Преди повече от месец организаторите на арт-фестивала Водната кула ни помолиха да драснем няколко реда за сгради, които биха били подходящи за алтернативни арт пространства в София. Тази година в рамките на събитието (25-30 юни) даже се провежда международен дебат по темата.

Ние седнахме, помислихме, качихме се на колата и тръгнахме да снимаме. В резултат се загубихме безславно в Банишора, пазачът на едно трамвайно депо ни изгони, а на улица Росица бабите се чудеха какво толкова има за снимане.

В крайна сметка събрахме за брошурата на феста 5 сгради, които според нас са отлични за арт инвестиция и имат много по-голям потенциал за интересна архитектура от т.нар. квартал 500 (където, не вярвам да не знаете, ще се строи българският Лувър).

Комплекс Захарна фабрика

Местоположение: бул. “Сливница”, общ. Илинден

Статут: Групов паметник на културата от национално значение

Собственост: TBI Real Estate, Кипър и Столична община

Подходящо за: Изложби, постановки, ателиета, музей, жилища – абе… за всичко, каквото се сетите

Защо става: Защото е на комуникативно място, зелено е и е на входа на парк (Западен). Производствените халета са с добра височина. Сградите са интересни и имат характер. На бас, че “спасителят” на Захарна фабрика ще остане в историята на София редом с Драган Цанков и Мусман.

Какво пречи:

• голяма и скъпа инвестиция
• неясни собственици
• неясни и непредвидими икономически интереси
• вече е в много лошо състояние. През ноември 2009 г. двама крадци на старо желязо бяха затрупани в срутила се сграда, част от комплекса.

***

Бившето кино “Модерен театър”

Местоположение: бул. “Княгиня Мария Луиза”

Собственост: “Бългериан технолоджис” ЕООД (дъщерна компания на гръцката медийна група Tanweer)

Подходящо за: Прожекции, постановки, изложби, уъркшопове

Защо става:
Защото е на лесно и комуникативно място с история. Било е първото кино в България. Има 4 кинозали, които дават възможност за добри арт пространства или пък прожекции. Не е голяма сграда. Продава се.

Какво пречи:

• сигурно е скъпа
• досега в България не е имало успешна реконструкция на бивше кино. Но никога не е късно това да се поправи

***

Хале в трамвайно депо “Банишора” (депото е по-известно със старото си име “Пенка Михайлова”)

Местоположение: бул. “Княгиня Мария Луиза” 193, до детелината за Илиянци и Надежда

Статут: Паметник на културата

Собственост: Столична община и неизвестен частен собственик

Подходящо за: Изложби, постановки

Защо става: Защото има големи пространства – 36 метрови подпорни разстояния и площ около 3 декара. И защото главният архитект на София каза така в едно интервю. От 6 години халето било празно и той бил задействал процедура по отделянето му от парцела на депото. Харесал го бил за Музей на (хм) модерното изкуство. Други екстри: на комуникативно място е, а името на депото е популярно в софийския градски фолклор (питайте Евгени Минчев).

Какво пречи: Собствеността. Общината води дела с частни собственици. И все още халето си е в рамките на действащото трамвайно депо. Една събота отидохме да го видим. Питахме пазача къде е старото хале, а той ни каза: “Няма старо, няма ново, всичко е едно! А вие какви сте?” — “Архитекти.” — “Щом сте архитекти, елате в понеделник като са тук началниците!”

***

Опожарена сграда на ул. “11 август”

Местоположение: ул. “11 август” до пресечката с ул. “Росица”

Статут: Зона за обществено обслужване според новия Общ устройствен план на София

Собственост: Неизвестна

Подходящо за: Изложби, уъркшопове

Защо става: В центъра е, необитаема е, помещенията са сравнително големи, а в съседната сграда се помещава галерия “11-ти август”

Какво пречи:

• Неясна собственост
• Неясно състояние след пожарa

***

Силози в Банишора

Местоположение: Ж. К. Банишора 124, на детелината между бул. “Княгиня Мария Луиза” и бул. “Рожен”

Статут: Смесена многофункционална зона според новия Общ устройствен план на София

Собственост: Неизвестна

Подходящо за: Специфични изложби

Защо става: Интересни пространства с голяма височина, създават необичаен контекст за излагане. Отвън сградата изглежда неизползвана. А и срещу нея е трамвайно депо “Пенка Михайлова” (сега депо “Банишора”), на чието хале, както казахме, главния архитект е хвърлил око и го готви за арт пространство. Това хале заедно със силозите биха заформили хубав комплекс от двете страни на детелината.

Какво пречи:

• Неясна собственост
• Неясно конструктивно състояние

***

И петте сгради, изброени по-горе, са примерни. Не ни е известно засега към тях да има инвестиционни намерения (да, и за Захарна не ни е известно да има официални такива).

Ако се сещате за други, пишете смело. А ние ще посрещнем с бурен възторг всеки, осмелил се да прави бизнес от арт в подобни промишлени реликви.

Скоро минах по ул. Искър и забелязах смелите цветове, използвани при пребоядисването на една къща. Сетих се, че съм я снимал преди години и изрових снимките.

Къщата на ул. Искър преди години и сега.

Явно къщата ми е направила впечатление още тогава, защото има интересна мазилка, хубав детайл и прекрасни френски прозорци.

При ремонта са пропуснали външната топлоизолация и детайлите са прецизно възстановени. Новите цветове са ярки и смели, което е хубаво. С изключение на жълтото в партера. Нагледали сме се на такива мазилки, айде стига вече.

Сградата имаше интересна мазилка и хубав детайл.

При пребоядисването с ярки цветове детайлите са запазени.

Да се използват ярки цветове по фасадите, особено на стари къщи, е голямо предизвикателство. В този случай с успешен резултат.

Изпълнението на сгради от видим бетон в България продължава да е трудно и скъпо. Изпълнява се обикновено при строителството на еднофамилни къщи на силно мотивирани собственици. Затова много се изненадахме, когато видяхме кооперация от видим бетон, току срещу Mинистерство на регионалното развитие и благоустройството.

Кооперацията не е лоша — тъмно и светло сиво, разместени прозорци, стъклени парапети. Да, клишета, но все пак доста по-различна от останалите жълтооранжеви и къдрави нови сгради в района.

Кооперацията.

Ентусиазмът ни обаче бързо спадна, когато се приближихме. Последният етаж е недовършен и се вижда структурата на стената – бетон, топлоизолация и завършващ слой, не по дебел от няколко милиметра. Просто няма как това да е видим бетон. По-скоро е някакъв експеримент.

Горният етаж не е завършен и се вижда структурата на стената. Завършващият слой от няколко милиметра не може да е видим бетон.

Но изглежда все едно е.

Принципно не харесваме фалшификатите, но пък харесваме експериментите. В българската архитектура те са рядкост, така че е добре да се поощряват.

Много искаме да сме позитивни и да пишем за хубави градски хрумки, а не за недомислици, но уви. Може би ако инициативата на общината с конкурса за градски елементи се увенчае с неочакван успех и последват и други подобни, ще има материал за оптимизъм по улиците. Засега оставаме с бъговете.

Софийският университет — закърпен с топлоизолация

От известно време наблюдавам синьо-зеленото парче топлоизолация, което се мъдри на един от страничните прозорци на Университета на ъгъла с галерията на Шипка 6. Преди няколко седмици на същата фасада, но на третия етаж, се появи ново парче топлоизолация, този път розово.

Топлоизолираните прозорци контрастират ярко (в буквален смисъл) с внушителната фасада на Софийския университет

Не издържах. Влязох в сградата и тръгнах да издирвам помещението с абсурдните прозорци. В крайна сметка се оказах пред заключена алуминиева врата, от най-евтините. Вероятно техническо помещение или склад. Вратата контрастираше не по-малко драматично с премислените в началото на XX в. каменни интериорни облицовки. Естети, ей.

Заключената врата към помещението с топлоизолиран прозорец

Галерията на Шипка 6 с фолк клуб Grand de Luxe

И като сме на Шипка, само един поглед встрани показва чудесната фасада на СБХ, украсена с екран, на който намиращият се в бившия подземен паркинг на сградата фолк клуб рекламира кръшната си програма. Ежедневно, с видео. Наскоро се наложи да си извикам такси от Шипка 6. Попитаха ме къде по-точно е това, може ли таксито да спре пред Grand de Luxe (това е името на фолк клуба). Ми... може.

