортна тапа в София.

Кое би могло да бъде решение

Първият вариант е създаване на система от защитени гледки (по примера на горепоказаните protected views в Лондон, Сан Франциско и др.) и правила колко и къде могат да се появяват високи сгради в София. Това автоматично води до ревизиране на зоните с неограничено по височина строителство от действащия устройствен план на града.

Вторият вариант е да се прецени дали София изобщо е готова за небостъргачи и имат ли те място в града ни. Какви са капиталите, които идват с тях, и доколко са ключови за икономическото развитие на града. София е град със собствен характер и, да си го признаем, без особена култура на високите сгради. Да я обсипем рязко с небостъргачи без наличието на градоустройствен и инфраструктурен капацитет, който да ги поеме, е като да пуснем шанхайски космати раци в Темза (по сравнението на един английски журналист). Ще изядат всички местни видове без остатък.

За финал

Tози финал не е оптимистичен. Съсипващо циничен е фактът, че Столична община сключи договор с датския урбанист и радетел за “човешки” градове Ян Гел, приветства с възторг неговите експерти в края на март и само една седмица по-късно гласува с мнозинство подробен устройствен план, с който разреши най-високия досега небостъргач в София. Наясно сме, че всичко е “законосъобразно” и администрацията в НАГ е нямала законен начин да спре тази строителна инициатива.

Но някой трябва ясно и отчетливо да каже кога един (лобистки) закон работи за града и кога за нечии съмнителни интереси. Една от добрите инициативи на новия главен архитект се нарича Визия за дългосрочно развитие на София. Искрено се надяваме, че тази Визия не е пореден трик за “приласкаване” на критиците на Общината и тяхното укротяване в комитети и анонимни работни групи. Защото именно Визията трябва да зададе правилата, по които ще се развива градът ни през идните десетки години. И това неминуемо включва глава за небостъргачите.

Само да припомним. Ян Гел не е против небостъргачите в южната част на София. Ян Гел е против небостъргачите въобще.

“Град на капитала” и “град за хората” са клишета от речника на всеки ляв активист (дори и ако се нарича десен). За целите на тази статия обаче ни вършат добра работа и ще ги ползваме без ирония.

В края на юни по медиите изгря мащабен проект на турската компания “Гаранти Коза”, която в момента усилено се труди да превърне изгорелите от слънцето стърнища в Младост (около бившето Аско Деница) в райски комплекс от сънищата на дубайски шейх. Та придобила апетит след грандиозното младостко начинание (което вече се строи), компанията закупува терените на бившия завод “Балканкар” в София и прави проект за още по-голям комплекс, този път на един хвърлей от Пирогов и Руски паметник.

Проектът на Гаранти Коза в Младост или т.нар. “Гранд Каньон”

Проектът на Гаранти Коза до Пирогов или т.нар. “Площад на Коза”

Инвестицията ще е на стойност 1 млрд. евро, които ще осигурят 4 небостъргача (3 жилищни и един офисен), хотел, мол и редица забавления около централно разположена изкуствена лагуна. Лагуната ще има и плаж. Проектантите от Benoy (мултинационално архитектурно студио с офиси от Лондон през Абу Даби до Сингапур) обясняват, че всеки елемент от комплекса е с уникален дизайн именно, за да се подчертае органичната еволюция на София като град.

Така.

Ако всичко по-горе ви звучи и изглежда смешно до абсурдност, грубо като намеса и oh-so-2008, прави сте. Но ако си мислите, че е незаконно и че има причина да не се изпълни, грешите.

Общият устройствен план на София или “Градът на капитала”

(една вметка за неархитекти) Сега действащият Общ устройствен план на София беше приет през 2009 и представлява карта с цветни петна, която се зумва бавно и изисква Flash и много търпение. Тези цветни петна са кодирани със съкращения, които всъщност обозначават типа градска зона (център, жилищна, промишлена) и какво може да се строи там (ако сте много любознателни, този линк ще ви помогне да блеснете пред колегите си неархитекти).

Има едно ключово съкращение СМФ или “смесена многофункционална зона”. Любознателните, проследили линка от по-горе, вече са видели, че “чистото” СМФ е зона, в която ограничения за кота корниз няма, а строителните показатели са много високи (с две думи може да се построи много на малка площ и да, може да има небостъргачи). Още по-любознателните може би са преодолели отвращението си към Flash-а, върнали са се на онази карта и са осъзнали, че тези СМФ зони, оцветени в бледолилаво, фланкират всички по-големи булеварди в София, включително и в широкия градски център, обхващат всички бивши промишлени райони, местата около гарите, старите трамвайни релси и депа.

Така изглеждат СМФ зоните в груба извадка от Общия устройствен план на София

В тази връзка проектът на Гаранти Коза е напълно логичен и законен и представлява нормална частна инвестиция на частен терен в зона, която не нарушава стария градски център.

Сега искаме хубаво да се вгледате в картата и да осъзнаете на колко още места това може да се случи. И да няма учудени, когато районът около Гара Пионер например започне драстично да се променя. Или най-накрая вдигнат онзи небостъргач на мястото на тенис-кортовете на Кемпински. И нали вече ви е ясно кой и как разреши онези чудовища до НДК.

Обяснено кратко и просто: Общият устройствен план на София е заченат и роден в годините на строителен бум с презумпцията, че (високо) строителство, офиси, молове и небостъргачи покрай големите софийски булеварди са добро нещо за хората. Че развиват града и икономиката и повишават качеството на живот. Това е общият устройствен план на един бъдещ “град на капитала”.

Ян Гел и “градът за хората”

В края на май пък стана ясно, че датският архитект и общественик Ян Гел ще идва в София, ще изнесе лекция, ще се срещне с новата софийска градска администрация и ще представи книгата си “Град за хората” (Cities for People, 2013).

Защо е важен Ян Гел? Защото е говорител на една нова позиция за развитието на градовете, а именно поставянето на нуждите на хората в центъра на решенията за бъдещето (нова, нова, колко да е нова, поне от средата на миналия век е, но е добре, че достига вече и до нас). Тази позиция, ясно ви е, защитава малкия мащаб, пешеходното и велосипедното движение, местния колорит, човешката среда, зеленината и изобщо малките неща, които правят един град различен и уникален отвъд крупните, централно планирани строителни проекти, транспортни артерии, кръстовища и небостъргачи. Майката на тази позиция е американската активистка Джейн Джейкъбс и отново по-любознателните могат да хвърлят око на полезен текст за тези двама градски герои. Или пък да си купят този комикс, който обяснява всичко нагледно.

Градът на капитала и градът за хората

Тук се сблъскваме с логичния въпрос дали проекти като гореописания на Гаранти Коза влизат в противоречие с омайните слова на градските активисти, които казват, че ние, хората, сме най-важни в един съвременен град. Може и трябва ли да бъде регулирана законната частна инвестиция само защото е голяма и грозна и нарушава завинаги характера на града? (Имайте предвид, че ние сме от хората, които започват да се чешат неистово навсякъде само като чуят думата регулация)

Не опира ли пак всичко до морал и… просто до по-добра архитектура?

Докато се чудите как да отговорите на горните въпроси (а лявото и дясното у вас влизат в ръкопашен бой), ще ви разкажем една история от Белград.

Ne da(vi)mo Beograd

Районът около жп гарата в Белград (помпозна неокласицистична сграда от края на 19 век) е позападнало място, видяло и по-добри дни. Има изоставени сгради, сергии с гаден фаст фуд и, до миналото лято — тълпи бежанци, които спяха в градинките. На един хвърлей обаче са брегът на река Сава и най-якото място в Белград в момента — кварталът Савамала, събрал в постиндустриалната разруха най-добрите барове, клубове и дизайн точки в града.

Събитие от ежегодния Mikser Festival, който се провежда в Савамала

Mikser House, центърът на дизайн живота в квартала

KC Grad, друго яко място там

Като цяло районът преживява класически bottom-up development като заведенията, културните фестивали и галериите около Бранковия мост постепенно го възраждат и водят след себе си активен културен и нощен живот, нови дизайн хотели, ко-уъркинг пространства и все повече готини хора. С две думи, супер място е Савамала.

Призракът на Савамала е най-известният герой от множеството графити там

През 2012 г. Александър Вучич, днес министър-председател, а тогава вицепрезидент на Сърбия, обявява грандиозен план за възстановяване на точно този крайречен район, преместване на гарата и мащабно строителство на офиси жилища, небостъргачи, променади и всякакви екстри на цивилизацията.

Проектът е наречен Belgrade Waterfront

Инвестицията е в размер на 3 млрд евро, инвеститорът е леко сенчестата компания Eagle Hills, регистрирана в Абу Даби, а сръбското правителство осигурява терените, формалностите и пълната подркепа за осъществяването на този проект “от национално значение”, който “ще възроди западналите части на града, ще доведе пресни капитали и ще отвори нови работни места”. Проектът е наречен Belgrade Waterfront, общият устройствен план на града е променен, за да отговори на нуждите му, а строителството на първа фаза започва през 2015 година.

2016. Графитите на Савамала постепенно отстъпват на новото строителство, а знамената на Belgrade Waterfront се веят навсякъде в квартала

Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

Междувременно жителите на Белград се самоорганизират и създават независимата организация Ne da(vi)mo Beograd, която ясно обявява целта си: “да се спре деградацията и разграбването на Белград от името на мегаломански градски и архитектурни проекти, особено такива като Belgrade Waterfront”.

Чий град? Наш град!

Сърбите са емоционални хора, знаете, и не си поплюват. Ne da(vi)mo Beograd пишат, говорят, правят акции, а напоследък и изключително активни протести, събиращи много хиляди хора, които протестират пред Народното събрание, по улиците на Белград, блокират кръстовища и тунели и навсякъде носят със себе си гигантска жълта надуваема патка, която се е превърнала в символ на съпротивата срещу Belgrade Waterfront (на сръбски “патка”, освен водоплаваща птица, значи същото неприлично нещо, както и на български).

Протест през април, 2016. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

И прословутата патка. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

Когато бяхме в Белград в началото на юни попаднахме на един от тези протести. Събота следобед, започваше да вали, а хиляди хора се трупаха пред белградската Скупщина. Имаше млади (от т.нар. “умни и красиви”), имаше възрастни архитекти и градостроители, които обясняваха на микрофона как такива проекти завинаги прецакват силуета на града, имаше тук-там дори националисти и антиглобалисти. Имаха много як и лесен за скандиране лозунг: “Чий град? Наш град!”.

Лозунгът

Лицата на протеста

Патката вече е станала лого

В крайна сметка, гледаме, протестите ескалират, набират все повече хора и изумителното е, че започнали като чисто архитектурни, са на път да се превърнат в политически (викове “Оставка!” по адрес на Александър Вучич се чуваха и в началото на юни).

Протестът на 26 юни, 2016. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

Протестът е затворил тунела към Стария град. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

…а лозунгите “Оставка” стават все повече. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

За капитала, морала и добрата архитектура

Тук се връщаме обратно на въпроса: имаме ли право да регулираме и протестираме срещу законни частни инвестиции, на частни терени, разрешени от Общия устройствен план само защото са големи като мащаб, лоши като архитектура и далеч от представата ни за “град за хората”?

Ами всъщност да. И не защото частните инвестиции трябва да бъдат контролирани, а походът на капитала спрян (ние вярваме в съзидателната сила на частната инвестиция от все сърце). А защото всичко опира до качество на предложената архитектура, до чувствителност на урбанистичната намеса към заварената среда, до прост, демодиран професионализъм. До една по-добра архитектура.

***

Само отбелязваме, че през 2009 г. Ян Гел гостувал в Белград заедно с архитект Даниел Либескинд, за да представят общия си проект за Luka Beograd (City on Water), аналогичен на Belgrade Waterfront проект за развитие на районa около бреговeте на Дунав и старото пристанище. Проектът в момента е замразен (за щастие).

По-долу не става въпрос за онези симпатични чудовища, които надзъртат иззад добре кадрирани снимки на града и бихме пращали, ако някой в чужбина ни пита как изглежда София. А за истински архитектурни чудовища, излишни също колкото паметника на Цар Самуил

Поглеждали ли сте София отвисоко напоследък? Но наистина да я огледате, не да проверите дали има сняг на Витоша или дали ще вали над Бистрица. Ако не сте, пробвайте (11-ия етаж на ВИАС или покрива на Шипка 6 са добра опция).

Ние например, които упорито твърдим, че големите промени в един град започват от малките неща, че плочките са важни, защото повечето време си гледаме в краката, наскоро, след едно такова оглеждане отвисоко, осъзнахме, че е така, но не съвсем. През последните 2-3 години, без да се усетим, покрай спорове за спирки, табели, паметници, огради и настилки сме пропуснали момента, в който няколко ключови места в София се оказаха с безвъзвратно прецакан силует. Разбира се, че плочките са важни (не сме се отметнали). Обаче може ли да забучиш такова недоразумение до НДК. Но да караме подред.

Какво е това силует на града

“Силуетът на града” е ефимерно нещо. Не подлежи на особено твърда законова регулация (особено през последните 30 години), прилага се уж за парцели със специален статут, за важни места, не влиза в графичната част на общите устройствени планове. А и не е лесно да “регулираш” силуета.

В исторически градове като Париж или Рига силуетът е цар. Парижани възмутено реагират на всеки нов агресивен небостъргач и мразят горещо и завинаги няколко по-стари. В Рига силуетът на Стария град вече се използва като лого, а новият бизнес квартал, построен точно отсреща, на другия бряг на река Даугава, е регулиран до височината на последната сграда, за да е в хармония с него.

В София е трудно. Стар град нямаме, а и не сме си изяснили кое ни е ценното: дали стъпаловидното катерене на града към Витоша, дали относително равномерната височина на сградите в идеалния център или нещо друго. Но това не пречи да реагираме, когато нещо очевидно не е ок, нали?

Сега, след всички обяснения, започваме по същество. С три сгради, които се появиха през последните няколко години на важни места в София, с голяма площ и с изключително вредна за града архитектура. Тяхното влияние върху възприемането на градския пейзаж е толкова голямо, че недоразумения като Паметника на Самуил, на Св. София, на Гарибалди, на Георги Марков и прочие ни се струват просто детински грешки.

“Сан Стефано плаза” (на мястото на бившата Бирена фабрика)

Едно е да направиш лоша сграда на мястото на унищожен паметник на културата, който можеше да стане най-интересното културно пространство в центъра на града. Съвсем друго е да направиш такава лоша сграда с чудовищно РЗП, няколко подземни етажа и едни от най-абсурдните фасади след края на 90-те.

Фасадата. Всъщност тя не е една. Отвсякъде сградата изглежда различно

Сега т.нар. “Сан Стефано плаза” вече наднича от всеки преди празен ъгъл на квартала около телевизията и не им блазе на онези заблудени души, които решат да си купят апартамент там. Самоуверено е някой да си въобразява, че може да овладее такава голяма застройка в такава гъсто застроена среда. В резултат сградата трудно контактува както с околните скромни кооперации, така и с високата сграда на телевизията и всички в квартала се чудят как ще паркират колите, когато започнат да прииждат.

Сградата откъм Орлов мост

… и откъм Паметника на Съветската армия

“Бенчмарк бизнес център” (на Цариградско шосе)

Снимка: skyscrapercity.com

Входът на София от изток не е случайно място. Освен няколкостотин млади фиданки, които по чудо още оцеляват, всички гости на столицата откъм Пловдив и Истанбул са посрещани от параноична група сгради, сред които недовършена наклонена кула с гора от колони и сграда със силует на танцьорка от клип на Джей Зи (въпросната Бенчмарк).

Хубаво е да те посреща група от високи сгради на влизане в един град. Въпросът е как изглеждат тези сгради поотделно и заедно. Недоумяваме как един уважаващ себе си главен архитект, при това градостроител с опит, е допуснал подобен ансамбъл без усилие да го овладее по някакъв начин (ограничаване на височина, регулиране на петна на застрояване, конкурс, начини има). Освен всичко друго тези сгради бяха започнати горе-долу по едно и също време, вероятно са получавали разрешителни за строеж едновременно (да, знаем за инвеститорите и колко е трудно с тях)

“Милениум център” (до НДК)

“Небостъргачът” до НДК е мястото с най-скъпата обява за нов апартамент в продажба, на която сме се натъквали досега (около милион евро). Освен класически пример на дубайска архитектура на софийска почва обаче, тази сграда е сред най-забележимите намеси в иначе спокойния и хармоничен силует на южната част на София. Със своите 135 000 кв. м тя тотално доминира пейзажа, пред нея Проното изглежда като джудже, а НДК като някаква преоразмерена палатка в парка.

Добрите примери

И накрая да завършим позитивно. В София има нови и големи сгради, които стоят адекватно в силуета на града. Ето две от тях:

Снимка: Aedes Studio

Urban Module e онази голяма офис сграда с разместените бели кутии на бул. Ал. Стамболийски. Тя изглежда добре независимо дали идваш от Света Неделя или от Ючбунар и не дразни, а напротив, допълва и соц сградата на НОИ, и първата голяма сграда в квартала, Mall of Sofia.

Снимка: Architektonica

Кулите на Софарма са сред малкото нови големи сгради, които ни радват всеки път като чакаме на светофарите по бул Драган Цанков. Макар да са еднакви, те са развъртени така, че изглеждат добре откъдето и да подходиш.

Така че не е невъзможно. Всичко е въпрос на градоустройствено майсторство, на архитектурна чувствителност и на уважително отношение към града, в който живеем.

От няколко дни най-туристически активните места в София са заети от една изложба. По оградата на Художествената академия, по пътеката към Народното събрание, на ул. Кракра се вият редици метални стойки, а на тях са опънати плакати със сгради и архитектурни проекти. Съюзът на архитектите в България (САБ) празнува 50 годишен юбилей.

Изложбата е подредена из най-добрите места в София

Дотук добре. Половин век си е достойна за уважение годишнина, а през соца САБ, казват, била активна творческа организация, която критикувала настоящето и обсъждала бъдещето с идеалистичния плам на млад комсомолец. Обаче в конкретния случай САБ май полага всички усилия да унищожи и малкото уважение към гилдията, останало у непредубедените граждани.

