Ян Геел, обяснен за деца

от WhATA, 10.10.2017 | 9 коментара


Илюстрация от “Централна градска част на София. Доклад за публичните пространства и обществения живот”, Gehl, 2017

Първо ние създаваме градовете, после те нас!

Ян Геел

Преди една година датският урбанист Ян Геел влезе рязко в България. Издаде на български книгата си Градове за хората, сключи договор със Столична община да направи София по-добър град за живеене, изнесе няколко лекции, обиколи всички телевизионни студия и даде интервюта за повечето вестници. Една година по-късно докладът на екип “Геел” за публичните пространства и обществения живот в столицата е факт, представен е на общината и широката публика и се обсъжда живо и страстно в социални мрежи и офлайн кафенета (наред с референдума в Каталуния, “кум-гейт” и Валери Симеонов).

Затова, тъй като по медиите се въртят едни и същи лошо цитирани и извадени от контекста лозунги, ни се струва уместно да обясним феномена Ян Геел и това, което прави в България, кратко и ясно.

Кой е Ян Геел


Ян Геел дава автографи по време на представянето на доклада в УАСГ, 4 октомври 2017

Ян Геел е архитект и урбанист (по-скоро градски консултант), който вярва, че съвременните градове могат да станат добро място за живеене чрез няколко прости и конкретни мерки:

  • Намаляване броя на автомобилите (или премахването им, където е възможно)
  • Окуражаване на хората да ходят пеш и да карат колелета чрез създаване на удобна веломрежа и повече пешеходни пространства
  • Създаване на привлекателна публична градска среда
  • Повече зелени площи и паркове
  • Повече места за срещи и общуване между хората
  • Малък мащаб на застройката (ниски и разнообразни сгради срещу високи и еднообразни комплекси)
  • Грижа за отделния човек и малките общности

Тези мерки и самият Ян Геел са част от физиономията на т.нар. Нов урбанизъм (New urbanism), който избухва по някое време след Втората световна война като реакция срещу модернизма и унифицирането на градовете по правилата на Корбюзие, CIAM и Интернационалния стил (това е и причината, поради която във всяка своя лекция Геел напада градоустройството на следвоенния модернизъм с едни и същи, до болка познати слайдове). Историческата хронология, съвсем опростено, е следната:

  1. Индустриалната революция от XIX в. придвижва големи маси хора към градовете, които се разрастват неконтролируемо, а качеството на живот там спада. Появяват се гъстозаселени нехигиенични гета (мислете си за романите на Чарлз Дикенс и бедния Оливър Туист) Гетата на викториански Лондон, 1869 - 1873. Гравюра Гюстав Доре. Източник: The British Library
  2. В началото на XX век модернизмът се опитва да поправи бедата като зададе чисто нови правила за организация на градовете. Сред тях са зонирането им на четири основни функции (обитаване, отдих, труд и транспорт), които се отделят една от друга чрез свободни паркови пространства и се свързват с големи, широки пътища, които са, да, пълни с коли. Формулата става толкова популярна, че след Втората световна война се прилага повсеместно и на Изток, и на Запад, и в капиталистическия, и в социалистическия свят. (И като всяка утопия се похабява бързо от прекомерна употреба).Макет на Сияйния град на Корбюзие, станал основа за модерната утопия
  3. След 60-те години и особено през 80-те и 90-те архитекти, градски активисти и постмодернисти надигат глас за загубената градска идентичност, за малкия мащаб, смесването на различни функции и градското многообразие. Това е особено важно за развиващия се след 1989 многонационален, мултикултурен глобален град, който просто трябва да бъде “за хората”, за да оцелее в конкуренцията за имидж, туристи, бизнес и работна ръка. Джейн Джейкъбс срещу Робърт Мозес в борбата за по-човешки Ню Йорк. Източник: "Rober Moses:The Master Builder of New York City", Pierre Christin, Olivier Balez

И тук се появява Ян Геел, който казва: “Аз знам правилата, по които вашият град ще стане град за хората. Ще ви помогна”.

Идеите му са прости, ясно обяснени, а и толкова очевидни, че няма човек (и община) с малко здрав разум в главата, който да им се възпротиви. Геел вероятно искрено вярва в своята формула, но в същото време, съвсем в духа на времето ни, я е опаковал като добре продаваем продукт, който предлага неуморно от град на град по цял свят. Една книга, една 30-минутна лекция и няколко прости правила. Всъщност той прилича повече на проповедник, отколкото на стандартен архитект. И, в крайна сметка, в това няма нищо лошо, ако е в името на благородната цел градовете ни да стават по-добри, а хората в тях — по-щастливи.


Споделена улица в Брайтън, Англия. Проект и източник: Gehl

Уловката

Има една подробност, обаче, заради която новите урбанисти (и Геел в това число) са често критикувани. Всеки град по света е различен и има своя собствена история, идентичност, топография, манталитет на жителите дори. Няма как една универсална формула да проработи навсякъде автоматично, без промени, отчитащи локалната специфика. Това е също толкова тоталитарно, колкото арогантната увереност на модернистите, че именно те знаят най-добре как трябва да изглежда идеалният град на бъдещето.

Правилата на Ян Геел, прилагани упорито и с последователна политическа воля, водят до отлични резултати в северноевропейските градове и градовете под тяхно културно влияние в Австралия, Нова Зеландия и Северна Америка. Градовете в Южна Европа са съвсем други (искаме лично да се запознаем с човека, който ще извади жителя на Атина от колата му и ще го накара да кара колело). Градовете от Източна Европа са минали през различна политическа система за близо половин век, което не е за пренебрегване. Да не говорим, че градове като Делхи и Пекин също трябва да станат “за хората”.

Какво прави Ян Геел в София

Ян Геел е в София, за да анализира проблемите на града и да напише краткосрочни и дългосрочни мерки за решаването им в доклад. Ян Геел е само консултант. Като всеки консултант, неговата задача не е да реши проблемите на града, а само да ги посочи и да даде предложения. А след това градската управа ще реши колко от тях да изпълни.

Какъв е този доклад и какво пише в него

Докладът (PDF, 117 MB) е от около 100 страници, с много зелен цвят и разделен на 4 секции:

  • Amenities (малко подвеждащо преведена на български като Градска идентичност)
  • Mobility (Мобилност)
  • Public life (Обществен живот)
  • Public space quality (Качество на публичното пространство)

Това не е формален текст, тъй като засяга ключови проблеми на града, има конкретни проучвания и в тази връзка можем да кажем, че е контекстен. Обхваща само центъра на София (за всеобщо, включително наше, разочарование), където, няма какво да се лъжем, е по-лесно.

Въвеждащите думи и общите текстове в доклада на места звучат като извадени от Уикипедия или писани от прогимназиална учителка, но не си струва да се заяждаме за това (не вярваме някой софиянец да е пропуснал факта, че градът има древна история, заобиколен е от планини, а на юг от него се намира прекрасната планина Витоша).

Грубо основните изводи от доклада могат да се обобщят така:

  • Най-ценното на София са планините, парковете и водата (в това число минералните извори). Липсват връзки между планините и центъра, гледките към планините са застрашени, минералните извори не се използват достатъчно, а зелените зони са предимно в южните части на града.
  • Колите трябва да се изкарат от центъра и да обикалят по обходни рингове (напр. бул. Сливница). За сметка на това центърът трябва да е достъпен с бърз и удобен градски транспорт или с велосипед.
  • Трябва да се организира свързана пешеходна мрежа от улици и площади в центъра (в това число и велоалейна).
  • Трябва да ценим и развиваме цялото културно-историческо наследство, от всички епохи.

И накрая, според доклада всичко трябва да е data driven, т.е. непрекъснато да се събират — и публикуват — данни за пешеходния трафик и обществения живот в публичните пространства, за да се следи доколко промените са успешни.

Най-важни в този доклад са наблюденията и препоръките. Те, разбира се, са елементарни, ясни и повтаряни от години от български беловласи градостроители, млади неправителствени организации и градски активисти. Един общински съветник наскоро каза в национален ефир, че това, което прави Геел, не е точно градоустройство, а социална психология т.е. мерки, които целят не да решат проблемите на града, а да направят хората по-щастливи. Не е лошо определение.

Та за препоръките. Можем да ги разделим на 3 групи (във всяка група сме сложили нашите фаворити):

Полезни и лесни

  • Подобрете местата за пресичане на околовръстния път и осигурете по-качествени, ясно обозначени пешеходни връзки между градския център и планината.
  • Съхранете и разширете зелената мрежа.
  • Премахнете колчетата и налагайте глоби на автомобилите, паркирани върху тротоарите.
  • Изградете по-качествена велосипедна алея по протежение на бул. „Тодор Александров“.
  • Използвайте старите железопътни линии за велосипедни алеи или зелени площи.
  • Улеснете пресичането на нивото на улицата.
  • Подобрете интермодалността чрез въвеждането на интегрирана билетна система, която позволява използването на една карта за всички видове обществен транспорт.
  • Организирайте публичен дебат на тема 24-часов градски транспорт по основните линии.

Важни и трудни

Защо трудни? Защото прилагането им засяга частна собственост и инвестиционни намерения, свързано е с промяна на манталитет и мислене на хората или с наличието на политици-визионери с изключителна морална устойчивост. Все трудни неща.

  • Съхранете зрителните коридори. Строителството и регулацията трябва да са съобразени с визуалните коридори, така че бъдещите сгради да не пречат на гледката.
    Това е много важно и много пожелателно за град, в който одобрението на 200-метрови небостъргачи в Лозенец е въпрос на икономически и политически лобизъм, а не на градско визионерство.
  • Ценете всички исторически периоди. Уважавайте и поддържайте паметниците от всички епохи и времена.
    Отново много силно пожелателно за община, която наскоро разруши паметника “1300 години България” пред НДК и за общество, които все още не е в мир с близкото си минало.
  • Разработете насоки за оформяне на фасадите на сградите, цветовете им, осветлението по тях, материалите, витрините и разположението на климатиците.
    Визуален код категорично би бил много полезен, дори вече има опити за проекти в тази посока. Но това е дълъг и мъчителен процес, който вероятно ще удари на камък при частната собственост.
  • Изградете свързана пешеходна мрежа. Създайте пешеходно ядро посредством пешеходна връзка между площад „Бански“, ЦУМ и площад „Света Неделя“. Променете визията на площад „Независимост“.
    Изключително важна препоръка, която действително би променила коренно усещането в центъра на София. Но е свързана с много дебати и ключови гласувания в Общинския съвет. Първата стъпка в тази посока вече се прави със затварянето на Витошка от ул. “Алабин” до бул. “Стамболийски”.
  • Премахнете паркингите на пл. “Батенберг” и площад “Света Неделя”
    Виж по-горе.

Очевидни, но вероятно неприложими

Защо неприложими? Защото дават вече познати идеи за решения на дългогодишни проблеми, които досега не са проработили. Явно трябват други решения

  • Интегрирайте реката в публичното пространство. Почистете водите и изградете непрекъсната алея по протежение на реките с достатъчно места за отдих. Идентифицирайте удобно разположена зона край водата за изграждане на временен открит бар или друго подобно съоръжение. В ключови локации могат да се организират нови места за сядане, така че хората да могат да поседнат край водата и да се полюбуват на природата.

Това звучи прекрасно и от години софийските градостроители предлагат варианти за обживяване на реките, но те все така си остават мръсни и непривлекателни места с плъхове и отпадъци. Както каза една позната-неархитект: “Това не са никакви реки, а канали и носят лайната на Княжево, което още няма канализация”.

  • Активирайте вътрешните дворове. Отворете ги и за външни ползватели.

Софийските вътрешни дворове са изключително ценна характеристика на града, но са частни. Опити за отварянето и обживяването им има още от социализма, но никой не може да накара група собственици на педантично парцелиран и ограден вътрешен двор да го отворят за външни посетители. По думите на друга позната: “Та те не допускат там дори съкооператорите си, които не притежават идеална част от земята”.

Какво предстои: лошият сценарий

През 2004 Ян Геел сключва договор с Лондонската община и изработва доклад как да подобри начина на живот в града. През 2014 той признава, че общината е пренебрегнала неговите съвети и качеството на живот в града не се е подобрило, а напротив.

Така че ето един лош сценарий и за София:

Местните избори през 2019 са минали. Оказва се, че датските консултанти и ентусиазмът на участниците от българска страна са употребени за политически пиар. Докладът е прибран в чекмеджетата на НАГ, препоръките му още се обсъждат в безкрайни работни групи. Никой не знае как и кога ще бъдат приложени. Главният архитект на София е сменен. Софийските кръстовища (на 2, 3 и повече нива) са задръстени с коли, софийските тротоари — все така осеяни с колчета, а силуетът на града — доминиран от неадекватни високи сгради.

Какво предстои: добрият сценарий

Миналата седмица си говорихме с приятели-архитекти от Холандия за Ян Геел. Те казаха, че мерките, които той и останалите нови урбанисти предлагат, се прилагат систематично от години в Ротердам, Амстердам и други северни градове и действително работят. При това не само психосоциално (хората са по-щастливи), но и икономически (развива се малкия бизнес, идват повече туристи, инвестициите се възвръщат). Затова общините продължават да ги прилагат. Има един тънък момент обаче: моделът “Ян Геел” не работи, ако се прилага една или няколко от мерките (примерно ограничи се паркирането, без да се развие публичния транспорт и без да се направят паркинги и т.н.). Всички мерки трябва да се прилагат едновременно.

