WhATA Awards 2015: Номинациите

от WhATA, 28.12.2015 | 5 коментара


WhATA Awards 2015

Гласуването приключи. Очаквайте резултатите през февруари.

В края на годината за шести пореден път събрахме накуп важните за нас архитектурни събития, успехи и провали. Архитектурната 2015 беше “скучна” на фона на политическите и военни катаклизми, които светът изживя, но нека е скучна. В Палмира, вярно, беше далеч по-“интересно”.

И така. Настанете се удобно, Ларгото е зле, но все още живеем в по-добрата част от света. Номинираните са:

Архитектурно събитие на годината

Дебатът за и против събарянето на Паметника пред НДК в Червената къща


Снимка: Боряна Зафирова

В края на януари, в една от по-кофти залите на Червената къща, се проведе сигурно най-ожесточената архитектурна дискусия, на която някога сме присъствали. “Онзи” паметник пред НДК успя така да разпали страстите, че в задушното помещение се бяха натъпкали да спорят архитекти, художници, скулптoри, цял ред представители на Столичния общински съвет ведно с главния архитект, видни интелектуалци и обикновени сеирджии. Оказа се, че обществото ни ама никак не е в мир със социалистическото си минало (това не го очаквахме), че Общината уж знае, но всъщност не знае какво да прави (това винаги сме го знаели) и че всички т.нар. експертни “творчески гилдии” са способни да се обединят в защита на Паметника (това си е безпрецедентно).

Форум “Културно наследство”


Снимка: heritage.bg

Още едно безпрецедентно обединение преживяхме тази година, когато през май 37 организации се събраха в защита на автентичността на недвижимото културно наследство и срещу Божидар Димитров и неговите мокри сънища за български античен и средновековен Лас Вегас. Създаден беше Форум “Културно наследство”, където водещи са достатъчно уважавани от нас личности, за да се надяваме, че техният глас ще бъде чут където трябва. Засега не изглежда да ги слушат.

One Architecture Week 2015


Снимка: Лина Кривошиева/The Plovdiv Project

Традиционно и тази година сред номинираните е архитектурната седмица на ЕДНО, която от три години се провежда в Пловдив. С все по-фокусирани теми (миналата година “Капана”, тази — Реката) One Architecture Week се опитва да въздейства ударно върху определено място и проблем и да приобщава широки маси хора: прави градски намеси, организира редица активни мероприятия и като цяло бяга от академизма и залага на спонтанността и съучастието на гражданите. Всичко това е съвсем в тон с глобалните фестивални тенденции (справка: първото Архитектурно биенале в Чикаго от тази есен), но за съжаление сякаш не успява да увлече достатъчно местните в Пловдив. Предстои да видим как ще се развият нещата до кулминацията през 2019.

Софийски архитектурен фестивал


Снимка: Архитектурен фестивал София 2015


Снимка: Архитектурен фестивал София 2015

През 2015 One Architecture Week получи отдавна подозираната софийска конкуренция в лицето на чисто нов архитектурен фестивал. Програмата не ни изненада — получихме всички очаквани съставки за добър фестивален продукт: лекционен форум, изложби, градски намеси, тематични панели (включително с еко насоченост), детска програма, дори екстравагантен конкурс за архитектурно есе (съвсем в тон с течащото по същото време по БНТ литературно риалити “Ръкописът”).

Изненада ни, че зад фестивала стоят обичайно приеманите за тромави и неинициативни браншови организации Съюз на архитектите в България и Софийската колегия на Камарата на архитектите. И на фестивала това все още му личи: въпреки медийното отразяване, активните организатори и приличния сайт. Най-малкото залите на САБ не стават за готин фестивал, по-подходящи са за потни обсъждания на резултатите от конкурса за центъра на София примерно. Но като хора, които вярват в конкуренцията, смятаме, че е много полезно да имаме повече от един архитектурен фестивал и особено необходимо е да имаме един в столицата. Така че чакаме с интерес да видим какво ще стане догодина.

Мемореалити

Мемореалити е проект за пример как трябва да се третират конфликти. Конфликтът в случая е запазването на паметника “1300 години България” пред НДК срещу възстановяването на плочите на Първи и Шести пехотен полк на негово място, а зад проекта стоят обичайните градски герои Трансформатори. Те заслужават едно силно ура за куража да представят всички гледни точки по една от любимите теми за спор в София (другата е пак паметник, само че на армия).


Снимка: memoreality.com

Какво прави Мемореалити при архитектурните събития на годината? Ами всъщност произведе серия от смислени събития, всички те с фокус памет, места за памет, интерпретация и разбиране. Плюс няколко работилници и един добър сайт (от който си теглим яки плакати). За Трансформатори е ясно на чия страна са (за Паметника, и ние така). Но другата страна ни липсва в диалога. Дано проектът се развие и когато успеят да убедят и доктор Тодор Чобанов и проф. Александър Кьосев, че няма “или-или”, а може и с “и”, ще ги признаем.

Главният архитект на София подава оставка

След 10 години начело на най-големия град в България, негово всемогъщество Петър Диков подаде оставка и де факто ще престане да изпълнява длъжността си през февруари 2016. Шапки долу за великия манипулатор, големия оратор и блестящия диктатор, който успя да обедини срещу себе си всички и всичко и да остави стола си толкова кънтящо празен, че не можем да си представим куражлията, който би посмял да седне там след него. Именно за да спестят проблемите на подобен куражлия, група независими организации инициираха серия от предложения и разговори за административната позиция “главен архитект”, за критериите за избор на нов такъв, за градското планиране и кой трябва да дава тон на градските политики като цяло. Засега разговорите вървят, скоро и на кръгла маса в Столична община.

Конкурс на годината

Конкурс за нова библиотека във Варна

Конкурсът за Нова сграда на Регионална библиотека Пенчо Славейков във Варна беше най-масовият конкурс, организиран от българска община. И въпреки пречките за чуждестранните участници, които поставя ЗОП, конкурсът събра 370 проекта от 66 държави (само около 90 са от България) и постави българските архитекти в конкурентна среда, на каквато много от тях не са свикнали. Все пак едно е да печелиш конкурси на НАГ с 10 участника, или такива, на които сам си писал заданието, друго е да се състезаваш с още 369 екипа, повечето с по-богат опит в отворените конкурси от теб. Защото за участие в отворени конкурси не е достатъчно само да си добър проектант: трябва да прецениш дали можеш да направиш добра сграда по конкретното задание в определения срок, да имаш ясна идея, да представиш ясната си идея си така, че да се разбере бързо и еднозначно, и да знаеш, че често в такива конкурси смелите и обосновани решения постигат повече от перфектното изчертаване на всички разпределения и фасади.

Ако сме задълбали в прекалено архитектски дебри, ето и бързо обобщение на резултатите: международно жури избра за победител екип от Холандия, на второ място са българите от I/O архитекти, а трети са фирма от Хонконг. От тук нататък на ход е Община Варна. Надяваме се знае, че всички я гледат под лупа сега.

Конкурс за Борисовата градина

Не отричаме, че вече бившият главен архитект на София е последователен поне в конкурсите – конкурсите на НАГ следват буквата на закона, но нямат сайт или фейсбук страница, трудно намираш къде и кога са обявени, участват между 7 и 10 проектанта, журито е от хора, представители на трибуквени административни структури, а резултатите не се харесват на никого.

Конкурсът за Борисовата градина мина по същата схема, а вялото обществено възмущение от представените проекти показа, че вече и архитекти и неархитекти са се отчаяли от софийското конкурсно дело. Но има добра новина — тъй като конкурсът беше за избор на изпълнител, а не на проект, най-вероятно нищо от представените идеи няма да се реализира.

Конкурс за посетителски центрове Централен Балкан

За конкурса Посетителски интерпретативни центрове в Национален Парк Централен Балкан разбрахме случайно — някой го беше шернал във фейсбук. Конкурсът сам по себе си не се различава особено от тези, организирани от НАГ – не беше много популярен, журито не е от известни професионалисти, а по-скоро от представители на КАБ. И все пак има сайт, на него се публикуваха новини, използваше се активно и Google Plus. Но дори и без кой знае каква популяризация този конкурс успя да привлече повече участници от конкурса за Борисовата градина (общо 16 проекта за две конкурсни зони) и не сме чули някой да протестира срещу резултатите.

Хубаво е, че Дирекция Национален парк Централен Балкан е отделила време и средства за архитектурен конкурс, вместо да обяви Обществена поръчка за инженеринг с критерий най-ниска цена. Както винаги сме казвали, това е добър пример как трябва да се прави всичко — от кошчетата за боклук, през беседките, та до библиотеките.

Конкурс за инфопункт на Нощ на музеите, Пловдив

Конкурсът за Дизайн и реализация на Зелен инфопункт за Нощ/Пловдив 2015 е единственият конкурс тази година, доведен до реализация. Организиран от ежегодният фестивал „Нощ на музеите и галериите–Пловдив“ (11-12 септември 2015) и Фондация „Отворени изкуства“, това беше конкурс, който в рамките на няколко месеца се проведе, излъчи победител и този победител осъществи идеята си. Нищо, че реализацията имаше малко кратък живот, защото заваля дъжд в неподходящо време. Важното е, че по време на Нощта на музеите и галериите беше там и работеше.

А ние не сме максималисти — знаем че в конкурсното дело се върви с малки крачки, но с всеки опит се отива по-далеч.

Архитектурна тенденция на годината

Дебатът за крепостите и фалшификацията на наследството


Снимки: Росица Цанова

Починът “всяка община с крепост” (а в крепостта — светена вода или поне гроб на вампир) през 2015 най-сетне намери силен отпор и доведе до почти футболни страсти. Първи се провикнаха архитектите, че е недопустимо дострояване на руини. Божидар Димитров ги нарече “самозванци”. През пролетта се състоя конференция “Културно наследство: Автентичност в риск” и 37 организации се обединиха в общ фронт — форум “Културно наследство”. В края на лятото се събраха 2300 подписа за пенсионирането на Божидар Димитров заради инициативата му за бутилиране на “чудотворна” вода от Плиска (която на всичкото отгоре се оказа и фекална).

Медиите се занадпреварваха коя ще пусне по-дълъг обзор по темата (или поне интервю с културолога Ивайло Дичев). В социалните мрежи не остана неосмяна Божидар-Димитровска изцепка. А самият Божидар Димитров беше освиркан и изгонен от обществено обсъждане за дострояването на Небет тепе в Пловдив.

Хубаво е, че такива страсти се леят по естетически въпроси. Сега остана тенденцията да даде и резултат. Чакаме.

Всички в защита на старите къщи


Къщата с кулата


Къщата с ягодите

Хващаме се на бас, че поне 3-ма от фейсбук приятелите ви са шернали нещо за “Къщата с ягодите” тази есен. Намеренията на собственика й — да я събори и изгради “наново” — разгневиха социалните мрежи и доведоха до протести пред Министерството на културата. Дори 6 от кандидат-кметовете на София (иначе на крайно противоположни позиции) се обединиха предизборно в нейна защита. А 1000 подписа бяха събрани за запазването на друга софийска къща — “Къщата с кулата” в Лозенец. Добре е, че на все повече хора, при това неархитекти, започва да им пука за (да го кажем по научному) градската историческа многопластовост. (А нас ни е яд, че не запазихме името Къщата с ягодите, когато за пръв път го ползвахме в блога през далечната 2008).

Oткриват се алтернативни музеи за съвременно изкуство

Проявите на съвременното изкуство влияят още по-силно, когато са поднесени в интригуваща архитектурна обстановка. Точно това започна да се случва вече и в София с появата на все повече “музеи” на неочаквани места. Хубави примери в тази посока през 2015 бяха Museum of Less Ordinary (уцелена рекламна кампания, която успя да превърне стария китайски ресторант срещу Blaze в добър декор на pop-up музей, не без помощта на Studio Komplekt) и особено Swimming Pool — апартаментът-музей на Виктория Драганова срещу Руската църква, който е убийствена комбинация от архитектурен модернизъм от 30-те и европейски арт декаданс. За гледката да не говорим.


Museum of Less Ordinary — бившият китайски ресторант срещу Blaze


Swimming Pool — какво не подозираме, че има на покрив срещу Руската църква

Появяват се алтернативни книжарници и библиотеки

От няколко години четенето отново е на мода. И не става дума за четене с електронни четци и таблети (“so 2010”) — хартиените книги се завръщат триумфално. Купуваш с ентусиазъм, зачиташ и зарязваш на нощното шкафче на 17-та страница (но това е част от преживяването). Логично, започнаха да се откриват нов тип книжарници, а също така и необичайни места за четене и срещи сред книгите. Добрите примери:

  • клуб “Перото” в НДК — лежерно място за срещи и едновременно с това денонощна книжарница и читалня
  • “Читалнята” в Градската градина, София — пример за любопитно усвоен павилион за размяна на книги и четене в парка
  • и една бяла библиотека на плажа в Албена, която изненадващо видяхме първо в чуждите блогове


Клуб “Перото”, НДК


“Читалнята” в Градската градина, София


Плажна библиотека в Албена. Източник: GoodReads

Сграда на годината

Тази година имаме четири отлични примера за чиста архитектура, които отвяха спомените за времето с номинации на пътни възли и интериори на български сериали. Което си е обнадежаващо. Нещо повече, всички сгради по-долу имат три общи черти, които рядко срещаме и по които често въздишаме: отношение към средата, архитектурна сдържаност и добър детайл.

Bavaria Auto


Снимка: Георги Петев

Сградата на Bavaria Auto на Околовръстното до ИКЕА дълго време стоя незавършена и някак странно кацнала измежду естакадите наоколо. Когато я завършиха, истината лъсна. Тази сграда винаги е била за там — с видимия си бетон (добре изпълнен, което, странно, още е постижение у нас), със суровата си, грубовата инфраструктурна естетика, със семплите си детайли и с колите вътре (примижваме и не виждаме синия надпис отгоре и тогава вече всичко наистина е по Балард).


Снимка: Георги Петев

Офис сграда ЕКСПО 2000

Бихме сложили тази сграда в категория Нормалност, защото на пръв поглед това е една добре балансирана, прилично изпълнена, нормална офис сграда, състояща се от две части – висока и ниска. Това, заради което я номинираме за Сграда на годината обаче, е ниското тяло.