Защо изложбата не става

Първо, лоша типография и дизайн. Логото на САБ с йонийския капител съвсем не печели, когато е “експонирано” на син фон в най-добрите традиции на 90-те.

Логото на САБ краси всички челни пана

После това не е никаква юбилейна изложба, а слаб и непълен преглед на българската архитектура (и 3D визуализации) от последните 2-3 години.

И накрая, изложбата показва основно и най-вече онези лоши проекти, които са станали символ на най-сбърканото в нашата архитектурна практика: ваканционни селища и хотели по морето (сещате се от кои), проектите за Централна градска част и метростанциите в София, “възстановяването” на средновековни крепости по европроекти из села и градове и дори небостъргача до Административната сграда на НДК, който е една от най-капиталните градоустройствени грешки в столицата.

Проекти като този на мястото на Бирена фабрика в София…

…такова селище край Свети Влас…

…или небостъргача до НДК нямат ама никакво място на юбилейна изложба на себеуважаващ се творчески съюз

Преди 5 години

През 2010 писахме за изложбата 45 години САБ. Тя беше подобна, но с някои уж младежки “пинизи” в допълнение — платната бяха опнати на строително скеле, облепено с жълти сигнални ленти, които трябваше да създават по-“хашлашка” идентичност. Сравнихме тогава съюза с 45 годишен чичко, разтресен от кризата на средната възраст — облякъл тясно кожено яке (че и се е опитал да го закопчее) и обул светещите маратонки на сина си.

За 50 годишнината поне няма скеле и жълти ленти, но съдържанието е почти същото. Чичкото вече не е с кожено яке и маратонки, но не е и с достолепния, добре скроен костюм, подхождащ на възрастта му.

Как можеше да се направи по-смислена изложба

Ето няколко прости стъпки:

1. САБ наема рекламна агенция (за предпочитане не гаражна),
2. която прави смислена визуална идентичност на изложбата и сайт за нея.
3. САБ прави подбор на проекти, които действително илюстрират последните 50 години от развитието на българската архитектура. Така има шанс хората (а и архитектите) да си припомнят гениалната експерименталност на вече забравени имена като Никола Николов, Богдан Томалевски, Владимир Роменски, Михаил Соколовски, Иван Татаров, Стефка Георгиева и ред други, а не да гледат изстъпленията на Амфион, Стефан Добрев и куп ведомствени проектанти, които е по-добре да бъдат забравени.

В резултат САБ си изгражда образ на достойна 50-годишна организация.

Последното обсъждане на конкурсните проекти за Централна градска част на София, което ще се проведе днес (понеделник), от 18:00 в Дома на архитектите на ул. Кракра е идеален повод да видите изложбата, а после и да присъствате на дискусия, която ще ви докаже защо вече почти ни е срам да си признаваме, че сме архитекти (и бивши членове на САБ).

За онези, които чакат WhATA Awards, спокойно. Идват, 18-и февруари е денят. Междувременно обаче се тревожим за София. Ето защо

В една област от няколко години Столична община води неочаквано последователна политика. Оставете метрото, кръстовищата на две нива и фризираните градинки с прясно засети през декември теменужки. Има още нещо, в което общината е (с извинение) бетон. А именно упоритото представяне на София като град на миналото и по-точно град ту от античността, ту от края на XIX, най-много началото на XX век.

Какво му е лошото, ще кажете. Та тогава България е била силна и предприемчива, левът е бил златен, къщите са били красиви, а файтоните романтично са потропвали по павираните улици.

Ами лошо е. Защото така се създават митове, а историческите митове водят до излишни нерви, до национализъм и в крайна сметка до радикални партийни формирования, които е добре да стоят по-далеч от властта. В архитектурата същите тези митове водят до безсилие и посредственост.

Фалшивото историцизиране

Не е нужно градската среда да е хипер-авангардна, нито всички софиянци да харесват модернизма (който у нас е предимно соц). Дори би било странно да го харесват. Но как софиянци да имат разбиране и толерантност към съвременна архитектура, абстрактна скулптура и експериментално изкуство, при положение че през последните 5 години София се напълни с подобни примери:

Лъвов мост се ремонтира така:

Снимка: vijsofia.eu

Пейките и лампите в реновирани площади и градинки се подменят предимно с такива:

Снимки: vijsofia.eu

Столична община прави (или толерира) нови паметници, които изглеждат така:

Паметникът на цар Самуил, който ще бъде готов есента. Скулптор: Александър Хайтов

Паметникът на Георги Mарков, финансиран от частна фондация. Скулптор: Данко Данков. Снимка: Павлин Даскалов

Столична община обновява емблематични софийски улици по подобен начин:

Булевард Витоша. Снимка: vijsofia.eu

Столична община социализира културно-историческото наследство с такъв детайл:

Гробницата на Свети Хонорий. Обърнете внимание на парапета, на наивните рисувани фризове, на конструкцията и “прикритите” кабели

Столична община възстановява паметни плочи (в стил руски олигарх се възхищава на Скопие) на мястото на паметник от модернизма:

Проект за възстановяване на паметните плочи на I и VI пехотни полкове на мястото на паметника 1300 години България пред НДК

Най-сигурният начин един град да спре да се развива архитектурно е да стои втренчен в миналото си. Особено когато този град не е Петра или Каркасон, а многоликата и интересна столица на малка европейска държава. (Или поне столица, претендираща да бъде многолика и интересна).

Защо това е лошо за всички софиянци

В София експерименти не се правят. Градската среда е уютно затихнала в сигурното безвремие на фалшивия историцизъм, където от време на време избухва някое и друго корупционно скандалче или се появява нещо толкова шокиращо грозно като фонтана на Витошка, че просто няма как да бъде подминато.

Огледайте се. Има ли някой нов елемент на градската среда, който напоследък да ви е развълнувал, зарадвал, провокирал или накарал да се замислите? Както например обичат да правят по улиците на Берлин, Копенхаген, Малмьо, … (впишете име на европейски град по желание)? Някоя пейка, спирка на градския транспорт, подлез, метростанция? Някоя лампа, странна настилка, интересна табела, красив шрифт? Не? Е, и нас така.

Това не прави ли София в най-добрия случай просто един скучен град?

Мемориал на евреите, убити през Втората световна война, Берлин. Снимка: Rick Steves

Мемориал на книгите, изгорени от Хитлер в Берлин. Ако не е ясно от снимката, паметникът е “стая” с празни бели лавици под площада. Може да се гледа само отгоре. Снимка: Almle Griffiths

Мемориал на политиците, убити от Хитлер, Берлин. Снимка: Rick Steves

Трамплини, вградени в нов тротоар, Копенхаген. Снимка: Цветана Кирпичева

Червеният площад, Копенхаген. Снимка: Iwan Baan

Паметник на 19 от най-известните шведски актьори, Малмьо. Снимка: Цветана Кирпичева

Какъв е изходът

Е, конкурси, разбира се. Честни, популярни и дори международни конкурси и за най-малкото нещо. И визионери на ръководни длъжности, които имат смелостта да приемат необичайни решения и да ги изведат докрай дори с риск да не бъдат преизбрани за следващия мандат. Така градовете ни ще имат бъдеще, а животът ни ще бъде далеч по-интересен.

Написахме този текст за онлайн изданието Sofia Live. Днес излиза едновременно в техния сайт и тук.

Сега ще ви кажем нещо неприятно. Конкурсите не са решението. Няма да направят архитектурата в България по-добра. Няма да направят градовете ни по-удобни за живеене. Няма да дадат шанс на талантливите пред посредствените.

Не и такива конкурси. Не и организирани по този начин. Не и с такива резултати.

И това го казваме ние, които от години твърдим в блога си, че архитектурните конкурси са начинът София да заприлича на Копенхаген, а Пловдив — на Грац. Ние, които вярваме, че добрият продукт (особено архитектурен) се ражда в здравословна конкуренция. И че няма друг начин да се пробие статуквото.

Какво се случи?

През октомври Столична община и по-точно Направление Архитектура и Градоустройство (вездесъщото НАГ под ръководството на главния архитект Петър Диков) обявиха конкурс за изграждане, възстановяване и обновяване на публичните пространства в центъра на София. Центърът беше разделен на четири части:

• Канала
• Графа и Шишман (грубо казано)
• градината пред Народния театър заедно със зоната около Двореца
• районът около храм-паметник “Ал. Невски”.

Конкурсът придоби неочаквана популярност не без помощта на патрона си Петър Диков, който в характерния си стил подгряваше за него цяла година и накрая обяви “Искате конкурси, ето ви конкурси. Вместо да критикувате, колеги, участвайте”.

И колегите участваха. Всякакви знайни и незнайни консорциуми с абсурдни имена (“Инфра Про Консулт”, “Урбан Груп” и особено “Форум консултанти” са ни сред любимите), както и няколко добре познати играчи, титани на казионния кич (Амфион, Стефан Добрев, АДА, Никифоров, Никонсулт). Наградният фонд беше зашеметителен. Победителите започват да проектират и си разделят проектантски хонорар от 900 000 лв. за четирите зони.

Арх. Петър Диков и арх. Георги Бакалов (председател на САБ) при обявяването на победителите в конкурса за Централна градска част. Снимка: Дарик радио

Защо конкурсът беше обречен от самото начало?

Сама по себе си идеята да направиш архитектурен конкурс за центъра на столицата е чудесна. Макар че центърът е най-малкия проблем на тази точно столица. Но ок, центърът не изглежда добре, а пръв прави впечатление, така че разбираемо е.

Обаче:

• конкурсът имаше изключително амбициозен обхват (засяга де факто целия исторически център на София)
• сроковете бяха твърде кратки за такава задача (участниците имаха 40 дни, за да дадат решение)
• до края на конкурса не стана ясен конкретния състав на журито (освен че в него ще има “представители” на всички трибуквени административни структури, за които можете да се сетите). Нали ви е ясно как журира един чиновник на заплата?
• конкурсът беше явен (което си е присъда в една корумпирана страна като нашата)
• конкурсът нямаше амбиции да бъде популярен и да привлече много участници. Нито начинът, по който беше написано заданието, нито рекламата му предполагаха това. В резултат постъпиха между 7 и 14 проекта за всяка зона.
  Искаме само да припомним (с риск да станем досадни): международният конкурс за Метростанция 20, организиран от Столична община и Sofia Architecture Week през 2011 г. (и успешно бламиран от същата Столична община през 2013 г.) привлече 130 участника от 22 държави. За една метростанция в Дружба. Да не говорим за частния конкурс за катерачески център на Walltopia, при който постъпиха 369 проекта от 63 страни.

Какво им е на наградените проекти?

Игнорирайте лошите 3д-та на победителите. Толкова могат хората. Но:

• Кръговите кръстовища няма да решат всички проблеми на София. Журито, Общината, Диков, вярвате ли си, че кръстовището на Гурко и Канала ще стане едно по-приятно място за преминаване, ако сложим кръгово с венец от пешеходни пътеки? И пешеходно кръгово пред Двореца, разбиващо жълтите павета с подземен тунел за автомобили? Вие сериозно ли?

Кръгово кръстовище на т.нар. Площад на спорта (пред стадион Васил Левски). От Стефан Добрев Архитектура и Дизайн.

Пешеходно кръгово пред Двореца. От Никонсулт

• Квадратният растер на плочките, независимо дали ортогонален или под 45 градуса, е част от славното ни соц минало. Само че пешеходните улици на образцовите ни соц-градове през 80-те бяха решени с далеч по-добър детайл и с доста по-голямо въображение от “светлобежов гранит, комбиниран с теракота в блед керемиденочервен цвят”

Диагоналните алеи пред църквата Св. Седмочисленици, които отразяват (цитат) “характерното зигзагообразно движение в София.” От А.Д.А. ООД

• Дори и само като концепция поредица от тематични площади на тема спорт (борба, бокс, волейбол и т.н.) ще стоят доста по-добре в Пхенян (Северна Корея), отколкото край Канала в София

Тематични площади Бокс и Борба. От Стефан Добрев Архитектура и Дизайн.

• Не може да подхождаш по един и същ начин (а именно диагонален квадратен растер) и за района пред Александър Невски, и за пазара на Графа

Пространството пред Александър Невски. От А.Д.А. ООД

• И накрая, не може гръмко обявен конкурс за визия на центъра на София да се сведе до подреждане на плочки и оформяне на живописни градинки с рози и теменуги.

Всеки град има характер и съвременната градска среда печели именно когато се съобразява с него. Малките локални неща, които правят големия глобален град интересен за всички. Засега София не успява нито в локалното, нито в глобалното.

И съвсем накрая. Защо много архитекти, които знаеха за конкурса, не участваха?

Наистина ли искате да ви кажем? Е, добре. Ще илюстрираме с пример. През един топъл октомврийски ден на малка улица в центъра на София срещнахме познат геодезист, който правеше подробно (и доста скъпо, вярвайте ни) заснемане на цялата улица. Конкурсът още не беше обявен. А нашият познат не работеше за Общината. Дали възложителят му спечели първа награда за точно тази зона? Вие как мислите?

През последните месеци България (поне тази онлайн) изкара ускорен курс по политико-икономическа история и теория във вид на безброй статии, анализи, постове и Facebook статуси. Разбираемо, предвид събитията по улиците. Така някъде откъм средата на юни ние започнахме да се автоцензурираме. Решихме, защо да занимаваме хората с дребните си архитектурни проблеми, те трябва да мислят и да четат и да имат мнение по далеч по-важни неща. После ще се върнем към архитектурата.

Обаче сбъркахме. Защото когато хората най-сетне решат в каква политико-икономическа система искат да живеят, ще заварят ремонтиран Женски пазар, съмнителен регулационен план за центъра на София и още куп други неща. А, да, и ще трябва да минават през новото кръстовище на Лъвов мост.

Проектът

И тъй като не ни се ще да се впускаме в дълги и досадни урбанистични обяснения защо проектът за кръстовището на Лъвов мост е сбъркан (а той е, нямайте съмнение), просто ще ви разкажем една история.

Историята на Жана:

Преди няколко години живеех до пл. Св. Неделя. Когато времето беше хубаво и нямах много багаж, ходех до гарата пеш. Отнема около 20мин, ако зяпаш по витрините — половин час. В рамките на това кратко време виждаш как градът се променя — от лъскавите витрини на магазините при Шератон и по Съборна стигаш до висящите джапанки и хавлии в района на Лъвов мост.

И хората се променят — от такива с костюми, тръгнали на работа в някой банков клон, до баби с колички, на мисия за най-ниската цена на чушките на Женския пазар.

И това му е хубавото на един град като София — разнообразието, противоречията и контрастите.

Докато ходех до гарата, много често срещах и чужденци, с раници, току-що слезли от влака. И те ходеха пеш — не се сещам за по-добър начин да се запознаеш с нов град.

Проблемите на проекта за новото кръгово

Новото кръгово на Лъвов мост обаче би поставило бариера на пешеходната и велосипедна връзка между центъра и зоната на града около гарата.

И още проблеми:

• извън мащаба на средата е, а тя на всичкото отгоре е и историческа
• колите, които идват от центъра към гарата и обратно, са много малко, както и тези, които искат да завият в някоя от посоките. Естествено, че е достатъчен само транзит под моста

Проекта за озеленяването няма да коментираме.

За да разберете останалите недостатъци, може да прочетете становището на Група Град за Лъвов мост и да разгледате алтернативния им проект.

Алтернативният проект на Група Град

Утре, петък (13 септември) в сградата на Съюза на архитектите Група Град и приятели организират пресконференция по темата. Подкрепяме ги с две ръце.

Преди доста време бяхме написали пост за 3 стари софийски къщи, който се казваше Три къщи, три съдби. Продължаваме темата с още 2 къщи от същата епоха — примери за успешно и за не толкова успешно запазване на духа на стара сграда.

Наскоро, случайно и по различни поводи, успяхме да влезем в две от емблематичните софийски къщи от началото на XX век: къщата на Арсов на ул. Мальовица 6 (с характерния си балкон със сецесионови дървени декорации) и Доходното здание на Балабанов (или т.нар. “Къща с титаните”) на ул. Граф Игнатиев 1. И двете носят носталгичния чар на предвоенна София, и двете са паметници на културата и на пръв поглед отвън и двете са запазени и обживени добре. Нещата отвътре обаче не стоят по същия начин.

Наше дълбоко убеждение е, че фасадата не е всичко при сградите по принцип (и при паметниците на културата в частност). Ефимерният “дух на сградата” е капризно нещо и обича да се крие и под оберлихта на главното стълбище, в черното коридорче между кухнята и трапезарията, до кахлената зидана камина или около парапета на стълбата примерно. Вярно, усилията да запазиш нещо повече от главната фасада са далеч по-сериозни, но резултатът винаги си струва.

И споменатите две къщи го илюстрират чудесно.

“Къщата с титаните” — достолепие, климатици и кабели

Доходното здание на Коста Балабанов на ул. Граф Игнатиев 2 е построено през 1914 година. Проектирано е от видния предвоенен архитект Никола Лазаров, който е оставил неизтребимо наследство из целия софийски център (ще споменем само сградата на Гендович до Народния театър, къщите-близнаци на Канала и Оборище и Министерството на земеделието измежду много други). Учил е в Париж и това си личи.

Сградите му са богати на детайл, идеални за декор на костюмна драма за царска България и самоуверено са уловили европейския дух на епохата. Идеално стават за представителни институции, за резиденции и за галерии.

“Къщата с титаните” обаче е офис. При това се ползва съвсем по предназначение и интериорът, за съжаление, е последното нещо, което вълнува забързаните икономисти под наем вътре. В резултат имаме запазена, но неподдръжана дървена дограма, климатици и окабеляване под гипсовите орнаменти на таваните и около порталите, евтин 90-арски гранитогрес, покрил оригиналните мозайки и паркет и асансьор, облечен с шперплат, в окото на централното стълбище, който тотално е ликвидирал сецесионовото осветление с поредица от прозорци във височина, предвидено от далновидния арх. Лазаров.