Ето защо представеният на 4 октомври доклад на екип “Геел” е само първа стъпка в един дълъг поход, който трябва да бъде воден от политици и общински власти последователно, убедено и без партийни пристрастия. И трябва да сме наясно, че в крайна сметка всичко зависи от нас. А не от чуждите експерти, които днес са тук, утре в Тирана или Прага, а вдругиден – отново в прекрасния за живеене град Копенхаген.

9 коментара

Carne y Arena, Fondazione Prada и емпатията. Или защо да отскочите до Милано това лято

от Анета Василева, 20.06.2017 | 4 коментара

Хале в покрайнините на Милано. В задушния юнски следобед пред входа стои само един мъж в безукорен черен костюм. Показвам билета си, той намира името ми в списъка с онлайн резервации. Влизам точно в 18:30.

“Оставете чантата на приятелите си, махнете слънчевите очила. След като влезете, четете всичко внимателно. Следвайте инструкциите. Пожелавам ви приятно изживяване”.


Входът

Действието се развива във Fondazione Prada, индустриален комплекс от няколко стари склада и бивша дестилерия за джин от 1910, превърнати през 2015 от едноименната модна марка и ОМА на Рем Кулхас в чисто нов арт комплекс. В халето е разположена VR (virtual reality) инсталацията Carne y Arena (Flesh and Sand) на режисьора Алехандро Гонзалес Иняриту (The Revenant, Birdman). “Изживява” се лично и напълно сам, посетителите се пускат по един през 15 минути.


Плакатът

Влизам в тъмно преддверие с черни завеси и един плакат. Червено сърце над пустинята, разделено с ограда. Предварително знам, че темата е за нелегалните имигранти, преминаващи през границата между Мексико и САЩ. Знам, че Иняриту е мексиканец. Предполагам, че инсталацията е социална. За бежанците, оградата с Мексико и Тръмп се говори вече толкова много. За бежанците по принцип се говори толкова много, нима всичко вече не е казано? Аз съм скептичен бял образован европеец, тук съм, за да видя как киното се заиграва с новите технологии за създаване на виртуална реалност. И се оказвам напълно неподготвена за това, което ми предстои.

Spoiler Alert. Ако си искате изживяването, не четете надолу. Просто си купете билет за Милано.

Carne y Arena. Инсталацията

След тъмното предверие влизам в студена, ярко осветена стая с метални пейки и бетонен под. По пода, под пейките, навсякъде са пръснати обувки. Стари обувки, скъсани джапанки, чехли и деформирани маратонки. На стената пише, че всички те са събрани от пустинята между САЩ и Мексико, били са на нелегални имигранти. На другата стена има метална врата с голям червен бутон и надпис: “Свалете обувките и чорапите си. Сложете ги в металния шкаф. Влезте през вратата, след като чуете сигнала”. След кратко колебание следвам инструкциите.


Изоставените обувки на имигранти са честа гледка в пустинята Сонора, на границата между САЩ и Мексико

Бутонът светва, вратата щраква и аз се оказвам в огромно, тъмно и празно хале. Осъзнавам, че вървя по каменист пясък. Цялото хале е пълно с пясък. Пред мен се появяват две жени, които ме екипират с раница и комплект за виртуална реалност: шлем с очила Oculus Rift и слушалки. “Не пипайте нищо по себе си. Ако усетите паника, направете ни знак с два пръста под очите си. Не бягайте. Бъдете любопитна. Изживяването започва сега”.


Снимка: Carne y Arena Photo PR

И аз съм в пустинята. На развиделяване е, става хладно. Пясъкът е студен, вятърът полюлява острите треви. Оглеждам се, привиквам, правя крачка, две, пясъкът е ужасен, защо си събух и чорапите, сега ще се изцапам, ами ако настъпя някой бодил? (Отчитам убедителните 360-градусови кадри от пустината около мен, заснети и сглобени от Еманюел Любецки. Все още отчитам отлично работещата климатична инсталация, която имитира пустинния климат).

Тогава чувам човешки гласове и точно до мен се появява мъж с мръсни дрехи и лице на струпеи. След него цяла редица, говорят си, жена охка, един ги подканя да вървят по-бързо на английски. Аз съм там, но не искам да ме видят, заобикалям ги, отстъпвам към храстите, чакам ги да ме подминат. Аз съм аз, те са те, не искам да имам нищо общо с тях. (Оглеждам ги любопитно, направени са наистина много добре, кожите, движенията, гласовете, обувките, даже обувките са същите като онези в стаята).

Изведнъж се чува шум на хеликоптер, редицата се разбърза, хукна да се прикрива, хеликоптерът идва над нас, шумът става непоносим, “Не мърдайте, ръцете горе”, чува се глас от мегафон, ярка светлина облива всички ни, заслепява ме непоносимо, инстинктивно се навеждам и се опитвам да се махна оттам, да се изтегля встрани. Аз съм аз, те са си те, да се оправят с този хеликоптер. (Това беше моментът, в който напълно загубих връзка с реалността и се почувствах наистина там).

И тогава, точно зад гърба ми светват фаровете на няколко джипа, на сантиметри от крака ми изскача огромна овчарка и започва да лае, от другата страна се появява мъж в униформа, с автомат. Сочи към мен, не искам да сочи към мен, отдръпвам се, няма да бягам, разбира се. Само ще се отдръпна встрани, до тръните, ще гледам оттам. Но се оказва, че мъжете в униформи са много, цяла редица, зад гърба ми, пред мен са бежанците и хеликоптера и аз няма къде да избягам. Аз съм там, между тях и ще се наложи да изгледам всичко, отблизо.

Граничният патрул разделя хората, крещи, натоварва ги в колите. “Защо говориш толкова добър английски”, вика полицай на един от мръсните съсипани мъже, докато го натиска с автомата в гърба на предния капак на джипа. “Бях адвокат в Мексико”, обяснява мъжът. Хората са натоварени, джиповете ще тръгват, аз ще остана пак сама в пустинята. Те са си те, аз ще бъда аз. И тогава джиповете спират, един полицай изскача от тях и аз осъзнавам, че идва към мен.

Да, в оборудването ми има сензори и да, аз никога не съм била невидима. И не, няма да кажа какво става накрая, но никога не съм се чувствала толкова уплашена, жалка и нищожна. Осемте минути на филма-инсталация свършват, аз излизам от халето и влизам в стая, в която малки екрани разказват личните истории на всички хора, между които току-що бях. Вярвайте, няма по-силен музеен експонат от личните истории. За няколко минути се превърнах от циничен скептик в разбит, съчувстващ човек, осъзнал, че граница между ние и те няма и винаги можеш да се окажеш на тяхното място. Нужни са не повече от 8 минути.

Fondazione Prada. Сградата

Carne y Arena е показана за пръв път на фестивала в Кан през май тази година, но е замислена и подготвена за представяне именно в пространствата на Fondazione Prada в Милано. И, разбира се, преживяването нямаше да бъде същото без суровия, индустриален и едновременно с това премерено луксозен вид на сградите.


Снимка: OMA/Detail 11/2015


Входът на комплекса. Строителните работи все още продължават

Fondazione Prada е чудесен пример за реконструкция на стари индустриални пространства в покрайнините на голям град в качествен арт център. Направен на принципа на колажа, комплексът едновременно запазва старите халета и добавя нови сгради (кино, изложбена зала, кула) в крещящо различни материали, като колекция от архитектурни прототипи, които хармонично съжителстват в постиндустриалния прах наоколо.


Огледалната сграда

Една от новите сгради е огледална отвън и облицована с черен плюш отвътре (контраст между пълно отразяване и пълно поглъщане на светлината). Фасадата на другата сграда е с панели от алуминиева пяна, а кулата е искрящо бяла.

Използвани са дървени павета, метални решетки и любимия на ОМА поликарбонат. Отношението демонстрира всички азбучни принципи на контраста при съвременното опазване и реставрация.

Разбира се, всички снимки на фондацията започват и завършват със т.нар. “Златна кула”, която прави очевидно ироничен намек към “елитния” имидж на главния спонсор на цялото начинание, италианската луксозна марка Прада.


Златната кула

Но ОМА не се страхуват (всъщност те никога не са се страхували) да смесват високото и ниското, златната боя и старите керемиди по небрежно постмодерен начин. На огледалното противопоставят черно, на старото — ново, на златото — поликарбонат, на дървените павета — метални решетки. Играят с образа и манипулират посетителя. Отдалеч сградата може да изглежда със сива минималистична облицовка, но отблизо това се оказват панели от декоративна, случайно разтечена алуминиева пяна


Златната кула и керемидите

Панелите от алуминиева пяна и дървените павета


Тоалетните са индустриален минимализъм, достоен за сцена от сай-фай хорър филм

Fondazione Prada не е просто сграда, а преживяване. Точно както Carne y Arena е не просто филм или инсталация. И двете създават качествено нов речник, с който разказват стари истории по начин, който да помниш дълго. Ако не в архитектурата, то поне при VR-а това ще е само началото.

***

Carne y Arena е във Fondazione Prada от 7 юни до 15 януари 2018. Милано е на час и половина със самолет от София

4 коментара

За НДК, архитектурата на XX век и как да ремонтираме близкото минало

от Анета Василева, 14.06.2017 | 3 коментара

НДК. Пощенска марка от 1981

НДК е само поводът за този текст. Но тъй като е едър повод (в смисъл добре оформен, симетричен, вижда се отдалеч), ще започнем с него. А после ще отворим дума защо проблемът е отвъд НДК и засяга по принцип реконструкцията на сгради от втората половина на ХХ век.

Всички знаем, че от 1 януари 2018 България за пръв път ще поеме председателството на Съвета на Европейския съюз. Знаем и че за целта ударно се ремонтират ключови за изпълнението на отговорната мисия сгради в София: НДК (където ще се провеждат голяма част от събитията по време на председателството), Дом 2 или правителствения хотел в резиденция Бояна (където явно делегатите ще спят), зала “Света София” в бившия Партиен дом (официалната локация, която по всичко личи, че няма да е ремонтирана дотогава) и т.н.

На фона на това отговорно държавно концентриране на усилия за една сама по себе си чудесна цел, коментарите относно архитектурните и естетически качества на ремонтите изглеждат дребнав прът в колелата на европрогреса. Но по-добре да бъдат направени сега, отколкото в края на годината, когато инфарктно препотени подизпълнители и министри ще премитат строителния прах часове преди двайсетте хиляди европейци да кацнат групово и поединично на летище София. Тогава вече критиките ще бъдат излишни и закъснели.

Ремонтът на НДК

И така. Проектът за ремонт на НДК беше официално обявен през ноември миналата година със смелата заявка, че отношението ще бъде като към паметник на културата (макар социалистическият дворец на народа да не е реален такъв). За Коледа сградата се окичи с гигантски трансперанти на западната и източната фасади, отброяващи дните до края на ремонта с визуализация на идейния проект за зала 3.


Снимка: НДК

Последваха снимки как се опазват произведенията на изкуството, въпроси как е избран проектантът, шум около избора на нови мебели-реплики, скандали около финансирането и сроковете. Нормално.


Всички произведения на изкуството действително се обгрижват внимателно. Снимка: НДК

Ние цъкахме с език отстрани, но си казвахме, че въпреки всичко нищо кой знае какво лошо не може да се случи на НДК под ръководството на хора, които направиха ДНК и театър Азарян, махнаха билборда на водка Flirt откъм бул. България и създадоха Перото, при това с лого, използващо оригиналния шрифт на всички надписи в НДК.


През зимата симпатична инсталация със строителни материали онагледи старта на ремонта. Снимка: НДК


През пролетта започнаха да се подменят настилките. Нови плочки (вляво), имитиращи оригиналния мрамор (вдясно)

После видяхме с очите си как се изхвърлят мебелите от горните етажи, видяхме новия гранитогрес, който имитира оригиналния мрамор из фоайетата (вярно, замества гадните 90-арски плочки, но защо имитация?), и светещите елементи, които трябва да подменят емблематичните гипсови форми на окачените тавани из двореца. И се притеснихме.

Какво му е ценното на НДК?


НДК през 80-те. Снимка: ATRIUM Архив

НДК е не само онзи шаблонен силует с фонтаните от картичките за София. НДК е най-голямото открито представително пространство, което столицата ни притежава, и което, заедно с едромащабната основна сграда, е било замислено да демонстрира партийната мощ и силата на новите културни политики от късния соц. В резултат в архитектурата, детайлите и изпълнението не е допуснат никакъв компромис (с печалното изключение на кофти сложените облицовъчни плочи на паметника “1300 години България” отпред).


НДК в строеж. Снимка: ATRIUM Архив

Сградата е ярък пример за регионално преосмислен късен модернизъм (практикуван по онова време у нас) и в момента е запазена в (почти) цялата си автентичност на всички нива: от външните каменни облицовки, през “слънцето” на Георги Чапкънов над главния вход, до дограмата, шрифта на надписите и оригиналните табели. В интериорите на двореца основен акцент е важният за периода “архитектурно-художествен синтез” (т.е. има адски много произведения на изкуството), който е проведен целенасочено, с много добри постижения на отделните автори.

Как да опазваме НДК


Снимка: ATRIUM Архив

Рядко има сграда, която е едновременно толкова голяма и с толкова последователно изградена идентичност. Соц или не, това е положението.

Сградите се гледат с очите отдалеч, но се усещат много по-мощно отблизо, докато натискаш дръжката на вратата, прокарваш ръка по парапета или придърпваш стола по мокета към масата.

Ето защо ключово е не само формалното запазване на външния вид на сградата, но и запазване на автентичността слой по слой, та чак до прословутия мрамор и крушките на лампите. (Да не говорим, че ако в Monocle подозираха за съществуването на НДК, вярвайте, щяха да си скъсат естествените каучукови подметки на тъмносините мокасини, за да дойдат да снимат леко овехтелия соц модерен лукс на сградата и да пишат снобски есета за потъмнелия месинг и дървените ламперии).