Фасадата откъм фолкклуба

Скелето на Радисън

И в тази връзка, тъй като маршрутът ми след това неизменно забива по Шишман, кога ще махнат прословутото скеле на петзвездния хотел Радисън, което прави подхода към ул. Шишман меко казано странен? Лъжа ли се или си стои там без никаква следа от строителна дейност вече близо 5 години? Или са 10?

Скелето на Радисън към ул. Шишман стои и пречи на движението вече няколко години

Знам, че е дребнаво, но май не е редно да си затваряме очите пред подобни абсурдни недомислици, а? В крайна сметка, както някой беше коментирал, битието определя съзнанието. И хубавото, и лошото тръгват от дребните неща.

София нямала характер?

Вчера, в търсене на антикварни мебели, попаднах в едно подземие, пълно с мръсотия, боклуци и мебели от началото на ХХ век (и не само). Някои от предметите бяха в окаяно състояние, други бяха съвсем ок, а всички заедно създаваха чудна (чудата?) атмосфера на мястото.

Някои от креслата изглеждат като от къщата на Яблански.

Столовете са безброй. Идеална ще е трапезария с бяла минимъл маса и по един от всички тези столове. Има даже ретро детски играчки.

И сандъци като за чеизи с рисунки и дърворезби.

***

Този боклукчарник ми направи деня.

Наскоро сестра ми се премести срещу басейна Спартак. Първото нещо, което ми направи впечатление в апартамента, беше гледката на юг. О, не, не се виждаха полите на Витоша, бухнали в китна зеленина (пардон, покрити с пухкав бял сняг). Виждаше се прословутото море от сгради на Лозенец, заплашващо да залее като индонезийско цунами иначе уж високо разположената тераса.

Какво му е пък на Лозенец

Лозенец (особено частта между бул. Арсеналски и Японския хотел) вече и в ежедневниците е станал пример за лошо градоустройство и строителство в условията на свободен пазар и икономически бум. Строителство на ръба на ЗУТ и градоустройство на гърба на липсващия с години Общ план на София и несъществуващите подробни устройствени планове за кварталите (които да регламентират обща рамка на застрояване там).

Сега, оплаквания от сорта има много и все без полза. Въпросът е можеше ли гледката от терасата на сестра ми да бъде избегната и ако да, на каква цена? Може ли да се контролира качеството на архитектурата и общия облик на града? (Все пак да не забравяме, че живеем в пазарна демокрация и крайните ограничения са смешни и миришат на лош соц)

А има ли характер София?

Наскоро с останалите от WhATA си говорихме има ли София характер като град и ако да, как може(ше) да бъде запазен. Разговорът изяде много пилешки крилца, изпи доста вино и всъщност беше предизвикан от коментарите към поста за битовия ресторант на езерото Ариана. Ако трябва да сме честни, мнението си по този въпрос сменихме вече има-няма три пъти. И продължаваме.

Николай:
— Стига бе, какво е това “характер”? Не трябва да има такава... ммм... генерална концепция за “характера на града”. Примерно София да бъде с носталгичен дизайн от началото на 20-ти век... Характерът си става сам и е резултат от различни исторически наслагвания. Ню Йорк има характер, но е нямал концепция за характер. Амстердам също. Характерът е нещо, което идва само. И показва характера на обществото.

Анета:
— Да, ама това е възможно за истински космополитните градове, в които има достатъчно различни групи активни хора, които да оформят различни зони, все с характер. В София това е невъзможно да се случи, населението е малко. А групите са малобройни и не могат ефективно да въздействат на външния вид на града. Виж Париж, град с характер, ама без плана на Осман нямаше да е такъв. Не му е стихиен характера на Париж.

Николай:
— Е ок де, ама планът на Осман е градоустройствен план, а ние говорим за дизайн. Градоустройствен план и тук има... Това дали да има кичозни възрожденски заведения в Ариана е въпрос на стил някакъв. Определя го пазарът. И културата на обществото. И на собственика... Който би трябвало да се ръководи от пазара.

Анета:
— Е точно затова София ще си остане град без характер. Щото пазарът тук търси други неща. Масовият вкус не е като в алтернативния Ню Йорк или битническия Лондон. Ако не искаш тук да има кич, създаваш правила. Но внимателно. А не да определяш някакъв задължителен стил като в Банско — пълна катастрофа. Или като цветовете в Перник.

Дружно стигаме до извода, че характер от самосебе си най-лесно се изгражда в затворена общност — примерно циганската махала си има характер. После заговаряме за конкурса на общината. След това преминаваме през спор какво точно е “характер” — дали означава “еднообразност” на града, или “нещо уникално”.

Жана:
— По-скоро трябва да говорим не за характер, а за характерно. Примерно, когато чуеш Ню Йорк, ти изниква нещо в главата, когато чуеш Лондон — също.

Николай:
— Това не е ли резултат по-скоро на туристическa реклама?

Анета:
— А от София кое си струва да се рекламира в туристическа реклама?

Ицо:
— Ми да, то и липсата на характер е характер. Аз мисля, че София има характер — и в центъра, и в панелните квартали

Николай:
— Най-добре може да го прецени това един чужденец или човек от друг град. Питаш го какво е запомнил от София и ето — това е характера на града.

Ицо:
— Абе какъв характер, какъв конкурс за дизайн. То няма 5 метра с еднакви тротоари и бордюри. Как ще гледаш характерните неща като ти се отклонява вниманието с битови неуредици.

Минаваме през спор отново за дизайн правила и кой трябва да ги определя. И дали винаги в една историческа среда трябва да се имитират сградите от съответната историческа епоха.

Анета:
— Уф, не трябва да има общи правила. Отказвам се. Така се стига до смешни фалшификати.

След това обаче извеждаме едно всеобщо правило, което въодушевено наричаме “Постулат номер едно за характера на града”. После го поставяме под съмнение. След това го отричаме.

— Мда, не става постулатът.

— Ми...

***

В крайна сметка финалът остана отворен. Не успяхме да стигнем до “универсалното решение”, изядохме по една еклерова торта и се разотидохме. Обаче не сме се отказали.

Скоро приятели ми казаха, че за да чуя 100 каба гайди нямало нужда да ходя в Родопите — свирели и насред езерото Ариана в София. Аз пък си мислех, че там има гръцки рибен ресторант.

Следващият път, когато пътувах по „Евлоги Георгиев”, се загледах в сградата. В общи линии си е все същата, само че мазилката вместо бяла е жълтеникава.

Преди фасадата при входа беше с прилични дървени летви, а сега над вратата стърчи козирка с тикли (каменни плочи). Има и плет. Съвсем като на село, но насред езерото Ариана. Ресторантът се казва “Едно време”.

Преди

Входът на ресторанта, когато беше рибен, в гръцки стил.

Сега

Входът сега, с козирка, покрита с тикли.

Отвътре

Попаднах и на интересна PR статия за новия ресторант „Едно време” във вестник Монитор. От нея разбрах че:

Влизайки тук, наистина се връщаш поне век назад. Намираш себе си сред бъчвите, чановете, халищата, суджуците, които висят над главата ти.
Усещаш какво точно значи да си българин.
...
По цял свят хората са луди да усетят вкуса на гозбите от стари времена, да седнат сред автентични предмети, които са използвали хората, живели някога, но на поносими цени. Не говорим за механите от соц тип, където имитират някакви етно елементи и ти режат главата до кръста, за да се стряскаш и насън, когато ти се привиди стомна, гега или народна шевица.

Съдейки по горния текст, всичко в ресторант „Едно време” е автентично. Това сигурно се отнася за решетките на конвекторите и пожарните датчици по тавана, за плазмите по стените и аквариума, много характерни за селския бит.

Даже да показва чушки и домати, телевизорът не е част от интериора на старата бг къща.

Аквариумът също.

Или конвекторната решетка.

И отвън

Архитектурата на тази сграда не си струва да се коментира — нито преди, когато ресторантът беше рибен в гръцки стил, нито сега, когато са лепнали тикли над входа.

По интересен е фактът как това „емблематично място за софиянци”, се преобразява в стилове, кой от кой по-нехарактерни за езерото и София.