Източната, „калканна” фасада на ниското тяло се вижда само ако подходиш с автомобил към гаража. Та подхождаш към този гараж и какво да видиш: поддържано фасадно озеленяване, холандско решение за евакуационната стълба, метални, слънцезащитни ламели от юг, добър детайл при връзката с терена, че дори начинът, по който е оформено мястото за отпадъците, е съвсем обмислен. Е как да не се зарадваш.

А архитекти на сградата, оказа се, са Проарх. Англичаните имат много подходящи поговорки по повода.

Офис сграда във Варна


Снимка: Магдалена Матанова

Една офис сграда в Гръцката махала на Варна ни доказа това лято как новата архитектура в стария градски център може да бъде сдържан безконфликтен жест, който едновременно с това запазва отчетливата си модерност.

Нелеката задача (много паметници на културата в съседство, квартал с малки тесни улици, тесен парцел, недостатъчно ослънчаване) MMXX архитекти са решили със стъклена окачена фасада, редуваща прозрачни и матирани повърхности, която контролира осветеността и гледките, с добър мащаб и с чисти линии, без излишни чупки, акценти и претенциозни архитектурни жестове. Резултатът е спокойна и интелигентна сграда с уважение към средата. Пожелаваме си повече такива.

Observation House


Снимка: Асен Емилов

“Новата” къща на I/O архитекти ентусиазирано обиколи социалните мрежи у нас и (с право) основните световни архитектурни медии. Макар че борави с познат архитектурен език, той е толкова чист, благозвучен и без грам провинциален акцент, че с право един познат каза “Аз изобщо не разбрах, че тази къща е в България, докато не прочетох, че била на I/O”.


Снимка: Асен Емилов

Т. нар. Observation House е разположена на хълм, в края на делиорманско село, а архитектурата подчертава характерността на мястото – да виждаш, но да не те виждат. Имаме не една, а две къщи, които са сякаш извадени от горната и долната земя на приказката за черния и белия овен. Долният плътен и масивен обем от габиони напомня подпорните стени по пътищата и крие „частните” помещения, отваряйки ги единствено към двора. А горният, изцяло отворен обем, осигурява от дневната гледка без прегради. Така обитателите са над всичко и виждат всичко, но никой не вижда тях. Добруджанска идилия.

Ресторант/бар на годината

Перото, НДК


Снимка: НДК

Денонощната книжарница-читалня-клуб “Перото” е част от силната тазгодишна тенденция за нови и интересни места за четене, както и част от цялостния ревамп на НДК (който няма нищо общо с ремонта на градинката, а с новия енергичен директор Мирослав Боршош). “Перото” е добре позиционирано (на източната фасада, с тераса и гледка), с приятен интериор (дело на Ина Дамянова, която стана известна с хартиените си лампи) и поддържа активна литературна програма. Чиста проба европейска нормалност (да използваме любимото си клише), която направи София една идея по-хубав град за живеене.

Street chefs


Снимка: Under the Line

Гурме бургерите и крафт бирите станаха голямата работа в София тази година (пак), но досега не сме имали дизайнерска каравана за ресторант. Вярно, идеята я знаем (и филма сме гледали), но промениха ли с нея 4 ъгъла и една столична улица — промениха ги. Харесват ни интериора (на караваната де) с отношението към детайла и червения хладилник Smeg, последователния графичен дизайн, дънковите престилки и карамелизирания бекон в бургерите.

Бар Спутник


Снимка: Васил Германов

Бар “Спутник” е от семейството на любимата ни хипстърска соц-носталгия “Ракета ракия бар”. Толкова близки роднини са си, че делят един партер в култов блок до парка Заимов. Мястото е пълно с хрумки и добри интериорни детайли — за отбелязване са гигантската “кастъм” лампа (Funkt, това интерпретация на полилей от живковска резиденция ли е?), колажът от килими и цялостното берлинско усещане за art ostalgie. Излиза на фото-финиш с другия ни хипстърски соц любимец: бар “Ленинград” в Рига, където ги владеят чистите алкохоли.

Градски бъг на годината

Сан Стефано Плаза

Сан Стефано плаза е онова огромно червеникаво нещо на мястото на бившата Бирена фабрика, което се разлива като шкембе над колан от всички свободни кюшета на квартала около Телевизията. И както писахме в поста Sofia Monsters от това лято, “Едно е да направиш лоша сграда на мястото на унищожен паметник на културата, който можеше да стане най-интересното културно пространство в центъра на града. Съвсем друго е да направиш такава лоша сграда с чудовищно РЗП, няколко подземни етажа и едни от най-абсурдните фасади след края на 90-те.” Няма какво да добавим.

Паметник на Цар Самуил

Тук няма да говорим за очите. Няма да говорим и за веселия мотив, че българските владетели трябвало да се върнат в колективната ни памет. Всеки паметник показва какви са били вкусът и ценностите на властимащите в епохата, в която е създаден. Следователно бъдещите историци ще знаят, че днешната власт се е захласвала по кич и патриотично се е биела в гърдите, докато светът е решавал съвсем други проблеми.

Докато правехме снимките за този пост обаче (в края на декември), открихме, че в резултат на цeлия скандал, паметникът всъщност си върши работата — е, не точно да събужда национална гордост, да ни обединява и прочее небивалици. Просто минувачите не го подминават. 2 жени говореха разпалено пред него за неща, които били чули по телевизията — за короната, за меча и герба. И други минувачи се спираха край тях. Както в Биг Брадър се помнят хората, които най-много са се изложили, така и скандалните паметници са по-успешни от онези, за които не си чул нищо по телевизията, и се загнездват за по-дълго в т.нар. “колективна памет”. Така че бъг-бъг, но колко да е бъг…

Реконструкцията на х-л Кемпински

Ветко Арабаджиев и Кишо Курокава влизат в един бар… Може да звучи като виц, но не е смешно. Ето и историята:

Някой си Ветко Арабаджиев купи хотел Кемпински, проектиран от един от легендарните архитекти на 60-те и 70-те — Кишо Курокава (не че е от най-великите му сгради, но все пак), прекръсти го на хотел “Маринела”, изкорени японските вишни отпред, подарък от японското правителство (на тяхно място щял да посади палми) и започна чутовна реконструкция на хотела по свой образ и подобие. В резултат интериорите заприличаха на чалга клуб с “модерна визия и футуристичен дизайн” (според репортажa), а в началото на декември на мястото на японските вишни цъфнаха пластмасови дървета с лапмпички. “Ние сме творци, създаваме едно творение, а критиците го критикуват”, казва по повода ПР-ката на хотела пред Нова тв. Изводът: един архитект дори и добре да проектира, не може да предвиди действията на бъдещите ветковци. Уви.

“Реставрацията” на Ларгото

Ще кажем нещо, заради което археолози, историци и министърът на културата биха ни убили вкупом: нека най-после приемем, че нямаме археологически останки, достатъчни да предизвикат интерес у непрофесионалист и да отключат така лелеяният поток от културен туризъм. Не сме Рим, не сме Гърция (а и те са на една крачка от тук). И въпросът не е само до по-лош държавен ПР. Наивно и да си мислим, че ако останките, с които разполагаме, ги направим 5 пъти по-високи с имитативно дострояване (при това лошо изпълнено), ще предизвикаме неописуем поток от туристи. Това не е като спасителния силикон за мацките с малки гърди.

Номинираме реставрацията на археологическите останки на Ларгото за лошото имитативно изпълнение, за диспропорцията оргинал-дострояване, за концепцията изобщо да се достроява, а не добросъвестно да се консервира това, което има, както и за грубото им и почти насилствено вкарване в градската тъкан. Ключовите думи при работа с историческо наследство са “автентичност” и “деликатност”.

“Реставрирането” на Берлинската стена до НДК

това парче от берлинската стена седи до ндк вече девет години. преди няколко седмици видях, че и то е "реставрирано" по ...

Posted by Stefan Ivanov on Tuesday, 1 December 2015

На тази номинация се смяхме най-много. Според столична община работници от озеленяването замазали това парче от Берлинската стена пред НДК, защото им се сторило грозно. Примерът на Ларгото явно е зарaзителен — всичко старо се поправя, надзижда, а ако няма нужда, просто се замазва.

Нормалност на годината

Музейко

Музейко събра толкова медийно внимание и награди тази година, че се чудим откъде да започнем. Освен да обясним защо го номинираме не в сграда, а точно в нормалност на годината: защото имаме нужда мeстата с добър дизайн, направени с мисъл именно за тях, децата, да се превърнат не в изключение, а в норма. Не познаваме дете, което да не си е тръгвало дълбоко впечатлено оттам, а днешните деца са утрешните Елън Мъск, нали така?

НДК се променя


Снимка: НДК

След като първо измиха всички лампи, в НДК започнаха последователно да откриват нови и нови места за култура и така позападналият имидж на “двореца на народа” лъсна като градско денди. За отбелязване е колко внимателно и с уважение към средата се правят намесите в сградата на НДК — новите надписи използват оригиналните шрифтове от 80-те, интериорите са сдържани и смислени, просто не вярваме на очите си. Браво, НДК, новото ни старо любимо място си ти.

История на изкуството за деца по БНР

Не ни питайте как попаднахме на тази поредица по радио “Христо Ботев”, но ето на, оказа се, че архитектурата може да бъде разказана (а не само показана), при това по радиото, при това за деца и то интересно и увлекателно. Хубав малък проект за интересни (и не толкова известни сгради), изигран и написан добре.

Детски парк, село Чавдар


Снимка: AZ Studio

Още нещо детско слагаме сред нормалностите — този път детската площадка, открита в амбициозното образцово село Чавдар. Пак да повторим, добре ще е нещата и местата за деца в България да започнат масово да се правят с мисъл, с желание за експеримент и провокация, отвъд клишетата и стандартните решения.

“Код Кино”, градска игра


Снимка: АГИТПРОП

През ноември на 100 места в София — по сгради и настилки — се появиха отпечатани QR кодове, наподобяващи кинокамера. Сканираш код с телефона и се отваря клипче с откъс от български филм, сниман на това място. За пръв път открихме 2 такива кода на летището. Изгледахме клипчетата и потърсихме чия е инициативата. Оказа се на АГИТПРОП (сещате се, “онези” автори на документални филми).

Какво прави кино-игра в архитектурна класация? Номинираме я защото свързва по забавен начин киното и местата от града. (А и в нашия блог винаги сме търсили архитектурата в киното). И така, къде беше училището с фалшиво пеещия учител от “Да обичаш на инат”?

Новата “Главна” във Варна

Една друга Витошка. Варненци реновираха “Главната” си улица с гранитни павета, немски клинкер, минималистични лампи, пейки с нарочен ефект ръжда и добри детайли (че и след конкурс).

Въпреки че в крайна сметка боядисаха “ръждясалите” метални части в сиво, “защото хората не разбират”, проектът си струва отбелязване (тези снимки са отпреди боядисването, защото така ни харесва повече). Не е лошо и у нас хората да се сблъскват със съвременен дизайн от време на време, а най-добре в ежедневието си.

Книга на годината

Тази година нямаме номинации за книга поради липса на убедителни кандидати. Догодина ще пробваме пак.

Личност на годината

Ивайло Дичев


Снимка: БГНЕС, архив

Ивайло Дичев е културолог и политически коментатор, но преди 2 години за пръв път го чухме да се изказва и за архитектура — тогава изложи доста смислени аргументи против конкурса на Диков за Централна градска част, и, за разлика от негодуващите архитекти, успя да обясни позицията си добре. А през 2015 той стана почти фронтмен на протестиращите против смехотворното възстановяването на крепости, след това против паметника на Самуил и изобщо против неадекватното патриотарство в градската (и междуградската) среда. И ако с политическите му коментари не сме съгласни винаги, то архитектурните/културологичните му изказвания и глобалистичната му позиция особено ни радват.

Мирослав Боршош, новият директор на НДК


Снимка: БГНЕС, архив

В същата тази класация през 2011 бяхме писали: “От емблематична сграда за София, НДК се превърна в емблематичен пример за градската ни неадекватност. Непрозрачното управление, съмнителните интереси, липсата на идея за бъдещо развитие и тоталното неуважение към архитектурата превърнаха Двореца на Людмила Живкова в гротеска.”

През 2015 обаче нещата стоят доста по-различно. Няколко номинации по-горе разказахме за добрите намеси в НДК, за новите културни места вътре (няколко нови театъра и денонощна читалня-книжарница-кафе), за измитите лампи, за използването на оригиналните шрифтове от 80-те, за промените с уважение към архитектурата. НДК си има и нов сайт, и активно поддържана фейбук страница, жив туитър акаунт (хубаво ще е, ако не пишат само главни букви в него) и каквито се сетите други профили в социалните мрежи. Все неща, които започнаха да се случват след назначаването на новия директор Мирослав Боршош в края на 2014. Той показа, че социалистическите “дворци за хората” могат да са не само мухлясали мастодонти, а активни съвременни места за култура. А също и че за всяка промяна е важна личността, а не само системата.

Архитектите, които СЕ занимават с архитектура

Беше време, когато тук номинирахме архитектите, които не се занимават с архитектура, а стават бармани, музиканти или култови промишлени дизайнери. Това време обаче отмина (иначе тези с неархитектурата още ги харесваме). Сега смятаме, че малко светлина от прожекторите и потупване по рамото заслужават именно онези архитекти, които са превърнали чистата архитектура в мисия на живота си и я практикуват по занаятчийски себеотдадено без почивен ден и странични занимания: от добре проектираната, функционална кухня, през детайла на парапета в склада, който никой, освен петима работника няма да видят, до сградата, която ще промени града завинаги. Професията ни е супер, само трябва да я практикуваме отговорно. И после да не ни е страх да си влезем в бъчвата като дойде ред да я пуснат в реката пред старите майстори за проба.

***

Това бяха номинациите. Сега сте вие.

Гласуването приключи. Очаквайте резултатите през февруари.


5 коментара

Зад кулисите на конкурса за нова библиотека във Варна

от WhATA, 8.12.2015 | 9 коментара

Какъв е този конкурс за нова библиотека във Варна? А защо точно в градинката? Откъде накъде се появиха 370 участника? Защо е толкова важно, че били 370? Кои са тези в журито? Как избраха победителите? Ама какви са тези победители без опит? Нагласено ли е всичко? Ще се построи ли?

