Неписано правило е, че дизайнерските неща стават за гледане, но не и за ползване. Аз имам личен опит със сокоизтисквачката на Starck, с която съм счупил две чаши и съм разлял литри сок.

Вибрират ли конзолните стълби?

Последно проектирах за една къща стълба с конзолни стъпала (това са стъпала, закрепени за стената само от едната си страна, а от другата стърчат свободно). Освен това стълбата трябваше да е и без парапет — който се страхува от високо, да не се качва!

Когато пратих проекта на конструктора, се заформи спор. Tой каза, че не са хубави тези стълби, вибрират, когато ходиш по тях, и създават усещане за нестабилност. Аз, разбира се, си държах на дизайна и не се отказах от стълбата. Той каза, че ще направи всичко възможно да изчисли стъпалата така, че да не вибрират и се чухме отново след няколко дни. Конструкторът беше доволен. Oбясни, че смятал стълбата с разни програми и излязло, че няма да вибрира. Проектът се довърши, предаде и скоро ще се строи.

Някои вибрират. Други не

Междувременно попаднах на конзолна стълба, същата като моята, изпълнена в соц сграда — една обсерватория. Качих се, слязох — стълбата вибрира. Вероятно и с моята ще е така и неписаното правило ще се потвърди.

Конзолната стълба на тази соц сграда е почти като моята.

Но си има парапет.

В съседна на обсерваторията сграда — разпадащ се ресторант също от соца, имаше друг вид стълба с конзолни стъпала, но с носеща греда по средата. Тя не вибрираше.

Въпреки лошото си състояние, стъпалата са много добре изпълнени.

***

Струва ли си да се правят такива стълби? Конструкторите ще кажат, че не, защото се правят трудно и в тях има само дизайн, нищо повече. Архитектите ще кажем, че си струва, защото придават “еди-какъв си характер на пространството”.

А какво ще кажат хора, които имат такава стълба вкъщи или в офиса?

И така, уважаеми читатели, този иначе скромен блог днес навършва 3 години. Та-ра-ра-рам!

Сигурно трябва да произнесем слово, да направим равносметка и с тиха гордост да отпием. Само ще отпием. И ще обобщим повърхностно, че през третата година мързелът ни лееко поомекна.

Какви ги вършихме през тази година?

Хванахме се за Захарна фабрика, сглобихме история в картинки, участвахме в изложба. Направихме 2 чат интервюта (ужасно ни беше страх), класирахме сградите на десетилетието, лаха ни кучета в снега, бяхме на предизборно мероприятие, питахме читателите ни разни неща, започнахме да чуруликаме в Twitter и да събираме фенове във Facebook. Разказвахме за соц блокове, ресторанти, хотели, архитектурни мероприятия. И в Лондон ходихме, и в циганската махала.

Надяваме се в края на четвъртата година блогът вече да може да се изправя на масата и да рецитира стихотворения пред гости.

Дотогава: наздраве! И да живей!

София нямала характер?

Вчера, в търсене на антикварни мебели, попаднах в едно подземие, пълно с мръсотия, боклуци и мебели от началото на ХХ век (и не само). Някои от предметите бяха в окаяно състояние, други бяха съвсем ок, а всички заедно създаваха чудна (чудата?) атмосфера на мястото.

Някои от креслата изглеждат като от къщата на Яблански.

Столовете са безброй. Идеална ще е трапезария с бяла минимъл маса и по един от всички тези столове. Има даже ретро детски играчки.

И сандъци като за чеизи с рисунки и дърворезби.

***

Този боклукчарник ми направи деня.

Наскоро сестра ми се премести срещу басейна Спартак. Първото нещо, което ми направи впечатление в апартамента, беше гледката на юг. О, не, не се виждаха полите на Витоша, бухнали в китна зеленина (пардон, покрити с пухкав бял сняг). Виждаше се прословутото море от сгради на Лозенец, заплашващо да залее като индонезийско цунами иначе уж високо разположената тераса.

Какво му е пък на Лозенец

Лозенец (особено частта между бул. Арсеналски и Японския хотел) вече и в ежедневниците е станал пример за лошо градоустройство и строителство в условията на свободен пазар и икономически бум. Строителство на ръба на ЗУТ и градоустройство на гърба на липсващия с години Общ план на София и несъществуващите подробни устройствени планове за кварталите (които да регламентират обща рамка на застрояване там).

Сега, оплаквания от сорта има много и все без полза. Въпросът е можеше ли гледката от терасата на сестра ми да бъде избегната и ако да, на каква цена? Може ли да се контролира качеството на архитектурата и общия облик на града? (Все пак да не забравяме, че живеем в пазарна демокрация и крайните ограничения са смешни и миришат на лош соц)

А има ли характер София?