Автентичността може да се пази не само буквално, но и като дух на сградата, като атмосфера. Без имитации, където оригиналът е загубен, и с намеса, която безпогрешно носи в себе си съвременността.

Това, разбира се, важи за опазването на всички сгради, от всички периоди. Но при сградите от втората половина на ХХ век някак все още се разбира трудно. Лесно е да си представим, че парапетът от ковано желязо и каменните стъпала на една къща от 1910 на ул. Мальовица примерно са ценни. Но трудно все още приемаме, че същото важи и за видимия бетон на зала Фестивална или за окачените тавани на НДК.

Как да опазваме модернизма въобще

Опазването на сградите от модернизма по принцип е деликатен момент. И за това има няколко причини:

  • Модернизмът е анти-историчен стил, без грам романтика и носталгия. Той зачерква миналото и гледа към бъдещето. Съответно трудно се въздиша по сграда от модернизма – тя е нахакана и самоуверена и рядко предизвиква съжаление
  • Модернизмът има за цел да промени средата тотално, съответно е авторитарен и обича да флиртува с властта. Модернизъм е и фашистката архитектура на Мусолини, и социалистическата архитектура на Източния блок
  • Модернизмът след Втората световна война по цял свят е по-скоро ляв и обича социалните експерименти. Съответно посланията му са спорни политически, а сградите му стават опасни
  • Модернизмът остарява зле. И за да бъде оценен трябва чувствителност към пространството, която да мине отвъд обвивката от излющена бяла мазилка, падаща каменна облицовка и течащи тънки стоманени дограми

През последните години авторитетни световни организации за опазване на архитектурното наследство често алармират, че глобалната неприязън (или, хайде, неразбиране) на обществото към сградите от модернизма (особено следвоенния) е пагубно за градовете и унищожително за много брилянтни примери за архитектурна дързост. Правят се списъци със застрашени сгради, спонсорират се целеви реставрации и дори се раздават награди за реконструкции на сгради от епохата. Затова добри примери напоследък има, макар “войната срещу модернизма” да продължава все така ожесточено.

През април беше съборена изложбената зала Hall of Nations в Делхи, Индия. Построена през 1972, сградата се считаше за инженерно постижение с първата прътова стоманобетонна конструкция в света

Библиотеката на Алвар Аалто в гр. Виборг, Русия


Viipuri Library след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Една от първите сгради на финландския архитект Алвар Аалто е завършена през 1933 в гр. Виборг, тогава в границите на Финландия. След края на Втората световна война градът попада на територията на СССР, а библиотеката се използва без прекъсване през целия ХХ век. Сградата е класически модернизъм, при който формата директно следва функцията, но Аалто внася и своята лична емоционална нотка с органичните форми на таваните в интериор и преливането на пространствата.

През 1991 състоянието на сградата се влошава драстично и е стартиран руско-финландски проект за реставрацията й. Процесът е бавен, прецизен и крайно уважителен. Отнема 12 години. Реконструираната библиотека е официално открита през 2013, печели наградата за реставрация на сгради от периода на модернизма на World Monuments Fund през 2014 и има голям шанс да бъде вписана в World Heritage List на ЮНЕСКО.


Известната лекционна зала с извит дървен таван след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Park Hill, Шефилд, Великобритания


Снимка: Hawkins/Brown

През 1998 бруталисткият жилищен мегакомплекс Park Hill в Шефилд става най-голямата сграда, обявена за паметик на културата в Европа. Комплексът е завършен през 1961 и е част от вълната социални жилища на лявата британска следвоенна политика, впоследствие превърнали се в “ужасните гета от мрачен видим бетон”, които всеки уважаващ себе си англичанин мрази и иска да събори.


Park Hill преди и след. Снимка: Hawkins/Brown

И все пак, Park Hill оцелява. Подложен на учебникарска реконструкция, комплексът запазва пространствата и духа си и губи усещането за западналост. С премерена и фина намеса архитектите от Hawkins/ Brown му придават категорично съвременен вид като едновременно запазват всяка следа на автентичност, чак до известният графит I love you, will u marry me на една от бетонните стени, възстановен със светещ неон.


Снимки: Hawkins/Brown

DeFlat Kleiburg, Амстердам


Снимка: Marcel van der Burg

Още една реконструкция на емблематичен жилищен комплекс от 60-те, този път в околностите на Амстердам, изненадващо спечели тазгодишната награда за нова европейска архитектура EU Mies van der Rohe Award. Гигантският извит блок с 500 апартамента е спасен от разрушаване, след като инвеститорски консорциум решава да реновира обвивката и общите пространства, а да остави апартаментите като свободни недовършени клетки, дори без преградни стени, в които всеки обитател да реши какво да прави сам за себе си. Фасадите са олекотени и осветени, но умишлено са запазени хоризонталните линии и детайлите от видим бетон. Самият видим бетон е изчистен от боята, нанасяна върху него през годините, и е рехабилитиран.


Снимка: Marcel van der Burg

Как да (не) опазваме модернизма в България

Този въпрос е още по-деликатен у нас, където модерната архитектура на следвоенна България е всъщност социалистическата архитектурата на Народна Република България. Съответно тя е сериозно политически натоварена, масово не се разбира и поголовно не се цени. В резултат почти всички ремонти на сгради и пространства от периода завършват неприятно. А такива като нас се молят пари по-скоро да няма и да не стигат, за да може ремонтите да са малки, незначителни и козметични. И някакси да се отложат за по-добри времена, когато ще започнат да се ценят и пространствата, и естетиката на соц модернизма у нас.


Ремонтът на зала София в Борисовата градина е пример как не се реконструира следвоенна архитектура


Същото важи за ремонта на Централна гара


И за всички намеси в сигурно най-иконичната училищна сграда в София: 122 ОУ в Лозенец

Затова искрено се надяваме, че ремонтът на НДК ще завърши щастливо за сградата и българската архитектура въобще. И не ни се мисли какво се случва в Дом 2 на резиденция Бояна, където достъпът е контролиран, а какво да се унищожи има много.

3 коментара

Небостъргачите и София

от WhATA, 18.04.2017 | 15 коментара


Илюстрация: Madelon Vriesedorp. The Manhattan Project

По-късно, докато седеше на своя балкон и ядеше кучето, доктор Робърт Лейнг размишляваше върху необичайните събития, случили се в огромната жилищна сграда през последните три месеца. Сега, когато всичко се бе върнало в нормалните си релси, го учудваше как без някакво очевидно начало, без повратна точка, животът им бе навлязъл в друго, зловещо измерение. Със своите четирийсет етажа и хиляда апартамента, супермаркет и плувни басейни, банка и начално училище – всички те на практика изгубени в небесата – небостъргачът предлагаше предостатъчно възможности за конфронтация и насилие. Собственият му апартамент, гарсониера на 25-ия етаж, бе последното място, което Лейнг би посочил като арена за начало на схватките. След своя развод той бе купил тази безбожно скъпа килийка, свряна почти наслуки в извисилата се като планина фасада, специално с цел да намери мир, покой и анонимност. Затова бе странно, че въпреки всичките му усилия да се отдели от своите две хиляди съседи с техните тривиални ядове и разпри, съставляващи целия им социален живот, първото по-значимо събитие се бе състояло именно тук, на този балкон, където сега той клечеше край огъня от телефонни указатели и похапваше от печената задна четвъртина на немската овчарка, преди да се отправи за лекцията си в медицинския факултет.
Из „Небостъргач“, Дж. Г. Балард. Издателство Colibri

Страстната седмица отмина, но страстите около новия софийски небостъргач Парадайс тауър — не. Усещането е, че всичко вече е казано. В социалните мрежи се споделят статии, статуси и подписки, интервютата в сутрешните блокове са в разгара си, в професионалните гилдии се оформят лагери. И така трябва да бъде — по въпроса за софийските небостъргачи трябва да се говори още много и редовно. Защото Великден може и да е отминал, но тауърът ще стои дълги години на софийския небосклон. И няма да е сам.

Предисторията накратко.


Визуализация на приетия РУП за нов небостъргач в Лозенец. Изображение: Борислав Загорски

През 2016 г. проектът за нов работен устройствен план (РУП), който да позволи изграждането на 215-метрова кула до мол “Парадайс” в софийския квартал Лозенец, пристига за подпис на бюрото на новия главен архитект на София Здравко Здравков. Височината е базирана на вратичка в чл. 27, ал. 3 от ЗУТ и по-точно на тълкуването му от един заместник-министър преди 10 години, че имот, който граничи с 3 или повече улици може да бъде застрояван неограничено в плътност и височина, независимо какво предписва устройствения план на София. Този т.нар. “казус НИКМИ” даде зелена светлина на първите високи чудовища в софийското небе — трите небостъргача до НДК, и отвори кутията на Пандора за всички останали.

Проектът за “Парадайс тауър” е връщан за преработка неколкократно.

През декември 2016 г. Общинският експертен съвет по устройство на територията изисква обосновка на височината, силуета и трафика, който би генерирала такава сграда на това място. През януари проектантите представят исканото и експертният съвет пуска проекта.


Обемното проучване от проектантите Проарх през декември


“Pimp-нати” визуализации на същото, които вече циркулират през април

На 22 февруари проектът минава без особени проблеми през Комисията по градоустройство към СОС (8 гласа за и 3 против) и е включен като точка в дневния ред на заседанието на общинския съвет от 23 февруари. Вследствие на острата реакция на няколко общински съветници срещу бъдещия небостъргач, точката отпада от дневния ред. Изборите естествено отлагат спорния казус, който обаче се завръща в дневния ред веднага след приключването им.

На 6 април, в рамките на едно бурно заседание на СОС, проектът е одобрен с гласовете на ГЕРБ, ВМРО и Атака. (Това заседание заслужава отделна статия, роман или поне фейлетон. В рамките на 3 часа, докато ядат солети, надвикват се и цъкат във Facebook, общинските съветници гласуват 67 (!) точки, включително референдума за Младост, съдбата на няколко важни културни проекта, ремонтирането на съблекалните на стадиона в село Негован, финансирането на нови спортни площадки в село Кътина и село Кубратово и… небостъргача “Парадайс тауър” в Лозенец. Записът от заседанието си струва всяка една минута, а обществото ни дължи много на общинския съветник Иво Божков, който излъчва наживо и нагледно ни демонстрира що е то демократична прозрачност и как тя трябва да се прилага у нас).


Как гласуваха общинските съветници по казуса с небостъргача до мол “Парадайс”. Съветниците в сиво не са гласували, част от тях обаче са присъствали на заседанието. Илюстрация: Войслав Тодоров

Сега, преди да кажем защо този небостъргач е проблем, трябва да си отговорим на няколко въвеждащи въпроса.

Защо по света се строят небостъргачи?

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Защо днес те НЕ са символ на прогреса?

И накрая:

Защо в България се строят небостъргачи?

И готова ли е София за небостъргачи?

Защо по света се строят небостъргачи?

В архитектурния свят сме свикнали да приемаме небостъргачите за триумф на строителната мисъл над ограниченията. Небостъргачите демонстрират, че човекът е способен да измисли конструкция, която да преодолее възможното, да предизвика природните сили, да стигне небето и, за разлика от Вавилонската кула, да оцелее за дълго.

Съвременният небостъргач става възможен в края на ХIХ в. благодарение на две технологични открития: металната конструкция и асансьорът. И се превръща в манифест на капитала, който изстисква максимума от едно парче земя.

И тогава, и сега небостъргачите се строят по три основни причини:

От необходимост. Защото няма достатъчно място и/или земята е скъпа (Манхатън, Япония, Хонг Конг)

От амбиция. Защото трябва да се направи невиждана досега сграда, която да вдъхнови, възмути, предизвика, но във всички случаи да развълнува света

От комплекс за малоценност. Защото трябва да се направи поредната най-висока сграда, която да покаже, че и ти си по нещо най- на света (Азия, Близкия изток)

Защо небостъргачите бяха символ на прогреса?

Независимо от горните неособено благородни причини, небостъргачите за дълго бяха символ на прогреса. Те предлагаха утопичен урбанистичен модел за вертикален град, град на бъдещето, който да събира в себе си всички функции, необходими на съвременния човек. Тази утопия бе в унисон с бурното технологично развитие на ХХ в., когато нищо не беше невъзможно и човечеството беше заето да завладява Космоса, да преодолява скоростта на звука с пътнически самолети, да мечтае за Plug-in Cities, Walking Cities и Clusters in the Air.

А когато в играта влиза и свободният пазар, небостъргачите започнаха да доминират небето в центровете на повечето големи градове по света. За добро или лошо.

Защо обаче днес небостъргачите не са символ на прогреса?

Всички високи сгради по света си приличат. В огромната си част те са безадресни кутии с най-разнообразна форма, които често нямат нищо общо с характера на града, в който се намират. Отделно, хората постепенно се умориха от утопични мечти. Идеалният град на бъдещето, в който всичко е възможно в една висока мегаструктура, се превръща в ужасяваща антиутопия, която никой не иска. Хората си искат павираните улички, редиците стари къщи, парковете, назъбения силует с църковни кули, малките площадчета, човешкия мащаб.

Днес истински прогресивната архитектура е онази, която им дава точно това – усещането за нормален живот. А истински успешният предприемач е онзи, който печели не от високи кули с неприлична форма, а от хоризонтални структури с богата и обмислена функция, които безконфликтно се вплитат в съществуващия град, без да го доминират или задушават.