Е, за всичко това, четете по-долу.

Да вметнем. Пишем този текст от две позиции: първо на съорганизатори на конкурса, автори на заданието, сайта и прочие медиен образ на цялото начинание. И после от позицията на хора, които от години активно пишат и говорят за архитектура. Тоест имаме от една страна неблагодарната роля на “общественици”, които рискуват “доброто си име”, за да осигурят добър архитектурен продукт чрез честна конкуренция и от друга страна сме в удобната роля на “архитектурни критици” (добре де, “публицисти”, защото критиката предполага и доза академичност).

На пръв поглед тези роли са несъвместими, обаче всъщност не е така. Никога не бихме се заели с организирането на архитектурни конкурси в България, ако не бяхме изтощени от липсата на добра обществена архитектура, за която да пишем като критици. И дори и да нямахме нищо общо с варненския конкурс, пак бихме коментирали резултатите и победителите по абсолютно същия начин.

И така:

Какъв е този конкурс за нова библиотека във Варна

Подготовката за конкурса стартира през пролетта на 2015, когато Община Варна и нейният главен архитект Виктор Бузев, както и КАБ Варна се свързаха с нас с покана за съдействие. И ние съдействахме. Проучвахме и писахме задание цяла пролет, борихме се със ЗОП и тествахме заданието цяло лято и в началото на септември конкурсът беше обявен.

От самото начало конкурсът имаше две цели: да осигури добър проект за нова сграда на Варненската регионална библиотека “Пенчо Славейков” и да бъде международен, отворен и честен.

Aрхитектурните конкурси според както се случват в момента по света можем да разделим на две основни групи:

А. Затворени, с покани и висок бюджет: Това са конкурсите, при които инвеститорът кани няколко архитектурни бюра и в повечето случаи заплаща на всички хонорар за участието им. В такива конкурси често участват големите имена в архитектурата. Инвестицията в тях също е голяма. В България единственият засега подобен пример е конкурсът за нов правителствен център на 4-ти километър, организиран през 2009 г. от правителството на Сергей Станишев, който събра Норман Фостър, Заха Хадид, Доминк Перо и Масимилиано Фуксас и струваше доста над половин милион евро като организация и хонорари на участниците.

B. Отворени, анонимни, безплатни, сериозно популяризирани с цел да съберат много идеи от неочаквани места:
Това са конкурсите, в които се дава шанс на младите архитекти, които иначе никога не биха имали достъп до онези, големите конкурси с покани. Това са конкурсите, където архитектурата е в най-чистия си вид — състезания на идеи, а не на интереси, лобита и лична харизма на съответния стархитект. Тези конкурси, разбира се, са и най-евтини. Какъвто и награден фонд да се определи, винаги е многократно по-нисък от хонорара и на най-провинциалния стархитект.

Това са и конкурсите, които българските общини като най-активни създатели на нови публични пространства в момента, могат да си позволят (и трябва редовно да го правят). Ето защо такъв, логично, беше и изборът на Община Варна, след като им предложихме горните два варианта.

Конкурсът и ЗОП

Годините на провалени, непрозрачни и формални “конкурси”, организирани от българските институции след 1989 г., доведоха до болезнено недоверие у българската архитектурна гилдия в конкурсната практика. Ето защо архитектите, разбираемо, искат гаранции, че идеалистичното състезание на идеи (каквото по своята същност е архитектурния конкурс) ще завърши с реален договор за проектиране.

Тук се намеси и ЗОП.

Конкурсът за новата библиотека във Варна е не само достъпен, съвременен и популярен, но едновременно с това… изненада! и напълно законен, обявен по Закона на обществените поръчки и Наредбата за конкурсите в България. Комбинацията от двете съвсем не е лесна и на нас като организатори ни беше изключително трудно да синхронзираме многобройните пречки и изисквания на ЗОП, излезли сякаш от друго бюрократично време, с идеята за популярен, приятелски и недискриминационен конкурс. (И въпреки че говорим за комбинация, лошото чувство между нас и ЗОП остана).

Малко ни е срам обаче. Очаквахме фиаско предвид абсурдните пречки, които ЗОП предлага на всяка крачка. Очаквахме липса на участници, сбъркани декларации и вече пишехме фейлетон “Как се организира архитектурен конкурс по ЗОП в България”.

А се оказа, че конкурсът за нова библиотека във Варна постави рекорд в историята на обществените поръчки в България: 370 участници. За да направите разлика, за обществени поръчки обикновено се състезават по 3-4 участника (например доставчици на тротоарни плочки) и всички казват, че победителят винаги е известен предварително. Какво дирят архитектурните конкурси в процедура по ЗОП е друг въпрос.

А защо точно в градинката?


За терен на бъдещата библиотека варненските власти определиха общинския паркинг до сградата на Община Варна заради ясната собственост и централното местоположение (за неварненци — сградата на Община Варна е другото най-високо нещо в центъра, освен хотел Черно море). По принцип сме против застрояването на зелени места, били те и добре озеленени паркинги като в случая. Но също така по принцип сме за наличието на съвременни библиотеки във всеки град. А мястото на една съвременна библиотека в смисъла й на нов тип културно пространство, на “градска дневна” (извинете за шаблона) е в центъра. Сега, днешните градове (особено стари градове като Варна) са микс от много епохи, с уплътнена градска структура и шансът да се намери достатъчно голям празен парцел в центъра, който да не е градинка, да не е паметник на културата или да не е експонирана археология клони към нула.

За компенсация едно от ключовите изисквания в заданието беше да се комбинира новата сграда с различни видове зелени публични пространства около, над и в нея. Огромното мнозинство от участниците се бяха съобразили с това изискване.

Откъде накъде се появиха 370 участника?


Успехът на един конкурс зависи от ясното и добре написано задание, от добрата комуникация с участниците, от наличието на полезен уебсайт, от подбирането на качествено експертно жури и като цяло от създаването на усещане, че зад конкурса стоят живи хора, на които им пука и за участниците, и за резултата, а не безлика чиновническа институция.

Броят на участниците е функция на горното плюс качественото международно популяризиране — ако един конкурс не е публикуван в определени световни архитектурни портали, него все едно го няма. И това не е самоцел. България далеч не е най-вдъхващата доверие конкурсна дестинация и трябват доста усилия, както и още няколко такива конкурси като варненския, за да можем да влезем в групата на “нормалните” и да си позволим да правим и конкурси с покани (без да е необходимо да сме лични приятели с Фостър примерно).

Всичко това, познахте — за да получаваме все по-добра архитектура.

Защо е толкова важно, че били 370?


Защото колкото повече, толкова по-голяма е вероятността да изскочат интересни идеи. А и този тип конкурси наистина стават “витрина”/учебник/изследване на тенденции за съвременната архитектура. Искате да знаете как се прави музей на съвременното изкуство — вижте 1715-те проекта на участниците в първия кръг на конкурса за Гугенхайм Хелзинки от миналата година (журито му се справи за 4 дни). Музей на архитектурата? Конкурсът за музей на Баухаус събра 815 проекта тази пролет. И така нататък.

Кои са тези в журито?


Повечето членове на журито са популярни архитекти с международен опит в проектирането на значими обществени сгради и особено на библиотеки. Търсихме ги дълго и внимателно. Трудностите произлизаха по-скоро от това, че някои изявени специалисти гледат с недоверие на отворените конкурси, всички са много заети, а и България не е държава, която буди доверие от раз. Положихме доста усилия за убеждаване (с помощта на немалко приятели).

Как журито избра победителите?

В крайна сметка се оказа, че сме събрали учудващо единомислещ журиращ екип от експедитивни и съсредоточени архитекти, които успяваха да разгледат всеки проект бързо и ефективно. Разбира се, журито беше предварително запознато с цялото задание и конкурсната програма, отделихме половин ден (в петък, денят преди журирането), за да ги разведем из конкурсното място и Варна, минахме няколко пъти през основните ограничения и критерии за оценяване. Все пак още при писането на заданието се бяхме консултирали по ключови моменти с някои от тях (като автори на реално построени библиотеки). Така че те бяха подготвени.

Още докато разглеждаха района (и малко преди да се шокират от условията, в които работи в момента Регионалната библиотека във Варна), членовете на журито някакси едновременно стигнаха до извода, че сградата на Общината е прекалено характерен вертикален акцент и печелившият проект би следвало да бъде по-скоро хоризонтален и спокоен обем (въпреки разрешения по ЗУТ обем на застрояване, който позволява развитие и във вертикала).

При оценяването на проектите журито търсеше силна, добре проведена идея, по-скоро контекстуалност, отколкото гръмки архитектурни жестове и държеше избраната сграда да не бъде “модна” и хипер “актуална”, за да може да остарее по-добре. Обръщаше се особено внимание на вътрешните пространства и разпределенията, на връзките между функционалните зони, на “преживяването”, което бъдещата библиотека ще предлага.

Добра идея на Община Варна беше да покани по време на журирането представители на Регионалната библиотека, включително нейната директорка Емилия Милкова, които даваха мнението си на “потребители” на бъдещата сграда, без обаче да имат право на глас или да влияят директно на процеса на журиране. Аналогична беше ролята на двама инженери, представители на КИИП (част “Строителни конструкции” и част “Енергийна ефективност”), които успяха да прегледат разширената селекция от проекти и да напишат ключови препоръки и забележки по отношение тяхната изпълнимост, отношение към противоземетръсните правила в България, енергоефективност и т.н. Тяхното писмено становище беше взето предвид от журито при разглеждането на всеки проект.

И накрая, както става с всеки конкурс за идеи, а не за оферти, журито прецени, че ще награди силни идеи, макар и с поправими технически несъвършенства, вместо да награди посредствени, но технически съвършени проекти.

Brilliant first prize in the competition for the Varna Library. We participated as well, but with a more..classical solution. http://www.varnalibrary.bg

Posted by Theo Dounas on Saturday, December 5, 2015

Ето и част от проекта на екипа от Холандия, класиран на първо място:

А ето някои и някои от коментарите на журито за качеството на проекта:

Сградата има потенциала да създава богат и сложен вътрешен живот като едновременно с това остава визуално семпла.
Матя Бевк

Идеята на проекта е за голяма читалня, която се развива през целия обем на сградата (…) Стъпаловидният обем на читалните организира цялата сграда. Те са сърцето на библиотеката, дневна за посетителите.
Матя Бевк

Проектът има убедителен разрез: огромна рампа с книги се развива на стъпки през бибилиотеката. Движението в разреза се възприема като приветлив жест и приканва града и посетителите да влязат в библиотеката.
Трине Бертхолд

Проектът предлага впечатляващо интериорно решение, отваряне и свързване на центъра на библиотеката с външното пространство.
Калоян Еревинов

Разбира се, журито изреди и препоръки и неща за дообмисляне, които скоро ще бъдат публикувани в сайта на конкурса.

Ама какви са тези победители без опит?

В анонимните конкурси имената на победителите се разкриват накрая, след като са избрани. Оказа се, че победителите в този конкурс са млад екип (под 30 години) и това стресна някои в социалните мрежи.

А ние се радваме, че конкурсът доказа смисъла си — отворените конкурси дават шанс на младите архитекти. Това напоследък е упорита тенденция в световен мащаб, когато най-големите и популярни конкурси се печелят от никому неизвестни малки бюра без опит (за справка — победителят в Гугенхайм Хелзинки е бюро, основано през 2011). Много ни се иска тези ентусиазирани млади архитекти да получат първата си реализирана сграда именно след този конкурс (все пак и Snøhetta бяха никои, без нито една реализирана сграда, преди да спечелят конкурса за Александрийската библиотека през 1989 и да я завършат 12 години по-късно).

Нагласено ли е всичко? Ще се построи ли?

Със сигурност нищо не беше нагласено. За това гарантираме със собственото си име на хора, които нито са кандидатствали, нито са печелили нито една обществена поръчка в живота си и които реагират веднага и първосигнално на всеки намек за непрозрачност и корупция (просто не ги разбираме, объркваме се и прецакваме всеки опит да ни корумпират).

Вече разказахме в какво се измерва успехът на един конкурс в конкурсната му част.

А успехът на конкурса във фазата му на реализация се крие изцяло в доброто желание на инициатора (в случая Община Варна) да сключи договор с победителя и да реализира проекта му максимално коректно въпреки всички трудности, което инвестиционното проектиране в България неминуемо крие. Искрено се надяваме, че архитектурната общност и общинските власти ще спомагат, а няма да пречат на този процес, защото Варна има нужда от нова библиотека, а страната ни има нужда от успешно завършил общински конкурс.

Нали знаете, че нито ще бъде лесно, нито ще бъде бързо?

И накрая, на кого искаме да благодарим

На всички, без които конкурсът нямаше да се случи:

  • на главния архитект на Варна Виктор Бузев, които инициира цялото начинание
  • на арх. Мартин Христов и цялата регионална колегия на КАБ Варна, че го подкрепяха всячески докрай
  • на Емилия Милкова и целия екип на варненската библиотека, които доказаха, че с ентусиазъм планини се повдигат
  • на адвокат Цвета Стоева, че ни съветва себеотрицателно и си вдигаше телефона даже по време на лятната отпуска
  • на арх. Йоана Иванова за нейната неуморност и забележителни умения да решава светкавично всякакви проблеми и на всички нейни колеги от Дирекция “Архитектура, градоустройство и устройствено планиране” на Община Варна, които ни убедиха, че има държавни служители, способни да работят денонощно за една кауза
  • на Ина, Иво, Явор, Настя, Йордан, Димо, Златина, Пламен и Даниела, които успяха да обработят 370 проекта забележително бързо и бяха най-добрата техническа комисия
  • на архитектите Павел Янчев, Боряна Габровска и Недялко Драгнев, които задълбочено и внимателно тестваха заданието в най-големите жеги това лято
  • на Hans Ibelings, Indira Van’t Klooster, Maja Vardjan, Бойка Огнянова, Здравко Русев, Димитър Караниколов и всички други, които ни помогнаха да съберем най-желязното жури
  • на Николай Колев, който отново стоически изпрограмира системата за публикуване на проекти и журиране (и още много други неща), и който нито веднъж не се оплака от непрекъснато променящите се изисквания.
  • на Община Варна за доверието
  • и на всички, които забравяме сега

Пожелаваме си: нека се построи.