Наскоро с останалите от WhATA си говорихме има ли София характер като град и ако да, как може(ше) да бъде запазен. Разговорът изяде много пилешки крилца, изпи доста вино и всъщност беше предизвикан от коментарите към поста за битовия ресторант на езерото Ариана. Ако трябва да сме честни, мнението си по този въпрос сменихме вече има-няма три пъти. И продължаваме.

Николай:
— Стига бе, какво е това “характер”? Не трябва да има такава... ммм... генерална концепция за “характера на града”. Примерно София да бъде с носталгичен дизайн от началото на 20-ти век... Характерът си става сам и е резултат от различни исторически наслагвания. Ню Йорк има характер, но е нямал концепция за характер. Амстердам също. Характерът е нещо, което идва само. И показва характера на обществото.

Анета:
— Да, ама това е възможно за истински космополитните градове, в които има достатъчно различни групи активни хора, които да оформят различни зони, все с характер. В София това е невъзможно да се случи, населението е малко. А групите са малобройни и не могат ефективно да въздействат на външния вид на града. Виж Париж, град с характер, ама без плана на Осман нямаше да е такъв. Не му е стихиен характера на Париж.

Николай:
— Е ок де, ама планът на Осман е градоустройствен план, а ние говорим за дизайн. Градоустройствен план и тук има... Това дали да има кичозни възрожденски заведения в Ариана е въпрос на стил някакъв. Определя го пазарът. И културата на обществото. И на собственика... Който би трябвало да се ръководи от пазара.

Анета:
— Е точно затова София ще си остане град без характер. Щото пазарът тук търси други неща. Масовият вкус не е като в алтернативния Ню Йорк или битническия Лондон. Ако не искаш тук да има кич, създаваш правила. Но внимателно. А не да определяш някакъв задължителен стил като в Банско — пълна катастрофа. Или като цветовете в Перник.

Дружно стигаме до извода, че характер от самосебе си най-лесно се изгражда в затворена общност — примерно циганската махала си има характер. После заговаряме за конкурса на общината. След това преминаваме през спор какво точно е “характер” — дали означава “еднообразност” на града, или “нещо уникално”.

Жана:
— По-скоро трябва да говорим не за характер, а за характерно. Примерно, когато чуеш Ню Йорк, ти изниква нещо в главата, когато чуеш Лондон — също.

Николай:
— Това не е ли резултат по-скоро на туристическa реклама?

Анета:
— А от София кое си струва да се рекламира в туристическа реклама?

Ицо:
— Ми да, то и липсата на характер е характер. Аз мисля, че София има характер — и в центъра, и в панелните квартали

Николай:
— Най-добре може да го прецени това един чужденец или човек от друг град. Питаш го какво е запомнил от София и ето — това е характера на града.

Ицо:
— Абе какъв характер, какъв конкурс за дизайн. То няма 5 метра с еднакви тротоари и бордюри. Как ще гледаш характерните неща като ти се отклонява вниманието с битови неуредици.

Минаваме през спор отново за дизайн правила и кой трябва да ги определя. И дали винаги в една историческа среда трябва да се имитират сградите от съответната историческа епоха.

Анета:
— Уф, не трябва да има общи правила. Отказвам се. Така се стига до смешни фалшификати.

След това обаче извеждаме едно всеобщо правило, което въодушевено наричаме “Постулат номер едно за характера на града”. После го поставяме под съмнение. След това го отричаме.

— Мда, не става постулатът.

— Ми...

***

В крайна сметка финалът остана отворен. Не успяхме да стигнем до “универсалното решение”, изядохме по една еклерова торта и се разотидохме. Обаче не сме се отказали.

Скоро приятели ми казаха, че за да чуя 100 каба гайди нямало нужда да ходя в Родопите — свирели и насред езерото Ариана в София. Аз пък си мислех, че там има гръцки рибен ресторант.

Следващият път, когато пътувах по „Евлоги Георгиев”, се загледах в сградата. В общи линии си е все същата, само че мазилката вместо бяла е жълтеникава.

Преди фасадата при входа беше с прилични дървени летви, а сега над вратата стърчи козирка с тикли (каменни плочи). Има и плет. Съвсем като на село, но насред езерото Ариана. Ресторантът се казва “Едно време”.

Преди

Входът на ресторанта, когато беше рибен, в гръцки стил.

Сега

Входът сега, с козирка, покрита с тикли.