И сега въпросът е:

Защо в София тепърва започват да се строят небостъргачи?

Честно, ние нямаме отговор на този въпрос. В София и около нея място очевидно има достатъчно. Земята не е скъпа (в сравнение с Манхатън или Токио). Шансът да построим най-високата сграда в света е пренебрежимо малък, а вероятността това да бъде невиждано архитектурно постижение клони към нула (и построените досега у нас небостъргачи го доказват).

Единственият възможен отговор е убийствено прозаичен – извличане на максимална печалба от минимален терен. Чак ни е срам да го напишем.

Всъщност така е било още в зората на небостъргачите, в развиваща се Америка в началото на ХХ век. После градските управи, под натиска на обществото, налагат редица правила с цел високите сгради да не пречат на нормалния градски живот.


Първите регулации за новостроящите се небостъргачи са били въведени точно преди 100 години, през 1916, в Манхатън

През последните 15 години Лондон например въвежда поредица от мерки за контрол върху новостроящите се небостъргачи. Коридорите със защитени гледки са важна част от тях. Те ограничават разполагането на високи сгради на пътя на гледката от и към ключови за града забележителности като St Paul’s Cathedral, Tower of London, редица монументи.

Това обаче не помага особено на града. Днес английските архитекти с раздразнение наричат Лондон новия Дубай.


Зоните със защитени от високи сгради гледки към St Paul’s Cathedral

Кое не е решение на проблема с небостъргачите в София


Карта на СМФ зоните (или местата без ограничения за котата корниз) в действащия общ устройствен план на София. Гледайте частите, оцветени в плътно, ярко розово. Източник: Софпроект ОГП и НАГ

Циркулират две основни групи от вероятни решения.

Първото твърди: небостъргачите се появяват на местата в София, където устройственият план на града е предвидил вторични градски центрове. Всичко е въпрос на градоустройство. Моделите, които виждате, са само разрешен застроен обем, може да не се застрои целият, може да поканим някой готин архитект да направи супер як небостъргач (примерно в Лозенец, в дупката до мола).

Вторични градски центрове обаче могат да се правят не само вертикално, това първо. И второ, шансът да получим висока сграда с хубава архитектура, дори и от стархитект, си е руска рулетка. Може да се окажем със сграда-икона, а може и да изхарчим много пари за пълен провал.


Небостъргачът 432 Park Avenue в Ню Йорк на Рафаел Виньоли е елегантна вертикална интерпретация на манхатънската мрежа


През 2015 т.нар. Walkie Talkie (небостъргачът най-вдясно на снимката) в Лондон, на същия архитект Виньоли, е определен за най-лошата сграда във Великобритания. И с право

Другото решение твърди:
Инвеститорите във високи сгради трябва да си платят по-високата социална цена. Трябва да плащат по-големи такси, трябва да предвидят обществено достъпни зони, трябва да облагородят средата около себе си, трябва да отделят в сградите място за детски градини, библиотеки и прочие.

Това се практикува в другия свят, действително (макар сп. “Ню Йоркър” често да излиза с подигравателни статии колко формално поредният инвеститор е отделил 500 кв м за недоослънчени общински жилища с ужасен отделен вход като за хора втора ръка). Има по-голям проблем обаче. Колкото и висока социална цена да е платена, тя ще облагодетелства много малка част от жителите на града. Останалите ще трябва да се примирят с (нескопосания) силует на поредния небостъргач пред прозорците си и да преглътнат поредната транспортна тапа в София.

Кое би могло да бъде решение

Първият вариант е създаване на система от защитени гледки (по примера на горепоказаните protected views в Лондон, Сан Франциско и др.) и правила колко и къде могат да се появяват високи сгради в София. Това автоматично води до ревизиране на зоните с неограничено по височина строителство от действащия устройствен план на града.

Вторият вариант е да се прецени дали София изобщо е готова за небостъргачи и имат ли те място в града ни. Какви са капиталите, които идват с тях, и доколко са ключови за икономическото развитие на града. София е град със собствен характер и, да си го признаем, без особена култура на високите сгради. Да я обсипем рязко с небостъргачи без наличието на градоустройствен и инфраструктурен капацитет, който да ги поеме, е като да пуснем шанхайски космати раци в Темза (по сравнението на един английски журналист). Ще изядат всички местни видове без остатък.

За финал

Tози финал не е оптимистичен. Съсипващо циничен е фактът, че Столична община сключи договор с датския урбанист и радетел за “човешки” градове Ян Гел, приветства с възторг неговите експерти в края на март и само една седмица по-късно гласува с мнозинство подробен устройствен план, с който разреши най-високия досега небостъргач в София. Наясно сме, че всичко е “законосъобразно” и администрацията в НАГ е нямала законен начин да спре тази строителна инициатива.

Но някой трябва ясно и отчетливо да каже кога един (лобистки) закон работи за града и кога за нечии съмнителни интереси. Една от добрите инициативи на новия главен архитект се нарича Визия за дългосрочно развитие на София. Искрено се надяваме, че тази Визия не е пореден трик за “приласкаване” на критиците на Общината и тяхното укротяване в комитети и анонимни работни групи. Защото именно Визията трябва да зададе правилата, по които ще се развива градът ни през идните десетки години. И това неминуемо включва глава за небостъргачите.

Само да припомним. Ян Гел не е против небостъргачите в южната част на София. Ян Гел е против небостъргачите въобще.

15 коментара

WhATA Awards 2016: Победителите

от WhATA, 22.02.2017 | 2 коментара

WhATA Awards 2016

Дойде време да раздадем поредните годишни награди за най-доброто и най-лошото в българската архитектура. WhATA Awards, вярваме, вече се чувстват комфортно в собствения си сайт, сменили са дограмата, изциклили са паркета и са подредили библиотеката.

По стара (вече 7 годишна) традиция, публикуваме номинациите в края на декември, през януари тече онлайн гласуване, а сега обявяваме резултатите.

И така, кои са архитектурното събитие, конкурсът, тенденцията, сградата, барът, градският бъг, нормалността, книгата и личността на 2016 година?

Вижте победителите.

2 коментара

WhATA Awards 2016: Номинациите

от WhATA, 27.12.2016 | 10 коментара

WhATA Awards 2016

Гласуването приключи. Очаквайте резултатите през февруари.

Има години, в които се радваме, че правим класации за архитектура, а не за политически и каквито и да било други събития. Тази е една от тях. Пред вас са поредните номинации за най-важните архитектурни тенденции, сгради, успехи и провали на 2016. Седнете някъде на топло, налейте си по едно и се насладете на факта, че живеете в страна без бомби, където имате възможността да се ядосате на някоя архитектурна глупост. Това е лукс, който много хора, на много места по света не могат да си позволят. Приятно четене.

Архитектурно събитие на годината

Ян Гел в България


Ян Гел (вдясно) с главния архитект на София Здравко Здравков при представянето на книгата “Градове за хората” в Софийска градска художествена галерия. Снимка: Градът

Датският архитект и общественик Ян Гел от години учи света как да прави градовете си по-приятелски и удобни за живеене. Той пише, издава книги и съветва общини от Ню Йорк през Москва до Мелбърн и Оман. Тази есен се появи и в България и за 2 дни успя да изнесе лекция в Пловдив, презентация в София, да даде серия интервюта пред всички възможни медии, да се види с Фандъкова и да се снима с куп ентусиазирани млади урбанисти. А е на 80 години. Евала.

Трябва да отбележим, че Гел е виден противник на модернизма, градове като Бразилия го карат да сънува кошмари, а Корбюзие му е зъл гений като Жокера в Батман. Съгласни сме, че малкият мащаб във всеки град е прекрасен, и ние обичаме пешеходните улици с малки магазинчета и постмодерното разнообразие обичаме. Обаче смятаме, че голямото предизвикателство е да направиш и чистите градове на модернизма “за хората” (мислете си за панелните квартали). Тогава ще го признаем Гел.

One Architecture Week в панелния квартал Тракия, Пловдив


Снимка: Megan Lueneburg

Като си говорим за панелни квартали, тази година архитектурният фестивал One Architecture Week направи може би най-силното си издание, откакто се е преместил в Пловдив. Тракия е журнален панелен квартал от зрелия соц, а фестивалът успя да “разкаже” мястото и да разшири темата до неформални намеси, самоучастие и прочие актуални глобални теми чрез серия фокусирани изследвания, акции и тематичен форум. А основната изложба “Живи пространства” беше категорично на ниво Венецианско биенале.

Изложба “Монументални истории”


Макет на Националния театър в Лагос, част от изложбата “Монументални истории”. Снимка: Монументални истории

Знаете ли, че Националният театър в Лагос, Нигерия е пълно копие на Двореца на културата и спорта във Варна? През втората половина на ХХ в. между новоизпечените постколониални държави в Африка и Близкия изток и техните социалистически посестрими от други части на света са се обменяли не само комунистически идеи и оръжие, но и научно-технически кадри, все в името на прогреса. Така след 1960 г. една мощна вълна български архитекти и инженери създават редица значими обществени сгради в страни като Нигерия, Мали, Гана, Либия, Йемен и Обединените арабски емирства. През юни сдружение Punct’o събра материали за този все още непознат период от българската архитектурна история в изложбата Монументални истории. Освен любопитни снимки и архивни картички, за изложбата бяха направени и фини 3D принтирани макети на ключови сгради от тази наша “експортна” архитектура.

Изложба “Съвременна полска архитектура”

В началото на юли Полският културен институт подреди скромна изложба на необичайно място: оградата на полското посолство на ъгъла на Канала и ул. “6-ти септември” в София. Скромна, но важна и то по минимум три причини. Първо, представи отлична селекция от продукцията на новото европейско архитектурно чудо (включително сгради като филхармонията в Шчечин с награда Мис ван дер Рое за 2015, и научния център “Коперник” във Варшава). Второ, всички показани сгради бяха строени след 2010, повечето от тях бяха обществени, построени с държавни или европари и след конкурси. И трето, всички сгради на плакатите демонстрираха завидна архитектурна модерност, от която ни се доплака. Оттогава се чудим: как ли би изглеждала изложба на съвременната българска архитектура, построена с европари? После си спомняме за конкурса Сграда на годината и потръпваме от срам.

Португалската архитектура в изложба


Снимка: Envitecture

Португалската архитектура е лаконична, локална и много силна като въздействие. Освен това е световно известна до степен на култ, който у нас все още не е достигнал популярността, която заслужава. Стъпка в правилната посока беше направена през март, когато в старата Централна баня (сега Музей на София) бяха представени 11 проекта, построени в Португалия през последните 15 години. Изложбата беше кръстена повече от удачно “Архитектура в контекст” и бе съпроводена от смислена дискусия за търсенето на архитектурна идентичност (което португалците правят с лекота и без грам комплекси). Единствената ни забележка е: още проекти можеше.

Architects for Urbanity подписаха договор с Община Варна за новата библиотека в града


Ирген Саланджи от Architects for Urbanity в Община Варна. Снимка: Аrchitects for Urbanity

Вероятно помните, че преди година съорганизирахме конкурс за нова библиотека във Варна, който събра 370 проекта от цял свят. Е, през лятото на 2016 победителите Architects for Urbanity сключиха договор за изработване на технически проект с община Варна и станаха първите чуждестранни архитекти, наети от българска община след отворен международен конкурс. Няма как да не сме доволни от такова нормално (засега) развитие на нещата — все пак живеем в страна, в която по правило конкурсите не се осъществяват, а в общественото съзнание “обществена поръчка” е синоним на “крупна кражба.”

Architects for urbanity са група ентусиазирани младежи, които са работили в известни холандски бюра (MVRDV, OMA, Mecanoo), развиват ясни и чисти идеи, представят ги добре, участват в по няколко конкурса на година, а вече и летят редовно до България. Стискаме им палци. 

Конкурс на годината

С мъка на душа сме принудени да обявим 2016 година за нулева в категорията “Конкурс”. Годината беше богата на обществени поръчки, наистина, но никоя от тях не получи “опаковката” и влиянието на реален архитектурен конкурс за идеи. В същото време две намерения за смислени конкурси бяха отложени за зимата на 2017 (конкурсът за нов център на Боровец и конкурсът за реконструкция на бившата топлоцентрала на НДК), така че надяваме се догодина номинации тук да има.

Въвеждаме обаче новата позиция Honourable Mention, за единични герои като:

Конкурс “Тютюневият град на Пловдив” (Honourable Mention)


Снимка: tutun.kab-plovdiv.com

Конкурсът за архитектурна и бизнес (!) идея какво да правим с тютюневите складове в Пловдив беше провокиран от нещастната съдба на първия полуразрушен склад през март и се оказа в разгара си тъкмо навреме за опожаряването на други 4 през август. Като цяло ситуацията около т.нар. “Тютюнев град” в бъдещата столица на културата 2019 е отвъд всякакво възмущение (виж по-долу), но желанието на пловдивските архитекти да дефинират ценността на мястото и как то може да бъде от полза под формата на конкурс-диалог заслужава поздравления. Сега, доколко събраните предложения ще бъдат ползвани от Община Пловдив, е съвсем друг въпрос.

Бел. До уебдизайнера: Само по-леко с копирането на чужди (датски) сайтове, а?

Архитектурна тенденция на годината

Архитектурата помага на хората

През 2016 архитектурата самоосъзнато заяви: днес архитектът трябва да е първо в служба на хората и после на капитала, егото си… допълнете списъка. Стана модерно да заявяваме, че архитектурата не трябва да бъде елитарна професия. Социално и политически ангажирани бяха повечето архитектурни форуми и събития през годината: Архитектурното биенале във Венеция (с тема “Reporting From the Front”), Архитектурното триенале в Осло, Архитектурното биенале в Ротердам, фестивалът Миксер в Белград (на тема “Sensitive Society”), както и българските One Architecture Week в Пловдив (“Действие!”) и One Design Week (“Мога ли да помогна?”).