9 коментара

WhATA и международните архитектурни конкурси. Въведение

от WhATA, 20.10.2015 | 7 коментара

Две съвсем различни неща са, оказва се, да се пише и говори за градските архитектурни проблеми (както ние правим от години) и реално да се работи за решаването им (както правим от далеч по-малко години). Ако се вършат както трябва, положението е или едното, или другото. Поне с нас се оказа така.

Затова последните месеци, вместо справедливо да се възмущаваме от събарянето на хубави къщи в София, да оплюем от сърце гротеската, в която превръщат българското културно наследство, да се посмеем ехидно на бъдещия Каньон в Младост или да похвалим някоя нова сграда, ние писахме задание за международен архитектурен конкурс за библиотека.

Защо се занимаваме с архитектурни конкурси

Още се чудим защо. Особено силно започнахме да се чудим след събитията в Пловдив в края на август, когато стана ясно, че Общината няма да успее да сключи договор с победителите от конкурса за Площад Централен.

Но все още не можем да приемем, че ключовите обществени пространства в България — площади, пешеходни улици, антични руини, спортни зали, детски градини, училища и, да, библиотеки, е редно да се проектират непрозрачно, от сервилни архитекти на корумпирани строителни фирми, без явни конкурси и честна конкуренция.

И, отделно, много искаме да покажем, че може и нещо обществено значимо да е направено добре, с хубав дизайн, със смислен текст, с отношение към участника и потребителя. Защото у нас винаги се получава така, че хубавите неща са все някак незначими и поне в голямата си част частни: къща, която никой не вижда, сайтче на нещо дребно, което никой не отваря, градска намеса на група бутикови ентусиасти. А големите, обществено значими неща като по правило са винаги лошо и глупаво направени.

Чертахме, смятахме, писахме, подреждахме

Затова ние седнахме, изчетохме всички издания на Neufert на всички езици, които имахме, консултирахме се многократно с библиотекари, изровихме архивите в библиотеките си и из старите соц архитектурни списания, задълбахме в швейцарския графичен дизайн от 60-те, в историята на Варна, в десетки други конкурси, които харесваме. Чертахме, смятахме, писахме, сглобявахме и накрая произведохме задание от 88 страници, което, чуваме, в момента даже дават за дипломнa работa из архитектурните университети.

Конкурс по ЗОП

Но не този конкурс е поводът да пишем този пост. Конкурсът е обявен, бъдещите участници, предполагаме, мислят и чертаят отдавна, вече наместват функционалните зони и вдигат 3D-то, а за неархитектите важни са резултатите, които ще имаме в началото на декември.

Поводът за този пост е, че за пръв път участваме в организирането на международен архитектурен конкурс по ЗОП. Не вярваме да има незапознати, но все пак: ЗОП е умалителното име на Закона за обществените поръчки в България, който е единственият законен механизъм за българските общини да възлагат и изпълняват публични проекти.

Винаги сме се страхували от ЗОП. Има прекалено много пречки и изисквания, излезли сякаш от друго бюрократично време — за начин на предаване, за език, един куп декларации и документи, които трябва да се предадат на български и т.н. — все неща, които няма как да привлекат чуждестранни архитекти, че и нормални, небюрократизирани български архитекти. От друга страна, казахме си, конкурс по ЗОП е единствената гаранция, че бъдещият победител може да разчита на директно договаряне с една община.

И се хвърлихме в блатото на българското законодателство. Така — цяло лято.

Ние, разбира се, не правим процедурата по ЗОП, в крайна сметка не сме
юристи. Но съгласуването на нашето задание със закона и твърдото ни настояване за нормална конкурсна процедура беше тежко и протече след инфарктна комуникация с куп отегчени общински служители. В крайна сметка, на 7 септември Възложителят Община Варна обяви абсолютно законен конкурс, по Закона за обществените поръчки и Наредбата за конкурсите в инвестиционното проектиране в България, който е ясен и максимално гарантиращ сигурност на участниците.

ЗОП трябва да се забрани

Тези месеци ни убедиха, че ЗОП е виновен ако не за всичко, то за голяма част от лошата архитектура в България. Дори да приемем идеалната ситуация, че в общините има само изрядно честни и некорумпирани чиновници и кметове, пак законът, в настоящия му вид, пречи за осигуряване на качествена архитектурна среда. А ситуации като последния скандал около Ларгото в София са просто симптом на генерално сбъркани практики за поръчване и проектиране на публичните сгради и пространства в България.

Поредица за приключенията ни със ЗОП

В следващите седмици ще пуснем серия от статии тук, както и в големи български медии, в които подробно ще разкажем какво не е наред в основния закон, по който се харчат обществени пари в България (поне що се касае до архитектурата), защо в България законите работят за инерцията и против “прогреса” и защо скоро няма да сме като Естония, важните обществени проекти няма да изглеждат добре, а младите архитекти у нас ще са все по-отчаяни. Ще има и весела част.

***

Държим да отбележим, че конкурсът за нова библиотека във Варна беше искрено и себеотрицателно иницииран от Регионална библиотека “Пенчо Славейков” и директора ѝ Емилия Милкова, от КАБ Варна (и особено нейният заместник-председател Мартин Христов), които неуморно ни съдействат при всички проблеми, и лично от главния архитект на Община Варна Виктор Бузев, който застана с лицето и името си зад конкурса и гарантира неговия честен и успешен край.

***

Допълнение: Малко преди да пуснем този пост, излезе аргументирано мнение за архитектурните конкурси в България на арх. Ангел Захариев от Група Град. Ние се припознахме сред ентусиастите от точка 3, но продължаваме да смятаме, че дори реформирана администрация в комбина с енергични ентусиасти не би могла да надвие българските закони, ако те не се променят. Решението не е приспособяване на конкурсите към ЗОП, а приспособяване на ЗОП към добрите конкурсни практики.

7 коментара

Какво се случва с конкурса за нова библиотека във Варна?

от WhATA, 9.07.2015 | 3 коментара

Лято е. И докато се вълнувате за бъдещето на Гърция, колко евро в кеш да си вземете за морето или пък се насилвате с новия сезон на True Detective, ще се опитаме — твърде не лятно — да напомним за един все още необявен конкурс.

Ако си спомняте, през април писахме, че отново ще работим с община, този път с варненската — за организирането на международен архитектурен конкурс за нова сграда на местната библиотека “Пенчо Славейков”. Пуснахме анкета за четенето и обявихме, че конкурсът ще стартира в края на май. Естествено, това се оказа твърде оптимистичен срок.

И все пак, ако тогава сте решили да участвате, бързаме да ви успокоим — конкурс ще има. Заданието е почти готово, а в момента адвокати се потят върху правната рамка и процедурата по предаване.

Защо е толкова трудна правната рамка? Защото конкурсът трябва да е хем по ЗОП (законът за обществени поръчки, който де факто регламентира всички по-големи харчове на българските общини), хем международен и точно тук е адвокатската главоблъсканица. За нас “международен конкурс по ЗОП” е почти оксиморон, защото конкурсите, обявени по ЗОП, просто няма как да станат лесни, удобни, онлайн и секси, не и докато законът съществува и се прилага в настоящия си вид. И все пак сме решили да направим всичко необходимо, за да имаме конкурс лесен за участие от чужбина, достатъчно популярен и едновременно с това гарантиращ максимално кратък път до сключването на договор с победителя. (В тази връзка, трябва ни и лобист в парламента за поправката “WhATA” в ЗОП, но за това — друг път).

Следва тестване на заданието с архитекти (които няма да участват след това), съгласуване с Общинския съвет на град Варна, превод и… стартиране.

Оптимистичният срок за обявяване е август, а за предаване на проектите — края на ноември.

В сайта на конкурса предоставяме подробен статус как върви подготовката. А ако искате да сте съвсем в час с новини и клюки от кухнята, следете конкурса и във фейсбук или в Twitter.

Безаварийно лято.

3 коментара

Малки градски нормалности в архитектурата. Или сградите, които може и да не забележим

от WhATA, 3.07.2015 | 5 коментара

Този текст беше написан за седмичното издание Програмата и е част от позабравената ни рубрика Малки градски нормалности (за която напоследък се вдъхновяваме все по-трудно). И все пак, като противовес на сградите, които ни вбесяват в един град, искаме да ви покажем няколко, които връщат вярата ни в добрата скромна архитектура, в нейната сдържаност и удачност

Казват, че добрата архитектура е тази, която не се забелязва (а лошата се забелязва винаги).

Вървиш по улицата, спъваш се в разместен бордюр, удряш си главата в ръба на стълбата, докато се качваш на гости при Мария дето живее в Хладилника и баща ѝ ѝ купи чисто нов апартамент през 90-те, от онези на Козяк, подхлъзваш се по тъпата рампа, която кой е направил толкова стръмна, вдигаш поглед и изведнъж виждаш една сграда. Нищо особено, обикновена сграда, нито висока, нито ниска, нито дебела, нито слаба, сдържана една такава, с достойнство. Стои си и сякаш винаги на това място е била. Не те напряга, не те ядосва, не те кара да завиждаш, нито да пускаш снимки във Facebook. Една добра, нормална сграда. Ей заради такива станахме архитекти.

Има такива сгради около нас. Открийте ги за себе си, знаете ли какво блажено спокойствие се разлива във вените на напрегнатия, вечно възмутен и недоволен градски човек, когато ги срещне. Примерно като тези:

Сграда на ул. Иван Асен II, София


Снимка: Ралица Димитрова

Тази жилищна кооперация е затисната между два калкана, съвсем по амстердамски. И точно по амстердамски пестеливо отиграва ситуацията. Сградата изглежда монолитна, запълвайки празното пространство между калканите, но същевременно не е скучна заради проведената система с разместване на отворите на прозорците (това решение с разместване на няколко модула е доста модно от доста години).

Прави впечатление използването само на два материала: светлия врачански камък и тъмната дограма. Друго хубаво нещо е липсата на подпрозоречна пола, много добре е направено скосяването на стената под прозореца. Нови сгради с истинска каменна облицовка виждаме рядко, а толкова сдържани – още по-рядко.

Бавария Ауто, София


Снимка: Ралица Димитрова


Снимка: Ралица Димитрова

Тази автокъща до ИКЕА дълго време стоя на груб строеж, по вестниците писаха, че ще я местят заради строежа на Околовръстното, но в крайна сметка беше завършена и даже напълнена с коли. В нея има някаква странна инфраструктурна естетика, която се връзва много успешно със съседния сложен пътен възел. Вярно, близо е до пътя, но това, че е грубовата, че и от видим бетон, ѝ помага да изглежда тотално адекватно за мястото си.

Genova Office, Варна

На тази офис сграда във Варна попаднахме случайно, докато се разхождахме преди 2 месеца в квартала около пристанището. Оттогава не спираме да я даваме за пример на всички, които казват, че архитектурното наследство в България (в смисъл онези стари камъни и полуразрушени къщи) не може да се експонира европеидно. Може, и още как. Ето ви Genova Office Building.

Построена до и над старите зидове на турски складове от 19 в., тя “премоства” наследството с най-красивата и пропорционална стоманобетонна рамка, която сме виждали в България след 1989 година. Рамката е повторена във височина, повтаряемостта е очевидно нарочно подчертана от стъклената окачена фасада, а сградата радва окото със своята “нормалност”. Да, има и такива сгради. Да, и на морето ги има.

Статията в Програмата

5 коментара

Sofia Monsters: 3 сгради, без които София можеше да мине

от Анета Василева, 23.06.2015 | 13 коментара

По-долу не става въпрос за онези симпатични чудовища, които надзъртат иззад добре кадрирани снимки на града и бихме пращали, ако някой в чужбина ни пита как изглежда София. А за истински архитектурни чудовища, излишни също колкото паметника на Цар Самуил

Поглеждали ли сте София отвисоко напоследък? Но наистина да я огледате, не да проверите дали има сняг на Витоша или дали ще вали над Бистрица. Ако не сте, пробвайте (11-ия етаж на ВИАС или покрива на Шипка 6 са добра опция).

Ние например, които упорито твърдим, че големите промени в един град започват от малките неща, че плочките са важни, защото повечето време си гледаме в краката, наскоро, след едно такова оглеждане отвисоко, осъзнахме, че е така, но не съвсем. През последните 2-3 години, без да се усетим, покрай спорове за спирки, табели, паметници, огради и настилки сме пропуснали момента, в който няколко ключови места в София се оказаха с безвъзвратно прецакан силует. Разбира се, че плочките са важни (не сме се отметнали). Обаче може ли да забучиш такова недоразумение до НДК. Но да караме подред.

Какво е това силует на града

“Силуетът на града” е ефимерно нещо. Не подлежи на особено твърда законова регулация (особено през последните 30 години), прилага се уж за парцели със специален статут, за важни места, не влиза в графичната част на общите устройствени планове. А и не е лесно да “регулираш” силуета.

В исторически градове като Париж или Рига силуетът е цар. Парижани възмутено реагират на всеки нов агресивен небостъргач и мразят горещо и завинаги няколко по-стари. В Рига силуетът на Стария град вече се използва като лого, а новият бизнес квартал, построен точно отсреща, на другия бряг на река Даугава, е регулиран до височината на последната сграда, за да е в хармония с него.

В София е трудно. Стар град нямаме, а и не сме си изяснили кое ни е ценното: дали стъпаловидното катерене на града към Витоша, дали относително равномерната височина на сградите в идеалния център или нещо друго. Но това не пречи да реагираме, когато нещо очевидно не е ок, нали?

Сега, след всички обяснения, започваме по същество. С три сгради, които се появиха през последните няколко години на важни места в София, с голяма площ и с изключително вредна за града архитектура. Тяхното влияние върху възприемането на градския пейзаж е толкова голямо, че недоразумения като Паметника на Самуил, на Св. София, на Гарибалди, на Георги Марков и прочие ни се струват просто детински грешки.

“Сан Стефано плаза” (на мястото на бившата Бирена фабрика)

Едно е да направиш лоша сграда на мястото на унищожен паметник на културата, който можеше да стане най-интересното културно пространство в центъра на града. Съвсем друго е да направиш такава лоша сграда с чудовищно РЗП, няколко подземни етажа и едни от най-абсурдните фасади след края на 90-те.