Но като се замисля, София е град без характер, така че критерии няма.

И както вече писахме, преди да се обяви конкурс за дизайн на “преместваеми обекти, рекламни и информационни елементи и за елементи на градското обзавеждане”, не трябва ли да има конкурс за цялостна идея как да изглежда града?

А че кръчмите в битов стил с народна музика или „модерни” чалга-клубове са най-печеливши, дори когато са на неудачни места и зле направени, не е тайна за никого. Но това е пo-скоро въпрос за психолози, не за архитекти.

На ъгъла на улиците Шишман и Хаджи Димитър достолепно се извисява мрачна сграда от предвоенно време. Тази жилищна кооперация винаги ми е била много интересна — вероятно е една от най-старите на улицата и със сигурност е най-голямата. Има фризове, детайли, колони с канелюри и забележително драматични балкони с парапети от ковано желязо.

Неоърбън приказка

Допреди няколко месеца сградата беше много зле — мазилката й се лющеше на едри плюски, а балконите се ронеха и изглеждаха самоубийствено нестабилни. Имаше един старец, който редовно висеше на терасата откъм пункта за вторични суровини, и с това кооперацията добиваше завършен вид на декор от неоърбън приказка на братя Грим.

Сградата преди реконструкцията

Обаче! В началото на есента на сградата й сложиха скеле. Започнаха да лепят топлоизолация и да дават вид, че ще санират всичко.

Скелето и рушащите се детайли зад него

Саниране по български

Отдавна цъкаме с език и наблюдаваме с интерес санирането на сгради в София. Положението става драматично, когато те са с малко повече детайл от прост отвор за прозорец.

Топлоизолацията се лепи директно, всички детайли с дебелина по-малка от 5 см изчезват, а останалите се деформират. Да не говорим за възстановяване на оригиналните фасадни обработки и цветове — глезотии. Един познат много успешно определи топлоизолираните сгради в центъра на София като изчезващия град.

Изненада: добро саниране

Когато скелето се появи на ъгъла на Шишман, нямах съмнение, че кооперацията ще стане класически пример за подобен вид нескопосано саниране.

Каква изненада, когато няколко седмици по-късно скелето започна да се мести по фасадата и установих, че сградата всъщност се обработва доста културно. Детайлите се пазят, канелюрите на колоните се възстановяват, дори подбраните цветове са изненадващо спокойни. Има и сиво, да не повярваш.

Дано я довършат докрай, че скелето нещо изчезна последните дни.

Добре се вижда разликата между старата и реновираната част на сградата

Преди тази сграда изглеждаше най-зле по цялата улица. Сега сравнението със съседите й показва колко са занемарени всички сгради наоколо

И така, мрачната кооперация на ъгъла от лош се превърна в добър пример за саниране на историческа сграда. Сега и хората ще я забележат най-накрая.

Както винаги сме казвали, най-много обичаме, когато градът ни изненадва.

Поредната порция неща, които ни впечатлиха напоследък, е чисто българска.

Sofia Architecture Week

За архитектурната седмица, организирана от списание 1, мислехме да пишем специален пост. Все пак тази година събитието беше учудващо масово и обхвана май-май всички поколения – от студентите (виасаджийския workshop във вътрешния двор) до... хм, майсторите на строителния бум (в изложбата на моста на НДК, която все повече отчитаме като поучителна, а не като грешка).

Даже туитвахме наживо от лекциите, с риск да си прогоним Twitter-аудиторията. Е, изтърпяха ни.

Една от лекциите в Биологическия факултет (бяха в много яка зала впрочем)

Междувременно, докато се чудехме за поста, от списание 1 ни поканиха да си споделим мислите и чувствата за SAW. Споделихме ги. Ще излязат в следващия брой.

И тъй като засега окуражаваме флирта на медиите с блоговете, приехме и поканата на списание Abitare — SAW през очите на WhATA (с друга статия, разбира се). Така че, скъпи читатели, постът отпадна.

Мнението ни за това, което видяхме (пропуснахме събитята в Склада), е че нещата бяха добре организирани, без фрапантни гафове и проблясъци на гениалност.

Повече снимки има във Facebook, разбира се.

Има нещо гнило във варненските медии или казусът Алея първа

От сложните скандали около ПУП-а за крайбрежната зона във Варна, неясната сделка за прехвърляне на земя и обявения през септември архитектурен конкурс с изключително кратки срокове и високи показатели на застрояване, гледахме да се дистанцираме досега.

Не ни бяха ясни изходните данни, така да се каже, но уважаваме правото на гражданското общество да изказва мнение и по принцип подкрепяме всяка форма на дебат за архитектурни начинания. Включително и чрез участие в съмнителен по принцип конкурс, нарушавайки условията му, с цел да изразиш мнение не чрез думи, а чрез архитектура (Браво, Павел)

Но! Вчера попаднахме на декларация във варненския вестник Черно море, която ни остави без думи. Журналисти от региона, (представители на местни и национални медии), изразявали неодобрението си по повод протестите около Алея първа и, тъй като държали на професионалното си име, нямало да занимават обществото с дребнотемие и с проблеми, които нямат нищо общо с гражданското общество и с безкористните каузи.

Моля!? Я пак? Наистина има нещо гнило в тези медии...

Петиция за спасяването на къщата на Фингов

И като е тръгнало на скандали, събитията около къщата на Фингов предлагат още един, много качествен. В предишен пост писахме за плана за преустройство на този паметник на културата, който с право разбуни духовете.

Преди няколко дни получихме и мейл от няколко места с петиция за спасяване на къщата на Фингов. Почувствахме се длъжни да публикуваме линка най-малкото защото разкрива по-подробно историята около апетитния имот.

А и защото зад петицията стои инициативен комитет, в който видяхме някои от най-уважаваните имена в София на тема опазване паметниците на културата и тяхната история. Същите тези хора помогнаха на който поиска да стане модерен и да организира някоя и друга изложба с архивни софийски снимки по повод 130-годишнината от обявяването на София за столица.

Така че четете внимателно.

Ако си мислите, че можем да въздишаме носталгично-романтично само по износени соц сгради, лъжете се. И по старите къщи от царско време въздишаме като се сетим. Носталгията е в кръвта ни, романтиката ни е първа дружка, а подобни къщи ни карат да мечтаем за следобедни соарета, бялото сладко на Мара Белчева и автомобила на Буров. Честно.

Напоследък три видни къщи от тази златна епоха привлякоха общественото внимание, всяка по свой си начин.

Къщата на Яблански — оцелялата

Къщата на жълтите павета отдавна боде очите — на инвеститорите с апетитния си парцел; на медиите, които от време на време се присещаха за нея на връщане от някой парламентарен контрол; и на пазителите на стара София с драматичното саморазрушаване, на което беше подложена през последните години.

Къщата на Яблански преди началото на реконструкцията

Преди известно време обаче около къщата се появи скеле, истинска архитектурно-строителна инфо табела и слухове, че май ще бъде спасена.

Действително, тече сериозна реконструкция, къщата се укрепвала, а не се събаряла зад фасадата (спокойно), а оригиналните гипсови орнаменти и всички декорации уж се възстановявали съвестно (чуваме), при това с помощта на австрийски възпитаник и под зоркото око на НИПК.

... и сега. Боядисана в жълто

Та къщата на Яблански ще оцелее. Само жълтата боя по фасадата още не я разбираме, но се надяваме да е временно умопомрачение. И да не се повтаря.

Къщата на Сан Стефано 6 — с неясното бъдеще

За тази къща писахме отдавна. Тогава по младежки въздишахме кой може да я е оставил безстопанствена на това чудно място.

Тази ни е една от най-романтичните къщи в София

Е, собственикът стана ясен съвсем случайно покрай сочен скандал с банда измамници с недвижими имоти. И тази къща била в списъка им за крадене. За щастие навременна реакция на органите на реда спасила ценния имот, притежаван, както се оказа, от шефа на Лукойл Валентин Златев.

Отдъхнахме си. Такава ценна сграда и бадева да бъде продадена от злосторници зад гърба на горкия собственик.

Само не разбрахме как по-точно е “спасена” къщата, при положение, че законните собственици очевидно нямат намерение да я реновират и поддържат в нормално състояние. С две думи още малко и направо си е заминала горката.