Тенденцията е дотолкова благородна, че всеки опит да се припомни, че пълната социалност се провали някъде в края на ХХ в., засега звучи неуместно.

Граждански организации работят с институциите


Снимка: ЗА градско развитие

Оставката на главния архитект на София в края на 2015 сякаш отпуши цунами от гражданска и експертна активност с цел промяна (към по-добро) на градските политики. Отделно, изострената политическа чувствителност на най-голямата партия в България, която “усеща с кожата си” настроенията на хората, доведе ако не до чуваемост, то поне до флирт на общините с недоволните. Резултатът е все повече обединения, форуми и комитети, които говорят, действат и реално искат да повлияят на развитието на градовете ни днес. Проведен беше Форум ЗА градско развитие, някои от ключовите играчи в него после сформираха екип към главния архитект на София за изработване на Визия за София, представители на организации като “Група Град” и “Спаси София” са канени на всички разширени експертни съвети към Столична община и т.н.

София “преоткрива” небостъргачите


Поглед от една от строящите се високи сгради до НДК. Снимка: Георги Петев

100 години след другия свят и София започна да се отърсва от равномерната си градска застройка и да се труфи с високи сгради където трябва и където не трябва. Новите софийски небостъргачи по правило изглеждат по-скоро дубайски, отколкото нюйоркски и пет пари не дават за характера и силуета на града. Новостроящата се сграда на площад “Македония” вече се вижда от целия център, а чутовните билдинги до НДК промениха панорамата завинаги (и то не с добро). Пак ще повторим каквото казахме още през юли, когато в пресата изгря проекта на турската компания “Гаранти Коза” до Пирогов:

Имаме ли право да регулираме и протестираме срещу законни частни инвестиции, на частни терени, разрешени от Общия устройствен план само защото са големи като мащаб, лоши като архитектура и далеч от представата ни за “град за хората”? Ами всъщност да. И не защото частните инвестициите трябва да бъдат контролирани, а походът на капитала спрян. А защото всичко опира до качество на предложената архитектура, до чувствителност на урбанистичната намеса към заварената среда, до прост, демодиран професионализъм.

Говори се за архитектурата (а не само за паметниците) на социализма


Дебат за архитектурното наследство на комунизма. Снимка: One Architecture Week

Безкритичната носталгия по социализма е едно от най-лошите неща, които могат да се случат на този спорен период от нашата история. Другото лошо нещо знаете кое е (точно така, с разрушаването на неудобно минало проблеми не се решават). Тази година обаче ни се струва, че дебатът мина на едно друго ниво, отвъд очевидно нерешимите спорове около монументите. Започнаха да се правят дискусии, събития и конференции, които най-накрая стигнаха и до архитектурата (дискусия “Архитектурата от комунизма като ресурс” в НДК, филмът, който открива авторите на панелния квартал “Тракия” в Пловдив, семинарите на магистърската програма по културна антропология в СУ и т.н.).

Защо това е важно? Ами огледайте се. Огромна част от средата, в която живеем, е била построена през соца и е крайно време да започнем да я възприемаме като архитектура, а не като идеология. И да спрем да топлоизолираме видимия бетон на брилянтни сгради, които спокойно можеха да се намират в Лондон или Берлин.

В пряка връзка с горното идва и последната тенденция за тази година:

Соц модернизмът в България се “реновира” зле


Площад Бдинци, Видин. Снимка: Wikimapia

През август избухнаха спорове около проектите за обновяване на централния площад “Бдинци” във Видин, където архитектурната гилдия и обществото скочиха срещу намеренията на общината за тотална реконструкция и “унифициране” на настилките с цел смяна на инфраструктурата и “усвояване на пари по еврофондове”. Последната мантра е на път да прецака всички смислени ансамбли от късния модернизъм у нас. Настилки се сменят поголовно, без оглед на контекст, среда и околни сгради, с пълно неуважение към архитектурната, градоустройствена и дизайнерска последователност на оригиналите. Да наречем това просто невежество е като да го похвалим.

Сграда на годината

2016 беше една от най-слабите откъм знакови сгради архитектурни години откакто тези награди съществуват. Недоумяваме къде може да е проблемът и се успокояваме, че вероятно икономическото благополучие е довело до по-големи сгради, които се проектират и строят по-бавно и ще започнат да изскачат една след друга до година-две. Защото ако не е това, то тогава българската архитектура яко го е закъсала. И все пак, някъде през есента, се появиха няколко “тихи” сгради, които “отсрамиха” категорията. А и си струват отвсякъде.

Общежитие от контейнери, София


Репортаж на БНТ2

С морските товарни контейнери архитектурата експериментира отдавна, особено в някои по-северни европейски страни с големи пристанища. В България това относително евтино и бързо строителство е все още непознато. Ентусиасти обаче се намират, при това не в Бургас (където контейнерите щяха да са си съвсем в контекста), а в София. През септември в кв. Надежда беше завършено първото общежитие от контейнери
, в което ще живеят 30 ученици от 153-то Спортно училище.

Сградата изглежда добре, но още по-хубавото е, че технологията е супер подходяща за конкретната функция. Да правиш бутикови жилища от контейнери е маниерно, но да ги използваш за общежитие е съвсем ок. Една седмица след българската сграда из световните архитектурни медии се завъртя плаващо студентско общежитие от разместени контейнери, разположено в пристанището на Копенхаген и проектирано от датското дете-чудо на архитектурата Бярке Ингелс (BIG). И ето как изведнъж се оказахме с рядък случай на местна архитектурна адекватност.

Архитекти: Пам Консулт и студио Contraster

Magazia 1, Бургас


Снимка: Мариана Сърбова (Facebook)

В Бургас може да не проектират с контейнери, но имат пълното право да се похвалят с една от най-добрите реконструкции напоследък. На терминал Изток-1 на Бургаското пристанище се появи нов културен център в преустроен склад от началото на ХХ век. Сградата демонстрира съвременност и изключителна последователност в архитектурната намеса, прокарана от околното пространство (обърнете внимание на крана) през внимателно съхранената метална конструкция в интериор до графичния дизайн и визуалната идентичност. Такъв категоричен и последователен архитектурен език е нужен винаги и навсякъде.

Архитекти: “ОББ Контролинг”, арх. Десислава Стоянова, арх. Мариана Сърбова, арх. Петя Танъмова

Чери Орчард Резиденс, София


Снимка: Цветомир Джерманов

Въпреки странното си име и още по-странното предназначение (“частен клуб за събития”, хм…) в Чери Орчард няма плюшени червени завеси, а суров и драматичен интериор, който напомня на ранния Джеймс Стърлинг. Сградата е реконструкция и надстройка на съществуваща относително безлична вила, но намесата носи силен дух на регионален модернизъм и заслужава аплодисменти. Това е архитектура, която не прави уау-кадри за корици на списания, а влияе бавно, трудно и след осмисляне. Сигурно затова сградата е една от само трите български номинации за последния рунд награди за нова европейска архитектура Мис ван дер Рое.

Архитекти: Студио bureau XII

Печатница на ул. Карнеги, София


Снимка: L6 studio

Допреди година това беше антиутопично място като за филм: тясна улица в центъра на София, нито едно дърво, излющени високи фасади, които кънтят в пустите горещи августовски следобеди и са зловещо тъмни вечер. И една синьо-зелена дограма като очна линия на склададжийка от късния соц. В един момент обаче сградата на печатницата беше реконструирана и мястото изведнъж придоби различен вид. Цветът на дограмата плисна по фасадата, появиха се последователно проведени нови елементи, а интериорът беше издържан в индустриалния минимализъм, който всяка подобна сграда заслужава (по-малко гипсокартон, повече честни материали). Особени фенове сме на карирания растер на черните метални решетки.

Архитекти: L6 studio

Ресторант/бар на годината

ХлеБар на Оборище


Снимка: Цветелина Белутова

След като тесничката закусвалня ХлеБар на ул. “Шишман” стана една от основните спирки на внимаващия-какво-яде централно-софийски хипстър, тя отвори и нов, много по-просторен клон на ул. “Оборище”. Менюто изглежда обогатено (спокойно, баниците с манатарки са си там), а интериорът, без да променя стилистиката на стария ХлеБар, се е качил с ниво-две нагоре. Впечатляваме се от свободното пространство, черната стоманена дограма (запазена марка на ХлеБар), грубия под, металните исторически колони (находка), тезгяхът на колелца и голямата обща маса. Само дебелите книги на Monocle, уж небрежно нахвърляни на масата, идват леко престарани — все пак сме с мазни пръсти и бухаме баница, макар и в чиния.

Beer Box


Снимка: Go Guide

Ресторант Beer Box е направен от 4 товарни корабни контейнера и внася автентична доза индустриалност край най-натоварения младостки булевард “Александър Малинов”. Инвеститорът и архитектите са същите, направили и общежитието от контейнери в кв. Надежда (виж няколко номинации по-горе). Интериорът на BeerBox е симпатично съчетание от дърво и метал, контейнерната повърхност не е скрита (е, екстериорът можеше да е още по-“контейнерен”), в менюто преобладава качествената скара и, както личи от името, има добра селекция от вносна бира. Beer Box е отличен пример как липсващата у нас prefab архитектура може да изглежда несравнимо по-бутикова от псевдо луксозните чудеса от лъскав гранитогрес.

Космос


Снимки: Funkt

Космос е най-новият ресторант на собствениците на “Ракета ракия бар” и “Спутник” и предлага хай-тек интерпретации на традиционни балкантуристки ястия (като шопска салата с магданоз на пяна, например). Интериорът си играе с ретро футуризма от 60-те (осъзнато или не), комбиниран с щипка самоирония и пипнати метални детайли. Освен сгънатите български одеяла в метални кафези на тавана, които иронично приземяват космическата тематика, интересни са и ретро столовете, и инсталацията от планети/диско-топки, но и различните дизайн интерпретации на завъртени кубове — огледални кубове на стените, метални кубове-кошове за бутилки и проекции на кубове в паркета. Изобщо, “Космос” е място на контрасти, в което Дон Дрейпър от “Mad Men” среща Джена от “Седморката на Блейк”, пее й “Земля в илюминаторе” и я черпи с кюфтета и миш-маш.

Бар Public


Снимка: Марияна Петрова

Бар Public се появи тихомълком миналата зима в онази част на ул. “Ангел Кънчев”, където в момента животът, така да се каже, ври и кипи. Барът носи онази космополитна атмосфера с видим бетон, дърво, черно желязо и виенски столчета, която безотказно работи в центъра на всеки уважаващ себе си град. Но в тази класация Public присъства заради “онази” лампа в средата. Направена е от медна ламарина, смесва сай-фай с декоративност и параметризъм и в същото време прилича на онези лъскави играчки за елха от 80-те, които изтегляш и превръщаш в 3д. Без нея барът щеше да е просто едно добро софийско място, а не Мястото, където пиеш с приятелите си от чужбина.

Новият бар Петък

Новият бар Петък вдигна летвата откъм пространство и напусна буквалния ъндърграунд, за да се засели в неочаквана траш индустриална находка до МВР на ул. “Гурко”. Стената с живи растения е силен ход, височината е един път, а видеото с ремонта тип “the making of…” е една крачка напред към култа.

Градски бъг на годината

Ларгото


Снимка: Сграда на годината

Ларгото имаше заложби за многопластов бъг още миналата година, когато го номинирахме за новоиззиданите тухлени стени върху античните руини, но тази година разгърна потенциала си с окончателното завършване на общественото пространство там. Същото това обществено пространство има най-лошите качества, които една публична зона може да има: ниско е, празно е, няма случки. Пак да кажем: нищо не си струва подобно брутално експониране на руини и нищо не оправдава трите стъклени цирея насред Ларгото.

Реконструкцията на зала “София” в Борисовата градина


Зала “София” при откриването си през 1968 и след реконструкцията през 2016

Покритата тенис-зала “София” в Борисовата градина е построена през 1968 г. за Деветия световен младежки фестивал и е блестящ пример за навреме и добре отигран брутализъм по нашите провинциални земи. През октомври залата “светна като нова” след ремонт за 1.8 млн лв., а лентата преряза лично премиерът Бойко Борисов.

Когато по-горе написахме, че модернизмът от соца у нас се реновира зле, имахме предвид случаи точно като този.

Няколко неща правят зала “София” забележителна сграда. Нито едно от тях не е останало след ремонта:

  1. 8-те триъгълни конструктивни рамки от видим бетон са обезличени. Видимият бетон е топлоизолиран и боядисан. Не знаем колко време трябва да мине и килограми думи да се кажат, за да стане ясно, че сградите от видим бетон НЕ се “санират” по такъв начин.
  2. Оригиналната дъбова дограма на двете челни фасади е сменена с бяла, пластмасова. Трябва да подчертаем: материалите, които определят вида на тази сграда, са видимият бетон на конструкцията и дървото на дограмата, а контрастът им е класически прийом на брутализма. Това вече сме го загубили.
  3. И накрая, сградата е добре балансирана контрастна композиция от бетонни триъгълници, опрени на точка, и масивни каменни подпорни стени. Всяка пристройка унищожава тази композиция.

Има много още да се каже и за покрива, и за интериора, за надписите, че и за жълтите нови седалки. Но тук вече ще замълчим от яд.