Входът. Запазен е добре, но прасковеният цвят идва вповече

Стълбището и новият асансьор, който запушва пространството

Къщата вероятно е пострадала още през соца, когато е била просто поредното учреждение и буржоазният дух не е бил на мода. Оттогава сигурно е асансьорът, както и абсурдната надстройка със смешни прозорци и странен контакт със съседния калкан.

Поглед от (и към) надстройката

Интериорът: кабели и климатици

Вътрешният двор

Коридорът: протекла розова боя, мръсна мозайка и дръжки от Практикер

И все пак на къщата й трябва малко, за да заблести с пълния си блясък. И всичко е въпрос на уважение към себе си и средата, която обитаваш. Както и на немалка инвестиция, но с паметниците на културата е така.

Снимки: Борис Стаменов

“Къщата с дървения балкон” — куполи, мозайки и един чужденец

Когато миналата година започна ремонтът на “Къщата с дървения балкон” на ул. Мальовица и я обградиха със скелета, ние си казахме: ето, замина си поредната романтична софийска къща. Оказа се обаче, че тази къща е една от малкото стари сгради в града, която е случила на собственик. Проектирана е през 1910 г. не от български, а от приходящ архитект: от австриеца Карл Хайнрих. И пак чужденец, от стар аристократичен род, стои зад запазването й.

Къщата преди…

… по време
Снимки: Блог Стара София

… и след края на реставрацията. Куполите са по оригиналните чертежи

В последните години чужда компания с офис в София е под наем в сградата. Когато се появява възможност, я купуват и започват планове за реновация. Амбицията на новият собственик е не само да запази къщата, но и да я възстанови в оригиналния й вид. Все пак нали да имаш сграда-паметник на културата е привилегия, а не тежест?

Започват с издирване на оригиналните чертежи. Не намират нищо, нито в общината, нито в НИНКН (екс-НИПК) или някоя друга институция (оказва се, че запазени документи няма никъде). Намират ги в едно австрийско архитектурно студио, все още пазещо архива си 102 години по-късно.

От чертежите се разбира, че в оригиналния си вид сградата е имала 2 купола. Започва се борба за възстановяването им с НИНКН и проектът за реновация „отлежава” там почти година, но в крайна сметка получава карт-бланш.

Реконструкцията не блести с оригиналност или смели решения, но е осъществена с безкрайно уважение към архитектурата и използваните материали.

Отвън основната промяна е възстановяването на двата купола, фигуриращи в оригиналния проект. Сменена е дограмата само на прозорците на приземното ниво, на всички останали е реставрирана.

В интериор плановата схема не е променена. Запазени са подовете (от дюшеме от мура), стъпалата на стълбището (вити и каменни, само изчистени с песъкоструйка), парапетите. Свалени са отливки от гипсовите орнаменти на таваните и са възстановени абсолютно точно. Все още стоят две работещи кахлени печки в две от стаите на първия етаж.

Гипсовите корнизи

Всички оригинални мозайки са запазени и почистени

Витото стълбище

Кахлената печка в една от стаите

Основната промяна е осъществена в подпокривното пространство. Подменена е цялата конструкция на покрива и така таванът става допълнително офисно пространство. За да се достигне до него е изградено ново продължение на старата вита стълба, отново с вити стъпала, отново облечени с камък, само парапетът тук е стъклен.

Като цяло можем отговорно да заявим, че къщата на ул. Мальовица 6 е идеален пример как безпроблемно могат да съжителстват удобствата на съвременната офис сграда с духа на старата софийска къща. И как всеки бизнес стои една идея по-достолепно в такава среда.

Малки градски нормалности е нашата рубрика за оптимизъм. Опитваме се да намерим и да ви покажем онези дребни добри примери около нас, заради които настроението ни все още не е терминално въпреки Диков, Сидеров и пушенето на закрито.

В предишния пост ви показахме една кооперация в центъра на София, една пейка от видим бетон и малко инфо табели. Сега е ред на:

Фризьорски салон на ул. Любен Каравелов, София

Поредният европеиден фризьорски салон се появи на ул. Любен Каравелов. След отличният NЕUHAU, наскоро отвори и PHIBA в едно на пръв поглед странно партерно помещение, което беше офис, магазин за 1 лев и какво ли не преди това.

Интериорът е нискобюджетно изпълнение, разчитащо по-скоро на хрумки, цветове и видими инсталации, отколкото на дизайнерски мебели. И въпреки несъвършените детайли един яркозелен радиатор, смела жълта лепенка и малко червени възглавници на стълбите са напълно достатъчни, за да направят улицата доста по-добро място за минаване.

Че салонът е нов, се разбира отдалеч.

Етажерки от хубав шперплат, а в дъното, пред прозореца, много масивната метална конструкция. Само не можахме да разберем тази конструкция необходимост ли е или декор?

Икейски диван, видими цветни кабели и щайги от вехтошарника – обичайната печеливша комбинация.

Пейките на Destructive Creation

Хората, които боядисаха Паметника на Съветската армия, стават все по-активни с малките градски акции. Започнаха с полицейската будка до НДК, продължиха със сцени за улични музиканти, а напоследък са подхванали пейките из емблематични софийски градинки.

Сега ще попитате какво им е нормалното на тези набързо сковани, леко неглиже и определено нетрайни неща. Ами нормално е във всеки град да има такива форми на уличен арт. Може да не дават трайни решения, но посочват проблемите. А и в един град постоянно нещо трябва да се се случва.

Сцените за улични музиканти пред Народния театър и в подлеза на СУ. Напоследък се ползват и по предназначение

Пейка с място за книги, навес и детски занимавки до Спортната палата

Апартамент в София

Архитект да помага на приятели за интериора на жилището им е особена работа — те невинаги го приемат на сериозно, а той не смее много-много да се налага. В този случай, който наш познат пусна във Facebook, нещата са се получили. Или, както Миро каза, “започнаха да ми се връзват на акъла”.

На пръв поглед жилището е с неголям бюджет (макар че столовете на Иймс не са от най-бюджетните). Има смело използвани цветове, интересни настилки и много ИКЕА.

Особено ни хареса моментът с текстилната лента-етажерка и добре изпълнените връзки между пода и стените (т.нар. на професионален жаргон “холкери”).

Photos: Евгений Кондев. Интериор: Миро и приятели

Сигурно заради пролетта и заради всеобщия предизборен негативизъм, който ни залива, решихме да започнем поредица с малките добри неща, които се случват в града (да, и такива има). Ще ви показваме от добри архитектурни решения, през опити за градски активизъм, до цвят, кош за боклук и табела. Все неща, които ако са много и заедно, биха направили града ни едно по-приятно място за живеене.

Частен двор в Кремиковци

Има оптимизъм в това как някой се е съгласил да доведе докрай и е намерил някой да изпълни толкова добре една дизайнерска хрумка. В резултат, конзолни пейки от видим бетон има и в България, не само из чуждите списания.

Подновена фасада на ул. Шишман

Тази сграда се подновява последователно и културно от няколко години. И бавно се превърна в една от малкото реновирани стари кооперации с добре подчертан детайл и цветове, които не водят до мигрена.

Нова сграда на ул. Паренсов

Рядък случай на скромна намеса в стария градски център. Сградата е с хубави материали, добре балансирани отвори и показва уважение към корниза на съседа (в частност) и общата застройка (като цяло).

Инфо иконите на Bulgaria Mall

Най-после мол, в който се обръща внимание на навигационния дизайн. Иска ни се да вярваме, че пиктограмите са правени специално за там.

Има някои теми, по които дори умни хора започват да говорят глупости. Паметникът пред НДК е една от тях.

Поводът за този пост е, че Софийска община отделя 90 000 лева за премахване на по-голяма част от паметника до края на лятото като опасна и реакциите около тази новина.

Винаги е интересно да се наблюдава как такива теми като събарянето на Мавзолея, на Паметника на съветската армия или на този пред НДК събират далеч повече народна страст и емоции, отколкото липсата на еднородна и последователна тротоарна настилка дори в идеалния център на София, безсмислените и скъпи кръстовища на 2 нива, които се строят в момента, или пък упоритата липса на нормални паркинги в града. Все неща, които влияят далеч повече на ежедневния бит на софиянци.

Още по-забавно е да се следят разгорещените дискусии на тема красиво и грозно. Понятия толкова субективни, че ако на тяхна база се събаряха сгради и паметници, вярвайте, нямаше да има къде да живеем.

А всъщност всичко е въпрос на поддръжка и отношение към околната среда, историческата околна среда. Да, и соцът е от нея, както и къщите от царско време по Шипка и античните камъни от Сердика.

Паметникът при откриването си, 1981 година. Photo: Изгубената България

И днес

Затова не виждаме смисъл от конкурси за адаптация, от разгорещени драми по форумите и от тръшкане на общински чиновници как да намерят най-евтината оферта да съборят паметник, част от историята на София.

Паметниците от всяка епоха трябва да се поддържат, почистват и ремонтират. Точка.

Нали не мислите, че на чужденците купчина антични камъни са им по-интересни от бетонните чудовища на соца? Правилно, изобщо не са им по-интересни.

И съвсем междудругото, ние мислим, че паметникът на Гарибалди на едноименния площад или св. София пред ЦУМ са далеч по-грозни.

***

Междувременно излезе и поредната фотографска книга за соц-монументите Forget Your Past на Никола Михов. Бас ловим, че от нея далеч повече хора в чужбина и не само ще се заинтересуват от България и миналото й, отколкото от поредната брошура за тракийските златни съкровища или от фалшиви мощи на библейски светци.

Всеки път, когато минем през метростанция Софийски университет или Стадион Васил Левски, се чудим защо най-демократичният, добре организиран и масов (130 участници от над 15 страни) архитектурен конкурс у нас беше за една поляна в Дружба 2.

Явно така се е получило. А и винаги е по-добре общината да рискува с такива авангардни прояви като международни конкурси, организирани от някакви периферни организации като списание 1, за по-нецентрални райони.

Междувременно, докато победителите в конкурса преработват работите си, а списание ABITARE издаде един доста сполучлив брой на тема конкурсите в България и Метростанция 20 в частност, в подлеза на НДК кипи ремонт.

Спирка на НДК има още от соца

Още със строителството на НДК е била предвидена и изградена подземна връзка, спирки и подходи към бъдещия софийски метрополитен. След това спирките били запечатани, входовете им били закрити с типични соц-синтез скулптурни релефи, а в подходите към бъдещата метростанция НДК се настанил деветдесетарски базар.

Е, сега базарът го няма (добре), спирка НДК вече е вързана към общата мрежа на метрото (още по-добре), но посоката, в която е тръгнал “модерният фейслифт” на подлеза, изобщо не ни обнадеждава.

Защо сме притеснени

Ако ни питате нас, подлезите на НДК са си супер. Ако се махне гадното визуално наследство от 90-те, табелите, грозните надписи, изчисти се камъкът, подменят се изгнилите дървени ръкохватки, ако всички лампи светят, а плъховете са избутани поне до ниво -3, подходите към метространция НДК са готови.

Нещо повече, така София ще има метростанция с характер и уважение към околната среда, добре обвързана с емблематичната (ми да) сграда от соца над нея. Няма нужда от чудеса от храброст.

Обаче нас никой не ни пита.

Какво се ремонтира

Свалят се окачените растерни бетонни тавани:

Явно ще се подменят и настилките.

Разбиват се цоклите около колоните, които бяха оформени като места за сядане със скрито (макар и неработещо осветление). Сигурно и каменната облицовка на колоните ще отиде:

Демонтират се дървените парапети на стълбите към подлеза, също със скрито осветление (също неработещо). На бас, че този детайл го има във всички учебници по интериор и парково оформление на УАСГ:

Разбира се, може проектът да е много хубав, ние да грешим, а строително-ремонтните работи да заблуждават.

Агитпроп, за всеки случай обаче, снимайте там за филма, че да не се затрие нещо.

Освен 10-те кооперации, в които искаме да влезем, в София има поне 10 къщи, които си струват да станат част от образователен архитектурен тур на столицата. И в които нямаме против да ни поканят.

С едно изключение никоя от тези десет къщи не е във (екс-)вилните квартали. И това е съвсем умишлено.

Една от най-характерните градоустройствени черти на София е сравнително ниската централна застройка от 4/6-етажни кооперации. В града няма оформено “сити” от много високи сгради, въпреки плановете за такова по бул. Тодор Александров, които частично се провалиха (надяваме се завинаги) от икономическата криза. Високите сгради в центъра са единици и служат за пунктови акценти (например Енергопроект, няколко жилищни блока, хотел Родина, сградата на КНСБ и още няколко).

На този фон оцелелите самостоятелни парцели с еднофамилни къщи действат изненадващо и навяват романтични спомени за едни пред-панелни времена, с царски балове и карети, със замислени писатели на прозореца или пък за забранен номенклатурен лукс.

И така. Започваме от Лозенец.

Къщата “Корбюзие” на ъгъла на ул. Милин камък и бул. Джеймс Баучер

Може да не си личи на пръв поглед от дърветата, но тази къща е изключителен пример за предвоенен жилищен модернизъм. А ние много рядко използваме думата “изключително”.

Вероятно е строена в края на 20-те или началото на 30-те години на миналия век. Всеки елемент е като по учебник, писан от Корбюзие и Мис ван дер Рое едновременно — тънките плочи на козирките, лентовидните прозорци, облият балкон, покривната тераса, смелото смесване на кръгли и правоъгълни отвори, овладяването на терена.

Входът откъм ул. Милин камък е подчертан с тънка колона и още по-тънка козирка

Към бул. Джеймс Баучер лентовидните прозорци са разбити на равномерни правоъгълници.

Изобщо не е лошо студентите от близкия УАСГ да идват тук да се учат как да проектират фасади и да слагат прозорци. И не само.

Интересно дали по оригинален замисъл в интериор е била решена като еднофамилна къща (с дневна част долу и спални горе) или като двуфамилна (както изглежда, че се ползва днес).

Къщата на Сирак Скитник, ул. Борова гора, Лозенец

Къщата на Сирак Скитник в долен Лозенец е като от приказка на Братя Грим.

Проектирана е от един от най-добрите архитекти от преди войната — Георги Овчаров — и носи неоготическия дух на жилищните му сгради с емблематичните червени тухлички и арковидни прозорци.

Била си е тъкмо на мястото, когато площад Журналист е бил в края на града, до гората, преди лозята.

“Онова” прозорче

Входната врата

Две (типови) къщи в Лозенец

Избрахме тези къщи под хотел Кемпински не заради уникалната им архитектура (стандартни едно/двуфамилни жилищни сгради от соца), а заради непретенциозния начин, по който предлагат отлична среда за живеене на 10 минути пеш от центъра. Двор, приземен етаж с мазе, тераси към спалните, място за лятна трапезария, лозница и най-експерименталния гараж на стръмен наклон, който сме виждали.

Входът от север

“Гаражът”

Тъжното е, че само преди 15 години така изглеждаше един цял квартал, а днес там такива къщи са изключение.

Къщата на Милко Балев на ъгъла на ул. Бигла и ул. Златовръх

През соца за еднофамилните къщи от подобен вид са били запазени т.нар. престижни вилни райони. Много рядко могат да се намерят в толкова централна част на града, където обикновено откриваме не по-малко качествените номенклатурни жилищни блокове (има един например съвсем недалеч, на ул. Кораб планина).

Е, къщата на Милко Балев, е изключение. Издържана е в добрите соц традиции — с частична каменна облицовка, дървени сачаци на терасите, хубави парапети. Можеше да е малко по-ниска, покривът е малко тромав, но пространствата изглеждат обещаващи — особено дневната част със зимна градина на първия етаж.

Входът на къщата откъм ул. Бигла. С гараж и “раздвижени” обеми от късния соц

Къщата “на професора” на бул. Патриарх Евтимий

Тази къща между Попа и НДК май не беше на професор в действителност (бяхме чели за нейните собственици много отдавна в един стар брой на Наш дом, който така и не открихме). Но в нея определено има нещо “интелектуално”. Сигурно заради каменната облицовка и супер сдържания силует с еднакви прозорци.

Софийски модернизъм от 30-те години на миналия век, по дух тази къща ни прилича на една кооперация в Лозенец, за която бяхме писали много отдавна.

От интериора очакваме хубаво вътрешно стълбище и голяма библиотека.

Неочакван поглед към същата къща през паркинга на ул. Аспарух. Вертикалният лентиводен прозорец вероятно е на стълбището.

Резиденцията на английския посланик на бул. Васил Левски

Резиденцията на английския посланик е една от най-добре запазените и поддържани жилищни сгради с представителни функции в София. Толкова е добре запазена, че изглежда връстница на новопостроените къщи в подобен стил из Драгалевци и Симеоново през 90-те (при които обаче английският аристократизъм не се е получил твърде).

Всъщност сградата е тук още от началото на 20-ти век, строена е в популярния по онова време “едуардиански” стил и има респектираща симетрична фасада откъм булеварда и приятелска жилищна част с добре поддържан (скрит) двор на юг. И “асма” с една от най-старите глицинии в София.

Предполагаме, че интериорът ще докаже как може една всъщност доста голяма къща да създава приятна, светла атмосфера с добра връзка с природата.

Южният двор с типична пейзажна английска градина и “асма” от глициния

Къщата с ягодите на ул. Сан Стефано 6

От носталгичните къщи от царско време в района на Оборище, тази ни е любимата. Ягоди отдавна май няма в двора, но си запазваме правото върху името.

Заради неопределения й стил сме влизали в ожесточени спорове, но продължаваме да твърдим, че в нея има много български сецесион с орнаментите и капителите, вдъхновени от Първото българско царство. Има и много приказен историзъм, който сигурно кара хората, минаващи по ул. Сан Стефано, да въздишат горко за славните времена на стара София и да кълнат новия собственик на къщата, който очевидно я чака да се саморазруши.