Фасадата. Всъщност тя не е една. Отвсякъде сградата изглежда различно

Сега т.нар. “Сан Стефано плаза” вече наднича от всеки преди празен ъгъл на квартала около телевизията и не им блазе на онези заблудени души, които решат да си купят апартамент там. Самоуверено е някой да си въобразява, че може да овладее такава голяма застройка в такава гъсто застроена среда. В резултат сградата трудно контактува както с околните скромни кооперации, така и с високата сграда на телевизията и всички в квартала се чудят как ще паркират колите, когато започнат да прииждат.


Сградата откъм Орлов мост


… и откъм Паметника на Съветската армия

“Бенчмарк бизнес център” (на Цариградско шосе)


Снимка: skyscrapercity.com

Входът на София от изток не е случайно място. Освен няколкостотин млади фиданки, които по чудо още оцеляват, всички гости на столицата откъм Пловдив и Истанбул са посрещани от параноична група сгради, сред които недовършена наклонена кула с гора от колони и сграда със силует на танцьорка от клип на Джей Зи (въпросната Бенчмарк).

Хубаво е да те посреща група от високи сгради на влизане в един град. Въпросът е как изглеждат тези сгради поотделно и заедно. Недоумяваме как един уважаващ себе си главен архитект, при това градостроител с опит, е допуснал подобен ансамбъл без усилие да го овладее по някакъв начин (ограничаване на височина, регулиране на петна на застрояване, конкурс, начини има). Освен всичко друго тези сгради бяха започнати горе-долу по едно и също време, вероятно са получавали разрешителни за строеж едновременно (да, знаем за инвеститорите и колко е трудно с тях)

“Милениум център” (до НДК)

“Небостъргачът” до НДК е мястото с най-скъпата обява за нов апартамент в продажба, на която сме се натъквали досега (около милион евро). Освен класически пример на дубайска архитектура на софийска почва обаче, тази сграда е сред най-забележимите намеси в иначе спокойния и хармоничен силует на южната част на София. Със своите 135 000 кв. м тя тотално доминира пейзажа, пред нея Проното изглежда като джудже, а НДК като някаква преоразмерена палатка в парка.

Добрите примери

И накрая да завършим позитивно. В София има нови и големи сгради, които стоят адекватно в силуета на града. Ето две от тях:


Снимка: Aedes Studio

Urban Module e онази голяма офис сграда с разместените бели кутии на бул. Ал. Стамболийски. Тя изглежда добре независимо дали идваш от Света Неделя или от Ючбунар и не дразни, а напротив, допълва и соц сградата на НОИ, и първата голяма сграда в квартала, Mall of Sofia.


Снимка: Architektonica

Кулите на Софарма са сред малкото нови големи сгради, които ни радват всеки път като чакаме на светофарите по бул Драган Цанков. Макар да са еднакви, те са развъртени така, че изглеждат добре откъдето и да подходиш.

Така че не е невъзможно. Всичко е въпрос на градоустройствено майсторство, на архитектурна чувствителност и на уважително отношение към града, в който живеем.

13 коментара

Конкурс Библиотека Варна — анкетата

от WhATA, 28.04.2015 | 16 коментара

Архитектурните конкурси в България станаха толкова дискутирана тема, че чак ни е неудобно да ви занимаваме пак с нея. Отново да повтаряме, че добрият архитектурен продукт се ражда в честна, оспорвана и международна конкуренция. Че Закона за обществените поръчки в настоящия си вид не помага, а напротив, пречи за провеждането на честен, оспорван, камо ли международен архитектурен конкурс. Както и да говорим, че нещата все пак се променят, макар и с малко, макар и трудно.

Пътят към идеалния архитектурен конкурс е неравен и кофти асфалтиран, знаем го от опит. Но вярваме, че всеки нов опит ни приближава все повече до целта.

Eдин добър пример струва колкото хиляда думи

Когато през март от Камарата на архитектите (КАБ) Варна се обърнаха към нас с идеята “Градът ни има нужда от нова библиотека, но искаме честен и международен архитектурен конкурс, точно като в Пловдив, ще го организирате ли?”, отначало не повярвахме. Варна? (Да, същия град с трибуквената организация, на която никой не споменава името, с конкурса за Алея Първа, с протестите и Пламен Горанов…). После си казахме, че ще бъде чудесно, ако всеки български град реши да променя публичните си пространства на основата на нормален конкурс.

И приехме.

Варна има нужда от нова библиотека

Варненци действително имат нужда от нова библиотека (хората четат буквално в коридорите на трите филиала на регионалната библиотека), архитектурната общност в града е ентусиазирана и позитивно настроена към начинанието (и съдейства по безпрецедентен досега начин за гладката организация на конкурса), а Община Варна изглежда решена да пробва нов имидж.

Всъщност, замислихме се, че и в България все още няма подобна сграда — библиотека от нов тип, не просто сграда, а публично пространство, отворено едновременно за книгите, за всички други канали на информация и за хората. Сграда, в която с удоволствие човек би постоял, дори и да няма конкретна работа.

Или, както гласят модните архитектурни клишета, съвременната библиотека би трябвало да е дневната на един град.


Библиотеката в Сиатъл. Фоайе с места за четене


Техническата библиотека в Прага. Photo: i.lidovky.cz


Новата градска библиотека в Щутгарт. Photo: Victor Brigola

Анкетата

Но имаме нужда от помощ. Независимо дали сте жители на Варна или не, дали ходите често на библиотека или “тези мрачни сгради” ви плашат, ще ни бъде полезно да разберем как четете и какво би ви накарало да прекарвате повече време в една бибиотека. Направихме онлайн анкета, която ще ни помогне в написването на заданието за конкурса. Ето я

Анкета за Библиотека Варна

Попълвайте смело и разчитайте, че отговорите ви ще бъдат чути.

***

Конкурсът за нова сграда на Регионална библиотека “Пенчо Славейков” Варна се очаква да бъде обявен в края на май. Стискайте ни палци (на нас и на варненци).

16 коментара

Юбилейна изложба 50 години САБ

от Анета Василева, 23.03.2015 | 3 коментара

От няколко дни най-туристически активните места в София са заети от една изложба. По оградата на Художествената академия, по пътеката към Народното събрание, на ул. Кракра се вият редици метални стойки, а на тях са опънати плакати със сгради и архитектурни проекти. Съюзът на архитектите в България (САБ) празнува 50 годишен юбилей.


Изложбата е подредена из най-добрите места в София

Дотук добре. Половин век си е достойна за уважение годишнина, а през соца САБ, казват, била активна творческа организация, която критикувала настоящето и обсъждала бъдещето с идеалистичния плам на млад комсомолец. Обаче в конкретния случай САБ май полага всички усилия да унищожи и малкото уважение към гилдията, останало у непредубедените граждани.

Защо изложбата не става

Първо, лоша типография и дизайн. Логото на САБ с йонийския капител съвсем не печели, когато е “експонирано” на син фон в най-добрите традиции на 90-те.


Логото на САБ краси всички челни пана

После това не е никаква юбилейна изложба, а слаб и непълен преглед на българската архитектура (и 3D визуализации) от последните 2-3 години.

И накрая, изложбата показва основно и най-вече онези лоши проекти, които са станали символ на най-сбърканото в нашата архитектурна практика: ваканционни селища и хотели по морето (сещате се от кои), проектите за Централна градска част и метростанциите в София, “възстановяването” на средновековни крепости по европроекти из села и градове и дори небостъргача до Административната сграда на НДК, който е една от най-капиталните градоустройствени грешки в столицата.


Проекти като този на мястото на Бирена фабрика в София…


…такова селище край Свети Влас…


…или небостъргача до НДК нямат ама никакво място на юбилейна изложба на себеуважаващ се творчески съюз

Преди 5 години

През 2010 писахме за изложбата 45 години САБ. Тя беше подобна, но с някои уж младежки “пинизи” в допълнение — платната бяха опнати на строително скеле, облепено с жълти сигнални ленти, които трябваше да създават по-“хашлашка” идентичност. Сравнихме тогава съюза с 45 годишен чичко, разтресен от кризата на средната възраст — облякъл тясно кожено яке (че и се е опитал да го закопчее) и обул светещите маратонки на сина си.

За 50 годишнината поне няма скеле и жълти ленти, но съдържанието е почти същото. Чичкото вече не е с кожено яке и маратонки, но не е и с достолепния, добре скроен костюм, подхождащ на възрастта му.

Как можеше да се направи по-смислена изложба

Ето няколко прости стъпки:

  1. САБ наема рекламна агенция (за предпочитане не гаражна),
  2. която прави смислена визуална идентичност на изложбата и сайт за нея.
  3. САБ прави подбор на проекти, които действително илюстрират последните 50 години от развитието на българската архитектура. Така има шанс хората (а и архитектите) да си припомнят гениалната експерименталност на вече забравени имена като Никола Николов, Богдан Томалевски, Владимир Роменски, Михаил Соколовски, Иван Татаров, Стефка Георгиева и ред други, а не да гледат изстъпленията на Амфион, Стефан Добрев и куп ведомствени проектанти, които е по-добре да бъдат забравени.

В резултат САБ си изгражда образ на достойна 50-годишна организация.

Последното обсъждане на конкурсните проекти за Централна градска част на София, което ще се проведе днес (понеделник), от 18:00 в Дома на архитектите на ул. Кракра е идеален повод да видите изложбата, а после и да присъствате на дискусия, която ще ви докаже защо вече почти ни е срам да си признаваме, че сме архитекти (и бивши членове на САБ).

3 коментара

WhATA Awards 2014: Победителите

от WhATA, 18.02.2015 | 8 коментара

Петите поред WhATA Awards са вече тук. Извадете прашасалата си колекция от комикси и добавете още един към тях. Започваме.

Бележка на журито: EASA печели безапелационно, защото показа нагледно как (архитектурното) образование може да е практично, непринудено и забавно, а освен това да променя света около себе си поне за малко.

Бележка на журито: Наградихме конкурсa за централния площад в Пловдив, защото показа, че нормалният, честен и международен конкурс може да служи за също толкова добър пиар на една община, колкото и безсмислените инфраструктурни инвестиции и демодираните политически полемики.

Бележка на журито: Хубаво е, когато хората имат отношение към средата, която обитават. Лошо е, когато тази среда им дава повече поводи за протест, отколкото за радост, но все отнякъде трябва да се започне.

Бележка на журито: Малката църква в Несебър не е Лувър, наистина, но заслужава награда, защото в годините на екстатично усвояване на европейски пари за българско културно-историческо наследство показа, че това може да се прави и по правилен начин, след реален анализ и без бутафорни фалшификации (иначе Божидар Димитров е забавен, признаваме си, но само във вестника и далеч от крепостите).

Тази награда не изразява личното мнение на Албена Шкодрова, но се надяваме тя да ни прости и поне малко да се съгласи с нас.

Бележка на журито: Тук почитаемото жури дълго се колеба, но накрая заложи на добрия стар индустриален минимализъм на M-EAT, който така добре стои на големите градове. А в гласуването на публика най-много хора бяха избрали “Не мога да преценя”, в този случай печели вторият.

Бележка на журито: Сега поемете дълбоко въздух и си повтаряйте наум: WhATA не са комунисти, WhATA не са комунисти (така до 100 пъти). Не сме бе, спокойно. Обаче махането на Паметника 1300 години пред НДК наистина ще направи София един по-скучен град. Най-малкото няма да има за какво да спорим. А възстановяването на войнишките плочи където и да било (дори и пред НДК) не може да стане без конкурс, нали ви е ясно?

Бележка на журито: Ядрото в Пловдив ни е много симпатично, но заложихме на зала 272 в Софийския университет (въпреки че е все още недовършена) не заради Ранобудните студенти, а защото искрено вярваме в дълбоката връзка между качествената архитектурна среда и доброто образование.

Бележка на журито: Вярно, много други книги за архитектура излязоха тази година, а и България в Elements присъства само под формата на един панелен балкон и малка снимка на Тодор Живков с Хрушчов. Но за нас това ще остане книгата-явление за 2014.

Ето и пълната класация от гласуването на публиката.

Необходимо уточнение: Имената и образите на хората, които връчват наградите, са използвани без тяхно позволение, но пък с най-добри чувства, дори и да не изглежда така. Молим да не ни се сърдят.

8 коментара

WhATA Awards LIVE. The Afterparty

от WhATA, 12.02.2015 | 3 коментара

И ние сами не си вярваме, но ето че на петата година WhATA Awards излизат на живо. Оставяме зала 1 на НДК за невиртуалните, богатите и известните и ви предупреждаваме, че церемония и статуетки няма да има. Само вино (но достатъчно). И репортаж от приключилото въображаемо награждаване.

Каним:

  • всички гласували за класацията на публиката. Ще ви сместим някъде, а и ще теглим наградите за трима от гласувалите
  • всички неархитекти, които ни четат
  • всички архитекти, които ни четат
  • всички, на които им се говори за архитектура, градски бъгове и нормалности, филми, конкурси, публични пространства и прочее светски теми
  • и всички, на които не им се говори за нищо.

Кога

18 февруари, сряда, от 19:00 часа

Къде

Лаборатория за градски дизайн
Адрес: УАСГ, бул. Христо Смирненски 1 (следвайте ?А знаците)

Събитието във Facebook

Пазете се, обличайте се добре, внимавайте по пистите и до сряда!

3 коментара

"Новият" XIX век на София: за кожата на една столица

от WhATA, 6.02.2015 | 25 коментара

За онези, които чакат WhATA Awards, спокойно. Идват, 18-и февруари е денят. Междувременно обаче се тревожим за София. Ето защо

В една област от няколко години Столична община води неочаквано последователна политика. Оставете метрото, кръстовищата на две нива и фризираните градинки с прясно засети през декември теменужки. Има още нещо, в което общината е (с извинение) бетон. А именно упоритото представяне на София като град на миналото и по-точно град ту от античността, ту от края на XIX, най-много началото на XX век.

Какво му е лошото, ще кажете. Та тогава България е била силна и предприемчива, левът е бил златен, къщите са били красиви, а файтоните романтично са потропвали по павираните улици.

Ами лошо е. Защото така се създават митове, а историческите митове водят до излишни нерви, до национализъм и в крайна сметка до радикални партийни формирования, които е добре да стоят по-далеч от властта. В архитектурата същите тези митове водят до безсилие и посредственост.