Ремонтът на Централна гара


Преди и след. Снимки: iSofia, Монитор

Този ремонт бележи поредната победа на топлоизолацията (и инженеринговите поръчки) над архитектурата и е още една илюстрация, че модернизмът у нас се реновира, меко казано, с неуважение. Фасадата на Централна гара досега разказваше простичката история как една огромна козирка се носи с лекота от стройни Х-образни колони от видим бетон, а между тях стърчат 3 куба, облицовани със светъл камък (първият — с надпис на български, вторият — с часовник, третият — с надпис на френски). След ремонта обаче козирката изглежда тежка и тромава, топлоизолираните усилените X-образни колони вече не са така стройни, а от видимият им бетон няма и следа (Втори закон на WhAТА: видим бетон не се топлоизолира и боядисва отвън! Вижте и горната номинация).

Трите куба сега са черни и лъскави, френският, логично, е заменен с английски, а характерният модернистичен шрифт е подменен с доста по-безличен (и междуредието в надписите е непропорционално голямо).

Най-хубавото на ремонта е, че от гаровия салон се виждат добре влаковете на първи перон. Най-лошото — че гаровият салон изглежда малък и евтин. Подът е лъскав (как ли ще се пързаля на киша?), по-голямата част от художествените релефи ги няма, а за мозайката на Атанас Яранов се бил разразил скандал да й се махне петолъчката.

Скандалите около тютюневите складове в Пловдив


Снимка: Костадин Палазов

Сигурни сме, че вече знаете всичко и за съборения тютюнев склад през март, и за изгорелите през август. Отношението към това индустриално наследство в Пловдив е един от толкова категоричните бъгове на 2016, че думите просто са излишни.

Събарянето на хотел и кино “Сердика”


Снимка: webcafe.com

През юли София осъмна с прах и руини около паметника Левски и възмущението на певеца Стефан Вълдобрев във Фейсбук. Започнало беше разрушаването на легендарните хотел и кино “Сердика”, от които до есента не беше останала и тухла. На тяхно място започна изграждането на многозвезден хотел от веригата “Хаят”.

Вярно, че животът си върви и ако плачем за разрушени сгради, животът ни ще мине в плач, но разрушаването на кино “Сердика” е действително пропусната възможност за важно място в столицата ни. В София имаше два емблематични кръгли площада, обрамчени с емблематични извити хотели: площадът пред Народното събрание с хотел “Радисън” (бивш “София”) и площадът при паметника на Васил Левски. Единият вече никога няма да бъде същия.

Надстройката на хотел “Маринела”

След като блестящо чалгаризира интериора (и името) на бившия хотел “Кeмпински”, собственикът Ветко Арабаджиев се зае да надстроява едно от ниските му тела. ДНСК забрани строежа под предлог, че няма необходимите документи, но строителството не спря (работело се, казват, в извънработно време). Междувременно Mинистерството на културата отказа да обяви сградата за културна ценност и така май се изчерпаха законовите инструменти да се контролират ветковщините в нея. А Ветко имал планове и за 10-етажна надстройка в западната част на комплекса. Проследете сагата

Нормалност на годината

Интерактивна карта “Наследството на София”


Изображение: Morphocode

Българското дизайн студио Morphocode от години работи по визуализацията на данни, инфографики, анализи и картографиране на едно съвсем друго, космическо ниво. Тази година те небрежно намигнаха и на софийската действителност като успяха да съберат, обработят и качат в отлична интерактивна карта всички над 800 декларирани паметници на културата в центъра на София. Картата е абсолютно достоверна, базирана е на данните на архива на НИНКН (Националният институт за недвижимо и културно наследство) и доказва, че няколко човека, с малко ентусиазъм и адекватен за времето си софтуеър могат за 3 месеца да свършат работа, която държавните служители отлагат от години.

Качествените урбанистични проучвания


Част от изследването “Сподели квартала”, Съюз на урбанистите в България

Градовете ни имат нужда от качествени проучвания, оформени добре, които да ни говорят на ясен и разбираем език. Тази година видяхме поне няколко такива. Група урбанисти и неправителствени сдружения направиха чудно изследване на развитието на средата по софийската улица Цар Иван Асен II и ж.к. Яворов, а фестивалът One Architecture Week произведе забележително подробна онлайн интерактивна карта на актуалното състояние на панелния квартал Тракия в Пловдив. Пожелаваме си повече такива.

Цветово решение на санираните сгради в Бургас по квартали


Изображение: Община Бургас

Бургас продължава похода си на община-отличник с още една заслужаваща отбелязване европеидност: таблица с цветове по RAL, които да се ползват при боядисване на новосанираните сгради в града. Цветовете са безконфликтни, а особено яки са логата, различни за всеки квартал, с които съответният блок трябва да се идентифицира. Вижте няколко санирани блока.

Промяната в КАБ

В средата на май, в Албена, се проведе общото събрание на Камарата на архитектите в България (по-известна като КАБ). След колоритно гласуване, предшествано от видеовизитки и страстни изказвания, беше избрано ново ръководство, което заяви желание за промяна. В резултат от няколко месеца дори и такива разсеяни административно архитекти като нас започнаха да виждат в КАБ не просто “онзи офис, от който се вземат удостоверенията за пълна проектантска правоспособност”, а организация, която действително работи за членовете си.

Има усещане за прозрачност и промяна, която се прави по съвременен начин. Не се изолира провинцията. Използват се модерни канали за комуникация: streaming на заседанията, разяснителни клипове, собствен YouTube канал, жива Фейсбук страница. КАБ има ясно мнение и взема навременно отношение по актуални казуси като реконструкцията на хотел “Кемпински” (извинете, “Маринела”), Младост и т.н. Да не говорим колко беше полезна последната инициатива, в която събраха всички тълкувания на ЗУТ от МРРБ и ДНСК (всички неархитекти да ни извинят за чуждия език, обаче това последното наистина е супер).

Дай боже всяка трибуквена организация у нас да се промени по подобен начин.

Книга на годината

Granta “Градът”

Granta е онова списание, което прилича на книга и събира нова литература и публицистика в тематични броеве. Последният брой беше с тема “Градът”, съответно архитектурата и градските въпроси бяха достойно засегнати. Ние се зачетохме повече в публицистиката, отколкото в литературата, но във всички случаи стигнахме до края на томчето и не съжаляваме. Вижте поне историите за Корк, Мумбай и тоалетните на НДК.

“Архитектурни теории в монолози”

Георгий Станишев е един от малкото чисти теоретични умове на родния архитектурен небосклон и отдавна се чудехме кога ще издаде книга. Е, книгата се появи тази година и събира не само интервютата му с редица световни архитектурни звезди (проведени, между другото, като равностойни диалози), а и основните му теоретични постановки. Хвърлете едно око, за да се успокоите, че всъщност не е срамно да сме архитектурна периферия, напротив. Дава много възможности, важното е да го практикуваме без комплекси.

“Алманах на панелна Тракия”


Изображение: programata.bg

Книгата събира изследванията на панелния квартал “Тракия” в Пловдив, направени във връзка с темата на тазгодишния фестивал One Architecture Week. Има текстове, карти, архивни данни и интересно подбрани нови теми, разделени по ключови елементи на квартала (беседки, читалища, градинки и т.н.). В изследването се включват над 60 души, а вътре има статии от поне 10 различни човека. Книгата е много добре оформена графично, а както писахме по-горе, имаме голяма нужда от все повече качествени градски проучвания като това.

“Градове за хората”

80-годишният герила урбанист и архитект Ян Гел сигурно вече е по-известен в България, отколкото в родната си Дания. Той направи впечатляващ блиц тур в България тази есен с кулминация представяне на българското издание на книгата му Градове за хората в СГХГ, което събра куп хора от всякакви възрасти. От издаването си през 2010 книгата е преведена на близо 30 езика и нищо чудно. Тя се чете за един ден и рядко има урбанистични текстове написани на толкова лесен и разбираем език. Ние все пак оставаме с едно наум заради негативното отношение на Ян Гел към модернизма (но ние сме си такива).

Личност на годината

Новият архитектурен администратор


Изображение: Oliviu Stoian from Noun Project

През 2016 се смениха хората начело на ключови административни структури в голямата българска архитектурна игра. Две от най-популярните различни лица са новият главен архитект на София Здравко Здравков и новият председател на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов. Но освен тях има още редицa повече или по-малко известни архитекти, които решиха да зарежат предишните си поприща и да влязат с тяло в по правило затлачената ни администрация, за да пробват реформи.

Това е и единствената номинация за личност на годината през 2016. Смятаме, че рано или късно всичко архитектурно опира до администрацията, за да излезе от света на пожелателното и да стане действителност. Затова нека фокусираме вниманието си върху новия архитектурен администратор. Да му дадем шанс и да го държим под око. Заявката за промяна е направена. Сега чакаме резултатите.

***

Това бяха номинациите. Сега сте вие.

Гласуването приключи. Очаквайте резултатите през февруари.

10 коментара

Топлоцентралата или новият архитектурен конкурс на WhATA

от WhATA, 11.10.2016 | 1 коментар

Топлоцентралата

Знаете ли бившата топлоцентрала на НДК? И ние не я знаехме. Скрита е зад изкуствени хълмове в парка зад музея Земята и хората, до нея има река, нашарена е с графити, доскоро е приютявала бездомници, а сега е опасана с ламаринa, и е едно от най-хубавите празни и леко потрошени халета в центъра на София.

И понеже изоставените индустриални пространства са ни стара тема и болка, приехме да организираме архитектурен конкурс за реконструкцията на Топлоцентралата и превръщането й в център за съвременни изкуства. Възложител е Столична община, а конкурсът е продължение на тригодишни инициативи и проучвания на артисти и архитекти.

Журито ще е международно, процедурата ще е по ЗОП (с дежурната си бюрокрация, извинете), а реализацията изглежда доста вероятна. Поне според амбициите на новия главен архитект на София.

На 25 октомври организираме публично обсъждане на основните параметри на заданието.

Условията на конкурса ще бъдат обявени през декември, така че, скъпи архитекти, освободете си зимата и ранната пролет на 2017 за работа.

Подробности за конкурса.

P.S. А ако се чудите не е ли и това бошлаф работа като всеки общински конкурс, да знаете — холандското студио Architects for Urbanity, победители в конкурса за нова библиотека във Варна (в който бяхме замесени миналата година), сключиха договор с Община Варна и вече работят по техническия проект.

1 коментар

"Супер вторникът" на българските архитектурни конкурси

от WhATA, 7.10.2016 | Коментирай



Този вторник беше интересен ден за българските архитектурни конкурси. По-интересен дори от американските избори, които напоследък досадно зациклиха. Какво се случи:

КАБ Пловдив обявиха победителите в конкурса за идея “какво да правим” с Тютюневите складове в Пловдив

Тютюневите складове се оказаха големия “проблем” за кипрата бъдеща Европейска столица на културата 2019. Имат способността да горят, някой все ги разрушава, културно наследство са, хората правят живи вериги, всички са недоволни, Общината пелтечи.

Конкурсът беше добре замислен и организиран като конкурс за задание “какво да правим” (такива трябва да се правят), а Община Пловдив изтренира номера “да вземем да направим конкурс за проблемите”, а ясните работи да си ги правим без конкурс, ако може с чужди пари (тук можете да си представите кмета Тотев, гордо застанал пред новата спортна зала в града например).

В конкурса има 3 наградени проекта, които дано бъдат взети предвид на някакъв етап.

Община Пловдив обяви, че няма да изпълни проекта на португалците FORA, победител в конкурса за Площад Централен


Проектът на FORA, Португалия. Видео: FORA

В конкурсната афера около Площад Централен бяхме яко въвлечени (заедно с One Architecture Week) и вероятно поради горната причина, няма какво да се лъжем, мълчахме упорито, по партизански, 2 години с надеждата Община Пловдив все пак да осъществи (по един или друг начин) победилия на крупен международен конкурс проект на португалците от FORA. Е, в случая не стана работата. Миналата година Общината елегантно “разкара” победителите, като откупи проекта им за крупна сума, а този вторник медиите обявиха, че Националният институт за недвижимо културно наследство (известен с дългата абревиатура НИНКН) не били одобрили откупения проект и затова се прави задание за нов.

Обратът в цялата сага може да се проследи дори само от забавните заглавия в медиите:

17 август 2015

Реновират бившия партиен дом и площад Централен до 2019

Община Пловдив подготвя процедура за откупуване на авторските права от екипа на португалското студио „Фора”, спечелило международния конкурс за проектиране на Централния площад. Според кмета Иван Тотев инициативата ще даде оперативна възможност на Общината да взима решения за самостоятелни действия и промени през следващите 100 години, в съответствие с българското законодателство.

28 юни 2016

Площад Централен влиза в НИНКН

Експертният съвет по устройство на територията разгледа техническото задание за инженеринга на площад Централен. (…) Основата на заданието е проектът на архитектурно студио FORA и всички предложения, които трябва да бъдат направени за дизайн, функционалност, настилка, трябва да бъдат максимално близо до този идеен проект, категоричен е Иван Тотев.

4 юли 2016

Махат катмите до Пощата, тотална промяна за централния площад в Пловдив!

Става един наистина голям проект. Желаем до 2019 година да имаме един завършен площад”, коментира Тотев.

3 октомври 2016

НИНКН пуска заданието за пл. Ценрален

Националният институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/ е дал положително становище по техническото задание за инженеринга на площад Централен. (…) Единствената съществена бележка на експертите е да не се проектира премостване върху ул. Гладстон. (…) Идеята, заложена в проекта на португалското студио FORA за две нива на бъдещия площад, отпадна още при гледането от Експертен съвет на община Пловдив като скъпа и отдалечена във времето за изпълнение. (…) От НИНКН са се произнесли положително за залегналата в проекта идея за свързване на пешеходните пространства на археологическия пласт с подлезите и Голямата базилика. Кметът Иван Тотев се надява до края на 2016-та да се обяви процедура по Закона за обществените поръчки за инженерингов и технически проект на пл. Централен, който да ползва идеи от идейната концепция на FORA, но не задължително.