Част от интериора на тази къща е сниман във филма “Опашката на дявола” и все пак, господин Златев, дали може едно кръгче и из горните етажи?

Къща в кв. Яворов

Още един представител на хубавия предвоенен софийски модернизъм. Обли балкони, тънки плочи, “корабни” парапети.

Искаме да видим облата дневна, стълбата към горния етаж и стари снимки на интериора.

Къща в Княжево

Княжево може да изненадва, нали? Тази къща се намира в края на бул. Борис III и изглежда като лятната резидеция на арх. Петко Момчилов, която проектирал малко преди Банята, за да си поразкърши пръстите.

Интересно как всяка добра къща в България, строена преди 89-та, независимо от чуждестранните образци, които е копирала, или идеологията, на която е служела, носи и някакъв “местен” дух (в случая византийски орнаменти и тухлени облицовки). Нещо, с което новата българска архитектура засега не успява да се справи.

Входът

Вила Калина, Бояна

И накрая единственият пример, който се намира във бивша вилна зона, извън истинската градска част.

Вила Калина в Бояна е онази къща, в която настоящият ни президент не иска да живее, а ние много искаме да влезем.

Тъй като обикалянето на качествени соц резиденции се е превърнало в наше вече извратено хоби, а и продължаваме да твърдим, че тяхната архитектура може много да учи и възпитава, сме си избрали вила Калина в Бояна за емблематичен пример от София.

Господин Президент, ма френд, може ли да влезем?

Ако София беше Лондон и не беше толкова провинциално невъзможно да се организира ежегоден тур из най-забележителните частни домове, офиси и други обичайно затворени обекти, сигурно архитектурата в България щеше да стане с една идея по-забавна за всички. И по-полезна.

Обаче София не е Лондон. И както ви описахме в предишен пост, софийският частен дом се оказа далеч по-голяма крепост от английския.

Ние все пак решихме да си почешем езиците и да съберем десет от софийските кооперации, в които бихме искали да влезем.

А ако някой случайно си познае блока и реши, че не е толкова страшно да ни пусне да снимаме, обещаваме анонимност, чисти обувки и добри намерения. Както и разказ за преживяното след това. Нереновираните жилища имат предимство.

Кооперацията на Недков, бул. Витоша

Кооперацията на Недков, построена на мястото на къщата на Бояджиев през 1937 година, е един от най-хубавите блокове на Витошка. Класен предвоенен модернизъм с лентовидни прозорци, акцентни овални балкони и запомнящ се силует.

Помните ли края на филма “Източни пиеси”? Сутринта Ицо вървеше по празната Витошка и един (утопичен) старец-клошар го заведе в апартамента си там, на същата улица, където нашият намери толкова търсеното спокойствие на канапето под лентовидните прозорци. Е, подозираме, че става дума за същата кооперация. Поправете ни, ако грешим.

Домът на Гендович срещу Народния Театър

В началото на ХХ век домът на Гендович бил най-високата жилищна сграда в София. Проектиран е от прословутия арх. Никола Лазаров и това си личи. Ако трябва да въздишаме по нещо европейско от преди войната в центъра на София, може спокойно да се настаним пред кооперацията на семейство Гендович.

Включихме тази къща в списъка, защото е много добър представител на буржоазната жилищна архитектура, защото вероятно (е имала) има интересни класово разделени разпределения и защото все още в нея се живее (на последните етажи), а не е превърната изцяло в офис на банка, застрахователно дружество или агенция за недвижими имоти.

Надежди да влезем там нямаме, а и не искаме, защото се съмняваме след толкова години смени на предназначението в нея да е останало нещо от оригиналния жилищен дух. Ако семейство Гендович ни обори, ще бъдем най-щастливи.

Блокът до Френското посолство, ул. Оборище

Един приятел от Лондон, който обича градинарството, ми беше казвал, че истински старите и аристократични къщи се познават по… глициниите. Да, онези увивни растения, които цъфтят в лилаво напролет, миришат силно и растат супер бавно. Колкото по-голяма и стара е глицинията в двора, толкова по-стара е къщата и родът, който я обитава.

Е, тази кооперация на ул. Оборище се вписва идеално. Вероятно е строена през 30-те години на миналия век, в онзи сдържан, предвоенен софийски модернизъм с каменните облицовки, който няма равен, а глицинията, която пълзи по фасадата, изглежда на достойна възраст.

Кооперация на ул. Иван Вазов до ъгъла с ул. Шишман

Този блок изглежда западнал, невзрачен и като цяло трудно забележим. Тесните улици наоколо изобщо не му помагат.

Строен е вероятно през 70-те години и всъщност е супер актуален с тези бетонни кутии за балкони, с фугите и с металните парапети. Идеално щеше да стои и на доковете в Амстердам, и в Есен.

Единственото ни опасение е, че въпреки обещаващата фасада, вътре апартаментите вероятно са безинтересни. Но… затова и искаме да влезем в него.

“Онзи” блок на ъгъла на ул. Сан Стефано и ул. Велико Търново. И “онзи” блок на ул. Велико Търново 10

Има кооперации в София, за които се носят легенди (особено от брокерите за недвижими имоти). Е, с тези двете е същото. И няма как да е иначе, с Докторската градина на юг и фамилната кооперация на семейство Живкови за съсед.

Обединихме ги в една група, защото са строени по сходно време, предназначени са били за сходен тип хора, а и като архитектура демонстрират всички любими похвати от соца за сдържан лукс с национален, “български” привкус: каменни облицовки, дървени парапети и дограми, дървен сачак на лоджиите.

Тези блокове са интересни не заради имената на звънците, а заради използваните материали, добрият детайл, хитрите орнаменти (на кооперацията на ул. Велико Търново) и най-вероятно отлично балансираните помещения ден-нощ вътре спрямо посоките на света и ослънчаването — все банални неща, които тотално се пренебрегват напоследък.

Орнаментите? Да, не са самоцелни. Крият сервизни балкони към бани, тоалетни и кухни, които така няма нужда (а и няма как) да се остъклят. И са на север. Абе класика.

Дипломатическите блокове, ул. Жолио Кюри, кв. Изток

Тези три блока в квартал Изток са най-близкото до бг-версия на английския брутализъм в жилищната ни архитектура. Имат видим бетон, изявена конструкция и добър растер. Забележителни са като фасади и тотално безкомпромисни като излъчване.

Интересно какви са разпределенията вътре и дали в ъгловите стаи влиза някаква светлина.

Блокът до Немското посолство, кв. Изгрев

Този е класически номенклатурен блок в най-добрите традиции на соц жилищната архитектура. Въпреки че е относително голям и с няколко входа, не дразни като мащаб, добре стои с къщите наоколо и има отличен детайл на терасите.

В тези блокове винаги е интересно да се види как е решена връзката кухня-трапезария-дневна, която по правило е учебникарска.

Блокът с плъзгащите се бетони, ул. Атанас Далчев, кв. Изток

Е да, много ясно, че има и качествени нови кооперации, в които искаме да влезем. Нищо, че се броят на пръстите на едната ръка и обикновено са строени от Софбилд.

Тази в Изток не е строена от Софбилд и има най-експерименталната фасада, правена досега в София — плъзгащи се бетонни панели, механизмите за които били изчислени от многоброен екип инженерни професионалисти.

Разпределенията също изглеждат мислени — с преливащи се (правоъгълни!)пространства, частични прегради, логична функция. Интересно дали ще бъдат обживени също толкова логично.

Блокът на Добри Джуров, ул. Кораб планина, Лозенец

Отвън този блок впечатлява по-скоро с градската легенда, че е “на Добри Джуров” и със забележителните си огромни стъклени входове, отколкото с кой-знае колко интересна архитектура. Но пощенските кутии са най-дизайнерските в София изобщо.

А като разпределения, вярваме, няма равен. Едно време ходихме у една скулпторка, която беше участвала в правенето на скулптурните групи за Паметника на съветската армия и живееше на последния етаж. Апартаментът беше смело решен като ателие с няколко стаи, преградени само с шкафове и плъзгащи се врати. Единствено кухнята и банята имаха тухлени стени.

Експерименталните терасовидни блокове, жк Мотописта

Тези кооперации, точно зад BILLA на бул. България, са сред последните жилищни експерименти на 80-те години. Замислени са като терасовидни, вертикално насложени къщи-с-градини (предполагаме), намерение, което очевидно не се е осъществило, защото терасите им са или остъклени, или преградени, или празни.

Комплексът създава усещане за немска подреденост, помислено е за всичко (обърнете внимание на подземните гаражи, коридорите между които са осветени отгоре с оберлихт в настилката), но е обживян като типичен панелен софийски квартал. Какъвто категорично не е.

Интересно ще бъде, ако някой все пак е успял да докара усещането за живот в къща с градина в апартамента си. Както в този блок в Грац, за който писахме преди.

***

Ако някой се навие да организира тур из горните любими наши кооперации, да се обади. Междувременно очаквайте 10 софийски къщи, в които искаме да влезем.

Музеят за съвременно изкуство в София (a.k.a. САМСИ) има невероятен късмет.

Когато преди две години нелепият проект се появи бодро из традиционните медии, имаше избори, при това двойни. Вярно, блоговете се възмутиха, направи се група във Facebook, пускаха се отворени писма, организираха се дискусии, куратори и художници обясняваха разни работи, но избори са това. Всичко мина и замина, а ние решихме, че не може да се построи подобно нещо след толкова много граждански шум.

Къде ти.

Сега дваж по-нелепото откриване на музея мина в сянката на графити акцията на Паметника на съветската армия. Както коментира един приятел, “единствената полза от боядисването на Паметника е, че политиците и журналистите чуха думата съвременно изкуство. Ама дали я разбраха?”.

Ние пък ще изкоментираме архитектурата. Че не се е получил “музей на съвременното изкуство”, не се е получил, кво да се прави.

Проектът

Преди две години видяхме три картинки, от които стана ясно, че:

• сградата на Арсенала се възстановява скрупульозно, боядисва се в охра, подчертават се орнаментите в бяло. Дотук добре
• част от нея се опакова в стъкло с надписи, зад което май има стълба. Вероятно така архитектът е искал да придаде “съвременен вид” на старата сграда. Поне така се правеше през 90-те
• пред входа се слага гигантски статив, висок колкото Хилтън

Реализацията

Тези плочи сякаш казват: “Тук лежат незнайните воини, паднали в борбата за съвременно изкуство”

Когато посетихме музея видяхме, че

• сградата си е отремонтирана, дограмата е сменена, сигурно и покривът вече не тече
• около нея е организиран умилителен скулптурен парк. Надяваме се и гранитната плоча с името на музея да е част от него. И приликата й с надгробна плоча да е част от ироничния постмодерен замисъл на… хм… автора
• стъклената стълба е черешката на постмодерната композиция. По нея на откриването Бойко Борисов минал пръв и казал, че щом него е издържала, значи всичко е наред. Хората се страхуваха, но ние храбро се качихме само за да установим, че стълбата води до… малка вратичка, висока 1.70, откъдето човек може да се промуши в подпокривното пространство. То, уви, още не е отремонтирано
• стативът липсва

Ден по-късно стълбата е затворена за посетители

Изкуствоведи неуморно поправят журналисти, че понякога наричат неправилно този музей “Музей на модерното изкуство”. Обясняват им, че модерното изкуство е това, което се свързва с епохата на модернизма — първата половина на 20-ти век. А съвременно изкуство е изкуството, което се прави сега. В крайна сметка обаче експозицията тук си е точно “модерно”, а не съвременно изкуство — има Пикасо, Дали, Шагал (рисунките на Кристо не се броят, но той дали знае, че те са там? А скулптурите на Вежди… те… те нямат възраст и стил).

Когато преди две години, млади и наивни, горяхме от възмущение като пролетарски поети, написахме, че “не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе”. А Вежди още не беше министър. Сега наистина той с удоволствие влезе.

Колко прозорливи сме били, плашим се понякога…

Обаче, Вежди, не е честно. Искаме си и статива.

Преди време имахме една рубрика „Къде бихме живели”, в която пишехме за сгради, които ни харесват. И в същото време си говорехме, че колкото и хубави да са Къщата с ягодите или соц кооперацията на Милин камък, те са единични примери, а всъщност е необходим добър жилищен модел.

Кварталчето модел

Скоро минахме за пръв път през един малък стар квартал — този между улиците Елин връх, Козяк, Руй планина и Ран Босилек — точно срещу американското посолство.

Добре планиран соц квартал.

Кварталът е от къщи на максимум три етажа, с дворове и гаражи. Въпреки че няма проблем с паркирането, все пак в центъра на структурата предвидливо е оставено уширение, вероятно за колите на гостите или с идеята да бъде местния площад.

Кварталът е с къщи с дворове и спокойни улички.

В центъра има уширение, което сега се използва за паркинг.

В слънчевия късен следобед цареше абсолютна идилия — човек си миеше колата в двора, други бяха седнали на масичка на верандата на по кафе, децата тичат, птичките пеят… перфектно място за живеене.

Модерният квартал

Новият квартал.

Почти се бяхме отнесли в едно по-друго време, когато пресякохме ул. Козяк и се върнахме бързо в реалността. Точно срещу образцовия соц квартал има един новопостроен, който бяга от всичко соц, включително и името.

Както гласи табелата това не е квартал, а е жилищна група (residential area). И освен това има опастност от падащи предмети.

Тези два надписа са при входа на квартала.

Характерно за новия модерен квартал е, че има само една централна улица без изход, без уширения и на места дори без тротоар. Няма дървета, нито деца. Видяхме само няколко човека да слизат от един черен джип, а на една тераса се поклащаше хавлия.

Улицата.

Преди на това място е бил Южният парк, а сегашните сгради са планирани като изцяло нов комплекс. Това подсказва и факта, че повечето от кооперациите са еднакви, строени от един и същи инвеститор.

И щом така или иначе са планирали нещо ново, не мога да се начудя защо за модерния квартал просто не използваха вече създадения градоустройствен модел от другата страна на улицата?

Очевидно работи по-добре.

Американски тротоар

И така или иначе сме в района, решихме да посетим всички налични забележителности.

В американското посолство, разбира се, няма как да се влезе, но тайно снимахме тротоара.

Типично по американски има зелена ивица покрай улицата, за да не те пръскат колите, и не плочки, а монолитна бетонна настилка със симпатични фуги. Винаги съм предполагала, че има функционална причина американците да не използват плочки.

Но все още не съм я измислила.

Помните ли дизайнерското барче Lime, което отвори преди Коледа срещу пазара на Графа? Включихме го даже в WhATA номинациите заради интериора, лампите, десертите и най-вече защото там не се пуши.

Интересното при Lime беше, че прави добър градски контраст със сергиите отсреща, с просяците около църквата Св. Седмочисленици, с кашоните зарзават по тротоара и с непретенциозните закусвални наоколо. Заради подобно струпване на контрасти чужденците обичат да казват, че София е “Оу, соу калъъ-фул”.

Обаче преди няколко дни минах оттам и нещо не беше както преди. Загледах се и установих, че мърлявата закусвалня до Lime (която стои там откакто се помня) е придобила неочаквана дизайнерска черна облицовка на борда над витрините. Вероятно е евтин еталбонд, но е черен, което си е забележително. И е напълно в тон със саксиите и витрината на… Lime.

Е, синият надпис бърза закуска малко издънва работата, но усилието си е чутовно.

Не знам дали идеята е на собствениците на дизайнерския бар, които са платили на баничарите да сложат малко черно, та гледката от витрината да не дразни. Или пък баничарите са решили да вдигнат летвата и да не паднат по-долу от съседите.

Намерението не е лошо, но е леко смешно (черна дизайнерска баничарница). За разлика от панелките, където е добре безразборното саниране да е съобразено поне по входове и вертикали, в центъра на града това изобщо не е задължително. Силата на дизайна на това място беше в контраста. Питайте чужденците.

Новата витрина на баничарницата откъм Lime

От другата страна всичко е по старому. Сигурно така и ще си остане

***

И във връзка с горната тема ето още едно място в центъра, заради което София забавлява.

На ъгъла на Гладстон и Рачо Димчев имаме нещо, наречено Da Vinci с постмодерна фасада и тип Син Сити каменен герб. Това нещо се намира точно до ресторант Тавите — едно от новите бели заведения с домашен интериор, романтични детайли и любимец на седмичните платени и безплатни лайфстайл издания. Зад ъгъла се подава застрашително българският псевдо-Фостър (пишем му шест нула нула по затапване на Раковска). А малко по-надолу е Уго на Славейков, с първия як интериор в България, правен в далечната 2001 година.

И аз да съм чужденец, и аз ще се впечатля.

Помните ли как преди известно време отново се дискутираше каква да е съдбата на площад Славейков. Тогава от “Една седмица в София” ни попитаха за мнение.

Събрахме се на по чаша минерална вода и се оказа, че никой от нас вече не купува книги от Славейков, а предпочитаме книжарници. След това влязохме в размишления за празните пространства и единодушно стигнахме до заключението, че площад Славейков трябва да е празен. Защото това е първоначалната и основна функция на един площад, а и защото когато едно пространство е празно, всеки го припознава за свое и в него се случват различни неща.

Скоро видях интересно потвърждение на тази теза в един периферен квартал. Голямо празно асфалтирано пространство между ж.п. линии, циганско гето и панелни блокове се използва почти непрекъснато по най-разнообразни начини.

За какво се ползва?

За детска площадка в слънчевите дни:

За тенис корт поне по два пъти на седмица:

За място за обяд по време на работа:

За смяна на гуми без да чакаш на опашка:

За паша на кон:

За паркинг с много свободни места:

За изпробване на шофьорски умения на лед, докато ти се завие свят:

А вие какво бихте правили на празно градско пространство?

Скоро прочетох интересен материал във в. Капитал за неуспешния опит да се продадат имоти на БТК — били ипотекирани в полза на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, така че продажба засега е невъзможна. Замислих се за телефонната палата на ул. “Гурко”, която също била ипотекирана.

Почудих се ако някой някога я купи, за какво може да я ползва?