Отвътре

Попаднах и на интересна PR статия за новия ресторант „Едно време” във вестник Монитор. От нея разбрах че:

Влизайки тук, наистина се връщаш поне век назад. Намираш себе си сред бъчвите, чановете, халищата, суджуците, които висят над главата ти.
Усещаш какво точно значи да си българин.
...
По цял свят хората са луди да усетят вкуса на гозбите от стари времена, да седнат сред автентични предмети, които са използвали хората, живели някога, но на поносими цени. Не говорим за механите от соц тип, където имитират някакви етно елементи и ти режат главата до кръста, за да се стряскаш и насън, когато ти се привиди стомна, гега или народна шевица.

Съдейки по горния текст, всичко в ресторант „Едно време” е автентично. Това сигурно се отнася за решетките на конвекторите и пожарните датчици по тавана, за плазмите по стените и аквариума, много характерни за селския бит.

Даже да показва чушки и домати, телевизорът не е част от интериора на старата бг къща.

Аквариумът също.

Или конвекторната решетка.

И отвън

Архитектурата на тази сграда не си струва да се коментира — нито преди, когато ресторантът беше рибен в гръцки стил, нито сега, когато са лепнали тикли над входа.

По интересен е фактът как това „емблематично място за софиянци”, се преобразява в стилове, кой от кой по-нехарактерни за езерото и София.

Но като се замисля, София е град без характер, така че критерии няма.

И както вече писахме, преди да се обяви конкурс за дизайн на “преместваеми обекти, рекламни и информационни елементи и за елементи на градското обзавеждане”, не трябва ли да има конкурс за цялостна идея как да изглежда града?

А че кръчмите в битов стил с народна музика или „модерни” чалга-клубове са най-печеливши, дори когато са на неудачни места и зле направени, не е тайна за никого. Но това е пo-скоро въпрос за психолози, не за архитекти.

Отивам малко по-късно в ресторанта, където Анета, Жана и Ицо (останалите от WhATA) вече си дояждат салатите. Ицо си е поръчал и второ, което идва веднага, а Анета и Жана още се чудят какво да ядат. Преглеждам набързо менюто, но отново си поръчвам това, което винаги ям в този ресторант: шницел по виенски и някаква салата.

Говорим дълго и за много неща — не сме се виждали отпреди Нова година. Към края, докато чакаме шоколадовото суфле за десерт, Анета казва:

— Абе вие видяхте ли, че Рем [Кулхас] е отворил магазин?
— Не, какъв?
— Ми щял да продава мебели от известните си сгради — примерно един стелаж от онзи магазин на Prada…
— Мебели, които са били уникати, ги пуска серийно?
— Аха.
— Че много се е комерсиализирал... Супер.

WhATA+Koolhaas=?

Отдавна спряхме да се кефим на Рем, дори преди няколко месеца го задраскахме от страницата За нас в блога ни.

Но това начинание с магазина ни се стори симпатично. И не, не е като парфюмите на тъпата Заха Хадид, разсъждаваме ние в захлас.

Всъщност на Рем му отива да има магазин — цялата му идеология, макар и деветдесетарско-елитарна, винаги се е заигравала с масовата култура.

Елитарното през 90-те

Суфлето идва, мирише на ванилия и шоколад. А ние се впускаме в разсъждения как през 90-те беше cool да обясняваш сградите си с езика на литературната критика: смесица от латински и псевдонаучни изрази като “морфология”, “парадигма”, “континюитет”. Дори да изразяваш скандални идеи с научни термини (още помня в “Литературен вестник” едно сравнение между творчеството на Гео Милев и Дейвид Бауи).

Тогава беше и cool да четеш Рем Кулхас, който също пишеше сложно и вдъхновяваше мрачните “концептуалисти”. (Все още много български архитекти пишат така, дори и си кръщават сдруженията с латински имена).

Долу елитарното!

Но през нулевите години, покрай интернет, всичко стана по-народно и без претенция (добро обобщение на десетилетието прави AA Gill).

Сега ако ползваш думата “концептуален” (без ирония), ще си смешен. Даже архитектурната критика започна да се изразява със считаните за “ниски” жанрове като комикс, пътеводител и блог.

Та затова новината, че Рем отворил магазин, някакси ни се стори симпатична. Елитарният Рем се масовизира. И свещената мантра, че архитектурата е уникална за мястото си, се потъпква — ще продава парчета от нея в магазина, дано да е и за жълти стотинки.

Упс... Няма такъв магазин

На следващия ден потърсих подробности за магазина, но...

Оказа се, че всъщност да, Рем е отворил магазин, но за... обувки. Анета се е объркала — прочела била само заглавието на статията в Coolboom, хвърлила едно око на картинките и си досъчинила останалото. Ех.