3 октомври 2016

НИНКН не одобри проекта на португалците за площад Централен

“Община Пловдив има положително становище на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) за бъдещата реконструкция на площад „Централен“. Това съобщи кметът Иван Тотев

4 октомври 2016

Нов проект ще правят за площад Централен за 9 млн лева

Община Пловдив ще избере как да продължи конкурса за реконструкция на площад „Централен“. Ние ще надградим проекта на португалската фирма „Фора“. Проектът ще бъде на едно ниво, а не с подземно ниво. Това каза кметът на Пловдив Иван Тотев.

4 октомври 2016

Нов проект, а не този на ФОРА ще определи облика на централния площад

***

Всъщност, доколкото разбираме, НИНКН не е издало никакво становище, касаещо португалския проект. В НИНКН има внесено ново задание за Площад Централен, което ликвидира връзката с подземното археологическо ниво (залегнало даже в Общия устройствен план на Пловдив за развитие на културно-историческото наследство). Де факто община Пловдив иска нов проект за площада, по ново задание, коренно различно от заданието, по което беше проведен международния конкурс и което беше одобрено от НИНКН и МК. А, да, и НИНКН отдавна вече не издава становища. Издава ги Министерство на културата,

In the other news:

Община Варна подписа договор с победителите в конкурса за нова сграда на библиотеката в града


Награденият проект, Architects for Urbanity

Тук пак бяхме яко въвлечени и пак мълчахме от суеверие почти цяла година (това с архитектурните конкурси се оказа руска рулетка, чувстваме се почти като в Ловеца на елени). Е, засега всичко изглежда наред. Община Варна подписа “истински” договор за технически проект с победилия измежду 370 проекта холандски екип Architects for Urbanity, които станаха първите чуждестранни архитекти, наети от българска община след отворен международен конкурс.


Снимка: Architects for Urbanity

Architects for Urbanity вече редовно летят до България, намериха си български партньор и, гледаме, започнали са да проектират

***

Ей заради това не сме се отказали. Продължаваме да вярваме в конкурсите и смятаме, че само добро могат да направят за българската архитектура и милото ни отечество като цяло. Затова превъртяхме барабана като Робърт де Ниро и пак сме със собственоръчно насочен пистолет в главата. Този път ще правим конкурс със Столична община. Очаквайте през декември.

Коментирай

"Град на капитала" срещу "Град за хората"

от Анета Василева, 6.07.2016 | 5 коментара

“Град на капитала” и “град за хората” са клишета от речника на всеки ляв активист (дори и ако се нарича десен). За целите на тази статия обаче ни вършат добра работа и ще ги ползваме без ирония.

В края на юни по медиите изгря мащабен проект на турската компания “Гаранти Коза”, която в момента усилено се труди да превърне изгорелите от слънцето стърнища в Младост (около бившето Аско Деница) в райски комплекс от сънищата на дубайски шейх. Та придобила апетит след грандиозното младостко начинание (което вече се строи), компанията закупува терените на бившия завод “Балканкар” в София и прави проект за още по-голям комплекс, този път на един хвърлей от Пирогов и Руски паметник.


Проектът на Гаранти Коза в Младост или т.нар. “Гранд Каньон”


Проектът на Гаранти Коза до Пирогов или т.нар. “Площад на Коза”

Инвестицията ще е на стойност 1 млрд. евро, които ще осигурят 4 небостъргача (3 жилищни и един офисен), хотел, мол и редица забавления около централно разположена изкуствена лагуна. Лагуната ще има и плаж. Проектантите от Benoy (мултинационално архитектурно студио с офиси от Лондон през Абу Даби до Сингапур) обясняват, че всеки елемент от комплекса е с уникален дизайн именно, за да се подчертае органичната еволюция на София като град.

Така.

Ако всичко по-горе ви звучи и изглежда смешно до абсурдност, грубо като намеса и oh-so-2008, прави сте. Но ако си мислите, че е незаконно и че има причина да не се изпълни, грешите.

Общият устройствен план на София или “Градът на капитала”

(една вметка за неархитекти) Сега действащият Общ устройствен план на София беше приет през 2009 и представлява карта с цветни петна, която се зумва бавно и изисква Flash и много търпение. Тези цветни петна са кодирани със съкращения, които всъщност обозначават типа градска зона (център, жилищна, промишлена) и какво може да се строи там (ако сте много любознателни, този линк ще ви помогне да блеснете пред колегите си неархитекти).

Има едно ключово съкращение СМФ или “смесена многофункционална зона”. Любознателните, проследили линка от по-горе, вече са видели, че “чистото” СМФ е зона, в която ограничения за кота корниз няма, а строителните показатели са много високи (с две думи може да се построи много на малка площ и да, може да има небостъргачи). Още по-любознателните може би са преодолели отвращението си към Flash-а, върнали са се на онази карта и са осъзнали, че тези СМФ зони, оцветени в бледолилаво, фланкират всички по-големи булеварди в София, включително и в широкия градски център, обхващат всички бивши промишлени райони, местата около гарите, старите трамвайни релси и депа.


Така изглеждат СМФ зоните в груба извадка от Общия устройствен план на София

В тази връзка проектът на Гаранти Коза е напълно логичен и законен и представлява нормална частна инвестиция на частен терен в зона, която не нарушава стария градски център.

Сега искаме хубаво да се вгледате в картата и да осъзнаете на колко още места това може да се случи. И да няма учудени, когато районът около Гара Пионер например започне драстично да се променя. Или най-накрая вдигнат онзи небостъргач на мястото на тенис-кортовете на Кемпински. И нали вече ви е ясно кой и как разреши онези чудовища до НДК.

Обяснено кратко и просто: Общият устройствен план на София е заченат и роден в годините на строителен бум с презумпцията, че (високо) строителство, офиси, молове и небостъргачи покрай големите софийски булеварди са добро нещо за хората. Че развиват града и икономиката и повишават качеството на живот. Това е общият устройствен план на един бъдещ “град на капитала”.

Ян Гел и “градът за хората”

В края на май пък стана ясно, че датският архитект и общественик Ян Гел ще идва в София, ще изнесе лекция, ще се срещне с новата софийска градска администрация и ще представи книгата си “Град за хората” (Cities for People, 2013).

Защо е важен Ян Гел? Защото е говорител на една нова позиция за развитието на градовете, а именно поставянето на нуждите на хората в центъра на решенията за бъдещето (нова, нова, колко да е нова, поне от средата на миналия век е, но е добре, че достига вече и до нас). Тази позиция, ясно ви е, защитава малкия мащаб, пешеходното и велосипедното движение, местния колорит, човешката среда, зеленината и изобщо малките неща, които правят един град различен и уникален отвъд крупните, централно планирани строителни проекти, транспортни артерии, кръстовища и небостъргачи. Майката на тази позиция е американската активистка Джейн Джейкъбс и отново по-любознателните могат да хвърлят око на полезен текст за тези двама градски герои. Или пък да си купят този комикс, който обяснява всичко нагледно.

Градът на капитала и градът за хората

Тук се сблъскваме с логичния въпрос дали проекти като гореописания на Гаранти Коза влизат в противоречие с омайните слова на градските активисти, които казват, че ние, хората, сме най-важни в един съвременен град. Може и трябва ли да бъде регулирана законната частна инвестиция само защото е голяма и грозна и нарушава завинаги характера на града? (Имайте предвид, че ние сме от хората, които започват да се чешат неистово навсякъде само като чуят думата регулация)

Не опира ли пак всичко до морал и… просто до по-добра архитектура?

Докато се чудите как да отговорите на горните въпроси (а лявото и дясното у вас влизат в ръкопашен бой), ще ви разкажем една история от Белград.

Ne da(vi)mo Beograd

Районът около жп гарата в Белград (помпозна неокласицистична сграда от края на 19 век) е позападнало място, видяло и по-добри дни. Има изоставени сгради, сергии с гаден фаст фуд и, до миналото лято — тълпи бежанци, които спяха в градинките. На един хвърлей обаче са брегът на река Сава и най-якото място в Белград в момента — кварталът Савамала, събрал в постиндустриалната разруха най-добрите барове, клубове и дизайн точки в града.


Събитие от ежегодния Mikser Festival, който се провежда в Савамала


Mikser House, центърът на дизайн живота в квартала


KC Grad, друго яко място там

Като цяло районът преживява класически bottom-up development като заведенията, културните фестивали и галериите около Бранковия мост постепенно го възраждат и водят след себе си активен културен и нощен живот, нови дизайн хотели, ко-уъркинг пространства и все повече готини хора. С две думи, супер място е Савамала.


Призракът на Савамала е най-известният герой от множеството графити там

През 2012 г. Александър Вучич, днес министър-председател, а тогава вицепрезидент на Сърбия, обявява грандиозен план за възстановяване на точно този крайречен район, преместване на гарата и мащабно строителство на офиси жилища, небостъргачи, променади и всякакви екстри на цивилизацията.


Проектът е наречен Belgrade Waterfront

Инвестицията е в размер на 3 млрд евро, инвеститорът е леко сенчестата компания Eagle Hills, регистрирана в Абу Даби, а сръбското правителство осигурява терените, формалностите и пълната подркепа за осъществяването на този проект “от национално значение”, който “ще възроди западналите части на града, ще доведе пресни капитали и ще отвори нови работни места”. Проектът е наречен Belgrade Waterfront, общият устройствен план на града е променен, за да отговори на нуждите му, а строителството на първа фаза започва през 2015 година.


2016. Графитите на Савамала постепенно отстъпват на новото строителство, а знамената на Belgrade Waterfront се веят навсякъде в квартала


Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

Междувременно жителите на Белград се самоорганизират и създават независимата организация Ne da(vi)mo Beograd, която ясно обявява целта си: “да се спре деградацията и разграбването на Белград от името на мегаломански градски и архитектурни проекти, особено такива като Belgrade Waterfront”.

Чий град? Наш град!

Сърбите са емоционални хора, знаете, и не си поплюват. Ne da(vi)mo Beograd пишат, говорят, правят акции, а напоследък и изключително активни протести, събиращи много хиляди хора, които протестират пред Народното събрание, по улиците на Белград, блокират кръстовища и тунели и навсякъде носят със себе си гигантска жълта надуваема патка, която се е превърнала в символ на съпротивата срещу Belgrade Waterfront (на сръбски “патка”, освен водоплаваща птица, значи същото неприлично нещо, както и на български).


Протест през април, 2016. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd


И прословутата патка. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

Когато бяхме в Белград в началото на юни попаднахме на един от тези протести. Събота следобед, започваше да вали, а хиляди хора се трупаха пред белградската Скупщина. Имаше млади (от т.нар. “умни и красиви”), имаше възрастни архитекти и градостроители, които обясняваха на микрофона как такива проекти завинаги прецакват силуета на града, имаше тук-там дори националисти и антиглобалисти. Имаха много як и лесен за скандиране лозунг: “Чий град? Наш град!”.


Лозунгът


Лицата на протеста


Патката вече е станала лого

В крайна сметка, гледаме, протестите ескалират, набират все повече хора и изумителното е, че започнали като чисто архитектурни, са на път да се превърнат в политически (викове “Оставка!” по адрес на Александър Вучич се чуваха и в началото на юни).


Протестът на 26 юни, 2016. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd


Протестът е затворил тунела към Стария град. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd


…а лозунгите “Оставка” стават все повече. Снимка: Ne da(vi)mo Beograd

За капитала, морала и добрата архитектура

Тук се връщаме обратно на въпроса: имаме ли право да регулираме и протестираме срещу законни частни инвестиции, на частни терени, разрешени от Общия устройствен план само защото са големи като мащаб, лоши като архитектура и далеч от представата ни за “град за хората”?

Ами всъщност да. И не защото частните инвестиции трябва да бъдат контролирани, а походът на капитала спрян (ние вярваме в съзидателната сила на частната инвестиция от все сърце). А защото всичко опира до качество на предложената архитектура, до чувствителност на урбанистичната намеса към заварената среда, до прост, демодиран професионализъм. До една по-добра архитектура.

***

Само отбелязваме, че през 2009 г. Ян Гел гостувал в Белград заедно с архитект Даниел Либескинд, за да представят общия си проект за Luka Beograd (City on Water), аналогичен на Belgrade Waterfront проект за развитие на районa около бреговeте на Дунав и старото пристанище. Проектът в момента е замразен (за щастие).

5 коментара

Малки градски нормалности: Грац

от WhATA, 25.05.2016 | 1 коментар

Този текст е написан за седмичното издание Програмата.

Грац е неголям австрийски град, бивша европейска столица на културата (от 2003) и настоящ важен университетски център в стара Европа.

Сега, много е лесно да показвате нормалности от такива места, ще кажете. Там всичко е нормално. Дайте нещо от София.

Наистина, чуждите примери са излишни и самоцелни, ако водят само до тъжен вой към небето “тук никога няма да бъде така”. Тези малки парчета архитектурна културност от Грац обаче ни се струват важни, защото смятаме, че има къде и има как да се появат и у нас. С една уговорка. За да се направи нещо ново, трябва смелост и самочувствие, нахалство дори. Така новото полека става новата нормалност.