Фалшивото историцизиране

Не е нужно градската среда да е хипер-авангардна, нито всички софиянци да харесват модернизма (който у нас е предимно соц). Дори би било странно да го харесват. Но как софиянци да имат разбиране и толерантност към съвременна архитектура, абстрактна скулптура и експериментално изкуство, при положение че през последните 5 години София се напълни с подобни примери:

Лъвов мост се ремонтира така:


Снимка: vijsofia.eu

Пейките и лампите в реновирани площади и градинки се подменят предимно с такива:


Снимки: vijsofia.eu

Столична община прави (или толерира) нови паметници, които изглеждат така:


Паметникът на цар Самуил, който ще бъде готов есента. Скулптор: Александър Хайтов


Паметникът на Георги Mарков, финансиран от частна фондация. Скулптор: Данко Данков. Снимка: Павлин Даскалов

Столична община обновява емблематични софийски улици по подобен начин:


Булевард Витоша. Снимка: vijsofia.eu

Столична община социализира културно-историческото наследство с такъв детайл:


Гробницата на Свети Хонорий. Обърнете внимание на парапета, на наивните рисувани фризове, на конструкцията и “прикритите” кабели

Столична община възстановява паметни плочи (в стил руски олигарх се възхищава на Скопие) на мястото на паметник от модернизма:


Проект за възстановяване на паметните плочи на I и VI пехотни полкове на мястото на паметника 1300 години България пред НДК

Най-сигурният начин един град да спре да се развива архитектурно е да стои втренчен в миналото си. Особено когато този град не е Петра или Каркасон, а многоликата и интересна столица на малка европейска държава. (Или поне столица, претендираща да бъде многолика и интересна).

Защо това е лошо за всички софиянци

В София експерименти не се правят. Градската среда е уютно затихнала в сигурното безвремие на фалшивия историцизъм, където от време на време избухва някое и друго корупционно скандалче или се появява нещо толкова шокиращо грозно като фонтана на Витошка, че просто няма как да бъде подминато.

Огледайте се. Има ли някой нов елемент на градската среда, който напоследък да ви е развълнувал, зарадвал, провокирал или накарал да се замислите? Както например обичат да правят по улиците на Берлин, Копенхаген, Малмьо, … (впишете име на европейски град по желание)? Някоя пейка, спирка на градския транспорт, подлез, метростанция? Някоя лампа, странна настилка, интересна табела, красив шрифт? Не? Е, и нас така.

Това не прави ли София в най-добрия случай просто един скучен град?


Мемориал на евреите, убити през Втората световна война, Берлин. Снимка: Rick Steves


Мемориал на книгите, изгорени от Хитлер в Берлин. Ако не е ясно от снимката, паметникът е “стая” с празни бели лавици под площада. Може да се гледа само отгоре. Снимка: Almle Griffiths


Мемориал на политиците, убити от Хитлер, Берлин. Снимка: Rick Steves


Трамплини, вградени в нов тротоар, Копенхаген. Снимка: Цветана Кирпичева


Червеният площад, Копенхаген. Снимка: Iwan Baan


Паметник на 19 от най-известните шведски актьори, Малмьо. Снимка: Цветана Кирпичева

Какъв е изходът

Е, конкурси, разбира се. Честни, популярни и дори международни конкурси и за най-малкото нещо. И визионери на ръководни длъжности, които имат смелостта да приемат необичайни решения и да ги изведат докрай дори с риск да не бъдат преизбрани за следващия мандат. Така градовете ни ще имат бъдеще, а животът ни ще бъде далеч по-интересен.

25 коментара

WhATA Awards 2014: Номинациите

от WhATA, 22.12.2014 | 10 коментара

Гласуването приключи.
Очаквайте връчването на наградите на 18 февруари.

За пета поредна година (кога станаха) ето ги отново номинациите за годишните награди на WhATA. Пак събрахме всички по-значими архитектурни събития, тенденции, сгради и провали на 2014 с надеждата, че архитектурната посредственост възпитава също толкова успешно, колкото и изключителната архитектура. Зависи с какви очи я гледаме.

И така, настанете се удобно, този текст е за четене. Започваме.

Номинираните са:

Архитектурно събитие на годината

ЕАSA във Велико Търново


Снимка: EASA Bulgaria

Представете си членовете на сдружение Трансформатори, умножени по 25, с малко повече бради, развлечени тениски, говорещи си на английски и с няколко години по-млади. Това е EASA.

Сега сериозно. България рядко е домакин на значими световни архитектурни (и неархитектурни) инициативи, но това лято Световната асамблея на студентите по архитектура EASA събра за 2 седмици във Велико Търново около 500 студенти от цяла Европа. За лекции, изложби, изследвания, работилници. Най-вече работилници — или собственоръчно осъществяване на проекти в градската среда, които след това остават. На студентите били предоставени 75 м3 дървен материал, 26 м3 бетон, над 3 тона желязо, както и темата Symбиоза. И така Велико Търново се сдоби със съвсем истински беседки, къщичка за лодки, дървен плаж, пейки.

Събитието беше отлично организирано, изключително активно в социалните мрежи и се вписа идеално в града-домакин. Или да обобщим, EASA е супер, защото дава на студентите това, което по традиция липсва на българското архитектурно образование — практически умения и международна среда. Това лято всичко липсващо можеше да бъде намерено във Велико Търново.

Изложба “Виенският модел. Жилищна среда за 21 век”

Отдавна сме свикнали, че единственото нормално нещо в сградата на Съюза на архитектите на ул. Кракра е ресторантът. Всичко останало — от наивните изложби на тротоара до евтиния нов ламинат в залите — лъха на умилителна неадекватност. През март обаче една пътуваща виенска изложба показа, че и на Кракра 6 може да се случи нормално, интересно и добре разгласено събитие.

Изложбата — с фотографии, чертежи и кратки филми — показа общински жилищни сгради във Виена от началото на 20-ти век до днес (от Адолф Лоос до Куп Химелблау), в които, оказва се, живеят около 60% от виенчани. Акцентът обаче бяха не толкова сградите, а жилищната политика на виенската община и моделът им на обживяване. Преглъщаме евтиното клише архитектурна изложба да се реди на тръби от строително скеле (което за някои е “о, толкова оригинално!”), и отбелязваме едно добро професионално-фокусирано събитие.

Изложба Holidays After the Fall в Червената къща

Миналата година номинирахме книгата Holidays After the Fall, в която тримата автори (Елке Байер, Анке Хагеман и Михаел Зинганел) изследват българските и хърватските морски курорти от времето на соца. През май в Червената къща имаше представяне на книгата, дискусия с авторите и фотографска изложба със стари и нови снимки от въпросните курорти. Съвременните фотографии от България са на Никола Михов. На някои от снимките се посмяхме, на други цъкахме с език “ей, това фоайе е като от филм за Джеймс Бонд”, обсъждахме банските от 60-те, завиждахме на хърватските хотели, оплаквахме колко сме зле сега. Изобщо — емоционална изложба от иначе дълбоко аналитична книга.

Неучастието на България на Венецианското Биенале

Нека си признаем — искахме да вкараме в класацията и венецианското биенале, тъй като за нас то е архитектурното събитие на годината. Но, уви, класацията ни е за български събития. Затова въздъхнахме и не номинирахме биеналето, а поредното неучастие на България в него.

Кураторът Рем Кулхас успя да преобърне досегашната представа, че тези събития са сбор от арт инсталации, правени от архитекти, и да насочи биеналето в една забавна историчност. Тази година всички национални павилиони твърдо спазваха общата тема “Absorbing Modernity 1914-2014”, показвайки (някои сериозно, други хитроумно и самоиронично) историята на модерността в тяхната страна.

Няма защо да се лъжем — участието на България в което и да е биенале би имало спорен успех. Това издание обаче (точно това) беше като че ли точно за България — и като тема, и като формат. Имахме какво да покажем от архитектурата на модерзнима — и от началото на 20-ти век, и от соца. Можехме да бъдем и сериозни, и самоиронични (за второто трябваше малко да се понапънем). Дали чиновниците в Министерството на културата и свързаните съсловни организации четат и разбират нещата, които отхвърлят?

Всъщност България участва. Косвено — в изложбата “Балкони” една от снимките показваше балкон на софийска панелка, а в руския павилион на снимка до Брежнев се усмихваше Тодор Живков.

One Architecture Week (ex-Sofia Architecture Week) за втори път в Пловдив

Миналата година Sofia Architecture Week изненадващо се премести в Пловдив и се прекръсти на One Architecture Week. Тази година нямаше такава изненада, седмицата пак беше в Пловдив (а не, да кажем, във Видин), но затова пък имаше куп нови неща около и в нея:

  • нов директор — Любо Георгиев
  • нова концепция (конкретни действия за промяната на конкретно място — пловдивския квартал Капана)
  • най-много неархитекти сред авторите (това беше част от концепцията на кураторите Don’t DIY — художници, дизайнери, разказвачи и т.н. правят неща по архитектурни теми)
  • най-силните PR инициативи досега (освен традиционните интервюта с кураторите и директора, имаше няколкомесечен подгряващ подкаст с авторите, участия в лайфстайл издания и дори представяне на любимата музика на Любо Георгиев в пловдивско радио)
  • най-неразбираемият манифест, претенциозно наречен “Възможното невъзможно”
  • и… най-запомнящата се идентичност с добре позиращи мишки (мишките сме ги номинирали за личност на годината по-надолу)

ZOOM Studio пускат колекция бижута

Едно от най-апокрифните от популярните български архитектурни студия внезапно реши да излезе от зоната си на комфорт (а именно, правене на смислени частни обекти с прецизен детайл и експериментални материали) и с гръм и трясък се появи из всички списания за отегчени заможни домакини, в блогове и бюлетини за седмичните светски събития. Поводът беше колекцията бижута ZOOM In, вдъхновена от 5 от най-разпознаваемите сгради на студиото: две къщи в София, една в село Локорскo и две фабрики: една в Бусманци и една в Шумен. Бижутата са разработени съвместно с истински бижутер, Полина Димитрова, изглеждат съвременно минималистични и са забавно българско включване в зоната на архитектурни експерименти в продуктовия дизайн, където досега гледахме само столове, яхти и обувки от Заха Хадид.

От друга страна ZOOM Studio май станаха на 10 години през 2014, но (умишлено или не) арогантно отбелязаха годишнината си не с издаване на книга или изложба, а със самоуверената метафора, че сградите им са бижута. Харесваме премерената арогантност.

Първа копка на Walltopia Collider Activity Center

От година и нещо говорим, че конкурсът на Walltopia за катерачески център, е най-успешният БГ конкурс досега — 369 проекта от 63 страни, спазен докрай регламент, избран 1 победител. Е, този декември бе направена първата копка за реализацията на наградения проект и това издигна конкурса до ново ниво — единственият голям международен конкурс у нас с реализация. Изненада ни обаче какво се реализира — сградата е на съвсем друго място (не в Младост 3, за където беше конкурсът, а в София Тех Парк), а техническият проект е малко по-различен (меко казано) от наградения. Walltopia, защо така?

А на нас ни остава да чакаме някой да покрие следващото ниво — голям международен конкурс с реализация, приличаща на 3D-то на победилия проект.

Конкурс на годината

Конкурс Шипка 6

Конкурсът за реконструкция на изложбения център на СБХ на софийската ул. Шипка 6 беше първият голям конкурс през годината. Обявен в средата на януари, той завърши малко преди Великден със сериозната бройка от 83 предадени проекти. Конкурсът беше международен, с културен сайт (който вече не работи, защо така, СБХ?), извади читаво жури и поддържаше необичайно свеж образ като за обявен от …хм… твърде зрял браншови творчески съюз (но пък с енергичен млад председател).

Проектите бяха в по-голямата си част български и показаха болезненото желание на нашите архитекти да проектират съвременно изложбено пространство. Желание толкова голямо, че бяха склонни да се състезават за ремонт (де факто) на Шипка 6, въпреки лошо написаното, рестриктивно задание (което се опитваше да легитимира всички отдадени под наем площи и помещения на сградата), и с ясното съзнание, че институцията СБХ няма никакъв финансов ресурс да осъществи проекта-победител.

Всъщност всичко е съвсем разбираемо, след като си спомним, че на българските архитекти им бе отнет шансът да участват в конкурс за проектирането на Музея на съвременно изкуство (т.нар. САМСИ), Музея на социалистическото изкуство и ред други. А какви конкурси можеха да бъдат това…

Сега по същество. Конкурсът за Шипка 6 завърши с три премирани проекта, които представят трите подхода към основния (очевидно) проблем, а именно соц фасадата на сградата. Имаме пълна промяна на фасадата при William Matheus Associates, изцяло запазване на фасадата в проекта на ZOOM Studio и запазване с малки промени на Симеон Стоилов и колектив.

Чуваме, че СБХ все пак търсели пари да изпълнят един от трите проекта. Дано намерят.

Площад Централен, Пловдив

Конкурсът за Площад Централен в Пловдив беляза повратната точка, в която една българска община (най-накрая) осъзна, че честните, отворени и популярни архитектурни конкурси са отличен PR. Особено когато се състезаваш за Европейска столица на културата 2019.

Конкурсът беше обявен през пролетта, събра 125 проекта от 41 страни, а в края на юни международното жури избра трима финалисти: от Португалия, Италия и Германия. След цяло лято обществени дебати, заседания на експертни комисии и общински съвети, обществено гласуване, изложби по улиците на Пловдив и YouTube обяснителни клипове на трите проекта-финалисти, в крайна сметка за победители бяха обявени португалците от FORA.

За този конкурс сме писали (и направили) достатъчно. Но все още се озъртаме притеснено дали черна корупционна котка няма да му мине път и накрая да се осъществи половинчат проект, с участието на корумпирани български архитекти и строителни компании, с лош дизайн и пейки от Бриколаж. Всъщност това е само защото сме черногледи балканци. Иначе вярваме, че община Пловдив осъзнава каква голяма отговорност е поела, харесва си победителя и надали ще си жертва доброто име с номера тип Метростанция 20.