Освен че е в центъра, сградата е и на известния архитект Станчо Белковски. Той е спечелил конкурса, обявен за проектирането ѝ, като един от доводите на журито бил добрата конструкция, позволяваща големи свободни пространства.

Снимка от макета на арх. Белковски и мотивите на журито.

Разпределението на партера — вижда се колко са големи залите и как в тях няма свободностоящи колони, които да пречат (на погледа, на разполагането на мебели, на движението на хора, дори на евентуални експозиции).

И във връзка със скорошния конкурс за „Български Лувър” се чудя, ако толкова ни трябва музей, не е ли по-добре да се направи в сграда, в която ще са необходими минимални преустройства, вместо в бивша учебна сграда със стаи и кабинети?

Между другото, какво става с резултатите от конкурса?

Скоро писахме за апартамент, който умишлено е оставен неремонтиран, за да се ползва само за партита. Сега ще покажем един парк, който пък няма за какво друго да се ползва, освен за партита.

Та въпросният парк се намира точно до Терминал 2 на софийското летище и този уикенд в него се проведе второто (и по-мокро) издание на фестивала Park Live. Но сега няма да разказвам за концертите и дъжда, а за парка, който спокойно може да се класира в топ 3 на софийските потайности.

Нито аз, нито някой от моите познати сме предполагали, че на летището, точно до самолетните писти, може да съществува такъв парк. Наоколо няма нито жилищни квартали, нито маршрути за разходка. Далеч е за майки с колички, за чичковци с кучета, за пенсионери с мрежички, за влюбени с рози, за тичащи с айподи, за разпускащи с бири, за расти с тарамбуки. За кого е тогава?

Имало пари за усвояване

Поразтърсих се и намерих новини отпреди 1 година за откриването му лично от тогавашния министъра на транспорта. Паркът струвал 7 милиона лева и бил финансиран по някаква програма със съучастие на държавния бюджет. Имали са явно пари за усвояване, направили са парк. От летището се надявали част от парите за поддръжка да идват от театрални представления и изложби на открито.

Все още, както и преди 1 година, няма пейки и кошчета за боклук, но си има езеро, помпена станция към езерото, дървен мост, поддържани алеи и малък амфитеатър (типичен ВИАС-аджийски парков атрибут). И изобщо изглежда доста чист и нов. Има и къде да се паркира, макар и за по 2 лв. на час — точно там е многоетажният паркинг на летището, който, между другото, не е лош. И шумът от самолетите всъщност далеч не е силен.

Поглед от многоетажния паркинг на летището. Вдясно е голямата сцена на Parklive. Дърветата не са много. Като цяло е “парк-поляна”, а не “парк-гора”

“Входната” алея. Сградата вляво е паркингът на летището

Самолетите не вдигат чак толкова много шум. Теренът на целия парк изглежда като вкопан в пейзажа наоколо

Според публикациите тук, където е неокосената трева между паркинга и алеята, ще има метростанция. Тогава парка може би го чакат по-добри времена

Амфитеатърът е точно до езерото

Дървена пергола с лампи и избуяла трева

 Парапетът на мостчето е с интересен детайл, въпреки, че металните струни под ръкохватката са леко излишни

“Крайбрежната” алея е с чакъл. Дори сградите на паркинга и летището стоят адекватно в цялата тази гледка

За какво може да се ползва

Сигурно греша, но си представям как организаторите на Park Live са отишли в общината да искат разрешение за ползване на Борисовата градина до 12 през нощта. И може би от общината са им казали: “Абе има един парк на летището, в него стойте и до сутринта, ако искате!”

Добре, за партита до сутринта е идеален. Интересно е обаче за какво друго може да ползва. Хубаво ще е, ако след Park Live хората научат за него и почнат да си правят пикници примерно. Все пак е парк, все пак е нов. Това, че е на абсурдно място, може и да се обърне в нещо положително — няма да е толкова пренаселен като Борисовата и никой няма да ви гледа как играете народна топка по боксерки.

А вие за какво бихте го ползвали?

Преди повече от месец организаторите на арт-фестивала Водната кула ни помолиха да драснем няколко реда за сгради, които биха били подходящи за алтернативни арт пространства в София. Тази година в рамките на събитието (25-30 юни) даже се провежда международен дебат по темата.

Ние седнахме, помислихме, качихме се на колата и тръгнахме да снимаме. В резултат се загубихме безславно в Банишора, пазачът на едно трамвайно депо ни изгони, а на улица Росица бабите се чудеха какво толкова има за снимане.

В крайна сметка събрахме за брошурата на феста 5 сгради, които според нас са отлични за арт инвестиция и имат много по-голям потенциал за интересна архитектура от т.нар. квартал 500 (където, не вярвам да не знаете, ще се строи българският Лувър).

Комплекс Захарна фабрика

Местоположение: бул. “Сливница”, общ. Илинден

Статут: Групов паметник на културата от национално значение

Собственост: TBI Real Estate, Кипър и Столична община

Подходящо за: Изложби, постановки, ателиета, музей, жилища – абе… за всичко, каквото се сетите

Защо става: Защото е на комуникативно място, зелено е и е на входа на парк (Западен). Производствените халета са с добра височина. Сградите са интересни и имат характер. На бас, че “спасителят” на Захарна фабрика ще остане в историята на София редом с Драган Цанков и Мусман.

Какво пречи:

• голяма и скъпа инвестиция
• неясни собственици
• неясни и непредвидими икономически интереси
• вече е в много лошо състояние. През ноември 2009 г. двама крадци на старо желязо бяха затрупани в срутила се сграда, част от комплекса.

***

Бившето кино “Модерен театър”

Местоположение: бул. “Княгиня Мария Луиза”

Собственост: “Бългериан технолоджис” ЕООД (дъщерна компания на гръцката медийна група Tanweer)

Подходящо за: Прожекции, постановки, изложби, уъркшопове

Защо става:
Защото е на лесно и комуникативно място с история. Било е първото кино в България. Има 4 кинозали, които дават възможност за добри арт пространства или пък прожекции. Не е голяма сграда. Продава се.

Какво пречи:

• сигурно е скъпа
• досега в България не е имало успешна реконструкция на бивше кино. Но никога не е късно това да се поправи

***

Хале в трамвайно депо “Банишора” (депото е по-известно със старото си име “Пенка Михайлова”)

Местоположение: бул. “Княгиня Мария Луиза” 193, до детелината за Илиянци и Надежда

Статут: Паметник на културата

Собственост: Столична община и неизвестен частен собственик

Подходящо за: Изложби, постановки

Защо става: Защото има големи пространства – 36 метрови подпорни разстояния и площ около 3 декара. И защото главният архитект на София каза така в едно интервю. От 6 години халето било празно и той бил задействал процедура по отделянето му от парцела на депото. Харесал го бил за Музей на (хм) модерното изкуство. Други екстри: на комуникативно място е, а името на депото е популярно в софийския градски фолклор (питайте Евгени Минчев).

Какво пречи: Собствеността. Общината води дела с частни собственици. И все още халето си е в рамките на действащото трамвайно депо. Една събота отидохме да го видим. Питахме пазача къде е старото хале, а той ни каза: “Няма старо, няма ново, всичко е едно! А вие какви сте?” — “Архитекти.” — “Щом сте архитекти, елате в понеделник като са тук началниците!”

***

Опожарена сграда на ул. “11 август”

Местоположение: ул. “11 август” до пресечката с ул. “Росица”

Статут: Зона за обществено обслужване според новия Общ устройствен план на София

Собственост: Неизвестна

Подходящо за: Изложби, уъркшопове

Защо става: В центъра е, необитаема е, помещенията са сравнително големи, а в съседната сграда се помещава галерия “11-ти август”

Какво пречи:

• Неясна собственост
• Неясно състояние след пожарa

***

Силози в Банишора

Местоположение: Ж. К. Банишора 124, на детелината между бул. “Княгиня Мария Луиза” и бул. “Рожен”

Статут: Смесена многофункционална зона според новия Общ устройствен план на София

Собственост: Неизвестна

Подходящо за: Специфични изложби

Защо става: Интересни пространства с голяма височина, създават необичаен контекст за излагане. Отвън сградата изглежда неизползвана. А и срещу нея е трамвайно депо “Пенка Михайлова” (сега депо “Банишора”), на чието хале, както казахме, главния архитект е хвърлил око и го готви за арт пространство. Това хале заедно със силозите биха заформили хубав комплекс от двете страни на детелината.

Какво пречи:

• Неясна собственост
• Неясно конструктивно състояние

***

И петте сгради, изброени по-горе, са примерни. Не ни е известно засега към тях да има инвестиционни намерения (да, и за Захарна не ни е известно да има официални такива).

Ако се сещате за други, пишете смело. А ние ще посрещнем с бурен възторг всеки, осмелил се да прави бизнес от арт в подобни промишлени реликви.

Скоро минах по ул. Искър и забелязах смелите цветове, използвани при пребоядисването на една къща. Сетих се, че съм я снимал преди години и изрових снимките.

Къщата на ул. Искър преди години и сега.

Явно къщата ми е направила впечатление още тогава, защото има интересна мазилка, хубав детайл и прекрасни френски прозорци.

При ремонта са пропуснали външната топлоизолация и детайлите са прецизно възстановени. Новите цветове са ярки и смели, което е хубаво. С изключение на жълтото в партера. Нагледали сме се на такива мазилки, айде стига вече.

Сградата имаше интересна мазилка и хубав детайл.

При пребоядисването с ярки цветове детайлите са запазени.

Да се използват ярки цветове по фасадите, особено на стари къщи, е голямо предизвикателство. В този случай с успешен резултат.

Колко често ви се случва да се изненадате приятно, разхождайки се по софийските улици? На мен доста рядко, така че случаят си струва поста.

Доста стари къщи имат зелени калкани, най-често обрасли с бръшлян, който някой някога е посадил и от време навреме подрязва. Има и напълно неподдържани, които заплашват да погълнат къщите. Като тази:

Стара къща с бръшлян — растението почти е погълнало къщата.

Но поводът за този пост не са старите къщи с бръшлян.

Почти на ъгъла на улиците Солунска и Асен от години се строеше една сграда — дълго време беше пустееща стоманобетонна конструкция, после се забелязваше някаква вяла строителна активност и наскоро я завършиха. Сградата е абсолютно клише — стъклена окачена фасада, огледална.

Изненадата е оградата към съседната къща — първата умишлено озеленена стена в София, на нивото на улицата, която може да се види отблизо и да се пипне.

Озеленената ограда на новата сграда — растенията още не са пораснали добре.

Зелената стена на новата сграда изисква по-специална напоителна система и конструкция, съответно и повече пари за изпълнение и поддръжка.

Това показва отношение. Ще ми се да вярвам че е умишлен жест към града и преминаващите, но и да не е така, си е приятна изненада.

Много искаме да сме позитивни и да пишем за хубави градски хрумки, а не за недомислици, но уви. Може би ако инициативата на общината с конкурса за градски елементи се увенчае с неочакван успех и последват и други подобни, ще има материал за оптимизъм по улиците. Засега оставаме с бъговете.

Софийският университет — закърпен с топлоизолация

От известно време наблюдавам синьо-зеленото парче топлоизолация, което се мъдри на един от страничните прозорци на Университета на ъгъла с галерията на Шипка 6. Преди няколко седмици на същата фасада, но на третия етаж, се появи ново парче топлоизолация, този път розово.

Топлоизолираните прозорци контрастират ярко (в буквален смисъл) с внушителната фасада на Софийския университет

Не издържах. Влязох в сградата и тръгнах да издирвам помещението с абсурдните прозорци. В крайна сметка се оказах пред заключена алуминиева врата, от най-евтините. Вероятно техническо помещение или склад. Вратата контрастираше не по-малко драматично с премислените в началото на XX в. каменни интериорни облицовки. Естети, ей.

Заключената врата към помещението с топлоизолиран прозорец

Галерията на Шипка 6 с фолк клуб Grand de Luxe

И като сме на Шипка, само един поглед встрани показва чудесната фасада на СБХ, украсена с екран, на който намиращият се в бившия подземен паркинг на сградата фолк клуб рекламира кръшната си програма. Ежедневно, с видео. Наскоро се наложи да си извикам такси от Шипка 6. Попитаха ме къде по-точно е това, може ли таксито да спре пред Grand de Luxe (това е името на фолк клуба). Ми... може.

Фасадата откъм фолкклуба

Скелето на Радисън

И в тази връзка, тъй като маршрутът ми след това неизменно забива по Шишман, кога ще махнат прословутото скеле на петзвездния хотел Радисън, което прави подхода към ул. Шишман меко казано странен? Лъжа ли се или си стои там без никаква следа от строителна дейност вече близо 5 години? Или са 10?

Скелето на Радисън към ул. Шишман стои и пречи на движението вече няколко години

Знам, че е дребнаво, но май не е редно да си затваряме очите пред подобни абсурдни недомислици, а? В крайна сметка, както някой беше коментирал, битието определя съзнанието. И хубавото, и лошото тръгват от дребните неща.

София нямала характер?

Вчера, в търсене на антикварни мебели, попаднах в едно подземие, пълно с мръсотия, боклуци и мебели от началото на ХХ век (и не само). Някои от предметите бяха в окаяно състояние, други бяха съвсем ок, а всички заедно създаваха чудна (чудата?) атмосфера на мястото.

Някои от креслата изглеждат като от къщата на Яблански.

Столовете са безброй. Идеална ще е трапезария с бяла минимъл маса и по един от всички тези столове. Има даже ретро детски играчки.

И сандъци като за чеизи с рисунки и дърворезби.

***

Този боклукчарник ми направи деня.

Наскоро сестра ми се премести срещу басейна Спартак. Първото нещо, което ми направи впечатление в апартамента, беше гледката на юг. О, не, не се виждаха полите на Витоша, бухнали в китна зеленина (пардон, покрити с пухкав бял сняг). Виждаше се прословутото море от сгради на Лозенец, заплашващо да залее като индонезийско цунами иначе уж високо разположената тераса.

Какво му е пък на Лозенец

Лозенец (особено частта между бул. Арсеналски и Японския хотел) вече и в ежедневниците е станал пример за лошо градоустройство и строителство в условията на свободен пазар и икономически бум. Строителство на ръба на ЗУТ и градоустройство на гърба на липсващия с години Общ план на София и несъществуващите подробни устройствени планове за кварталите (които да регламентират обща рамка на застрояване там).

Сега, оплаквания от сорта има много и все без полза. Въпросът е можеше ли гледката от терасата на сестра ми да бъде избегната и ако да, на каква цена? Може ли да се контролира качеството на архитектурата и общия облик на града? (Все пак да не забравяме, че живеем в пазарна демокрация и крайните ограничения са смешни и миришат на лош соц)

А има ли характер София?

Наскоро с останалите от WhATA си говорихме има ли София характер като град и ако да, как може(ше) да бъде запазен. Разговорът изяде много пилешки крилца, изпи доста вино и всъщност беше предизвикан от коментарите към поста за битовия ресторант на езерото Ариана. Ако трябва да сме честни, мнението си по този въпрос сменихме вече има-няма три пъти. И продължаваме.

Николай:
— Стига бе, какво е това “характер”? Не трябва да има такава... ммм... генерална концепция за “характера на града”. Примерно София да бъде с носталгичен дизайн от началото на 20-ти век... Характерът си става сам и е резултат от различни исторически наслагвания. Ню Йорк има характер, но е нямал концепция за характер. Амстердам също. Характерът е нещо, което идва само. И показва характера на обществото.

Анета:
— Да, ама това е възможно за истински космополитните градове, в които има достатъчно различни групи активни хора, които да оформят различни зони, все с характер. В София това е невъзможно да се случи, населението е малко. А групите са малобройни и не могат ефективно да въздействат на външния вид на града. Виж Париж, град с характер, ама без плана на Осман нямаше да е такъв. Не му е стихиен характера на Париж.

Николай:
— Е ок де, ама планът на Осман е градоустройствен план, а ние говорим за дизайн. Градоустройствен план и тук има... Това дали да има кичозни възрожденски заведения в Ариана е въпрос на стил някакъв. Определя го пазарът. И културата на обществото. И на собственика... Който би трябвало да се ръководи от пазара.

Анета:
— Е точно затова София ще си остане град без характер. Щото пазарът тук търси други неща. Масовият вкус не е като в алтернативния Ню Йорк или битническия Лондон. Ако не искаш тук да има кич, създаваш правила. Но внимателно. А не да определяш някакъв задължителен стил като в Банско — пълна катастрофа. Или като цветовете в Перник.

Дружно стигаме до извода, че характер от самосебе си най-лесно се изгражда в затворена общност — примерно циганската махала си има характер. После заговаряме за конкурса на общината. След това преминаваме през спор какво точно е “характер” — дали означава “еднообразност” на града, или “нещо уникално”.

Жана:
— По-скоро трябва да говорим не за характер, а за характерно. Примерно, когато чуеш Ню Йорк, ти изниква нещо в главата, когато чуеш Лондон — също.

Николай:
— Това не е ли резултат по-скоро на туристическa реклама?

Анета:
— А от София кое си струва да се рекламира в туристическа реклама?

Ицо:
— Ми да, то и липсата на характер е характер. Аз мисля, че София има характер — и в центъра, и в панелните квартали

Николай:
— Най-добре може да го прецени това един чужденец или човек от друг град. Питаш го какво е запомнил от София и ето — това е характера на града.

Ицо:
— Абе какъв характер, какъв конкурс за дизайн. То няма 5 метра с еднакви тротоари и бордюри. Как ще гледаш характерните неща като ти се отклонява вниманието с битови неуредици.

Минаваме през спор отново за дизайн правила и кой трябва да ги определя. И дали винаги в една историческа среда трябва да се имитират сградите от съответната историческа епоха.

Анета:
— Уф, не трябва да има общи правила. Отказвам се. Така се стига до смешни фалшификати.

След това обаче извеждаме едно всеобщо правило, което въодушевено наричаме “Постулат номер едно за характера на града”. После го поставяме под съмнение. След това го отричаме.