Това е друг Рем

И тук следва още по-абсурдното: объркали сме и човека. Магазинът не е на Рем Кулхас от ОМА, а на племенника му, който също се казва Рем Д. Кулхас. Човекът бил учил архитектура, но не станал архитект, а направил марка за дизайнерски обувки.

Май и Coolboom не са се усетили, че е друг. Добре, че е Wallpaper да ни светне. Язък за дървеното философстване от по-горе.

***

А толкова добре го бяхме измислили: стархитектът да продава мебели от известните си интериори на цените на ИКЕА.

Все пак, ако Рем (който и да е от двамата) реши — ще му подарим идеята.

Дотогава — четете нас. От няколко месеца и ние подготвяме нещо масово. Скоро ще излезе наяве.

Отдaвна не сме писали — още ни държи ваканционният коледен мързел. Нормално е май. Но ето опит да се поразмърдаме. Поредният брой на рубриката ни От последните 10 дни — за нещата, които сме прочели и са ни впечатлили напоследък. И нормално за след ваканция, не са много архитектурни.

Новите тениски на Archinect

Традиционно всяка година архитектурният портал Archinect пуска серия тениски за архитекти. Миналата година колекцията беше с щриховки от чертежи (как се изобразява бетон, как се изобразява топлоизолация), а тази година е с шеговити лозунги.

Но ако ще купувате тениски онлайн, прочетете първо за приключенията на Еленко на митницата докато освободи няколко тениски. И за резултатите от неговата публикация.

Номинациите на Wallpaper* за Design Awards 2010

Вече спряхме да си купуваме списание Wallpaper. И защото нещата излизат в сайта им, но и защото за повечето отдавна сме чели по блоговете. (Това важи за всички дизайн/архитектурни списания).

Но дизайн-наградите на Wallpaper са ни интересни винаги. Ще се обявят на 14 януари, а преди няколко дни излязоха номинациите. Категориите са си все така същите и неравностойни една на друга: за най-добър кухненски уред, най-добър ресторант, най-добра обществена сграда, най-добър град, най-добра дамска и мъжка модна колекция, най-добър мебелен дизайнер, и любимата ни (трудно ни е да я преведем): Life Enhancer of the year.

Харесаха ни къщата в Бразилия (въпреки, че подобни излизат почти всеки ден в ArchDaily) и кутийките за хапчета, на които пише за какво са, а не как се казват (удобно). Но като цяло тазгодишната класация бледнее.

L’Europeo: шпионският брой

3/4 от WhATA с блясък в очите разказват един през друг колко интересен е новия брой на L’Europeo:

— Прочете ли за онзи шпионин в Белгия, дето бил прототип на Щирлиц!
— А ти за онова семейство шпиони, дето никога не са разкрити и са на 100 години?
— Ти чел ли си нещо на писателя-шпионин Джон льо Каре?
— Не, но помня, че баща ми имаше негова книга.
— Наистина ли? Дай да я прочета!

Другата 1/4 (аз) съм единственият, който не е чел списанието. Слушам ги леко скептично и кимам глуповато с глава. Но накрая не издържам: минавайки край павилион за вестници, виждам списанието и... кво да правя, купувам си го.

Както се разбра, в него се редят документалнo-клюкарско-световно-конспиративни истории за шпиони на ЦРУ, на КГБ, на Мосад, на германските разузнавания. Дори и българска история има. Ползват се типични за жанра атрибути като предаватели в прахосмукачки, отровни хапчета, тайни стаи в самолети, любовници на Кастро, нацистки офицери. И нормално, почнеш ли да четеш, не можеш да спреш. Миналата нощ четох до 4.

Конкурс за малки градски елементи в София

Е, май започва да става това, за което отдавна, хм, пис(к)ахме: и за най-малките неща да се правят конкурси.

Обявен е конкурс за дизайн на “преместваеми обекти, рекламни и информационни елементи и за елементи на градското обзавеждане”. Това ще рече пейки, кошчета, спирки, павилиони, билбордове, вишки за полицаи, преградни стълбчета и т.н. малки градски елементи в София. Всеки участник по желание може да разработи един, няколко или всички елементи от заданието и да предаде проектите си до 5 февруари.

Добре е, че се мисли за цялостната визия на София. Добре е, че се прави конкурс за това. Но има няколко странни неща в заданието:

Иска се заедно с проекта и цена на прототип — като на търг за изпълнител. Това означава за около месец (айде, два — конкурсът е обявен официално в Държавен вестник на 16.12) архитектът да направи работен проект с детайли и да обиколи няколко фирми за метални изделия, които да му дадат цена. Т.е. той да си направи нещо като миниконкурс за изпълнител.