Наскоро минавах оттам и чух едно момченце да казва на майка си: А колко яко щеше да е да организират партито за Helloween Halloween в тази къща, а?

Къщата вече изглежда по-подходяща за Helloween Halloween парти, отколкото за живеене

Според гл. 5 от Закона за паметниците на културата (какъвто паметник тази къща най-вероятно е) всички собственици (на паметници на културата) са длъжни да ги поддържат в добро състояние, а който узнае за повреждане на такъв паметник е длъжен да уведоми съответната община. Даже награда получава. Вестниците и телевизиите, които отразиха скандала с нотариалната измама, явно този закон не са го чели.

Къщата на Фингов на Шипка 38 — обречената

През лятото получихме мейл от читател да обърнем внимание на намеренията на настоящите собственици на къщата на Фингов (която винаги се дава като пример за класически софийски сецесион) да я надстроят с 3 етажа, че и да достроят още една пететажна сграда до нея. Кметът на община Средец бил против, щял да прави кауза във Facebook.

Сори, Георги, пътувахме тогава, не успяхме да влезем в историята.

А то се оказа, че работата е сериозна. Проект за изменение на плана за регулация на имота с горепосочените надстроявания и нови пететажни тела вече е минал на първа инстанция. Подземните гаражи под целия парцел (включително и под къщата ) ни станаха особено любими.

Този двор е обречен според внесения проект за изменение

Засега спираме дотук, защото работата с трите къщи и техните истории тръгна към турски сериал. Но ще хвърляме по едно око и в бъдеще, защото няма нищо по-романтично (а често и по-възмутително) от стара къща в центъра на София и нейната злощастна съдба.

Покрай 130-годишнината на София се нароиха много изложби. И все архитектурно-исторически. След „Преоткрий София”, за която писахме преди известно време, с изненада установихме, че архивни кадри на столицата се мъдрят вече и на пешеходния мост при НДК в рамките на още по-амбициозната изложба „София. Идея минало — идея бъдеще”.

Миналото явно е заради чернобелите снимки на ул. Търговска, БНБ и т.н., които вече видяхме в палатката на „Преоткрий София” на площад Света Неделя. Нищо ново. А бъдещето вероятно е свързано с цветните постери на новопостроени сгради, които били „оставили своя отпечатък върху силуета на града”.

Ето тук вече ни стана интересно. Много самочувствие трябва, за да подбереш вече построени сгради от инвестиционния бум (който, няма да се лъжем, наистина промени силуета на София). И да вземеш да ги подредиш на едно от най-оживените места в града с цел да предначертаеш бъдещето му.

С две думи изложбата не ни хареса.

Изложбата е хаотична

Така и не стана ясно по каква логика са подредени таблата с чернобелите архивни и цветните снимки (или съответно 3д визуализации) на новите сгради. Просто са добре разбъркани, може би за колорит.

Изложбата не казва нищо ново

Отдавна вече разбрахме как е изглеждал Орлов мост преди сто години и колко е била красива къщата на Яблански едно време. Благодарим много за информацията. Изложбата „Преоткрий София” поне разказваше истории, а тук имаме само скучни снимки.

Нямаме нужда и от нови кадри на блока пред Интерпред, всеки път ни боде очите като минаваме по бул. Драган Цанков. Нито пък от поредния комплекс от затворен тип. Обикновено ги избягваме.

Сградата на бул. Драган Цанков може спокойно да кандидатства за приза Символ на жилищната архитектура от последните години

Този комплекс определено е променил силуета на града. Аз бих го пазила в тайна

Изложбата е отчайващо ретро

Архивните снимки са ок. Ретрото им върви.

Но амбицията на новосъздаденото архитектурно-инженерно сдружение (организатор на изложбата) Societas Urbanum била да „повишат качеството и авторитета на българската архитектура в интерес на обществото”, да я превърнат в „меродавен фактор на обществения живот”. Това звучи като от програмата на Априлския пленум.

Да не говорим, че на Societas Urbanum повече му прилича да е име на нов клон на рицарите тамплиери, слял се с неизвестно софийско подразделение на масонската ложа, а не на обединение на най-крупните архитектурни фирми от годините на строителен бум.

Въвеждащият текст към изложбата е като “обяснителна записка” на проект — не казва нищо и е пълен клишета. (Кликни снимката, за да прочетеш)

Изложбата възпитава зле

Представените нови сгради (с няколко изключения) са неласкателни за съвременната българска архитектура.

Всъщност така и не разбрахме защо им е точно на тези фирми да популяризират чрез свои сгради архитектурата пред обществото. Те архитектурата я популяризираха достатъчно през последните години — застроиха морета, планини и София между другото. Няма нужда сега и снимки да гледаме.

Изложбата е перфектно позиционирана

През Пешеходния мост минава цялата тълпа за мола на Хемус; влюбените тийнейджъри, гравитиращи около НДК и Макдоналдс; студентите, на път към спирката на 94, и още много други хора.

Обаче един приятел ми разказа, че видял хората да спират най-вече пред архивните снимки. Коментирали си какво е било преди (все пак различни потоци минават пред НДК и пред св. Неделя, сигурно другата изложба са я пропуснали), а пред новите сгради казвали: Ей, тия и Цариградско шосе застроиха значи!

***
Изложбата „Идея минало — идея бъдеще” е открита от ид кмет на София Минко Герджиков, от главния архитект на града Петър Диков и е спонсорирана от Столична община в рамките на Седмицата на архитектурата в София (наистина ли, списание 1?). В нея са представени проекти на фирмите Амфион, А.Д.А., Проарх, Елит студио, Танко Серафимов архитекти, LP Consult и други.

За заведенията на тротоарите се е говорило много. Но ако такова заведение стане част от ежедневния ти маршрут, започваш да приемаш нещата по-лично.

Когато минавам по ул. Княз Борис I, обикновено съм нарамилa голяма платнeна торба, пълна със зеленчуци, и имам незaвиден избор — трябва или да ходя по улицата, или да отъркам торбата си в раменете на клиентите на едно кафене, завзело тротоара.

Между кашпите с цветя и масите няма достатъчно място да се разминат двама човека.

Характерният интериор на кафенето e превзел тротоара.

И сградата.

В стремежа си да променят градската среда, някои собственици на кафенета дават всичко от себе си и накрая успяват.

Винаги, когато минавам покрай такива заведения, се чувствам неудобно, все едно аз съм в техния апартамент, а не те на моя тротоар.

***

А има ли заведение, което вас ви кара да се чувствате неудобно?

Изложбата

Разглеждам изложбата „Преоткрий София — 130 години столица” с фотографии на софийски улици и знакови къщи от началото на 20-ти век. Пред една от фотографиите са спрели две възрастни дами и спорят:

— Не, улица Търговска е бяло петно на картата.
— Как ще е бяло петно, тя минава зад двореца!
— Неее, това е Московска. Търговска я няма вече, виж, тук си пише.

След справка с текста под черно-бялата снимка спорът приключва.

Освен съдбата на ул. Търговска, от тази изложба може да научите още, че Графа се е казвал ул. Самоковска, как е изглеждала клетката на лъва и имената на най-известните архитекти от началото на 20-ти век.

Всички фотографии са събрани на пл. Св. Неделя, а отделно, на местата, за които се отнасят, има билбордове с конкретната снимка и история.

Къщата на Бояджиев – Кооперация „Недков”

Най-интерсна ми се стори историята за човек, който си купил разкошна стара къща на Витошка, след това я съборил и на нейно място построил модернистична кооперация. Днешните носталгици биха го обявили за варварин.

Историята е разказана на билборд до НДК, който показва изглед на бул. Витоша от юг.

Изглед на ул. Витошка от юг. Най-високите сгради са малко по-високи от кестените.

Къщата на Бояджиев се е намирала на ъгъла на ул. Неофит Рилски и ул. Витошка. По време на войните, тя е купена от директора на Търговска банка в София — русенецът Недков.

През 1937 година семейството разрушава къщата, за да построи на мястото жилищна кооперация. Проектът е възложен на арх. Радославов и кооперацията си е там и до днес.