— Мда, не става постулатът.

— Ми...

***

В крайна сметка финалът остана отворен. Не успяхме да стигнем до “универсалното решение”, изядохме по една еклерова торта и се разотидохме. Обаче не сме се отказали.

Скоро приятели ми казаха, че за да чуя 100 каба гайди нямало нужда да ходя в Родопите — свирели и насред езерото Ариана в София. Аз пък си мислех, че там има гръцки рибен ресторант.

Следващият път, когато пътувах по „Евлоги Георгиев”, се загледах в сградата. В общи линии си е все същата, само че мазилката вместо бяла е жълтеникава.

Преди фасадата при входа беше с прилични дървени летви, а сега над вратата стърчи козирка с тикли (каменни плочи). Има и плет. Съвсем като на село, но насред езерото Ариана. Ресторантът се казва “Едно време”.

Преди

Входът на ресторанта, когато беше рибен, в гръцки стил.

Сега

Входът сега, с козирка, покрита с тикли.

Отвътре

Попаднах и на интересна PR статия за новия ресторант „Едно време” във вестник Монитор. От нея разбрах че:

Влизайки тук, наистина се връщаш поне век назад. Намираш себе си сред бъчвите, чановете, халищата, суджуците, които висят над главата ти.
Усещаш какво точно значи да си българин.
...
По цял свят хората са луди да усетят вкуса на гозбите от стари времена, да седнат сред автентични предмети, които са използвали хората, живели някога, но на поносими цени. Не говорим за механите от соц тип, където имитират някакви етно елементи и ти режат главата до кръста, за да се стряскаш и насън, когато ти се привиди стомна, гега или народна шевица.

Съдейки по горния текст, всичко в ресторант „Едно време” е автентично. Това сигурно се отнася за решетките на конвекторите и пожарните датчици по тавана, за плазмите по стените и аквариума, много характерни за селския бит.

Даже да показва чушки и домати, телевизорът не е част от интериора на старата бг къща.

Аквариумът също.

Или конвекторната решетка.

И отвън

Архитектурата на тази сграда не си струва да се коментира — нито преди, когато ресторантът беше рибен в гръцки стил, нито сега, когато са лепнали тикли над входа.

По интересен е фактът как това „емблематично място за софиянци”, се преобразява в стилове, кой от кой по-нехарактерни за езерото и София.

Но като се замисля, София е град без характер, така че критерии няма.

И както вече писахме, преди да се обяви конкурс за дизайн на “преместваеми обекти, рекламни и информационни елементи и за елементи на градското обзавеждане”, не трябва ли да има конкурс за цялостна идея как да изглежда града?

А че кръчмите в битов стил с народна музика или „модерни” чалга-клубове са най-печеливши, дори когато са на неудачни места и зле направени, не е тайна за никого. Но това е пo-скоро въпрос за психолози, не за архитекти.

На ъгъла на улиците Шишман и Хаджи Димитър достолепно се извисява мрачна сграда от предвоенно време. Тази жилищна кооперация винаги ми е била много интересна — вероятно е една от най-старите на улицата и със сигурност е най-голямата. Има фризове, детайли, колони с канелюри и забележително драматични балкони с парапети от ковано желязо.

Неоърбън приказка

Допреди няколко месеца сградата беше много зле — мазилката й се лющеше на едри плюски, а балконите се ронеха и изглеждаха самоубийствено нестабилни. Имаше един старец, който редовно висеше на терасата откъм пункта за вторични суровини, и с това кооперацията добиваше завършен вид на декор от неоърбън приказка на братя Грим.

Сградата преди реконструкцията

Обаче! В началото на есента на сградата й сложиха скеле. Започнаха да лепят топлоизолация и да дават вид, че ще санират всичко.

Скелето и рушащите се детайли зад него

Саниране по български

Отдавна цъкаме с език и наблюдаваме с интерес санирането на сгради в София. Положението става драматично, когато те са с малко повече детайл от прост отвор за прозорец.

Топлоизолацията се лепи директно, всички детайли с дебелина по-малка от 5 см изчезват, а останалите се деформират. Да не говорим за възстановяване на оригиналните фасадни обработки и цветове — глезотии. Един познат много успешно определи топлоизолираните сгради в центъра на София като изчезващия град.

Изненада: добро саниране

Когато скелето се появи на ъгъла на Шишман, нямах съмнение, че кооперацията ще стане класически пример за подобен вид нескопосано саниране.

Каква изненада, когато няколко седмици по-късно скелето започна да се мести по фасадата и установих, че сградата всъщност се обработва доста културно. Детайлите се пазят, канелюрите на колоните се възстановяват, дори подбраните цветове са изненадващо спокойни. Има и сиво, да не повярваш.

Дано я довършат докрай, че скелето нещо изчезна последните дни.

Добре се вижда разликата между старата и реновираната част на сградата

Преди тази сграда изглеждаше най-зле по цялата улица. Сега сравнението със съседите й показва колко са занемарени всички сгради наоколо

И така, мрачната кооперация на ъгъла от лош се превърна в добър пример за саниране на историческа сграда. Сега и хората ще я забележат най-накрая.

Както винаги сме казвали, най-много обичаме, когато градът ни изненадва.

В този пост не става дума за обществени сгради, а за фасади, които по някакъв начин се ползват от хората отвън.

Първите примери са от студентското градче в Утрехт и са на Валтер ван Дайк от NL architects, който изнесе и първата лекция след откриването на Sofia Architecture Week.

Когато проектите са представени един след друг, прави впечатление нещо общо за всички — стените за катерене, баскетболните кошове и площадките за скейтъри, които уж небрежно са се появили по сградите, независимо от тяхното предназначение. А всъщност са част от проекта.

По задание, архитектите трябва да проектират бар. Освен него те правят баскетболно игрище на покрива и обществено пространство отпред (photo: bartvandamme, Flickr)

По едната фасада на тази топлостанция има баскетболен кош (photo: via)

На другата стена за катерене (photo: via)

Ето и студентско общежитие в друго холандско градче, на Arons en Gelauff Architecten, за което Павел Янчев писа преди време:

Отново стена за катерене (photo: Jeroen Musch)

Всичките примери са свързани със спорт и студенти, а стените за катерене са най-популярното решение (може би защото в Холандия нямат планини).

Замислихме се обаче за какво друго освен за спорт могат да се ползват фасадите.

Опитахме се да се сетим и има ли в София такива сгради — работещи отвътре за обитателите, а с фасадите си за обществото. Сетихме се само за една – тази на БНБ. В единият от ъглите й има чешма, част от сградата.

А вие сещате ли се за други?

Поредната порция неща, които ни впечатлиха напоследък, е чисто българска.

Sofia Architecture Week

За архитектурната седмица, организирана от списание 1, мислехме да пишем специален пост. Все пак тази година събитието беше учудващо масово и обхвана май-май всички поколения – от студентите (виасаджийския workshop във вътрешния двор) до... хм, майсторите на строителния бум (в изложбата на моста на НДК, която все повече отчитаме като поучителна, а не като грешка).

Даже туитвахме наживо от лекциите, с риск да си прогоним Twitter-аудиторията. Е, изтърпяха ни.

Една от лекциите в Биологическия факултет (бяха в много яка зала впрочем)

Междувременно, докато се чудехме за поста, от списание 1 ни поканиха да си споделим мислите и чувствата за SAW. Споделихме ги. Ще излязат в следващия брой.

И тъй като засега окуражаваме флирта на медиите с блоговете, приехме и поканата на списание Abitare — SAW през очите на WhATA (с друга статия, разбира се). Така че, скъпи читатели, постът отпадна.

Мнението ни за това, което видяхме (пропуснахме събитята в Склада), е че нещата бяха добре организирани, без фрапантни гафове и проблясъци на гениалност.

Повече снимки има във Facebook, разбира се.

Има нещо гнило във варненските медии или казусът Алея първа

От сложните скандали около ПУП-а за крайбрежната зона във Варна, неясната сделка за прехвърляне на земя и обявения през септември архитектурен конкурс с изключително кратки срокове и високи показатели на застрояване, гледахме да се дистанцираме досега.

Не ни бяха ясни изходните данни, така да се каже, но уважаваме правото на гражданското общество да изказва мнение и по принцип подкрепяме всяка форма на дебат за архитектурни начинания. Включително и чрез участие в съмнителен по принцип конкурс, нарушавайки условията му, с цел да изразиш мнение не чрез думи, а чрез архитектура (Браво, Павел)

Но! Вчера попаднахме на декларация във варненския вестник Черно море, която ни остави без думи. Журналисти от региона, (представители на местни и национални медии), изразявали неодобрението си по повод протестите около Алея първа и, тъй като държали на професионалното си име, нямало да занимават обществото с дребнотемие и с проблеми, които нямат нищо общо с гражданското общество и с безкористните каузи.

Моля!? Я пак? Наистина има нещо гнило в тези медии...

Петиция за спасяването на къщата на Фингов

И като е тръгнало на скандали, събитията около къщата на Фингов предлагат още един, много качествен. В предишен пост писахме за плана за преустройство на този паметник на културата, който с право разбуни духовете.

Преди няколко дни получихме и мейл от няколко места с петиция за спасяване на къщата на Фингов. Почувствахме се длъжни да публикуваме линка най-малкото защото разкрива по-подробно историята около апетитния имот.

А и защото зад петицията стои инициативен комитет, в който видяхме някои от най-уважаваните имена в София на тема опазване паметниците на културата и тяхната история. Същите тези хора помогнаха на който поиска да стане модерен и да организира някоя и друга изложба с архивни софийски снимки по повод 130-годишнината от обявяването на София за столица.

Така че четете внимателно.

Собствениците на сгради в центъра напоследък са много склонни да кичат сградите си с надстройки — като се започне с “усвоени” тавански помещения, та се стигне до цели нови етажи на обществени сгради.

Как не се прави

По принцип в надстройките няма нищо лошо — мястото в центъра е малко, хората са много. Надстройките и живота по покривите са добър вариант при непрекъснато увеличаващата се гъстота в старите центрове.

Ако проектантът обаче не е абсолютно уверен, че може да направи надстройка добра колкото заварената сграда, по-добре да не се захваща.

Надстройката на ВАС е трябвало да не личи. Но с мазилка, имитираща каменна облицовка, няма как да стане.

Изглежда, че сградата на НАТФИЗ я надстрояват втори път — заприличва на торта. А и защо стреха като на селски покрив над масивния корниз на заварената сграда?

Надстройката на Клиничния център по хемодиализа на Александровска болница опропастява добрия модернизъм на заварената сграда.

Как се прави

Единият вариант е да не личи, че сградата е надстроявана. Tова става като се спазят стила и детайлите на съществуващата.

Сгрaдата на “Славянска” 2 е надстроена през 50-те. Можете ли да познаете по нещо?

Друг начин е надстройката да е много различна.

На покрива на старинна сграда MVRDV създават мини-село и го боядисват в ярко синьо. Като е гарга да е рошава. С човешкия си мащаб, отворените пространства и озеленяването това със сигурност е най-хубавото жилище в сградата.(Photo: archdaily)

Надстройка на детското отделение на болница в Амстердам. Целта е била децата поне за момент да забравят, че са в болница.(Photo: archdaily)

Как изглежда градът е резултат от натрупване на архитектура от различно време и различни автори. И ако архитектурата е добра, стилът няма значение. Ако обаче е посредствена, поне да не е върху хубави къщи.

Ако си мислите, че можем да въздишаме носталгично-романтично само по износени соц сгради, лъжете се. И по старите къщи от царско време въздишаме като се сетим. Носталгията е в кръвта ни, романтиката ни е първа дружка, а подобни къщи ни карат да мечтаем за следобедни соарета, бялото сладко на Мара Белчева и автомобила на Буров. Честно.

Напоследък три видни къщи от тази златна епоха привлякоха общественото внимание, всяка по свой си начин.

Къщата на Яблански — оцелялата

Къщата на жълтите павета отдавна боде очите — на инвеститорите с апетитния си парцел; на медиите, които от време на време се присещаха за нея на връщане от някой парламентарен контрол; и на пазителите на стара София с драматичното саморазрушаване, на което беше подложена през последните години.

Къщата на Яблански преди началото на реконструкцията

Преди известно време обаче около къщата се появи скеле, истинска архитектурно-строителна инфо табела и слухове, че май ще бъде спасена.

Действително, тече сериозна реконструкция, къщата се укрепвала, а не се събаряла зад фасадата (спокойно), а оригиналните гипсови орнаменти и всички декорации уж се възстановявали съвестно (чуваме), при това с помощта на австрийски възпитаник и под зоркото око на НИПК.

... и сега. Боядисана в жълто

Та къщата на Яблански ще оцелее. Само жълтата боя по фасадата още не я разбираме, но се надяваме да е временно умопомрачение. И да не се повтаря.

Къщата на Сан Стефано 6 — с неясното бъдеще

За тази къща писахме отдавна. Тогава по младежки въздишахме кой може да я е оставил безстопанствена на това чудно място.

Тази ни е една от най-романтичните къщи в София

Е, собственикът стана ясен съвсем случайно покрай сочен скандал с банда измамници с недвижими имоти. И тази къща била в списъка им за крадене. За щастие навременна реакция на органите на реда спасила ценния имот, притежаван, както се оказа, от шефа на Лукойл Валентин Златев.

Отдъхнахме си. Такава ценна сграда и бадева да бъде продадена от злосторници зад гърба на горкия собственик.

Само не разбрахме как по-точно е “спасена” къщата, при положение, че законните собственици очевидно нямат намерение да я реновират и поддържат в нормално състояние. С две думи още малко и направо си е заминала горката.

Наскоро минавах оттам и чух едно момченце да казва на майка си: А колко яко щеше да е да организират партито за Helloween Halloween в тази къща, а?

Къщата вече изглежда по-подходяща за Helloween Halloween парти, отколкото за живеене

Според гл. 5 от Закона за паметниците на културата (какъвто паметник тази къща най-вероятно е) всички собственици (на паметници на културата) са длъжни да ги поддържат в добро състояние, а който узнае за повреждане на такъв паметник е длъжен да уведоми съответната община. Даже награда получава. Вестниците и телевизиите, които отразиха скандала с нотариалната измама, явно този закон не са го чели.

Къщата на Фингов на Шипка 38 — обречената

През лятото получихме мейл от читател да обърнем внимание на намеренията на настоящите собственици на къщата на Фингов (която винаги се дава като пример за класически софийски сецесион) да я надстроят с 3 етажа, че и да достроят още една пететажна сграда до нея. Кметът на община Средец бил против, щял да прави кауза във Facebook.

Сори, Георги, пътувахме тогава, не успяхме да влезем в историята.

А то се оказа, че работата е сериозна. Проект за изменение на плана за регулация на имота с горепосочените надстроявания и нови пететажни тела вече е минал на първа инстанция. Подземните гаражи под целия парцел (включително и под къщата ) ни станаха особено любими.

Този двор е обречен според внесения проект за изменение

Засега спираме дотук, защото работата с трите къщи и техните истории тръгна към турски сериал. Но ще хвърляме по едно око и в бъдеще, защото няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

Покрай 130-годишнината на София се нароиха много изложби. И все архитектурно-исторически. След „Преоткрий София”, за която писахме преди известно време, с изненада установихме, че архивни кадри на столицата се мъдрят вече и на пешеходния мост при НДК в рамките на още по-амбициозната изложба „София. Идея минало — идея бъдеще”.

Миналото явно е заради чернобелите снимки на ул. Търговска, БНБ и т.н., които вече видяхме в палатката на „Преоткрий София” на площад Света Неделя. Нищо ново. А бъдещето вероятно е свързано с цветните постери на новопостроени сгради, които били „оставили своя отпечатък върху силуета на града”.

Ето тук вече ни стана интересно. Много самочувствие трябва, за да подбереш вече построени сгради от инвестиционния бум (който, няма да се лъжем, наистина промени силуета на София). И да вземеш да ги подредиш на едно от най-оживените места в града с цел да предначертаеш бъдещето му.

С две думи изложбата не ни хареса.

Изложбата е хаотична

Така и не стана ясно по каква логика са подредени таблата с чернобелите архивни и цветните снимки (или съответно 3д визуализации) на новите сгради. Просто са добре разбъркани, може би за колорит.

Изложбата не казва нищо ново

Отдавна вече разбрахме как е изглеждал Орлов мост преди сто години и колко е била красива къщата на Яблански едно време. Благодарим много за информацията. Изложбата „Преоткрий София” поне разказваше истории, а тук имаме само скучни снимки.

Нямаме нужда и от нови кадри на блока пред Интерпред, всеки път ни боде очите като минаваме по бул. Драган Цанков. Нито пък от поредния комплекс от затворен тип. Обикновено ги избягваме.

Сградата на бул. Драган Цанков може спокойно да кандидатства за приза Символ на жилищната архитектура от последните години

Този комплекс определено е променил силуета на града. Аз бих го пазила в тайна

Изложбата е отчайващо ретро

Архивните снимки са ок. Ретрото им върви.

Но амбицията на новосъздаденото архитектурно-инженерно сдружение (организатор на изложбата) Societas Urbanum била да „повишат качеството и авторитета на българската архитектура в интерес на обществото”, да я превърнат в „меродавен фактор на обществения живот”. Това звучи като от програмата на Априлския пленум.

Да не говорим, че на Societas Urbanum повече му прилича да е име на нов клон на рицарите тамплиери, слял се с неизвестно софийско подразделение на масонската ложа, а не на обединение на най-крупните архитектурни фирми от годините на строителен бум.

Въвеждащият текст към изложбата е като “обяснителна записка” на проект — не казва нищо и е пълен клишета. (Кликни снимката, за да прочетеш)

Изложбата възпитава зле

Представените нови сгради (с няколко изключения) са неласкателни за съвременната българска архитектура.

Всъщност така и не разбрахме защо им е точно на тези фирми да популяризират чрез свои сгради архитектурата пред обществото. Те архитектурата я популяризираха достатъчно през последните години — застроиха морета, планини и София между другото. Няма нужда сега и снимки да гледаме.