Не трябваше ли да се започне с една по-концептуална (с извинение), идейна фаза на един конкурс, който уж дава облика на европейската столица София? А не да се определят отделни победители в отделните категории. Какво ще стане например, ако спечелилото кошче не си пасва със спечелилата пейка?

Не ни е ясно и защо, за да участваш, задължително трябва да си архитект (и то с пълна проектантска правоспособност). Това си е чисто дизайнерска задача — продуктовите дизайнери не биха ли се справили по-добре от архитектите с нея?

Но въпреки всичко, това е един добър ход за новата общинска управа, дано да бъде добър и резултатът.

Да, и на нас класациите в края на всяка година са ни малко смешни, но като ще е край на година, да е край на година. Решихме да направим подборка на десетте най-значими сгради от последните десет години по няколко причини.

Първо, с края на годината затваряме едно от най-... хм, забележителните десетилетия в новата история на родната архитектура. И второ да, икономическата криза естествено сложи край на този период, но той заслужава да влезе в историята. В това сме твърдо убедени. Без майтап.

Сега да подчертаем. Списъкът по-долу е силно субективен, не е класация, а е по-скоро хронологичен и целта ни съвсем не беше да подберем само най-добрите, най-красивите и най-яките сгради на десетилетието. Напротив, някои от тях ще бъдат болезнено шокиращи, предупреждаваме, но това не ги прави по-малко емблематични.

Забавлявахме се искрено. Надяваме се и с вас да е така. Enjoy!

***

Пицария Уго до площад Славейков, София (2001)

ZOOM Studio

Реконструкцията на старата къща зад площад Славейков беше първия истински лофт интериор в България. Преобърна с гръм и трясък представите за cool място и замени сините и червени акцентни стени, игривите окачени тавани от гипсокартон и чамовите мебели — с видим бетон, оголени тухли и инсталации, окачена метална стълба, минималистични детайли и “онази” стена с есенните листа.

Дори и днес, 8 години по-късно, интериорът се държи добре, изглежда адекватно и само изметнатите панели с листата показват, че всичко е било експеримент като за пръв път. Добре, че още има хора, които се навиват на експерименти.

Офис сградата на ул. Узунджовска, София (2002)

LP Consult/Aтанас Панов

Тази малка офис сграда е далеч от бъдещите си грандиозни събратя по бул. България, но е първата, която категорично скъсва със смешната бг хай-тек традиция от 90-те. Разположена е на стара софийска улица и едно от нейните най-големи достойнства е умелото вписване в историческата среда. Прословутата козирка, която прави лице на сградата към бул. Витоша, всъщност е естествено продължение на корниза на залепения на калкан паметник на културата от царско време.

Уви, с напредването на строителния бум подобни фини намеси в градската среда станаха рядкост.

Черната кооперация на ул. Доспат, София (2003)

ZOOM Studio

Кооперацията е в този списък заради една черна стена и една забавна градска история. Жителите на квартала били възмутени, че пред прозорците им ще стои подобна ръбата постройка, при това черна, и организирали протести след боядисването. Даже замервали сградата с яйца и домати, казват. Да, и ние не вярвахме и затова едно време ходихме лично да проверим. Истина беше, черната фасада беше омазана.

Всъщност кооперацията изобщо не е изцяло черна, има и дървена обшивка, стъклени парапети и дори бяло. Но материалите си бяха революционни за времето, нищо чудно, че предизвикаха квартални революции.

Хотел Виктория палас, Слънчев бряг (2003)

Авторът не ни е известен

Този хотел, брутално кичозен, еклектичен, руско-олигархичен и всъщност с нищо особено специален, беше първият от този тип, който видях построен и функциониращ до още девствения, но вече осеян със строежи плаж на Слънчев бряг през есента на 2003 година.

Гигантски, златен, безпардонен към околната среда, с потресаващ интериор и трогателна липса ама на всякакъв вкус, Виктория палас може спокойно да мине за символ на новото ваканционно строителство, без което десетилетието никога нямаше да бъде същото.

Хотел Вила Рока, Банско (2004)

I/O Architects

Първият т.нар. бутиков хотел в България е всъщност реконструкция на стара соц сграда. В хотела има много японски минимализъм и твърде много Zumthor (с неговия санаториум в Therme Vals) в спа-центъра. Но добрите хрумки (белите летви, обединяващи фасадата, валчестите камъни във фоайето, черният басейн) го направиха различният хотел в Банско (за времето си). Жалко, че днес не го поддържат достатъчно добре и детайлите му остаряват зле.

Тази есен Николай минал оттам и любезен служител на хотела го развел да разгледа. Накрая служителят казал, че хотелът е в японски стил и е правен от японски архитекти. Поучително. (A I/O Architects са си българи).