Конкурс Паметник 1300 години България пред НДК


Снимка: Никола Михов

Този конкурс е в тези номинации не защото е добър (той е обратното на добър), а защото можеше веднъж завинаги да разреши (за предпочитане по някакъв хитър начин) един напълно излишен дългогодишен конфликт в центъра на София. Именно затова се самоцензурирахме цяла година с надеждата, че нещо хубаво все пак ще се случи в градинката пред НДК. Уви.

Конкурсът събра 11 посредствени проекта, а провалът му оправда всякакви ревизионистки предложения, които, признайте, изглеждат абсурдно, особено визуализирани от ведомствените архитекти на Столична община.

Архитектурна тенденция на годината

Фестивали окупират индустриални пространства


Снимка: Zona Cultura Fest

2014 беше пиковата година в надпреварата между Варна, Велико Търново, София и Пловдив кой ще бъде определен за българския град Европейска столица на културата 2019. Дългосрочните ползи от това състезание тепърва чакаме с нетърпение да видим, но една краткосрочна полза си струва да бъде отбелязана: превръщането на индустриалните и изобщо западнали зони на някои от градовете-кандидати във временни пространства за култура.

Вярно, подобна практика отдавна съществува в по-добрите градове по света и вярно, явлението беше по-скоро резултат от конкуренция и надиграване между градовете-съперници, отколкото осъзната нужда (струва ли си да напомним отново за похабената Захарна фабрика?). Но все пак събитията в пловдивския квартал Капана, организирани от фестивалите на ЕДНО, софийската Зона Култура, оформила се между Сточна и Централна гара (домакин на ZONA CULTURA fest от юни), че даже и превръщането на цяло Велико Търново в работилница за експерименти на 400 студенти по архитектура от цял свят (в рамките на EASA 2014 Symбиоза) носят онзи хубав дух на съвременна градска нормалност, който искаме все по-често да срещаме и у нас.

Архитекти се занимават все повече с продуктов дизайн

Чистите професии отдавна са отживелица. Размиването на границите, особено в т.нар. творчески професии, е особеност на нашето време, която Корбюзие надали би одобрил, но която понякога води до интересни резултати.

Тази година българските архитектите се пробваха на няколко пъти в продуктовия дизайн, при това съвсем успешно, за което заслужават аплодисменти и силно дружеско ура. Няма защо да крием, България има твърде объркана и често нещастна връзка с продуктовия дизайн, а катастрофалните последици от това са навсякъде около нас. Но изключения има.


Снимка: Halfbike

Мартин Ангелов, който упорито дълбае в сай-фай бъдещето на градското колоездене с неговата Kolelinia, намери другари и извади Halfbike, лека триколка с минималистичен дизайн, която да направи живота на градските велосипедисти по-лек и удобен.


Снимка: Sharka Tiles

Хората зад Sharka Tiles събраха архитекти и дизайнери, които най-после да направят хубава колекция (в случая от керамични плочки), вдъхновена от български етнографски мотиви, но напълно адекватна на съвремието ни и без грам мухлясало етно.


Снимка: Praktrik

Петър Захаринов продължава да измисля забавни мебели-пъзели за своята марка Praktrik, а ние се радваме на хора като Адриана Андреева, която успя да събере и илюстрира тази тенденция толкова добре в изложбата Партида 4

Фондации инвестират сериозни пари в нова архитектура и ремонти

И по-точно една фондация. Ако погледнете различните номинации за сграда на годината напоследък или пък следите PR изявите на общински кметове, ще срещнете името на фондация Америка за България под някои от по-смислените инвестиции в културни и образователни строителни начинания у нас. Малката Базилика в Пловдив, новият детски музей Музейко, множеството ремонти и модернизации на учебни зали в училища из цялата страна са все дело на инициативната и по презокеански проактивна фондация.


Снимки: Сграда на годината 2014

Едно само ни липса, за да кажем чистосърдечно браво: постоянно и последователно качество на архитектурния продукт. Залите в Софийския университет може и да стават добре, но защо този смешен наивизъм в основното училище в Бургас и какви са тези абсурдни мебели в гимназиите в Плевен и Търговище? И няма ли да е чудесен пример, ако активната, пазарно ориентирана фондация организира умишлено шумни и популярни конкурси за всяка своя строителна инвестиция (или поне за по-значимите)?

Граждани простестират за по-добра градска среда


Протест във Видин срещу реконструкция на автогарата. Снимка: Радио Видин

Вероятно се шири мнението, че архитектите са една малка група надути хора, които взимат скъпо и винаги се оплакват — от новата Витошка, от поредния провален конкурс, от плочките в метрото, от клиентите без вкус, от Петър Диков. Самият Петър Диков повтаря, че новата Витошка и Попа може и да не се приемат от тази малка група, но мнозинството си ги харесва. Бяхме се примирили с това.

Но от 2 години (да, това е по-дълга тенденция) забелязваме, че все повече хора, които може би нямат нищо общо с архитектурата, протестират срещу безумия в градската среда:

Сигурно има и много индивидуални жалби до общините, за които не знаем.

Някои от тези протести са насочени срещу икономическите игри зад въпросните ремонти, но други са чисто естетически. Не се наемаме да кажем, че това е изцяло положителна тенденция (все пак има въпроси, по които е необходимо експертно мнение и познания), но е хубаво, че гражданското общество става чувствително не само към политиката и хляба си, а и към някакви по-абстрактни ценности като морал и градска среда.

Сграда на годината

Тази година имаме много събития и малко сгради. Архитектурата може последна да реагира на финансови проблеми, политическа нестабилност и банкови фалити, но когато го направи (година или две по-късно) няма как да не забележите. Резултатът е, че през 2013 и 2014 българските градове бяха заети да се състезават за европейска столица на културата (оттук множеството събития и бъгове), а българският бизнес чакаше в ступор и не строеше. Значимите проекти бяха започнати много по-рано и тази година просто бяха завършени. Това е положението.

Sofia Ring Mall


Снимка: Сграда на годината 2014

Ако не в друго, в строителството на молове България бележи постоянен прогрес: и като бройка, и (не вярвахме, че ще го кажем) като качество. Новият мол до ИКЕА Sofia Ring Mall надгражда с добре балансирани фасади (западната и северната са без забележки), хубави материали, добър ландшафт и интериорни хрумки като затревени хълмове и дървени платформи. Разбира се, винаги може и още. Дървовидната конструкция, която очевидно е акцентът от юг, изглежда самоцелна, а покривът можеше да е доста по-логичен. Но като цяло добра работа.


Архитекти на сградата са Студио Скица и Л35. Снимка: Сграда на годината 2014

Българският Лувър


Снимка: Асен Емилов

Българският Лувър или т.нар. Национален музеен комплекс е сграда с късмет. Вече може да с епохвали с успешно завършен първи етап след конкурс, проведен преди пет години, случила е на читав архитект, че и патронът й, Вежди Рашидов, пак е министър на културата. И въпреки че не одобряваме идеята за “български Лувър” (то и името не одобряваме, ако трябва да сме пунктуални), трябва да признаем, че архитект Янко Апостолов и екипът му са свършили отлична работа. Сградата е добре проектирана, прецизно изпълнена, правилно осветена и културно свързана с околните сгради. Единственият й проблем е, че е празна. Още по-зле, няма никаква концепция с какво да бъде напълнена. Но това не е проблем на архитектите, а на поръчителя.

Реконструкция на църквата “Св. Парашкева” в Несебър


Снимка: Евгени Динев

След магистралите и стадионите, старите крепости и античните руини се оказаха най-любимият начин за усвояване на еврофондове от българските общини. Така наречената по научному “социализация на културно-историческото наследство” и желанието за “развиване на културно-историческия туризъм” у нас доведе до бутафорни реконструкции по-подходящи за декор на продължение на “Хан Аспарух” в Киностудия Бояна, отколкото за уважаващ себе си европейски град.

Църквата “Света Парашкева” в Несебър, обаче, е едно приятно изключение. Проектирана от млад колектив от ICOMOS България, тя е възстановена с голямо уважение към оригинала, но с ясното съзнание за времето, в което живеем. Новите материали (ръждясала ламарина отвън, бял полупрозрачен таван вътре) правят културен контраст със запазените стени на средновековната църква. Особено ни хареса фината игра с перфорацията на ламарината, която сдържано намига към прословутия opus mixtum (редуване на камъни и тухли) в оригиналната зидария.

Ако можеше и без наивните керемиди на покрива… Но това другия път. Чакаме с интерес новите реставрации на тези прoeктанти.

Къща в Търговище


Снимка: Асен Емилов

I/O Architects са майстори на поетичната архитектура, тясно свързана с контекста и “душата” на възложителя. Тази къща е съвременна класика: монолитен обем, безапелационно поставен в заобикалящата го среда, със смело функционално решение (дълга къща-стълба) и сдържан детайл. На всичкото отгоре в Търговище.

Особено сме щастливи, когато добрата архитектура излезе извън София, а най-щастливи ще бъдем, когато добрата българска архитектура излезе извън България.

Ресторант/бар на годината

Щастливото прасе


Снимка: Велко Ангелов

“Щастливото прасе” е новият ресторант на вечно експериментиращия готвач Джун Йошида, познат ни от Брасери и от множество интервюта в лайфстайл списания (ако не сте го виждали — плези се от корицата на последния Бакхус).

Ресторантът прилича на временна постройка и в него няма да намерите дежурните винтидж/провансалски/средиземноморски елементи, с които изобилства софийският ресторантски пейзаж напоследък. И все пак интериорът му има характер — с бялата метална конструкция, тротоарните плочки, плотовете от светло дърво и тъмната стена с линеарни рисунки. Масите са малко (и малки), менюто е кратко и се сменя сезонно, а концепцията му е проста: традиционни български (а напоследък комерсиални) ястия, приготвени по нетрадиционнен начин. Има и авторски коктейли, забъркани с екстракти от характерни балкански продукти и подправки.

Номинираме “Щастливото прасе” заради веселото съчетание на непретенциозен интериор и претенциозна кухня. И заради името, разбира се.

Бар Rose


Снимка: Rose Sofia

Бар Rose обитава партера на разкошно старинно учреждение (не можахме да намерим по-точна и хубава дума) на ул. Иван Вазов и с уважение се възползва от богатите дадености на сградата. Затова го и номинираме.

Впечатляващи са високите арковидни прозорци, запазената оригинална дограма, старите гипсови корнизи, огромните тежки врати, убедително реставрираните (леко театрални) брави и изобщо — съхранената атмосфера на софийски декаданс. Историчността е олекотена с розоподобни абажури и фриволни тапети на рози. За тапетите така и не стигнахме до консенсус дали са сложени с ирония към епохата (аналогия с огромен будоар), или са просто неовладян кич. Малко странно ни се стори и че тоалетната е на горен етаж, а барманът пълзи, за да излезе иззад бара. Но пък харесахме високите маси, повечето само за двама, и чудесното обслужване (барът всъщност е и ресторант).

И докато насред кръговото на Лъвов мост си измислят бутафорна историческа идентичност, бар Rose показва как да се възползваш от истинската.

M-EAT


Снимки: Lubov Satchkova, Anna Ivanova

M-EAT не е точно ресторант. Но намери място в тази класация, защото предлага сандвичи и бургери с месо в добре направен съвременен индустриален интериор. Tака и не разбрахме кога луксозните бургери станаха тотален световен хит, но ето на, вече второ заведение с добър дизайн и подобен асортимент се появява в София (предишното беше Bооm!Burger), за останалата Европа да не говорим.

M-EAT си заслужава отбелязване заради сините плочки, постера със София, миксът от стари и метални столове (който, вярно, вече се поизтърка, но пък един от металните столове така ни напомня за онази сцена от Казино Роял…), а и заради сдържаните материали като цяло. Сурово, минималистично и много градско, точно като за съвременна “месарница” в сърцето на любимата ни столица.

Chef’s в кв. Лозенец

Допреди година ресторант Chef’s беше вкусната следобно-неделна дестинация край село Пасарел (на 30 км от София). Той беше и първият ресторант собственост на професионални готвачи (с опит в Европа и Шератон), които правят всичко — готвят, сервират, говорят си приятелски с клиентите. Кухнята беше висока, менюто — сезонно.

Тази година обаче Chef’s се премести в София. На партера на нова жилищна сграда в Лозенец. Интериорът се качи с няколко класи — няма ги вече оранжевите и червени стени от предишния ресторант, няма ги и мебелите с цвят венге. Сега преобладава бялото, с акценти от светло дърво, видим бетон и малко шарени романтични плочки. Трябва отбележим добре обмислените детайли и няколкото хитри хрумки (но така и не разбрахме защо едната стена е с патерн от огромен градоустройствен план, защо има нужда от афоризми върху белите плоскости и от телевизор).

Няма го вече спокойният планински пейзаж, но надяваме се храната да остане същата.

Градски бъг на годината

Новото кръстовище на Лъвов мост – реализацията

Миналата година наградата ни за бъг спечели проектът за Лъвов мост. Сега номинираме реализацията му, защото проблемите, които тя създаде, се оказаха доста по-големи от това, което предвещаваше проекта.

“Няма повече да минавам през кръговото на Лъвов мост, щях да се блъсна заради светофара”, каза един приятел преди седмица. След няколко дни друг познат разказа, че щял да катастрофира там по същия начин. И двамата са архитекти, но едва ли проблемът е само браншови. Просто комбинацията къргово движение плюс светофар е източник на всевъзможни конфликти, да не говорим че е концептуално противоречива.

Стилистичната манджа също е забележителна. Преобладава евтината бутафория на 19-и век (наистина ли някой още вярва, че това е духът на София?), на места е избил лъскав гербаджийски гранитогрес, плюс 3 вида парапет и пътна мантинела, плочки в ортогонален растер стил Витошка, лехи от композирани цветя и няколко антични руини за мултикултурен цвят. Богата работа.

Искаме тонколона, от която да се носи ранно-деветдесетарското парче на Иван Балсамаджиев “Четир’ лъва са на моста”, за да вкара малко предгаров реализъм в цялата тая романтика.

Столична община маха паметника пред НДК и възстановява войнишките плочи


Снимка: Никола Михов

Преди 2 месеца в медиите изтече проект за възстановяване на войнишките плочи пред НДК на мястото на паметника 1300 години България, който повечето софиянци твърдят, че мразят. Някои се зарадваха, че ще се сбъдне детската им мечта пеметникът да бъде съборен и не обърнаха внимание колко безумен е проектът за плочите. След това се оказа, че общината няма да събаря паметника, а ще го премести в Южния парк, а преди няколко дни излезе уж финалното решение, че ще го събаря, а скулптурните фигури ще премести в музея на София.