А, да. И още една уговорка. Старият център на Грац е обект на световното наследство на ЮНЕСКО, в града е пълно с паметници на културата, както и с брилянтна в своята скромност съвременна архитектура. Т.нар. Graz Schule е станало пример за архитектурна уместност във времена на постмодерна прекаленост и стархитектски комплекси.

И така, след това лирично въведение към тази позабравена рубрика, караме подред

Надстройка на сграда-паметник на културата

Надстройките са най-често даваното задание на студентите по архитектура у нас за проекта им по “Опазване на архитектурното наследство”. Неясно защо обаче в България все още не се сещаме за 1 (един) пример на читава надстройка, надлежно реализирана с уважение и към старото, и към съвременността.

Тази случайна сграда в Грац е точно такъв пример, а дори я няма в архитектурните гайдове за града, плюс това едва я снимахме заради внезапния априлски сняг.

Защо е хубава:
Защото демонстрира добре направен контраст

Къде може да се направи в София:
Навсякъде по Пиротска и Екзарх Йосиф, тук-там по Ангел Кънчев и Шишман и навсякъде, където имаме запазена поредица от къщи от една епоха

Фасадни “пломби”

Нова фасада измежду стари е още една кофти задача, която обикновено у нас се проваля с гръм и трясък. И тук не говорим само за “ретро” паметници на културата, проблем ни е вписването по принцип.


“Бетонна” фасада


“Бетонната” фасада пак


“Огледална” фасада

Защо са хубави:
Защото се заиграват с архитектурните “думи” отвъд традиционните материали. И ни предлагат здравословна доза градска изненада

Къде може да се направи в София:
До ъгъла на Славянска и Шишман, например, когато махнат онази дрогерия. Както и навсякъде, където има дупка между 2 калкана.

Нова козирка над изход от подземен гараж

Защо е хубава:
Защото е агресивна и самоуверена, с добре изпълнени детайли и успешно съвместява повече от една функции

Къде може да се направи в София:
Как къде?

Настилка в историческа среда

Това е най-трудното. Как да обясниш на българските общини (от ГЕРБ), че когато подновяват настиликите в подопечните им населени места няма нужда да са лоялни на един и същ вносител/производител за десетки квадратни метри и километри еднотипни плочки и бетонни павета. Да, беше време, когато казвахме, че по-добре така, отколкото разбити 90-арски тротоари, но сега ни се иска повече. Малко повече въображение


Настилката над подземната част на музея Joanneum

Защо е хубава:
Защото се заиграва с обикновена посипка от дребни камъчета. Камъчетата са циментирани, а формата им е повторена в тревни площи, места за сядане и всякакви други малки елементи на градската среда

Къде може да се направи в София:
При реконструкцията на всеки малък площад в центъра или отворено място измежду блоковете в кварталите.

Сега си мислете за Ларгото и ридайте.

1 коментар

Бузлуджа Reloaded — хайде не толкова сериозно

от WhATA, 16.05.2016 | 4 коментара


Photo: Никола Михов

Края на април, 2016. Университета в Грац. Лекция за българската соц архитектура в панела “Архитектура и политика”.

Ние питаме студентите:

“Сещате ли се за някоя българска сграда?”

Мълчание. След малко отпред вдясно се чува:

“Бузлуджа. Даже ходих да я снимам миналото лято”.

Бузлуджа и “the ruin porn”


Photo: Никола Михов

В момента Бузлуджа е най-успешният експорт на българска архитектура от “онзи” период и то не заради качествата си, а просто защото… е толкова колоритна руина. На върха на планина, идеална за снимки и зиме, и лете, и в мъгла, и в сняг. Влиза се трудно, но не прекалено, опасно е, но не чак толкова, впечатляващо е. А и снимането на разрушени сгради е толкова хип в момента.

От тази гледна точка “опазването” на Бузлуджа за поколенията е труден и многопластов въпрос, който изисква експертна теоретична работа отвъд обичайните стандарти. Трябва ли да се възстанови “както е била преди” или да се запази настоящото й състояние на драматична разруха? В кой период от съществуването си тази сграда-монумент е по-ценна? А как сравняваме ценности? Коя памет за Бузлуджа да запазим? На кое поколение? Не трябва ли всичките? Можем ли?

И това изобщо не са всички въпроси. Ние още нямаме категоричен отговор, но тъй като напоследък зачестиха много решения, ще се ограничим да ви покажем в какви крайности според нас НЕ трябва да залита Булзуджа.

Бузлуджа като патриотична ода


Image: “Бузлуджа — паметта на времето”

От известно време по медиите активно циркулира дипломният проект на една българска възпитаничка на Берлинския технически университет. Бузлуджа — паметта на времето преустройва паметника в монумент на националната историческа памет. Обърнете внимание: на цялата национална историческа памет, не само от времето на социализма, както би било логично точно в тази крайно обвързана с времето си сграда. В проекта дори има панорамен асансьор “Владетели”, в който са изписани имената на всички български владетели от 681 до 1944 (оглеждаме се за светещи очи).


Image: “Бузлуджа — паметта на времето”

Проектът е културно представен, има активен сайт и още по-активна авторка, която самоотвержено обикаля медии и организира изложби с него, за да помогне за опазване на наследството от соца. Само по себе си похвално намерение.

Но не се сдържаме да цитираме: “Имената на заслужилите българи ще са изписани на седалките и ще бъдат допълвани лично от титулярите при всеки нов национален успех. Така сградата ще продължава да пише историята и да живее в настоящето.” Сериозно ли? В тази толкова яка полуразрушена хипстърска сграда ли ще набутаме патриотичната си гордост?

Сигурно авторите на програмата 1300 години България, по която е издигнат и Бузлуджа, биха възликували. Та нали именно това е било целта, тогава, сега и винаги: изграждане на помитащ национализъм, който не ни оставя дъх да се огледаме в широкия красив свят около нас.

Бузлуджа като чалга клуб

Още един дипломен проект се завъртя последните дни, този път от Единбургския университет и, слава богу, не дело на архитекти. Тук целта е била да се създаде “витруална разходка” в една Бузлуджа, която има много малко общо с действителността, със съмнителни интериори и даже без петолъчките и мозайките, но с патриотични глави на лъвове и тържествена музика.


“Buzludzha VR”

Бузлуджа в попкултурата

А може и така:

Както и така:


Photo: Надя Ченгелиева

Една позната ни изпрати снимки от тазгодишното мебелно изложение в Милано, където любимият ни Марсел Вандерс се заиграва със соц носталгията на щанда на Moooi. Въпреки че тя, носталгията, омръзва вече, това специално за нас е добър пример за отношение към соца. По-добре декорация, отколкото драма.

***

И накрая да обобщим. Хубаво е да се говори много и страстно за паметниците и сградите от соца. Лошо е да се разрушават, защото ни помагат да помним. Но също толкова лошо е да се “сакрализират” обратно с потен национализъм. Те отдавна не са катедрали на един отминал строй. Хайде по-небрежно, а?

4 коментара

Складова наличност

от Анета Василева, 18.03.2016 | 2 коментара

Написахме този текст за онлайн изданието Егоист. Той излиза едновременно в техния сайт и тук.


Снимка: БГНЕС

Омръзнало ви е да четете за съборения Тютюнев склад в Пловдив? И на нас така. Мислите, че всичко ви е ясно? Ами всъщност не е (толкова просто).

Ясно е, че на 6 март тази година група работници и един багер събориха сериозна част от един от историческите, близо 100-годишни тютюневи складове около гарата в Пловдив. На цяла България й стана ясно, че складът е културна ценност, че имаме случай с фалшиви документи и че Община Пловдив ги умее гафовете. Също така стана ясно, че пловдивчани са будни хора, направиха жива верига, Facebook група “Гражданска инициатива за тютюневия град”, внесоха 7 искания до Общината, а интелектуалци, блогъри, активисти и обикновени граждани от цялата страна заразсъждаваха за проблемите на културното наследство у нас с плам и от сърце.

После събитията се развиха бързо. Експертите от Форум културно наследство уловиха момента, за да дадат пловдивската драма като пример как общините биха се разпореждали с наследството по места, ако промените в Закона за културното наследство се приемат в този си вид, Вежди Рашидов отсече, че складът трябва да се възстанови до тухла и керемида (той по принцип така ги разбира нещата с наследството), а Община Пловдив го удари на емоция. Междувременно проектът за нов хотел на мястото на склада от 2013 г. изгря “подобрен” и поправен.

А нас, четиримата от WhATA, този Тютюнев склад почти успя да ни скара. Това ни се случва толкова рядко, че е особено шокиращо как го направихме заради тема, по която от години пишем в сладостно единодушие. След като пихме още вино и се сдобрихме, осъзнахме, че сме се скарали, защото проблемът има две лица, а обществото, разбираемо, се е фокусирало върху едното. Сега, ако може да ни извините за културологическите разсъждения по-долу, но смятаме, че са важни.

Етика срещу естетика

Съдбата на рушащите се паметници на културата накара много хора да реагират. И това е хубаво. Така институциите вече не съществуват в безметежна ненаказаност, а трескавото търсене на оправдания и даване на обяснения разкрива много полезна информация за българските бюрократични дебри.

Хората протестират срещу корупцията, нечестността, ненаказуемостта, срещу липсата на отговорност. Те протестират срещу подмяната на добрите намерения, срещу факта, че на мястото на пловдивския тютюнев склад искат да издигнат хотел (вместо да стане част от културния ансамбъл “Тютюнев град” примерно). А не толкова срещу… архитектурата на самия хотел. Тя остава на заден план. Защото протестът е етически много повече, отколкото естетически. С други думи хората протестират не защото складът им харесва или бъдещото му решение не им, а защото не е честно да бъде съборен.

A нас това ни притеснява. Искаме да разширим фокуса. Дебатът за опазването на културното наследство не е дебат само за старите къщи, крепости и фабрики, а е дебат за съвременната архитектура изобщо. Защо се страхуваме от новата архитектура на мястото на наследството ли? Защото се страхуваме, че ще бъде ужасна. И тя обикновено е.

Старо срещу ново

През 2010 година холандското архитектурно мегабюро OMA направи провокативна изложба, която рязко върна фокуса върху опазването и неговия смисъл. Над 12% от територията на света в момента се намира в различни режими на опазване, показа изложбата. И още: времевата отдалеченост между момента на създаване на нещо от миналото, което искаш да опазиш, и съвременността се е стопила от 2000 години до почти нищо. (А OMA знаят това много добре, все пак една от техните къщи, завършена в края на 90-те в Бордо, Франция, беше обявена за паметник само 3 години след завършването й)


Къщата в Бордо на ОМА. Снимка: Hans Werlemann

Все по-голям е шансът в бъдеще съвременната архитектура да се създава на места в един или друг режим на опазване, да граничи с паметници на културата или да трябва директно да се прави в такива. Светът не може да замръзне, вперил благоговейно поглед в миналото, пазарната икономика със сигурност няма да му позволи. И нови сгради ще трябва да се строят, нова функция ще трябва да се смества в старата тъкан. Именно затова вече е ключово как се прави това, не само защо. Просто и този дебат трябва да започне.

Пазар срещу държава

Трудно е да убедиш дясно мислещ човек, че частната инициатива трябва да се ограничава с държавни регулации. В същото време същите тези наши дясно мислещи приятели са категорично против разрушаването на сгради като Тютюневия склад в Пловдив. Как се излиза от такава ситуация?

Истината е във взаимните компромиси. Илюзия е да се разчита, че твърдият държавен контрол, глобите и наказанията, предвидени в Закона за културното наследство, ще уплашат частен собственик, решил да строи на мястото на стара сграда. Случаят Захарна фабрика е достатъчно крaсноречив (а там не само ги глобиха, но и човек загина). Илюзия е и да се смята, че общините по места ще опазят т.нар. “недвижими културни ценности”. Та съвременните български общини са най-яркия пример за преплитащи се частни и държавни лобистки интереси.

Държавата трябва просто да сложи по-голям “морков” пред инвеститорите, за да са заинтересовани да пазят. А общините трябва да си свършат работата като оправят околната среда, улиците, инфраструктурата, паркирането, парковете, за да гарантират потока от хора. Квартал “Капана” в същия този Пловдив е отличен пример за това.

Защото наследството ще бъде спасено, когато работи и е от полза за всички. И едновременно с това е добра архитектура.

Хотел срещу хотел

И накрая, един оптимистичен финал.

Чухме, че известен бутиков хотелиер искал да отвори “дизайн” хотел в Пловдив. Някой не може ли да му намекне, че тютюневите складове са идеални за целта? A ние ще разкажем една история, за да може намекът да е по-убедителен.

Хотел Lloyd в Амстердам е едновременно хотел и културен център, в който може да се спи в стаи от една до пет звезди, организират се събития и се води активен обществен живот. Сградата е огромна, построена в романтичния еклектизъм от началото на 20 век и преди да стане “дизайн” хотел е служила последователно за емигрантски център, за убежище на евреи-бежанци, а след Втората световна война с десетилетия там се е помещавал амстeрдамският мъжки затвор. След 1989 година сградата е изоставена.


Хотелът отвън

През 1996 година се организира конкурс каква да бъде нейната функция, печелят двойка готини куратори с идеята за бутиков хотел и арт център (тъй като районът е леко западнал и пристанищен). Междувременно общината в Амстердам започва активен процес за развитие на същия този западнал пристанищен район и постепенно там се появяват някои от най-смислените жилищни структури от края на 20 век. През 2006 година новият хотел е открит (по проект на друго холандско мегастудио: MVRDV), а малко преди това сградата е обявена за паметник на културата. Можем да ви гарантираме, че изложбите вътре са супер, стаите са много забавни, а доматената супа е един път.


Хотелът отвътре

Това е положението.

2 коментара

Категории