Комплексите от затворен тип (след 2005)

Селищата от затворен тип се превърнаха в тотален пазарен хит през последните години. В близките до София села (като Бистрица) и квартали (като Симеоново и Драгалевци) започнаха да никнат като гъби бг варианти на gated communities, които предлагаха чисти улици, охрана, ограда, СОТ и да си далеч от гадната София.

Това, че къщите бяха супер близо една до друга (по инвеститорски причини), дворовете бяха пренебрежимо малки, таксите за комунални услуги бяха чудовищни, а инфраструктурата до и от комплекса беше под всякаква критика, нямаше значение в тези бурни години на строителен идеализъм.

Е, не им потръгна на комплексите. Много от тях днес стоят с празни и непродадени къщи, а доста са зарязани в различен етап на строителство и проектиране.

Бизнес парк София (1999 – днес)

Архитекти: various, строител: Lindner Bulgaria

Бизнеспаркът до Младост 4 е едно от най-крупните градоустройствени начинания от последните години. Изграден е тотално нов квартал с идеята за привнасяне на чуждестранна бизнес околна среда. Офис сградите са поле на архитектурни експерименти (макар и сдържани и на места неуместни), работи се основно с материали и фасадни решения. Но пък майките от квартала разхождат децата си там, защото това бил най-хубавия парк в Младост.

Основният минус на квартала е инфраструктурен, но някога, когато метрото достигне Младост 4, проблемът вероятно ще бъде решен.

Дискотека Sin City, София (2005)

Юлиян Тахов

Избрахме интериора на тази дискотека като емблематичен за самородния талант на архитекта (дали е архитект?) и дизайнера Юлиян Тахов, който е един от непреходните символи на десетилетието.

Кооперацията на бул. Драган Цанков, срещу Интерпред, София (2006)

Амфион ЕООД

Този чутовен билдинг намери място в нашия списък, защото е отличният и one-and-only пример за жилищното строителство в България през последните години — максимално оползотворяване на законовите рамки, съмнителни прецеденти със строителните показатели, френетично формообразуване, топли фасадни цветове и материали, избирани без всякакво въображение, тотално пренебрегване на съществуващата околна среда.

Кооперация Жаклин, София (2007)

Aedes Studio

Кооперацията на бул. България разбуни страстите от създаването си. Но така е с пионерите. Хората я харесваха от пръв поглед или пък я отхвърляха като грозна купчина кутии и копие на чужда архитектура. Пиарът на сградата беше забележителен — стилен сайт и поетични текстове за пространствата от популярната през 90-те авторка в сп. Егоист Ина Григорова.

Неоспоримо е едно обаче – Жаклин тотално промени представите как може да изглежда една много голяма жилищна кооперация на един много оживен булевард. Оттук нататък на всички би трябвало да им е по-лесно да правят и приемат нормална архитектура в България.

Използвани са снимки от: lpgroup.bg, zoomstudio.org, btourism.com, bulgaria-holiday-travel.com, bulgariaholidays.net, villaroka.com, Elena Chochkova, tahov.com, amfion-bg.com

Ранна пролет, пътуваме към София. Вдясно е Владая, но нещо вляво oт пътя привлича погледа ни. От другата страна на релсите се вижда как автокран спуска цяла дървена стена с отвор за прозорец в нея сред дърветата. Решаваме, че някой ден ще да проверим какво е това.

В добри намерения за разходка до Владая минават цялото лято и есента, но пред заплахата от развихрянето на зимата отиваме.

Къщата вече е готова — сглобяема, дървена и много различна от всички наоколо. На оградата прочитаме надпис Meiberger Holzbau и малко се разочароваме, защото много се надявахме това да е българска къща и да попадне в рубриката ни Можело значи.

Oт надписa, закачен на оградата, разбираме, че фирмата производител е австрийска.

В сайта на фирмата производител къщата във Владая е първа в секцията модерни дървени сгради.

Австрийските къщи са pre-fab в истинския смисъл на думата — изграждат се от стени, изработени в заводски условия. Точно такава стена сме видяли да монтират с автокрана. Интересно как са я доставили дотук и кой я е монтирал.

За разлика от тях не сме чули някъде в БГ да произвеждат панели за сглобяеми къщи. Най-често идва бригада майстори с насипни греди, колони, листове OSB, гипсокартон, изолация. И започват да сглобяват на място.

Няколко неща в австрийската къща правят впечатление веднага — просто не се виждат често по българските:

• Формата — вероятно архитектите австрийци не са се сблъскали с популярното клиентско изискване: ”Ама дай тук да ми е пo-разчупено”.
• Дограмата — стилно сиво. И не само дограмата, а целите зони около прозорците. Изглежда добре.
• Покривът — едноскатен, с малък наклон. В България такива са покривите само на навесите за дърва.
• Детайлът — за това австрийците нямат равни. Приятна изненада е, че детайлите не са „побългарени” от някой изобретателен майстор. На колко къщи с дървена обшивка сте виждали фини решетки за вентилация на фасадата?