Проектът за възстановяване на войнишките плочи

Уважаема община, с популизъм не се оправя градска среда (тя не е като магистралите).

Войнишките плочи са били на това място, когато там не е имало НДК, парк и площад. Те са били в друг контекст, районът е бил казармен, средата е била различна. През 1981 е изграден целият ансамбъл НДК-парк-площад-паметник (добър или лош), така че всеки елемент в него е съобразен с другите. Е как очаквате, че като махнете елемент, проектиран специално за този ансамбъл (паметникът) и сложите чужд елемент в съвсем различен мащаб, пропорции и стил (плочите) с единственото оправдание, че е бил там преди, ще се получи нещо хубаво? Все едно да съборите зала Фестивална, за да възстановите плевня от времето, когато там е било село Слатина.

Сега ще се повторим, да, но нашето мнение не се е променило изобщо от 2012, когато се появиха първите слухове, че паметникът пред НДК може да бъде разрушен.

Не можем да разберем как е възможно един паметник, пък бил той и от соца, да предизвиква толкова любов и омраза в София. А опитите на общината да решава проблемите на паметника на парче и да се хареса на обществото (ако може на целокупното), както и тоталната липса на поддръжка са основната причина това място да има такава незавидна съдба досега.

И накрая ще цитираме статия на Павел Попов от в. Култура: “Бетонът може да се полира, ръждата да се почисти, стоманата да се боядиса, бронзовите фигури да се закрепят здраво, трапът да се огради прозрачно и така с минимална поддръжка паметникът ще изкара още 1300 години и ще дразни поколенията, т.е. – ще ги вълнува. Нима не това е предназначението на паметниците?”

Реновираният Женски пазар

Отдавна искаме да го кажем, но проблемът на Женския пазар не е и никога не е бил архитектурен. Архитектурата не е панацея, която да лекува социални, икономически и хигиенни проблеми без разлика къде и кога са се появили. Архитектурата не е парадна дреха, която се замята и прикрива липсата на поддръжка и десетилетната общинска безотговорност. Но именно архитектурата се превърна в любимото оръжие на българските общини (и Столична община в частност) да решават дълбоки градски проблеми с козметични повърхностни ремонти.

Ето защо номинираме реновираният Женски пазар за бъг на 2014. И не, няма да анализираме архитектурата, няма да пишем за цвета на плочките, нито за абсурдната функционална програма на павилионите. Просто ни е яд, че сталинисткият стил в работата на Столична община (тип “няма човек, няма проблем”) ни лиши от още едно колоритно място в София.

Паметникът на Георги Марков на пл. Журналист


Паметникът на скулптура Данко Данков, финансиран от частна фондация. Снимка: Павлин Даскалов

На 10 ноември в градинката на пл. Журналист с официални почести и 3-ма президенти (настоящият и 2-ма бивши) бе открит паметникът на писателя-дисидент Георги Марков.

Дълго се смяхме на полушеговитото изказване на един колега, че не може човек да е изобразен на паметник с пуловер, ръка в джоба и зареян поглед, все едно позира за лайфстайл списание. Разбира се, че може — може и гол да е, и по бански или по анцуг, стига цялостната композиция да не противоречи на това. Тук обаче черният лъскъв постамент (в стил цветарник от фоайе на кофти бизнес сграда) разваля всичко — създава една скована, мухлясала официозност и влиза в противоречие с образа на небрежарския бохем върху него. Да не говорим за патетичния цитат, изсечен в постамента.

В социалните мрежи, след откриването, започна да се разпространява един много по-адекватен вариант на друг скулптор, Спартак Дерменджиев — вместо да е на постамент над хората, фигурата е на земята, наравно с всички, облегната на елеткрически стълб в средата на градинката. Този вариант обаче никога не е бил обсъждан. Явно липсата на конкурси не е проблем само в архитектурата.


Вариантът на Спартак Дерменджиев

Друг е въпросът дали изобщо трябва да се правят паметници днес. Защото твърдо вярваме, че те са отживяло средство за съхраняване на памет.

Кампания “Емблематичните сгради на България”

Захаросаната инициатива Емблематичните сгради на България е едно от най-опасните неща, които се случиха на българската архитектура през изминалата година. Да, да, изобщо не преувеличаваме. Един хубав сайт, сериозна рекламна кампания и ред модерни хрумки като мобилни приложения и 3D анимации на номинираните сгради призовават хората да гласуват за “значимите реновирани или реставрирани през последните години обекти, неизменна част от културно-историческото наследство на България”.


Снимка: Емблематичните сгради

Обаче хората май гласуваха по-скоро за сградите като такива, отколкото за реновирания им вид. Защото не можем да повярваме, че русенци харесват бялата пластмасова дограма, която се подава иззад каменните фигури по пищната фасада на Доходното здание (което спечели “надпреварата”). Или че габровци одобряват постмодерния кич, украсил Априловската гимназия. Фактът, че в селекцията има една-две читави сгради, не променя факта, че общото впечатление е за добре опакована и шумно крещяща посредственост. А такава посредственост е най-опасна.

ЗОП

В последните години законът за обществените поръчки (ЗОП) е мантра в устата на всеки общинар. И така трябва да бъде — всеки проект, за който се харчат общински (европейски) пари, трябва да се поръчва с честна и открита процедура.
Ние ЗОП не познаваме добре, но резултатите от процедурите по ЗОП не ни харесват.

В конкурсите, обявени по ЗОП, има малко участници. Може да се дължи на количеството декларации, които трябва да се попълнят, на това, че в повечето случаи документи и проекти не могат да се изпращат онлайн, на възможността да се поставят условия участниците да имат определен опит или оборот. Ще кажете, че това последното не е лошо, но според нас когато обявяваш конкурс за идеен проект по-важно е да събереш много идеи, а не да провериш кой архитект е строил най-много през бума.

Архитектурните конкурси, обявени по ЗОП, имат посредствени резултати. И ние веднага се питаме кой пише заданието и кой журира? Заданието се пише от администраторите в общините. Те задължително участват и в журито, добавяме представители на КАБ и САБ, юриста на общината и сме готови. Архитектите познават ли тези хора, имат ли им доверие да оценяват проектите им? По-скоро не.
Оценяването (според ЗОП) трябва да се извършва по точкова система, която, отдавна е доказано, води до това най-безличният проект, този, който не дразни никого, да спечели. Архитектурата не е ябълки и круши, тя е субективно занимание. А истината за проектите се ражда само в спора между членовете на журито.

За обществени поръчки правила трябва да има. Но дали едни и същи правила да се използват за избор на идеен архитектурен проект за центъра на града и за избор на доставчика на плочките, не сме толкова сигурни.

Нормалност на годината

Ядрото в Пловдив


Снимка: Яна Лозева

Ядрото е кодовото име на една от реалните намеси в градската среда, които отличиха тазгодишната One Architecture Week от предходните й издания. С помощта на 200 кг сено, малко чужди архитекти и няколко ентусиазирани студенти-доброволци едно парче земя, заделено за паркинг в Капана, стана (за кратко, за съжаление) активна и необичайна част от живота на град Пловдив.

Надяваме се подобни намеси да станат нормална практика не само в Столицата на културата 2019, но и във всички български градове. Които имат нужда от постоянни предизвикателства и промени.

Новата зала 272 в Софийския университет

Да, 272 е онази, най-голямата аудитория в Софийския унвиерситет, окупирана от Ранобудните студенти през есента на 2013 година. През зимата на 2014 Юридическият факултет започна мащабен ремонт на залата с помощта на Фондация Америка за България. В началото се притеснихме. Такива ремонти трябва да се правят изключително отговорно, с мисълта за всички хора, които минат през тази зала и освен от учебниците ще се учат от дизайна й (или от липсата на такъв). Няма да се уморим да повтаряме, че качественото образование и качествената среда за обитаване са двете неща, които пречат България да стане като Швеция (примерно).

Оказа се, че ремонтът е основен, при това културен и с помощта на нормални архитекти, а не с растерен таван от на бай Пешо братовчед му. Номинираме зала 272 за нормалност на годината, защото смятаме, че това е пътят, по който следва да бъдат правени всички промени в средата, в която растат децата ни: от детските градини през университетите, та чак до улиците, по които вървят.

Златната ябълка — анимационна поредица


Илюстрация: The Golden Apple Series

Поредицата за Златната ябълка е неочакван проект, замислен и на път да бъде осъществен от група ентусиазирани млади български аниматори и дизайнери. Приключенията на няколко колоритни герои са вдъхновени от българския фолклор и представени в стил Тримата глупаци и Замръзналото кралство. Целият проект ни доказва, че българските народни приказки и етно мотиви могат да бъдат разказани в забавна история и изобразени по интересен и съвременен начин (който в никакъв, ама в никакъв случай, не е евтино патриотарски).

Какво прави тази анимация в едни архитектурни награди? Ами много са й хубави декорите. Село Кукерово например е хиперболизирана, толкинова версия на Стария Несебър, Търново и Рилския манастир едновременно. Браво

Книга на годината

Elements

Невъзможно беше най-теоретичното, най-голямото, La Grande Биеналето на архитектурата във Венеция тази година да не произведе също толкова голяма и теоретична книга. Под достойнството на куратора му щеше да бъде (а Рем Кулхас обича книгите). Elements обаче не е обичайното досадно томче, което си купуваме по задължение, за да ни напомня за поредното биенале и остава на видно място в библиотеката само заради добрия си графичен дизайн. Не, тази книга си струва.

Да уточним, става въпрос не точно за книга, а за 15 мини книги, които разказват за архитектурата чрез 15-те й основни елемента: покрив, стена, прозорец, стълба, асансьор, тоалетна и т.н. Книгите са обобщение на основната изложба в централния павилион в Жардини и са пълни с примери, исторически справки и снимки. Да представиш архитектурата като сбор от банални строителни елементи вместо като високо емоционално изкуство, да напълниш една цяла зала с тоалетни и клекала, да сложиш в официална книга на биенале порно снимки и да ти се размине… е, това го може само Рем. Тази година той наистина успя да свали архитектурата от пиедестала й.

Тематичен брой за България на холандското списание А10

Колкото и незначителна и елитарна да е аудиторията на холандското списание за нова европейска архитектура А10, фактът, че тази година, за пръв път от съществуването му, на България и българската архитектура беше отделен специален брой, си заслужава отбелязване.

А10 направи: преглед на съвременната бг архитектурна сцена, на фестивалите и акциите, интервюта с 10 от добрите съвременни бг архитекти, 10-те сгради, които определиха бг архитектурата на десетилетието и, разбира се, разказ за соц архитектурата, без която всеки анализ на страната ни е непълен.

Списанията не са книги, знаем, но това за момента е най-пълният анализ на съвременната българска архитектура и затова заслужава номинация.

Личност на годината

Любо Георгиев

Любо Георгиев е номиниран за втори път в тази класация, тотален прецедент. И двата пъти заради енергията и ентусиазма му да докара Архитектурната седмица (One Architecture Week, ex-Sofia Architecture Week) по-близо до хората, отначало като куратор, а отскоро и като директор на събитието.

Тази година, освен че се занимаваше с организирането и популярзирането на събитията от One Architecture Week, той участва активно в организацията на конкурса за пловдивския площад Централен, беше и част от журито, а в края на годината организира още един конкурс — за площада пред Културния дом в Пловдив. Покрай PR-a на архитектурните събития стана и лайфстайл звезда — в Capital Light видяхме какви обувки, чанта и паста за зъби ползва, а в едно предаване на пловдивско радио го поканиха да пусне любимите си парчета.

Мартин Ангелов

Мартин Ангелов е архитект с разностранни интереси. Беше един от четиримата съоснователи на другия български архитектурен блог ProvoCAD (едно време, когато всички започвахме, а хората бъркаха блог с блок), стана част от Трансформатори, после международна звезда с утопичния си велосипеден проект Kolelinia, а през 2014 успя да произведе прототип, да набере финансиране и да пусне в продажба странното градско колело Halfbike, с потенциал за бъдещ Smart на велосипедите.

Номинираме Мартин Ангелов, защото изказва аргументирани и емоционални мнения за градската среда, но най-вече заради успешния старт на нов продукт, който направи.

Мишките на One Architecture Week


Визия: Poststudio, реквизит: Nika Yonika

Голям човек е мишката. Особено когато позира за плакат на архитектурно събитие. Не се сещаме за по-запомняща се идентичност на One Arhitecture Week (и на бг архитектурно събитие изобщо) от тазгодишните мишки по потници и дънкови якета, карирани ризи и престилки, с лопати, стълби и триони (лъмбър сексуални преди лъмбър сексуалността). И все пак мнозина сигурно са се запитали защо точно мишки и какво общо имат с архитектурата. Ето няколко интерпретации, които чухме:

Тази година One Architecture Week се ровеше в пловдивския квартал Капана, който в началото на 20-ти век е бил квартал със занаятчийски дюкяни и складове, след това затворени. Логично е, когато разровиш такива пространства, оттам да изскочат мишки (и да позират като занаятчии пред дюкяните си). Или една по-метафорична трактовка — фестивалът има амбиции, че е експеримент в Капана, така че всички участници могат да минат за опитни мишки, хванати в капан. Но дори и за никоя от тези версии да не се сети човек, визията на мишките е достатъчна, за да събуди любопитство към събитието.

И накрая да завършим с пожелание — тази година мишки, догодина котки, кучета и мечки.

Гласуване на публиката и подаръци

По традиция освен наградите на журито, раздаваме и награди на публиката, които определята вие, гласувайки. Така че, ако искате да се противопоставите на дразнещата субективност на “онези, четиримата от WhATA”, гласувайте.

Наградите остават виртуални въпреки юбилея, но точно заради него тази година даваме и подаръци — трима от гласувалите ще спечелят тематичния брой за България на холандското списание А10 (същият, който е номиниран за книга на годината).

В началото на февруари ще обявим победителите.

Е, това е. Зарихме ви с много текст, но вярваме, че ви предстоят няколко спокойни дни на уютно и топло място. Весели празници.

Гласуването приключи. Очаквайте връчването на наградите в началото на февруари.

10 коментара

Категории