Къщата на Бояджиев на ъгъла на улиците Витошка и Неофит Рилски. Пред този билборд може и да ви снимат, нищо че няма да сте в мащаб.

Новата кооперация е добър пример за модернизъм от началото на 20-ти век, паметник на архитектурата и e една от най-хубавите сгради по бул. Витоша, въпреки олющените балкони.

Кооперацията на Недков, построена на мястото на къщата на Бояджиев през 1937 година, е една от най-хубавите къщи по улицата...

... и е паметник на архитектурата.

Не е лошо, че в изложбата се обръща внимание и на модернизма, а не само на старинните къщи, които будят носталгия.

Докато четях историята към мен се приближи човек с фотоапарат и ми предложи да ме снима пред билдборда с къщата на Бояджиев. Безплатно било, част от изложбата. А защо не ми предложи да ме снима пред кооперацията на Недков? Там поне щях да съм в мащаб.

Всъщност тази изложба е добра инициатива. И ще бъде страхотно, ако догодина я повторят и покажат още добри примери от модернизма, а и от соца.

Какво да се прави, когато през август си в София, събота е и май няма да вали? Много ни е трудно, ако в такъв ден решим да се видим, да закусим и на всичкото отгоре имаме нещо за обсъждане и ни трябва маса, която да е достатъчно голяма и удобна.

Ето защо, след супермаркетния туризъм от предишния пост, продължаваме темата за летните маршрути с един съвсем реален и софийски.

Какво търсим

Заведение, което да има:

• градина
• големи маси
• английска закуска
• поносимо обслужване
• и интериорен дизайн, който да ни харесва или поне да не ни дразни ужасно

Ето я и селекцията.

Tерасата на City Center Sofia

Идваме тук основно заради гледката и местоположението — удобно ни е. Сутрин сядаме в западната част на терасата, която има двойна екстра — не пече и има поучителна панорама към Лозенец, който трябва да бъде листван като групов паметник на архитектурното наследство от началото на 21 век.

Недостатъци: отваря много късно, няма какво да се яде, а дизайнът е по-скоро поносим, отколкото вдъхновяващ (все пак сме в мол).

Ресторант Клуб на архитекта

Да, помещава се в сградата на САБ и да, смешно е на пръв поглед. Все едно художниците да се виждат в Дома на художника, а в Чешкия клуб да ядат само чехи.

Обаче всъщност ресторантът доста ни харесва, храната е добра, интериорът е хубава интерпретация на стар софийски стил от началото на 20-и век, а градината ни е сред топ 2. Има дори запазени остатъци от соц-реконструкцията на сградата.

Градината на Motto

Традиционно добра, много голяма и с много котки и комари. Смениха режисьорските столове с малко по-удобни, но вече има толкова много чадъри и тенти, че се чудя кога ще се превърне от градина в навес.

Toba&Co

През Тобако минаваме, защото градината е хубава и сенчеста от години. Има ретро дух, а близостта с Двореца помага за атмосферата. Обаче обслужването е лошо, масите са малки и наблъскани, а опасността на съседната да се окаже главният архитект на София (или поне брат му), докато ти псуваш некадърните спирки на метрото, безумните планове за Кремиковци или поредния проект без конкурс, е огромна.

Spaghetti Company в ЦУМ

Интериорът на Spaghetti Company се държи добре с годините, което е много рядко явление. Храната е традиционно лоша, но има десерти, които компенсират. Хубавото е, че масите са големи (особено ако се докопате до мекото сядане до прозорците), а градината е неочаквано уютна и берлинска някакси, нищо, че всъщност е в прохода между жълтите павета и Банята.

Тук обикновено ядем орехов сладкиш с бял крем (или, ако трябва да бъдем докрай прецизни, pangiallo с маскарпоне). И, като стана дума за десерти, отдавна се чудим къде изчезна шоколадовото суфле с течен център и ванилов сладолед от заведенията в София.

Red cafe

В името на справедливостта не можем да изключим Червената къща на ул. Любен Каравелов от летния маршрут. Удобно е, градината е сенчеста, мебелите са Vitra. За сметка на това менюто става все по-бедно, тоалетната е все по-западнала и сигурно затова всеки път си намираме маса без проблем, дори и в петък вечер. Това е и причината всъщност да продължаваме да ходим там.

***

Списъкът не цели изчерпателност; малко снобско се получи, но не беше нарочно (кога ли добрият дизайн ще стане ежедневие) и всяко приятно допълнение е добре дошло. Английска закуска, уви, не сервират в никое от горепосочените заведения.

Прохладно ви лято!

Продължаваме темата за Захарна фабрика. След прегледа на миналите епизоди и опита за риалити, наред е едно конкретно предложение. Разказахме го в 31 кадъра, с картинки и малко думи. Освен като навързана история, картинките могат да се ползват и поотделно като пропаганда на Захарна фабрика — да се отпечатат на тениски или да се ползват за тапети.

Когато собствеността е частна, е трудно да се действа от емоционални подбуди (освен ако не са емоционалните подбуди на собственика). Захарна фабрика би била спасена, ако в спасението се намери бизнес интерес или ако спасението й се изтъргува. Нормалните неща за капитализма. И така:

1

Захарна фабрика е стара сграда, която се руши от нощни набези с каруци.

2

Някои хора обичат стари сгради, искат да ги възстановяват, пазят и плачат за тях. Те обичат и да си се оплакват взаимно в нещо като Клуб на плачещите за стари сгради (КПСС).

3

Ние не сме от КПСС. Да се плаче за стари сгради е смешно. Нито един паметник не е по-важен от настоящия живот.

Във Факултета (a.k.a. циганската махала на София) попаднах преди няколко дни във връзка с проект за социални жилища (който е по идея на Орлин от urrbbaann и за който ще ви разкажем подробно в следващ пост). Досега не бях ходила там и в началото се държах като класически турист — с навити крачоли на дънките, с фотоапарат в ръка и чанта през рамо. Водеше ни Бисерка, която е оттам и работи много за интеграцията на ромите в куп български и чужди организации.

Къде е гетото

Няма го. Оказа се, че (напук на всички предразсъдъци) Факултета не е гето, а умалено копие на любимата ни София.

Не всички улици са в дупки и кал. Извършен е ремонт на някои от главните. Сменена е и канализацията. Но всичко е донякъде и в момента ремонтите са прекратени. Също като при магистралите.

Планомерните летни ремонти текат с пълна сила и тук. Има топлоизолирани къщи, боядисани в топли цветове, дограмата е сменена с алуминиева, а изборът на декоративни облицовки е много колоритен.

В дворовете на някои къщи са нацъфтели цветя, има даже грижливо окосени ливадки.

Богатите във Факултета живеят в най-високата част, на южен склон, с невероятна гледка към Витоша. Къщите са с високи дувари и охранителни камери.

Дискотеката е яко постмодернизъм. Нова сграда е, но е облицована с класически камъни тип “номенклатурна резиденция”. Може и от такава да са.

И Факултета има гето — т.нар. махала Камборджа (идва от Камбоджа). Населението е много бедно и най-многодетното в целия квартал. Местните казват, че тук живеят основно пришълци — от Лом, Кюстендил, Пазарджик. В Камборджа има кал и коне, подобно на онези, които пасат около крайните блокове на Студентски град.

Много ли беше страшно

Когато почна да се стъмва и Бисерка ни изпращаше към спирката на 72, каза: Ако сега писна, ще излязат поне 7-8 души да помагат.

Действително, през цялото време аз, класическата туристка тип “Како, како, снимай ме, моля те”, не се почувствах нито за миг застрашена. Е, все пак бяхме с човек от махалата, ще кажете.

Но има проучвания, че в гетата по света сигурността е много по-висока, отколкото в безличните панелни квартали примерно. Хората се познават, къщите са много близо, децата играят заедно и винаги са пред погледа на някой роднина или познат. Щото нали знаете приказката: във Факултето ако не си роднина с някого, ще си му сват.

Како, снимай ме

Къща с двор и гледка към Витоша

Ромската махала на София е разположена предвидливо на много хубаво място. И има твърде логична, макар и спонтанна, градоустройствена организация. Всички хора живеят в къщи. Колкото си по-богат, по-голяма ти е къщата. И макар тези къщи да са много нагъсто на места и не всички да са масивни, дворната площ на единица домакинство май е по-голяма, отколкото във високоетажните жилищни комплекси, остатък от здравословното градско планиране на модернизма.