Проста форма.

Стилна дограма.

Добър детайл. Фини решетчици правят фасадата вентилируема. (Увеличи снимката и се вгледай в очертаните с червено места).

Къщата си струва. Българските производители на сглобяеми къщи има какво да препишат. И дано скоро някой започне да произвежда истински pre-fab къщи.

Отдавна не сме писали за рубриката ни Каква я мислихме, каква стана, но ето че дойде и нейният ред. Ако сте забравили — в нея разглеждаме изровен от някъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

И така...

По принцип жилищата през соца не се свързват с лукс, като изключим резиденциите и къщите на разни избрани хора. През седемдесетте в жилищната архитектура властват панелните блокове и вилите на Стефан Стефанов (които са си лукс, като се замисля).

Преди време в Правец харесахме една кооперация — на четири етажа, с малко апартаменти и страхотно стълбище. Соц лукс. Скоро, докато се ровехме в стари броеве на списание Архитектура, попаднахме на проекта за сградата и нейната история.

“Каква я мислихме...”

През седемдесетте, поуморени от проектиране на панелни блокове, архитектите са започнали да си задават един въпрос: как жилищните сгради да побират повече хора (като панелните блокове), но и да са съобразени с начина на живот на обитателите (най-често израсли в къщи).

По броевете на списание Архитектура от онова време може да се види тенденцията — публикуват се проекти на кооперации до 4-5 етажа, със скатни покриви и малки дворчета отпред. Идеята на жилищна група в Правец е била същата — повече хора на по-малко място, но с усещане за самостоятелност. А усещането за самостоятелност си е лукс.

Разпределенията на жилищната група публикувани в сп. Архитектура.

По разпределенията личи, че идеята е осъществена докрай — апартаментите са мезонети и даже нямат общи стени. Съвсем като къщи.

Пространствата за общо ползване са стълбището и площадки — като в блок. А покривната тераса вероятно замества двора.

Стълбището е изцяло остъклено, погледът преминава през него и спира в планините отзад. Така още по-ясно се вижда как сградата всъщност се състои от няколко отделни обема.

Входът на стандартните блоковете обикновено е защитен само от козирка или еркер, а тук се влиза под обема на един от мезонетите-къщи.

По фасадите има голямо разнообразие от материали: тухлена облицовка, дървена обшивка, мазилка, камък за цокъла и мозайка при борда на покрива. Малко прекалено, но пък логично, когато идеята е да се избяга от еднаквостта на панелите.

... каква стана

Сградите са олющени и поовехтели. Нормално.

Стълбището остава най-запомнящото се нещо — не се вписва в съвременния устрем към енергоефективност, но пък е хубаво пространство.

Хората са внесли неизбежните подобрения по апартаментите и по фасадите са се появили още повече материали — тук решетки на прозорците, там климатик, остъклена тераса и дори барбекю.

Входът е под единия от мезонетите — не често срещано решение в жилищните кооперации. Стълбището е изцяло остъклено.

Фасадите са неподдържани и с неизбежните остъклени тераси.

Зидано барбекю – съвсем като в къща, ако не беше на терасата .

И така съвсем са заприличали на различни къщи.

Този път нередовната ни рубрика за нещата, които сме харесали напоследък, логично за декември, се занимава основно с класации и много малко с нова архитектура.

MVRDV и оранжев институт за проучвания

Започваме с нещо позитивно и донякъде осмодекемврийско.

Да покриеш вътрешен двор и да сковеш вътре триетажно оранжево... ммм... нещо, което събира в себе си много други неща — ето на това му се казва минимална, но запомняща се намеса в стара сграда.

Ето и историята:

Към Техническия университет в Делфт има Институт за проучвания (каквото и да значи това), който от края на миналата година се оказал без сграда. Намерили са му нискобюджетно временно убежище в една от старите сгради на университета. Понеже е нямало друго място в сградата, просто са покрили един от вътрешните дворове и се е получила доста просторна зала.

След което дошли MVRDV и направили тази дървена оранжева конструкция вътре в залата. На пръв поглед това е стълба, но всъщност не е. В триетажното оранжево нещо се помещават няколко залички, стаи за срещи и работа. А стъпалата всъщност са седалки, от които студентите слушат лекции.

Останалата част от залата е заета от маси и ниски стелажи, които могат лесно да се местят, така че цялата зала в различни моменти да се ползва за четене, за изложби и лекции.