Изложбата е перфектно позиционирана

През Пешеходния мост минава цялата тълпа за мола на Хемус; влюбените тийнейджъри, гравитиращи около НДК и Макдоналдс; студентите, на път към спирката на 94, и още много други хора.

Обаче един приятел ми разказа, че видял хората да спират най-вече пред архивните снимки. Коментирали си какво е било преди (все пак различни потоци минават пред НДК и пред св. Неделя, сигурно другата изложба са я пропуснали), а пред новите сгради казвали: Ей, тия и Цариградско шосе застроиха значи!

***
Изложбата „Идея минало — идея бъдеще” е открита от ид кмет на София Минко Герджиков, от главния архитект на града Петър Диков и е спонсорирана от Столична община в рамките на Седмицата на архитектурата в София (наистина ли, списание 1?). В нея са представени проекти на фирмите Амфион, А.Д.А., Проарх, Елит студио, Танко Серафимов архитекти, LP Consult и други.

За заведенията на тротоарите се е говорило много. Но ако такова заведение стане част от ежедневния ти маршрут, започваш да приемаш нещата по-лично.

Когато минавам по ул. Княз Борис I, обикновено съм нарамилa голяма платнeна торба, пълна със зеленчуци, и имам незaвиден избор — трябва или да ходя по улицата, или да отъркам торбата си в раменете на клиентите на едно кафене, завзело тротоара.

Между кашпите с цветя и масите няма достатъчно място да се разминат двама човека.

Характерният интериор на кафенето e превзел тротоара.

И сградата.

В стремежа си да променят градската среда, някои собственици на кафенета дават всичко от себе си и накрая успяват.

Винаги, когато минавам покрай такива заведения, се чувствам неудобно, все едно аз съм в техния апартамент, а не те на моя тротоар.

***

А има ли заведение, което вас ви кара да се чувствате неудобно?

Изложбата

Разглеждам изложбата „Преоткрий София — 130 години столица” с фотографии на софийски улици и знакови къщи от началото на 20-ти век. Пред една от фотографиите са спрели две възрастни дами и спорят:

— Не, улица Търговска е бяло петно на картата.
— Как ще е бяло петно, тя минава зад двореца!
— Неее, това е Московска. Търговска я няма вече, виж, тук си пише.

След справка с текста под черно-бялата снимка спорът приключва.

Освен съдбата на ул. Търговска, от тази изложба може да научите още, че Графа се е казвал ул. Самоковска, как е изглеждала клетката на лъва и имената на най-известните архитекти от началото на 20-ти век.

Всички фотографии са събрани на пл. Св. Неделя, а отделно, на местата, за които се отнасят, има билбордове с конкретната снимка и история.

Къщата на Бояджиев – Кооперация „Недков”

Най-интерсна ми се стори историята за човек, който си купил разкошна стара къща на Витошка, след това я съборил и на нейно място построил модернистична кооперация. Днешните носталгици биха го обявили за варварин.

Историята е разказана на билборд до НДК, който показва изглед на бул. Витоша от юг.

Изглед на ул. Витошка от юг. Най-високите сгради са малко по-високи от кестените.

Къщата на Бояджиев се е намирала на ъгъла на ул. Неофит Рилски и ул. Витошка. По време на войните, тя е купена от директора на Търговска банка в София — русенецът Недков.

През 1937 година семейството разрушава къщата, за да построи на мястото жилищна кооперация. Проектът е възложен на арх. Радославов и кооперацията си е там и до днес.

Къщата на Бояджиев на ъгъла на улиците Витошка и Неофит Рилски. Пред този билборд може и да ви снимат, нищо че няма да сте в мащаб.

Новата кооперация е добър пример за модернизъм от началото на 20-ти век, паметник на архитектурата и e една от най-хубавите сгради по бул. Витоша, въпреки олющените балкони.

Кооперацията на Недков, построена на мястото на къщата на Бояджиев през 1937 година, е една от най-хубавите къщи по улицата...

... и е паметник на архитектурата.

Не е лошо, че в изложбата се обръща внимание и на модернизма, а не само на старинните къщи, които будят носталгия.

Докато четях историята към мен се приближи човек с фотоапарат и ми предложи да ме снима пред билдборда с къщата на Бояджиев. Безплатно било, част от изложбата. А защо не ми предложи да ме снима пред кооперацията на Недков? Там поне щях да съм в мащаб.

Всъщност тази изложба е добра инициатива. И ще бъде страхотно, ако догодина я повторят и покажат още добри примери от модернизма, а и от соца.

Какво да се прави, когато през август си в София, събота е и май няма да вали? Много ни е трудно, ако в такъв ден решим да се видим, да закусим и на всичкото отгоре имаме нещо за обсъждане и ни трябва маса, която да е достатъчно голяма и удобна.

Ето защо, след супермаркетния туризъм от предишния пост, продължаваме темата за летните маршрути с един съвсем реален и софийски.

Какво търсим

Заведение, което да има:

• градина
• големи маси
• английска закуска
• поносимо обслужване
• и интериорен дизайн, който да ни харесва или поне да не ни дразни ужасно

Ето я и селекцията.

Tерасата на City Center Sofia

Идваме тук основно заради гледката и местоположението — удобно ни е. Сутрин сядаме в западната част на терасата, която има двойна екстра — не пече и има поучителна панорама към Лозенец, който трябва да бъде листван като групов паметник на архитектурното наследство от началото на 21 век.

Недостатъци: отваря много късно, няма какво да се яде, а дизайнът е по-скоро поносим, отколкото вдъхновяващ (все пак сме в мол).

Ресторант Клуб на архитекта

Да, помещава се в сградата на САБ и да, смешно е на пръв поглед. Все едно художниците да се виждат в Дома на художника, а в Чешкия клуб да ядат само чехи.

Обаче всъщност ресторантът доста ни харесва, храната е добра, интериорът е хубава интерпретация на стар софийски стил от началото на 20-и век, а градината ни е сред топ 2. Има дори запазени остатъци от соц-реконструкцията на сградата.

Градината на Motto

Традиционно добра, много голяма и с много котки и комари. Смениха режисьорските столове с малко по-удобни, но вече има толкова много чадъри и тенти, че се чудя кога ще се превърне от градина в навес.

Toba&Co

През Тобако минаваме, защото градината е хубава и сенчеста от години. Има ретро дух, а близостта с Двореца помага за атмосферата. Обаче обслужването е лошо, масите са малки и наблъскани, а опасността на съседната да се окаже главният архитект на София (или поне брат му), докато ти псуваш некадърните спирки на метрото, безумните планове за Кремиковци или поредния проект без конкурс, е огромна.

Spaghetti Company в ЦУМ

Интериорът на Spaghetti Company се държи добре с годините, което е много рядко явление. Храната е традиционно лоша, но има десерти, които компенсират. Хубавото е, че масите са големи (особено ако се докопате до мекото сядане до прозорците), а градината е неочаквано уютна и берлинска някакси, нищо, че всъщност е в прохода между жълтите павета и Банята.

Тук обикновено ядем орехов сладкиш с бял крем (или, ако трябва да бъдем докрай прецизни, pangiallo с маскарпоне). И, като стана дума за десерти, отдавна се чудим къде изчезна шоколадовото суфле с течен център и ванилов сладолед от заведенията в София.

Red cafe

В името на справедливостта не можем да изключим Червената къща на ул. Любен Каравелов от летния маршрут. Удобно е, градината е сенчеста, мебелите са Vitra. За сметка на това менюто става все по-бедно, тоалетната е все по-западнала и сигурно затова всеки път си намираме маса без проблем, дори и в петък вечер. Това е и причината всъщност да продължаваме да ходим там.

***

Списъкът не цели изчерпателност; малко снобско се получи, но не беше нарочно (кога ли добрият дизайн ще стане ежедневие) и всяко приятно допълнение е добре дошло. Английска закуска, уви, не сервират в никое от горепосочените заведения.

Прохладно ви лято!

Продължаваме темата за Захарна фабрика. След прегледа на миналите епизоди и опита за риалити, наред е едно конкретно предложение. Разказахме го в 31 кадъра, с картинки и малко думи. Освен като навързана история, картинките могат да се ползват и поотделно като пропаганда на Захарна фабрика — да се отпечатат на тениски или да се ползват за тапети.

Когато собствеността е частна, е трудно да се действа от емоционални подбуди (освен ако не са емоционалните подбуди на собственика). Захарна фабрика би била спасена, ако в спасението се намери бизнес интерес или ако спасението й се изтъргува. Нормалните неща за капитализма. И така:

1

Захарна фабрика е стара сграда, която се руши от нощни набези с каруци.

2

Някои хора обичат стари сгради, искат да ги възстановяват, пазят и плачат за тях. Те обичат и да си се оплакват взаимно в нещо като Клуб на плачещите за стари сгради (КПСС).

3

Ние не сме от КПСС. Да се плаче за стари сгради е смешно. Нито един паметник не е по-важен от настоящия живот.

Във Факултета (a.k.a. циганската махала на София) попаднах преди няколко дни във връзка с проект за социални жилища (който е по идея на Орлин от urrbbaann и за който ще ви разкажем подробно в следващ пост). Досега не бях ходила там и в началото се държах като класически турист — с навити крачоли на дънките, с фотоапарат в ръка и чанта през рамо. Водеше ни Бисерка, която е оттам и работи много за интеграцията на ромите в куп български и чужди организации.

Къде е гетото

Няма го. Оказа се, че (напук на всички предразсъдъци) Факултета не е гето, а умалено копие на любимата ни София.

Не всички улици са в дупки и кал. Извършен е ремонт на някои от главните. Сменена е и канализацията. Но всичко е донякъде и в момента ремонтите са прекратени. Също като при магистралите.

Планомерните летни ремонти текат с пълна сила и тук. Има топлоизолирани къщи, боядисани в топли цветове, дограмата е сменена с алуминиева, а изборът на декоративни облицовки е много колоритен.

В дворовете на някои къщи са нацъфтели цветя, има даже грижливо окосени ливадки.

Богатите във Факултета живеят в най-високата част, на южен склон, с невероятна гледка към Витоша. Къщите са с високи дувари и охранителни камери.

Дискотеката е яко постмодернизъм. Нова сграда е, но е облицована с класически камъни тип “номенклатурна резиденция”. Може и от такава да са.

И Факултета има гето — т.нар. махала Камборджа (идва от Камбоджа). Населението е много бедно и най-многодетното в целия квартал. Местните казват, че тук живеят основно пришълци — от Лом, Кюстендил, Пазарджик. В Камборджа има кал и коне, подобно на онези, които пасат около крайните блокове на Студентски град.

Много ли беше страшно

Когато почна да се стъмва и Бисерка ни изпращаше към спирката на 72, каза: Ако сега писна, ще излязат поне 7-8 души да помагат.

Действително, през цялото време аз, класическата туристка тип “Како, како, снимай ме, моля те”, не се почувствах нито за миг застрашена. Е, все пак бяхме с човек от махалата, ще кажете.

Но има проучвания, че в гетата по света сигурността е много по-висока, отколкото в безличните панелни квартали примерно. Хората се познават, къщите са много близо, децата играят заедно и винаги са пред погледа на някой роднина или познат. Щото нали знаете приказката: във Факултето ако не си роднина с някого, ще си му сват.

Како, снимай ме

Къща с двор и гледка към Витоша

Ромската махала на София е разположена предвидливо на много хубаво място. И има твърде логична, макар и спонтанна, градоустройствена организация. Всички хора живеят в къщи. Колкото си по-богат, по-голяма ти е къщата. И макар тези къщи да са много нагъсто на места и не всички да са масивни, дворната площ на единица домакинство май е по-голяма, отколкото във високоетажните жилищни комплекси, остатък от здравословното градско планиране на модернизма.

Неслучайно всички опити да бъде сменен жилищния модел на ромската общност от нискоетажен еднофамилно-жилищен във високоетажен комплексен са се проваляли с гръм и трясък (пример: панелните блокове в пловдивската махала Столипиново). Не е лошо този модел да се има предвид и по принцип при проектирането на масови и социални жилища.

Накрая седнахме да пием бира в една дюнерджийница, до факултетската Витошка и местния Интернет клуб. Хората си говореха за политика.

***

Още снимки

За новото Уго в Младост бяхме писали още по време на строежа му. И въпреки… хм… сложното ни отношение към типографските композиции по фасадите, след завършването му не може да не признаем, че е едно от добрите (май най-доброто) попълнения в разнородния младостки пейзаж. И като архитектура, и като интериор, и като място за хранене.

Но в този пост няма да говорим за сградата, а за един малък детайл от дизайна. Толкова малък, че можеш да го пропуснеш.

“Къде е тоалетната?”, “Ей там”

Често сядам на маса до тоалетната — просто там са най-удобните места. И почти всеки път някой пита сервитьорката къде е тоалетната. Което е нормално, случва се във всички заведения. Сервитьорката му посочва към черно-бялата стена с големи типографски надписи, сред които и надписът W/M. Човекът благодари, запътва се към стената, но… не вижда врата на нея. И на мен ми беше чудно как така, но се случва.

Къде е вратата

И така, нашият човек се оглежда, решава, че не е разбрал и натиска единствената врата, която вижда на съседната стена — това се оказва врата на склад, но тя се отваря само донякъде. Виждал съм това няколко пъти. А други направо се запътват към втория етаж, защото стълбата нагоре е най-близкия отвор до посоченото от сервитьорката място.

Най-любопитен беше случаят, когато един човек явно беше предупреден, че вратата не се намира лесно и опипваше различни части от стената с надеждата някоя да се отвори. Накрах след това един познат да изиграе действията на този човек и го заснех. Ето филмчето:

Но вратата е много хубава!

Ние също се кефим на минимализма. Проблемът е, че нищо не подсказва, че на тази стена има врата. Например дръжка. Дръжката ще развали хубавия дизайн и няма да е вече минимализъм ли? Зависи как е направена.

Има една много известна и забавна книжка на Дон Норман за дизайна и психологията на ежедневните неща. В нея той е отделил цяла глава за вратите, дръжките и за объркването, което предизвикват. Препоръчвам я на всички, които правят интериорен и продуктов дизайн.

W/M=WC?

Добре, ще кажете, но нали си има голям хубав надпис? Има, но едва ли в България някой очаква на тоалетната да пише “W/M”, а дори и да очаква, е много вероятно и да не забележи големите букви, които изглеждат като дизайнерски елемент от стената, а не като информация — такива букви има доста и отвън, и отвътре.

В уебдизайна това се нарича “банерна слепота” — хората толкова са свикнали да не обръщат внимание на банери, че игнорират и всеки друг цветен правоъгълник с големи букви от сайта, който прилича на банер.

A процепа?

Добре, ще продължите, но това, че има процеп, подсказва, че е врата. Ми… и аз си мислех така, докато не видях как реагират хората. И много скоро очаквам на сервитьорките да им писне да обясняват къде да се натисне и да накарат шефа да купи от МЕТРО знаци с пикаещо момченце и момиченце и да развали минималистичния дизайн.

***

Допълнение (3 месеца по-късно): Явно на сервитьорките им е писнало да обясняват къде е вратата и вече има стърчащи табелки WC.

Ето и обещаната порция снимки от Захарна фабрика. Oтпреди 2 дни са.

Докато снимахме, минаха двама охранители. Заговорихме ги. Били там отскоро, наети от БНТ, за да охраняват архива докато го изнесат. Има охрана и през нощта.

Питахме ги има ли още нощни набези с каруци. Казаха че вече не, но една плоча е паднала наскоро.

На пръв поглед няма голяма промяна от миналия месец — дограмата е все така изкъртена, но сградата още е цяла.

После виждаме падналата плоча.

И архива на БНТ.

И някои ленти. Дори на тях да са записани конгреси на БКП, пак е жалко.

На някои места фабрика вече няма.

На други прилича на римски акведукт.

Но има и зони, където оригиналната дограма още стои, а Захарна фабрика все така може да върши работа.

Още снимки от това посещение.

В следващите епизоди очаквайте:

• Една на пръв поглед абсурдна, но всъщност доста реалистична идея как Захарна фабрика може да върши работа
• Статия в списание Abitare
• Още снимки

През 2002-ра едва се влизаше

Със Захарна фабрика се захванахме преди близо 7 години по повод един дипломен проект. Когато отидохме да разгледаме сградата и да снимаме, се оказа, че не е възможно да влезем — имаше ограда, строга охрана и кучета. От охраната ни казаха, че може да се влезе само след изричното разрешение на собствениците София Mел.

От УАСГ ни издадоха писмо, обясняващо за какво сме там, шефът на охраната на предприятието ни закара и ни представи на пазача. Все пак влязохме и направихме доста снимки.

Тогава все още сградата изглеждаше прилично, а прозорците с красивата стоманена дограма си бяха на местата

Сградата се използваше активно, ако се съди по спрелите коли

Стените бяха цели

И в интериора нещата не бяха зле

Как да не харесаш такава сграда.

В бума — жилища, а в кризата...

В разгара на бума мислехме, че сградата е страхотна за жилища, дори пуснахме обява за инвеститор. В разгара на кризата мислим, че е подходяща за проекти от обществен интерес. Може и за... музей на съвременното изкуство. С конкурс, разбира се. Абе май става за всичко.

И за да не говорим наизуст, отидохме да я видим пак.

Какво видяхме преди 2 седмици

Вратата зее широко отворена, кучета има, но са улични, а пазачът ни разказа за цигани с каруци, които всяка нощ къртят и изнасят чугунени колони, щурцове и каквото намерят. Каза ни още: Полицаите идват, нещо си шушукат с циганите и си тръгват. Може би собствениците са им разрешили да влизат свободно.

Пак направихме снимки.

Къде са прозорците?

Дупки в стените

Стоманените прозорци и врати са къртени с парчета от стената, за да се извадят щурцовете. Как се пренася такова нещо? И чугунените колони вътре почти ги няма...

И вече се чудим дали скоро ще има сграда.