Неслучайно всички опити да бъде сменен жилищния модел на ромската общност от нискоетажен еднофамилно-жилищен във високоетажен комплексен са се проваляли с гръм и трясък (пример: панелните блокове в пловдивската махала Столипиново). Не е лошо този модел да се има предвид и по принцип при проектирането на масови и социални жилища.

Накрая седнахме да пием бира в една дюнерджийница, до факултетската Витошка и местния Интернет клуб. Хората си говореха за политика.

***

Още снимки

За новото Уго в Младост бяхме писали още по време на строежа му. И въпреки… хм… сложното ни отношение към типографските композиции по фасадите, след завършването му не може да не признаем, че е едно от добрите (май най-доброто) попълнения в разнородния младостки пейзаж. И като архитектура, и като интериор, и като място за хранене.

Но в този пост няма да говорим за сградата, а за един малък детайл от дизайна. Толкова малък, че можеш да го пропуснеш.

“Къде е тоалетната?”, “Ей там”

Често сядам на маса до тоалетната — просто там са най-удобните места. И почти всеки път някой пита сервитьорката къде е тоалетната. Което е нормално, случва се във всички заведения. Сервитьорката му посочва към черно-бялата стена с големи типографски надписи, сред които и надписът W/M. Човекът благодари, запътва се към стената, но… не вижда врата на нея. И на мен ми беше чудно как така, но се случва.

Къде е вратата

И така, нашият човек се оглежда, решава, че не е разбрал и натиска единствената врата, която вижда на съседната стена — това се оказва врата на склад, но тя се отваря само донякъде. Виждал съм това няколко пъти. А други направо се запътват към втория етаж, защото стълбата нагоре е най-близкия отвор до посоченото от сервитьорката място.

Най-любопитен беше случаят, когато един човек явно беше предупреден, че вратата не се намира лесно и опипваше различни части от стената с надеждата някоя да се отвори. Накрах след това един познат да изиграе действията на този човек и го заснех. Ето филмчето:

Но вратата е много хубава!

Ние също се кефим на минимализма. Проблемът е, че нищо не подсказва, че на тази стена има врата. Например дръжка. Дръжката ще развали хубавия дизайн и няма да е вече минимализъм ли? Зависи как е направена.

Има една много известна и забавна книжка на Дон Норман за дизайна и психологията на ежедневните неща. В нея той е отделил цяла глава за вратите, дръжките и за объркването, което предизвикват. Препоръчвам я на всички, които правят интериорен и продуктов дизайн.

W/M=WC?

Добре, ще кажете, но нали си има голям хубав надпис? Има, но едва ли в България някой очаква на тоалетната да пише “W/M”, а дори и да очаква, е много вероятно и да не забележи големите букви, които изглеждат като дизайнерски елемент от стената, а не като информация — такива букви има доста и отвън, и отвътре.

В уебдизайна това се нарича “банерна слепота” — хората толкова са свикнали да не обръщат внимание на банери, че игнорират и всеки друг цветен правоъгълник с големи букви от сайта, който прилича на банер.

A процепа?

Добре, ще продължите, но това, че има процеп, подсказва, че е врата. Ми… и аз си мислех така, докато не видях как реагират хората. И много скоро очаквам на сервитьорките да им писне да обясняват къде да се натисне и да накарат шефа да купи от МЕТРО знаци с пикаещо момченце и момиченце и да развали минималистичния дизайн.

***

Допълнение (3 месеца по-късно): Явно на сервитьорките им е писнало да обясняват къде е вратата и вече има стърчащи табелки WC.

Ето и обещаната порция снимки от Захарна фабрика. Oтпреди 2 дни са.

Докато снимахме, минаха двама охранители. Заговорихме ги. Били там отскоро, наети от БНТ, за да охраняват архива докато го изнесат. Има охрана и през нощта.

Питахме ги има ли още нощни набези с каруци. Казаха че вече не, но една плоча е паднала наскоро.

На пръв поглед няма голяма промяна от миналия месец — дограмата е все така изкъртена, но сградата още е цяла.

После виждаме падналата плоча.

И архива на БНТ.

И някои ленти. Дори на тях да са записани конгреси на БКП, пак е жалко.

На някои места фабрика вече няма.

На други прилича на римски акведукт.

Но има и зони, където оригиналната дограма още стои, а Захарна фабрика все така може да върши работа.

Още снимки от това посещение.

В следващите епизоди очаквайте:

• Една на пръв поглед абсурдна, но всъщност доста реалистична идея как Захарна фабрика може да върши работа
• Статия в списание Abitare
• Още снимки

През 2002-ра едва се влизаше

Със Захарна фабрика се захванахме преди близо 7 години по повод един дипломен проект. Когато отидохме да разгледаме сградата и да снимаме, се оказа, че не е възможно да влезем — имаше ограда, строга охрана и кучета. От охраната ни казаха, че може да се влезе само след изричното разрешение на собствениците София Mел.

От УАСГ ни издадоха писмо, обясняващо за какво сме там, шефът на охраната на предприятието ни закара и ни представи на пазача. Все пак влязохме и направихме доста снимки.

Тогава все още сградата изглеждаше прилично, а прозорците с красивата стоманена дограма си бяха на местата

Сградата се използваше активно, ако се съди по спрелите коли

Стените бяха цели

И в интериора нещата не бяха зле

Как да не харесаш такава сграда.

В бума — жилища, а в кризата...

В разгара на бума мислехме, че сградата е страхотна за жилища, дори пуснахме обява за инвеститор. В разгара на кризата мислим, че е подходяща за проекти от обществен интерес. Може и за... музей на съвременното изкуство. С конкурс, разбира се. Абе май става за всичко.

И за да не говорим наизуст, отидохме да я видим пак.

Какво видяхме преди 2 седмици

Вратата зее широко отворена, кучета има, но са улични, а пазачът ни разказа за цигани с каруци, които всяка нощ къртят и изнасят чугунени колони, щурцове и каквото намерят. Каза ни още: Полицаите идват, нещо си шушукат с циганите и си тръгват. Може би собствениците са им разрешили да влизат свободно.

Пак направихме снимки.

Къде са прозорците?

Дупки в стените

Стоманените прозорци и врати са къртени с парчета от стената, за да се извадят щурцовете. Как се пренася такова нещо? И чугунените колони вътре почти ги няма...

И вече се чудим дали скоро ще има сграда.

За да изясним ситуацията: Захарна фабрика е паметник на културата (по закон) и като такъв не може да се събори с цел инвестиционни намерения от собственика. А трябва да се саморазруши или да се реконструира (по-труден вариант).

Какво ще направим

За начало, в духа на риалити форматите, всяка седмица ще публикуваме снимки оттам. Така почти на живо ще можем да проследим как се разрушава Захарна фабрика. А може и камери да се сложат и да се излъчва в интернет. Ще бъде добро шоу: “човек откъртва метална колона, без да му падне плочата на главата.” (Но за камери нямаме нито знания, нито средства — ако някой е навит, да помогне.)

Междувременно ще излезем от ролята на архитекта, при който идва инвеститор с готов парцел и задание и на него му остава само „да го направи красиво”.

Ще се опитаме да покажем, колкото и невероятно да е, че Захарна фабрика върши работа. И е изгодно да я запазим.

Очаквайте продължение...

Съвсем случайно във Facebook попаднахме на съобщение за среща на Меглена Кунева с блогъри, на която те можели да я питат всичко.

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

Тази къща в Бояна се оказа новата резиденция на норвежкото посолство. Това даде отговор на първоначалното ни недоумение какво прави такава сграда сред “достолепните” си съседи. Наскоро е завършена и все още никой не живее в нея.

С какво е различна от всичко наоколо?

• с простата си форма
• със състарената дървена обшивка (използвана повторно или може би участвала в кофража), сякаш напук на стремежа на останалите съседи да изглеждат лъскави и нови
• с голямата конзола
• с П-образния си план
• с вниманието, отделено на плоския покрив (покрит с дърво като фасадата), само защото се вижда от горната улица
• с вниманието, отделено по принцип на детайлите в нея
• с каменната си ограда.