Photos: Rob Hart

Хубава илюстрация на изтърканата мисъл, че ограниченията водят до интересни решения. Подробности.

Сграда на годината

Отново дойде време за традиционната нашенска инвеститорска класация Сграда на годината. В момента тече гласуването на публиката.

Замислих се дали този конкурс показва архитектурата на кризата, но отговорът е “не” — архитектурата си е все същата, само дето традиционно пищни категории като “Ваканционен хотел” и “Ваканционен комплекс” са с по-малко участници. Може би регистрираните са последните остатъци от строителния бум, а догодина ще участват само малки къщи и реконструкции? Дано.

Всъщност има и интересни инвеститорски намерения, например превръщането на бивша топлоцентрала от 50-те в хотел. За съжаление обаче резултатът не се отличава много от типичните сгради от бума, а интериорът незнайно защо се напъва да носи носталгия от още по-минала епоха. Нещо историята...?

Мутробарокът отдавна отмира (и скоро ще стане исторически стил), но от това конкурсът не става по-силен. Дори напротив. Миналата година имахме фаворити във всяка една категория (макар че те не спечелиха), а тази всички са долу-горе на едно ниво.

Да бест ъф нотиз

Мда, декември е време за какви ли не класации, а от Guardian тия дни правят обобщения не просто на годината, а на отиващото си десетилетие.

Спорно е как трябва да се наричат годините от 2000 до края на 2009. Британската преса палаво ги нарича “noughties” (“Нулевите”? Нещо между “nineties” и “tens”).

Та в Guardian има класации и обобщения за филмите на десетилетието, за албумите, за танците, за визуалните изкуства, за попа, за най-лошите книги и за много други неща.

Има и статия за архитектурата на десетилетието, придружена от архитектурен топ 10.

Изненадващо и любимата ни сграда от последния Джеймс Бонд е в топ 10 на десетилетието (photo: Halbe, Roland/VIEW)

Статията е по-интересна от класацията. Определя десетилетието като десетилетие на излишъка и противопоставя стархитектските иконични сгради (разбира се, на Заха, Рем, Гери) с малки и хитри сгради на не толкова известни архитекти. Естествено, авторът е на страната на малките и хитри сгради.

Очаквайте скоро и селекцията на WhATA за топ 10 български сгради на десетилетието.

На ъгъла на улиците Шишман и Хаджи Димитър достолепно се извисява мрачна сграда от предвоенно време. Тази жилищна кооперация винаги ми е била много интересна — вероятно е една от най-старите на улицата и със сигурност е най-голямата. Има фризове, детайли, колони с канелюри и забележително драматични балкони с парапети от ковано желязо.

Неоърбън приказка

Допреди няколко месеца сградата беше много зле — мазилката й се лющеше на едри плюски, а балконите се ронеха и изглеждаха самоубийствено нестабилни. Имаше един старец, който редовно висеше на терасата откъм пункта за вторични суровини, и с това кооперацията добиваше завършен вид на декор от неоърбън приказка на братя Грим.

Сградата преди реконструкцията

Обаче! В началото на есента на сградата й сложиха скеле. Започнаха да лепят топлоизолация и да дават вид, че ще санират всичко.

Скелето и рушащите се детайли зад него

Саниране по български

Отдавна цъкаме с език и наблюдаваме с интерес санирането на сгради в София. Положението става драматично, когато те са с малко повече детайл от прост отвор за прозорец.

Топлоизолацията се лепи директно, всички детайли с дебелина по-малка от 5 см изчезват, а останалите се деформират. Да не говорим за възстановяване на оригиналните фасадни обработки и цветове — глезотии. Един познат много успешно определи топлоизолираните сгради в центъра на София като изчезващия град.

Изненада: добро саниране

Когато скелето се появи на ъгъла на Шишман, нямах съмнение, че кооперацията ще стане класически пример за подобен вид нескопосано саниране.

Каква изненада, когато няколко седмици по-късно скелето започна да се мести по фасадата и установих, че сградата всъщност се обработва доста културно. Детайлите се пазят, канелюрите на колоните се възстановяват, дори подбраните цветове са изненадващо спокойни. Има и сиво, да не повярваш.

Дано я довършат докрай, че скелето нещо изчезна последните дни.

Добре се вижда разликата между старата и реновираната част на сградата

Преди тази сграда изглеждаше най-зле по цялата улица. Сега сравнението със съседите й показва колко са занемарени всички сгради наоколо

И така, мрачната кооперация на ъгъла от лош се превърна в добър пример за саниране на историческа сграда. Сега и хората ще я забележат най-накрая.

Както винаги сме казвали, най-много обичаме, когато градът ни изненадва.