За да изясним ситуацията: Захарна фабрика е паметник на културата (по закон) и като такъв не може да се събори с цел инвестиционни намерения от собственика. А трябва да се саморазруши или да се реконструира (по-труден вариант).

Какво ще направим

За начало, в духа на риалити форматите, всяка седмица ще публикуваме снимки оттам. Така почти на живо ще можем да проследим как се разрушава Захарна фабрика. А може и камери да се сложат и да се излъчва в интернет. Ще бъде добро шоу: “човек откъртва метална колона, без да му падне плочата на главата.” (Но за камери нямаме нито знания, нито средства — ако някой е навит, да помогне.)

Междувременно ще излезем от ролята на архитекта, при който идва инвеститор с готов парцел и задание и на него му остава само „да го направи красиво”.

Ще се опитаме да покажем, колкото и невероятно да е, че Захарна фабрика върши работа. И е изгодно да я запазим.

Очаквайте продължение...

Съвсем случайно във Facebook попаднахме на съобщение за среща на Меглена Кунева с блогъри, на която те можели да я питат всичко.

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

Тази къща в Бояна се оказа новата резиденция на норвежкото посолство. Това даде отговор на първоначалното ни недоумение какво прави такава сграда сред “достолепните” си съседи. Наскоро е завършена и все още никой не живее в нея.

С какво е различна от всичко наоколо?

• с простата си форма
• със състарената дървена обшивка (използвана повторно или може би участвала в кофража), сякаш напук на стремежа на останалите съседи да изглеждат лъскави и нови
• с голямата конзола
• с П-образния си план
• с вниманието, отделено на плоския покрив (покрит с дърво като фасадата), само защото се вижда от горната улица
• с вниманието, отделено по принцип на детайлите в нея
• с каменната си ограда.

Официалният вход към къщата. Представителните помещения са разположени във внушителна конзола.

Състарената дървена обшивка мени растера си. На места все още изглежда недовършена. Пазачът ни разказа, че норвежците не били доволни от изпълнението.

Къщата, погледната отгоре. Много интересен покрив, напук на всички бг предразсъдъци, че дървото изобщо не е подходящо за външно излагане и е добре да се скрие със стреха, да се отдели от терена поне на 1.20 м, да се лакира, да се използва само на вертикални стени, а най-добре всичко това заедно.

Входът към жилищните помещения. Металните щори са скрити в дървени кутии, направени от материала на обшивката.

П-образният план оформя вътрешен двор.

Представителните помещения откъм вътрешния двор. Тук конзолата вече е на ниво терен.

Оградата е от хубава, семпла каменна зидария, необичайна за нашите ширини. От вътрешната й страна вече са подготвени струни, по които да пълзят растения.

Детайл от покрива.

Лошото е, че съседите са много близо. И постоянно влизат в гледката.

Остава недоумението защо норвежкото посолство, след като строи такава резиденция, участва в спонсорирането на такъв проект като нашенския Музей за съвременно изкуство. Сравнете ги.

***

Находка: Пламен Тодоров. Снимки: Христо и Николай. С любезното съдействие на пазача.

Още снимки

Напоследък се случват странни неща:

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

Ако все още има хора, които не знаят, миналата седмица приключи конкурсът за нов правителствен център на 4-ти километър, в който бяха поканени да участват 4 световноизвестни архитектурни бюра и 2 български екипа. Спечели французинът Доминик Перо. Резултатите ги има дори в ArchDaily и Bustler.

Досега не бяхме писали за конкурса, защото:

• не са ни интересни участниците. Може да е малко по детски, но не харесваме точно тези стархитекти
• целият конкурс е очевидно лобистки. Но не ни се отваряше дума за правителството, че щеше да стане дълго
• шумът около конкурса ни се струваше досаден и не ни изненадваше достатъчно.

Защо пишем сега? Защото разгледахме изложбите и на официалните участници в Галерията за чуждестранно изкуство, и на участниците в алтернативния конкурс, организиран от КАБ и САБ и имаме някакво мнение.

По принцип не сме против чужди стархитекти да строят в БГ. Напротив, смятаме, че е полезно за имиджа на града. Не сме против да има и вторичен градски център на Цариградско. Обаче изобщо не ни е ясно откъде ще намерят финансиране, особено по време на криза. И тук отново идва реч за правителството и ще стане дълго.

Всъщност разгледахме изложбата най-добронамерено. Ето впечатленията оттам:

Норман Фостър е изненадващо земен

Решението му е постно, но логично обяснено. Той събира всички сгради в периферията — тръгва от идеален кръг, а в средата оставя парк.

Сградите са в периферията, по средата — парк

След това въвежда три “магнита” — EU център, център на познанието и изложбен център, които със своето привличане деформират идеалния кръг. Така прави хоризонталната композиция.

После въвежда слънцето и вятъра и прочие еко и природни стихии, деформира и така прави композицията по вертикала.

И накрая въвежда изследвания за енергоефективност, роза на ветровете за София и т.н. и в крайна сметка прави от модернистичната кутия нещо като сградите в Албена, с нелогични на места форми.

Заха Хадид е добре обясняваща плетачка на дантели

Неочаквано ясно представена идея, с хубави обяснителни схеми, на бял фон, с добър шрифт и добър информационен дизайн на таблата. Това много ни изненада, между другото — приятно. От Заха Хадид очаквахме сложни визуализации на черен фон.

Тя, обратно на Фостър, събира всичко в центъра, а оставя максимално зелено в периферията. В центъра прави всички сгради като една скулптурна композиция — красивка една такава.

А от зеленото наоколо прави ландшафтен патерн — като дантела, като дамаска за хубава пола или диван. Много красиво, наистина.

Но... самоцелно, егоистично. Както Ицо каза, само тя може да си изпроектира после всички сгради от това решение. Както Жана каза, Заха Хадид е егоистична стара мома, боднала пръста си в една точка и около нея започнала да плете дантели.

Доминик Перо е старателен и демократичен

По френски дърдорлив, със супер много обяснения, ужасно нечетими. Таблата са пълни с изследвания, с големи, малки и още по-малки графики и графички.

Прави един плътен квартал, после го разбива в едното направление с парк и комуникационна ос. Обемите, получени след разбиването, деформира като следва силуета на Витоша. Така правел планина в града. Сиреч — нова природа.

Планинските силуети на Перо. Не си мислете, че това са самите сгради. Това са обемите, в които трябва да се впишат сградите, затова са и прозрачни на макета

Перо вкарва и екологичната тема, естествено. Част от таблата бяха посветени на това колко точки по LEED може да спечели правителствения център по този дизайн.

Прави и изследвания за живота там по дни и часове. Подрежда жилища и офиси и изследва ли, изследва различни съотношения на обитателите им.

Част от многобройните изследвания. Тези тук показват защо Перо променя съотношението на живеещите там към работещите там от 1:10 (по задание) на 1:2 и как от това се вдигат точките по LEED

В крайна сметка получава едни неправилни форми (подобно на Заха, но по-ръбати и по-малко красивички), които са силуетните граници, в които да влизат новите сгради. Тоест, това, което се вижда на макета, не са самите сгради, а рамката, в която трябва да влязат те.

Перо е демократичен — по неговата схема и други архитекти могат да проектират отделните сгради в комплекса, важното е да спазват силуета и организацията.

Перо показва и няколко примерни сгради, които могат да се впишат в силуета

Фуксас е... хм... неразбиреам

Масимилиано Фуксас прави три центъра — разпределя ясно функциите и пуска аморфно парково пространство между тях.

Но стъклото на визуализациите му беше пукнато (явно при пренасянето) и залепено с бяло тиксо. Бели букви на черен лъскав фон, пукнато стъкло с бяло тиксо и аморфни форми — как да разглеждаш такъв проект.

Българите яко бичат композиции

Много ВИАС-аджийски композиции при това. Докато чужденците организират, българските екипи композират. “Завихряне”, “Ин и Ян”, “вселенско око” (или пък форма, достойна за гинекологичната клиника от онзи виц). Много монументалност и опиянение от дъги, спирали, прогресии — все неща, които мислехме, че са останали дълбоко в българските 90-те години (когато сребристите повърхности и синята светлина се смятаха за върха на модерното).

Проектът на консорциум АДАИС — по-сериозният от българските участници (photo: arhitektura.bg)

Другият бг участник: Г-3 (photo: arhitektura.bg)

По принцип смятамe търсенето на композиция в градоустройството за отживелица — то трябва да предлага система за развитие, а не застинал краен резултат. И точно затова проектът на Перо е най-добър.

***

Алтернативният конкурс

Изложбата на алтернативния конкурс, организиран от САБ и КАБ като протест срещу официалната версия, също не изненадва особено. Преброихме до три проекта, в които има действителен опит за алтернатива. В останалите битуват самоцелни композиции и лош графичен дизайн. Но това е обяснимо. В официалния конкурс на шестте колектива са гарантирани по едни 100 000 евро за самото участие, поне могат на визуализатори да си платят. Участниците в конкурса на САБ/КАБ са направили всичко от добра воля и за малко време и пари.

***

Още снимки от изложбата

В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” ще разказваме как се променят проектите, когато станат реални сгради и се населят с хора. Преди няколко месеца писахме за един жилищен експеримент от 87-ма и оттам дойде идеята за отделна рубрика.

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

За Jaclyn се изписа доста — знакова сграда (за BG), изведена докрай идея, нестандартни детайли с прилично изпълнение.

Често обаче при проектирането архитектът забравя, че обитателят винаги има последната дума. Като например да си сложи климатик, за който място не е предвидено.

Всъщност отдалеч климатиците могат да се приемат и за логични: поредните излизащи кубчета на фасадата

На някои места на сива стена са сложени сиви климатици, а на бяла стена — бели. Това показва, че може би е мислено за климатиците

И за съжаление, не е като правило на всички стени

Новото строителство, освен да скрива гледката, може и да открива неочаквани погледи. Вярно, за кратко.

Софийската синагога е в толкова плътно застроен район, че дори фасадите й към улиците “Екзарх Йосиф” и “Георг Вашингтон” не могат да се обхванат с един поглед.

През лятото събориха една сграда на “Пиротска” и в момента това е единственото място, откъдето се вижда и вътрешната, южна фасада. Или поне горната част от нея.

Синагогата откъм “Пиротска”. За малко

Уго в Младост

FOO
Dplace

От другата страна

Фасадно типографско избухване. Невил Броуди и Дейвид Карсън ряпа да ядат.

Комплексът Шератон-ЦУМ-Партийният дом не ми е сред най-любимите примери за централен градски площад. Най-вече заради организацията на хора и автомобили.

Сградите обаче заслужават уважение — като всяко нещо, което стои здраво стъпило в епохата си. Уважавам комплексното решение, схемата с вътрешните дворове и категоричните фасади. Архитектите са казали точно онова, което са им наредили.

Сега имаме идеален place of interest за чужденците — джамия, църква, синагога, комунизъм, how very interesting.

Но за сталинистката архитектура вече писахме.

От известно време обаче наблюдавам интересна активност около Шератон, която минава незабелязано покрай вечния строеж на метрото. Лека-полека фасадата на хотела се сдоби с поредица магазини на добре известни луксозни марки.

Добре, че над главния вход на Шератон има знамена, иначе някой може да се обърка и да влезе при чантите

Надупчиха каменния цокъл, изнесоха напред малко хромирана метална конструкция със стъкло и лош детайл, дръпнаха няколко кабела, облякоха оставащите вътре камъни с гипсокартон и готово.

Детайл при новата конструкция

Някъде бях чела, че колкото по-луксозна е една марка, толкова по-семпло и монохромно е логото й.

Не е лошо този принцип да се прилага и за магазините обаче. Особено когато става въпрос за намеса в историческа среда като в случая Шератон. Една проста черна рамка или някоя minimal кутия например биха свършили далеч по-добра работа.

А и изобщо кой е казал, че тези магазини имат нужда от класическа отворена стъклена витрина? Хубавото на луксозните марки е, че могат да си позволят странности, без да изглеждат нелепи. А стандартни, лошо изпълнени и морално остарели архитектурни решения най не им стоят.

Ако си падате по класическия стил в архитектурата, ви препоръчваме сталинските кооперации.

Изберете такава с каменна облицовка (небоядисана), масивни корнизи и премерен брой добре изпълнени орнаменти — това е сигурна гаранция, че ще живеете в сграда с луксозна фасада, била тя и от времето на соца.

Сталинската кооперация с бившия Детмаг е част от комплекса, включващ още Шератон и Президентството. Не се сещам за жилищна сграда в друг стил, с такива съседи. За съжаление, наскоро я боядисаха.

Варианти с мазилка. Не изглеждат така монументално, но комбинацията цветна мазилка-каменни орнаменти е много сполучлива.

Коментарите в поста ни Къде бихме живели: Лофт по софийски показват, че има хора, които искат да живеят в лофтове. Или поне така казват. Но на пазара няма такива жилища.

Така че...

Tърси се инвеститор, който:

• да купи бившата захарна фабрика в кв. Захарна фабрика
• да плати за реконструкцията й и превръщането й в жилищa, галерии и заведения. (На бас, че ще има поне едно Мотто или SpaghettiCompany там?)
• да продаде/даде под наем апартаментите и останалите помещения след реконструкцията

Инвеститорът трябва:

• да е с хладен ум и горещо сърце
• да не иска максимално усвоена площ
• да няма “строй” или “инвест” в името си
• да е готов да живее в собствен апартамент там
• да е ходил поне веднъж в чужбина (почивка в Гърция не се брои)
• да е чел Тримата мускетари като малък
• да си проверява emaila редовно

Инвеститорът ще получи:

• цялата печалба от продажбите и наемите
• добро име, че е направил нещо за пръв път в България

CV с актуална снимка и мотивационно писмо пращайте на investor@whata.org

Това е сграда, която лесно може да подминеш.

Защо бихме живели в нея?

Защото е сдържана и ненатрапчива, с добре балансирани пропорции и отличен детайл. Има дървени ролетни щори, каменна облицовка, а не мазилка, и наистина луксозни общи части. Обърни внимание на стълбището.

Чудесен представител на ранния софийски модернизъм.

Както сме споменавали и друг път, каменната облицовка носи духа на града и остарява красиво.

Недостатъци: съседните кооперации са доста близо, сградата не е поддържана и обитателите очевидно не се притесняват да слагат климатици по фасадата.

Дървените щори са характерни за доста софийски кооперации от това време.

Входното фоайе е голямо, с декоративни елементи, мрамор и мозайки.

Парапетът.

Снимки и находка: Христо.

Не обръщах особено внимание на сградата над KFC на Гарибалди, докато не я ремонтираха.

Сега, когато се случи да мина оттам, избягвам да поглеждам нагоре.

Да боядисаш каменна облицовка с жълта боя, е все едно да смениш кон за кокошка. Камъкът се слага, за да се вижда неговата естествена повърхност, а едно от предимствата му е, че остарява красиво.

Разбирам стремежа на собствениците (или наемателите) на сградата да я обновят. Но според мен, трябваше да изчистят камъка, както направиха със Съдебната палата, например.

Може би е по-скъпо? Незнам. Но дори и да е така, всеки лев щеше да си струва, защото тази каменна облицовка носи духа на града.

Боядисаната каменна облицовка

Боядисан и небоядисан камък в съседство

Писнало ви е да ви показваме соц сгради?

Добре, ето и един носталгичен пример за софийски необарок и сецесион от преди Първата световна война.

Защо бихме живели в тази къща?

Защото има добро местоположение и балансът постройка – двор е като по учебник. Има вход за карети и в градината растат ягоди. И защото ако много скоро някой не започне да живее в нея, ще рухне.

Започваме нова рубрика: Къде бихме живели. В нея ще снимаме жилищни сгради, които по някаква причина биха ни накарали да живеем в тях. Критериите ни, разбира се, са крайно субективни и спекулативни.

Ето една софийска соц кооперация.

Защо бихме живели в нея?

Има добро местоположение, oградена е със зеленина (през зимата не се вижда, сори), а прането на съседката от отсрещния блок не е на една ръка разстояние. Архитектурата е сдържана, носи стила на времето, в което е построена и, според нашите промити и професионално изкривени мозъци, е чудесен пример за жилищна сграда.

Сигурно вече сте прочели, че комплекс “България” ще бъде реконструиран с твърдението, че се възстановява духът на стара София.

Това е проектът за преустройството му в 10-етажна сграда с търговски център, апартаменти и гаражи.

А това е историята на комплекса, обявен за архитектурен паметник от национално значение през 1978 година.

Вече има и подписка срещу инвестиционното намерение да се унищожи един от малкото класически примери за архитектурен модернизъм от 30-те години в София.

Сигурно изглежда като поредното спасяване. Това е и причината да се включим малко късно. Когато за пръв път прочетох за проекта през октомври, не повярвах, че е възможно. Все пак зала “България” и цялото комплексно архитектурно решение на този труден парцел се дават за пример на студентите в УАСГ от десетки години. Лошото е, че в България модернизмът се свързва почти изключително със соц архитектурата, което го обрича на обществена апатия или дори неприязън.

Но явно нещата са сериозни. Така че да, добре е да се подпишете. Напишете и статия, пост, снимайте, пратете на приятели, обадете се на бТВ ако трябва дори.

Ето и един пример как се спасява класическа сграда от епохата на модернизма.

Обикновено, преди да станеш родител, приятели и роднини ти разказват за безсънните нощи, за липсата на социални контакти, за загубата на личен живот и още много промени в ежедневието ти. Някои завиждат, как ще си седиш на слънчева пейка и ще четеш роман.

Но никой не ти казва, че цели зони от града са недостъпни за бебешка количка, а да стигнеш до парка е най-голямото изпитание за деня.

Кола, паркирала на централен софийски тротоар

Този път количката успя да мине

Помощните релси в подлезите са само за определен модел колички

Още един стеснен тротоар

И отсрещният тротоар

А какво остава за инвалидите?

***

Други размишления на WhATA за града можете да прочетете в последния брой на Капитал Light.