Официалният вход към къщата. Представителните помещения са разположени във внушителна конзола.

Състарената дървена обшивка мени растера си. На места все още изглежда недовършена. Пазачът ни разказа, че норвежците не били доволни от изпълнението.

Къщата, погледната отгоре. Много интересен покрив, напук на всички бг предразсъдъци, че дървото изобщо не е подходящо за външно излагане и е добре да се скрие със стреха, да се отдели от терена поне на 1.20 м, да се лакира, да се използва само на вертикални стени, а най-добре всичко това заедно.

Входът към жилищните помещения. Металните щори са скрити в дървени кутии, направени от материала на обшивката.

П-образният план оформя вътрешен двор.

Представителните помещения откъм вътрешния двор. Тук конзолата вече е на ниво терен.

Оградата е от хубава, семпла каменна зидария, необичайна за нашите ширини. От вътрешната й страна вече са подготвени струни, по които да пълзят растения.

Детайл от покрива.

Лошото е, че съседите са много близо. И постоянно влизат в гледката.

Остава недоумението защо норвежкото посолство, след като строи такава резиденция, участва в спонсорирането на такъв проект като нашенския Музей за съвременно изкуство. Сравнете ги.

***

Находка: Пламен Тодоров. Снимки: Христо и Николай. С любезното съдействие на пазача.

Още снимки

Напоследък се случват странни неща:

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

Ако все още има хора, които не знаят, миналата седмица приключи конкурсът за нов правителствен център на 4-ти километър, в който бяха поканени да участват 4 световноизвестни архитектурни бюра и 2 български екипа. Спечели французинът Доминик Перо. Резултатите ги има дори в ArchDaily и Bustler.

Досега не бяхме писали за конкурса, защото:

• не са ни интересни участниците. Може да е малко по детски, но не харесваме точно тези стархитекти
• целият конкурс е очевидно лобистки. Но не ни се отваряше дума за правителството, че щеше да стане дълго
• шумът около конкурса ни се струваше досаден и не ни изненадваше достатъчно.

Защо пишем сега? Защото разгледахме изложбите и на официалните участници в Галерията за чуждестранно изкуство, и на участниците в алтернативния конкурс, организиран от КАБ и САБ и имаме някакво мнение.

По принцип не сме против чужди стархитекти да строят в БГ. Напротив, смятаме, че е полезно за имиджа на града. Не сме против да има и вторичен градски център на Цариградско. Обаче изобщо не ни е ясно откъде ще намерят финансиране, особено по време на криза. И тук отново идва реч за правителството и ще стане дълго.

Всъщност разгледахме изложбата най-добронамерено. Ето впечатленията оттам:

Норман Фостър е изненадващо земен

Решението му е постно, но логично обяснено. Той събира всички сгради в периферията — тръгва от идеален кръг, а в средата оставя парк.

Сградите са в периферията, по средата — парк

След това въвежда три “магнита” — EU център, център на познанието и изложбен център, които със своето привличане деформират идеалния кръг. Така прави хоризонталната композиция.

После въвежда слънцето и вятъра и прочие еко и природни стихии, деформира и така прави композицията по вертикала.

И накрая въвежда изследвания за енергоефективност, роза на ветровете за София и т.н. и в крайна сметка прави от модернистичната кутия нещо като сградите в Албена, с нелогични на места форми.

Заха Хадид е добре обясняваща плетачка на дантели

Неочаквано ясно представена идея, с хубави обяснителни схеми, на бял фон, с добър шрифт и добър информационен дизайн на таблата. Това много ни изненада, между другото — приятно. От Заха Хадид очаквахме сложни визуализации на черен фон.

Тя, обратно на Фостър, събира всичко в центъра, а оставя максимално зелено в периферията. В центъра прави всички сгради като една скулптурна композиция — красивка една такава.

А от зеленото наоколо прави ландшафтен патерн — като дантела, като дамаска за хубава пола или диван. Много красиво, наистина.

Но... самоцелно, егоистично. Както Ицо каза, само тя може да си изпроектира после всички сгради от това решение. Както Жана каза, Заха Хадид е егоистична стара мома, боднала пръста си в една точка и около нея започнала да плете дантели.

Доминик Перо е старателен и демократичен

По френски дърдорлив, със супер много обяснения, ужасно нечетими. Таблата са пълни с изследвания, с големи, малки и още по-малки графики и графички.

Прави един плътен квартал, после го разбива в едното направление с парк и комуникационна ос. Обемите, получени след разбиването, деформира като следва силуета на Витоша. Така правел планина в града. Сиреч — нова природа.

Планинските силуети на Перо. Не си мислете, че това са самите сгради. Това са обемите, в които трябва да се впишат сградите, затова са и прозрачни на макета

Перо вкарва и екологичната тема, естествено. Част от таблата бяха посветени на това колко точки по LEED може да спечели правителствения център по този дизайн.

Прави и изследвания за живота там по дни и часове. Подрежда жилища и офиси и изследва ли, изследва различни съотношения на обитателите им.

Част от многобройните изследвания. Тези тук показват защо Перо променя съотношението на живеещите там към работещите там от 1:10 (по задание) на 1:2 и как от това се вдигат точките по LEED

В крайна сметка получава едни неправилни форми (подобно на Заха, но по-ръбати и по-малко красивички), които са силуетните граници, в които да влизат новите сгради. Тоест, това, което се вижда на макета, не са самите сгради, а рамката, в която трябва да влязат те.

Перо е демократичен — по неговата схема и други архитекти могат да проектират отделните сгради в комплекса, важното е да спазват силуета и организацията.

Перо показва и няколко примерни сгради, които могат да се впишат в силуета

Фуксас е... хм... неразбиреам

Масимилиано Фуксас прави три центъра — разпределя ясно функциите и пуска аморфно парково пространство между тях.

Но стъклото на визуализациите му беше пукнато (явно при пренасянето) и залепено с бяло тиксо. Бели букви на черен лъскав фон, пукнато стъкло с бяло тиксо и аморфни форми — как да разглеждаш такъв проект.

Българите яко бичат композиции

Много ВИАС-аджийски композиции при това. Докато чужденците организират, българските екипи композират. “Завихряне”, “Ин и Ян”, “вселенско око” (или пък форма, достойна за гинекологичната клиника от онзи виц). Много монументалност и опиянение от дъги, спирали, прогресии — все неща, които мислехме, че са останали дълбоко в българските 90-те години (когато сребристите повърхности и синята светлина се смятаха за върха на модерното).

Проектът на консорциум АДАИС — по-сериозният от българските участници (photo: arhitektura.bg)

Другият бг участник: Г-3 (photo: arhitektura.bg)

По принцип смятамe търсенето на композиция в градоустройството за отживелица — то трябва да предлага система за развитие, а не застинал краен резултат. И точно затова проектът на Перо е най-добър.

***

Алтернативният конкурс

Изложбата на алтернативния конкурс, организиран от САБ и КАБ като протест срещу официалната версия, също не изненадва особено. Преброихме до три проекта, в които има действителен опит за алтернатива. В останалите битуват самоцелни композиции и лош графичен дизайн. Но това е обяснимо. В официалния конкурс на шестте колектива са гарантирани по едни 100 000 евро за самото участие, поне могат на визуализатори да си платят. Участниците в конкурса на САБ/КАБ са направили всичко от добра воля и за малко време и пари.

***

Още снимки от изложбата

В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” ще разказваме как се променят проектите, когато станат реални сгради и се населят с хора. Преди няколко месеца писахме за един жилищен експеримент от 87-ма и оттам дойде идеята за отделна рубрика.

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

За Jaclyn се изписа доста — знакова сграда (за BG), изведена докрай идея, нестандартни детайли с прилично изпълнение.

Често обаче при проектирането архитектът забравя, че обитателят винаги има последната дума. Като например да си сложи климатик, за който място не е предвидено.

Всъщност отдалеч климатиците могат да се приемат и за логични: поредните излизащи кубчета на фасадата

На някои места на сива стена са сложени сиви климатици, а на бяла стена — бели. Това показва, че може би е мислено за климатиците

И за съжаление, не е като правило на всички стени

Новото строителство, освен да скрива гледката, може и да открива неочаквани погледи. Вярно, за кратко.

Софийската синагога е в толкова плътно застроен район, че дори фасадите й към улиците “Екзарх Йосиф” и “Георг Вашингтон” не могат да се обхванат с един поглед.

През лятото събориха една сграда на “Пиротска” и в момента това е единственото място, откъдето се вижда и вътрешната, южна фасада. Или поне горната част от нея.

Синагогата откъм “Пиротска”. За малко

Уго в Младост

FOO
Dplace

От другата страна

Фасадно типографско избухване. Невил Броуди и Дейвид Карсън ряпа да ядат.

Комплексът Шератон-ЦУМ-Партийният дом не ми е сред най-любимите примери за централен градски площад. Най-вече заради организацията на хора и автомобили.

Сградите обаче заслужават уважение — като всяко нещо, което стои здраво стъпило в епохата си. Уважавам комплексното решение, схемата с вътрешните дворове и категоричните фасади. Архитектите са казали точно онова, което са им наредили.

Сега имаме идеален place of interest за чужденците — джамия, църква, синагога, комунизъм, how very interesting.

Но за сталинистката архитектура вече писахме.

От известно време обаче наблюдавам интересна активност около Шератон, която минава незабелязано покрай вечния строеж на метрото. Лека-полека фасадата на хотела се сдоби с поредица магазини на добре известни луксозни марки.

Добре, че над главния вход на Шератон има знамена, иначе някой може да се обърка и да влезе при чантите

Надупчиха каменния цокъл, изнесоха напред малко хромирана метална конструкция със стъкло и лош детайл, дръпнаха няколко кабела, облякоха оставащите вътре камъни с гипсокартон и готово.

Детайл при новата конструкция

Някъде бях чела, че колкото по-луксозна е една марка, толкова по-семпло и монохромно е логото й.

Не е лошо този принцип да се прилага и за магазините обаче. Особено когато става въпрос за намеса в историческа среда като в случая Шератон. Една проста черна рамка или някоя minimal кутия например биха свършили далеч по-добра работа.

А и изобщо кой е казал, че тези магазини имат нужда от класическа отворена стъклена витрина? Хубавото на луксозните марки е, че могат да си позволят странности, без да изглеждат нелепи. А стандартни, лошо изпълнени и морално остарели архитектурни решения най не им стоят.

Ако си падате по класическия стил в архитектурата, ви препоръчваме сталинските кооперации.

Изберете такава с каменна облицовка (небоядисана), масивни корнизи и премерен брой добре изпълнени орнаменти — това е сигурна гаранция, че ще живеете в сграда с луксозна фасада, била тя и от времето на соца.

Сталинската кооперация с бившия Детмаг е част от комплекса, включващ още Шератон и Президентството. Не се сещам за жилищна сграда в друг стил, с такива съседи. За съжаление, наскоро я боядисаха.

Варианти с мазилка. Не изглеждат така монументално, но комбинацията цветна мазилка-каменни орнаменти е много сполучлива.

Коментарите в поста ни Къде бихме живели: Лофт по софийски показват, че има хора, които искат да живеят в лофтове. Или поне така казват. Но на пазара няма такива жилища.

Така че...

Tърси се инвеститор, който:

• да купи бившата захарна фабрика в кв. Захарна фабрика
• да плати за реконструкцията й и превръщането й в жилищa, галерии и заведения. (На бас, че ще има поне едно Мотто или SpaghettiCompany там?)
• да продаде/даде под наем апартаментите и останалите помещения след реконструкцията

Инвеститорът трябва:

• да е с хладен ум и горещо сърце
• да не иска максимално усвоена площ
• да няма “строй” или “инвест” в името си
• да е готов да живее в собствен апартамент там
• да е ходил поне веднъж в чужбина (почивка в Гърция не се брои)
• да е чел Тримата мускетари като малък
• да си проверява emaila редовно

Инвеститорът ще получи:

• цялата печалба от продажбите и наемите
• добро име, че е направил нещо за пръв път в България

CV с актуална снимка и мотивационно писмо пращайте на investor@whata.org

Това е сграда, която лесно може да подминеш.

Защо бихме живели в нея?

Защото е сдържана и ненатрапчива, с добре балансирани пропорции и отличен детайл. Има дървени ролетни щори, каменна облицовка, а не мазилка, и наистина луксозни общи части. Обърни внимание на стълбището.

Чудесен представител на ранния софийски модернизъм.

Както сме споменавали и друг път, каменната облицовка носи духа на града и остарява красиво.

Недостатъци: съседните кооперации са доста близо, сградата не е поддържана и обитателите очевидно не се притесняват да слагат климатици по фасадата.

Дървените щори са характерни за доста софийски кооперации от това време.

Входното фоайе е голямо, с декоративни елементи, мрамор и мозайки.

Парапетът.

Снимки и находка: Христо.

Не обръщах особено внимание на сградата над KFC на Гарибалди, докато не я ремонтираха.

Сега, когато се случи да мина оттам, избягвам да поглеждам нагоре.

Да боядисаш каменна облицовка с жълта боя, е все едно да смениш кон за кокошка. Камъкът се слага, за да се вижда неговата естествена повърхност, а едно от предимствата му е, че остарява красиво.

Разбирам стремежа на собствениците (или наемателите) на сградата да я обновят. Но според мен, трябваше да изчистят камъка, както направиха със Съдебната палата, например.

Може би е по-скъпо? Незнам. Но дори и да е така, всеки лев щеше да си струва, защото тази каменна облицовка носи духа на града.

Боядисаната каменна облицовка

Боядисан и небоядисан камък в съседство

Писнало ви е да ви показваме соц сгради?

Добре, ето и един носталгичен пример за софийски необарок и сецесион от преди Първата световна война.

Защо бихме живели в тази къща?

Защото има добро местоположение и балансът постройка – двор е като по учебник. Има вход за карети и в градината растат ягоди. И защото ако много скоро някой не започне да живее в нея, скоро ще рухне.

Започваме нова рубрика: Къде бихме живели. В нея ще снимаме жилищни сгради, които по някаква причина биха ни накарали да живеем в тях. Критериите ни, разбира се, са крайно субективни и спекулативни.

Ето една софийска соц кооперация.

Защо бихме живели в нея?

Има добро местоположение, oградена е със зеленина (през зимата не се вижда, сори), а прането на съседката от отсрещния блок не е на една ръка разстояние. Архитектурата е сдържана, носи стила на времето, в което е построена и, според нашите промити и професионално изкривени мозъци, е чудесен пример за жилищна сграда.

Сигурно вече сте прочели, че комплекс “България” ще бъде реконструиран с твърдението, че се възстановява духът на стара София.

Това е проектът за преустройството му в 10-етажна сграда с търговски център, апартаменти и гаражи.

А това е историята на комплекса, обявен за архитектурен паметник от национално значение през 1978 година.

Вече има и подписка срещу инвестиционното намерение да се унищожи един от малкото класически примери за архитектурен модернизъм от 30-те години в София.

Сигурно изглежда като поредното спасяване. Това е и причината да се включим малко късно. Когато за пръв път прочетох за проекта през октомври, не повярвах, че е възможно. Все пак зала “България” и цялото комплексно архитектурно решение на този труден парцел се дават за пример на студентите в УАСГ от десетки години. Лошото е, че в България модернизмът се свързва почти изключително със соц архитектурата, което го обрича на обществена апатия или дори неприязън.

Но явно нещата са сериозни. Така че да, добре е да се подпишете. Напишете и статия, пост, снимайте, пратете на приятели, обадете се на бТВ ако трябва дори.

Ето и един пример как се спасява класическа сграда от епохата на модернизма.

Обикновено, преди да станеш родител, приятели и роднини ти разказват за безсънните нощи, за липсата на социални контакти, за загубата на личен живот и още много промени в ежедневието ти. Някои завиждат, как ще си седиш на слънчева пейка и ще четеш роман.

Но никой не ти казва, че цели зони от града са недостъпни за бебешка количка, а да стигнеш до парка е най-голямото изпитание за деня.

Кола, паркирала на централен софийски тротоар

Този път количката успя да мине

Помощните релси в подлезите са само за определен модел колички

Още един стеснен тротоар

И отсрещният тротоар

А какво остава за инвалидите?

***

Други размишления на WhATA за града можете да прочетете в последния брой на Капитал Light.