Продължаваме темата за Захарна фабрика. След прегледа на миналите епизоди и реалитито, наред е едно конкретно предложение. Разказахме го в 31 кадъра, с картинки и малко думи. Освен като навързана история, картинките могат да се ползват и поотделно като пропаганда на Захарна фабрика — да се отпечатат на тениски или да се ползват за тапети.

Когато собствеността е частна, е трудно да се действа от емоционални подбуди (освен ако не са емоционалните подбуди на собственика). Захарна фабрика би била спасена, ако в спасението се намери бизнес интерес или ако спасението й се изтъргува. Нормалните неща за капитализма. И така:

1

Захарна фабрика е стара сграда, която се руши от нощни набези с каруци.

2

Някои хора обичат стари сгради, искат да ги възстановяват, пазят и плачат за тях. Те обичат и да си се оплакват взаимно в нещо като Клуб на плачещите за стари сгради (КПСС).

3

Ние не сме от КПСС. Да се плаче за стари сгради е смешно. Нито един паметник не е по-важен от настоящия живот.

Продължава...

Във Факултета (a.k.a. циганската махала на София) попаднах преди няколко дни във връзка с проект за социални жилища (който е по идея на Орлин от urrbbaann и за който ще ви разкажем подробно в следващ пост). Досега не бях ходила там и в началото се държах като класически турист — с навити крачоли на дънките, с фотоапарат в ръка и чанта през рамо. Водеше ни Бисерка, която е оттам и работи много за интеграцията на ромите в куп български и чужди организации.

Къде е гетото

Няма го. Оказа се, че (напук на всички предразсъдъци) Факултета не е гето, а умалено копие на любимата ни София.

Не всички улици са в дупки и кал. Извършен е ремонт на някои от главните. Сменена е и канализацията. Но всичко е донякъде и в момента ремонтите са прекратени. Също като при магистралите.

Планомерните летни ремонти текат с пълна сила и тук. Има топлоизолирани къщи, боядисани в топли цветове, дограмата е сменена с алуминиева, а изборът на декоративни облицовки е много колоритен.

В дворовете на някои къщи са нацъфтели цветя, има даже грижливо окосени ливадки.

Богатите във Факултета живеят в най-високата част, на южен склон, с невероятна гледка към Витоша. Къщите са с високи дувари и охранителни камери.

Дискотеката е яко постмодернизъм. Нова сграда е, но е облицована с класически камъни тип “номенклатурна резиденция”. Може и от такава да са.

И Факултета има гето — т.нар. махала Камборджа (идва от Камбоджа). Населението е много бедно и най-многодетното в целия квартал. Местните казват, че тук живеят основно пришълци — от Лом, Кюстендил, Пазарджик. В Камборджа има кал и коне, подобно на онези, които пасат около крайните блокове на Студентски град.

Много ли беше страшно

Когато почна да се стъмва и Бисерка ни изпращаше към спирката на 72, каза: Ако сега писна, ще излязат поне 7-8 души да помагат.

Действително, през цялото време аз, класическата туристка тип “Како, како, снимай ме, моля те”, не се почувствах нито за миг застрашена. Е, все пак бяхме с човек от махалата, ще кажете.

Но има проучвания, че в гетата по света сигурността е много по-висока, отколкото в безличните панелни квартали примерно. Хората се познават, къщите са много близо, децата играят заедно и винаги са пред погледа на някой роднина или познат. Щото нали знаете приказката: във Факултето ако не си роднина с някого, ще си му сват.

Како, снимай ме

Къща с двор и гледка към Витоша

Ромската махала на София е разположена предвидливо на много хубаво място. И има твърде логична, макар и спонтанна, градоустройствена организация. Всички хора живеят в къщи. Колкото си по-богат, по-голяма ти е къщата. И макар тези къщи да са много нагъсто на места и не всички да са масивни, дворната площ на единица домакинство май е по-голяма, отколкото във високоетажните жилищни комплекси, остатък от здравословното градско планиране на модернизма.

Неслучайно всички опити да бъде сменен жилищния модел на ромската общност от нискоетажен еднофамилно-жилищен във високоетажен комплексен са се проваляли с гръм и трясък (пример: панелните блокове в пловдивската махала Столипиново). Не е лошо този модел да се има предвид и по принцип при проектирането на масови и социални жилища.

Накрая седнахме да пием бира в една дюнерджийница, до факултетската Витошка и местния Интернет клуб. Хората си говореха за политика.

***

Още снимки

За новото Уго в Младост бяхме писали още по време на строежа му. И въпреки... хм... сложното ни отношение към типографските композиции по фасадите, след завършването му не може да не признаем, че е едно от добрите (май най-доброто) попълнения в разнородния младостки пейзаж. И като архитектура, и като интериор, и като място за хранене.

Но в този пост няма да говорим за сградата, а за един малък детайл от дизайна. Толкова малък, че можеш да го пропуснеш, ако не ти се пикае.

“Къде е тоалетната?”, “Ей там”

Често сядам на маса до тоалетната — просто там са най-удобните места. И почти всеки път някой пита сервитьорката къде е тоалетната. Което е нормално, случва се във всички заведения. Сервитьорката му посочва към черно-бялата стена с големи типографски надписи, сред които и надписът W/M. Човекът благодари, запътва се към стената, но... не вижда врата на нея. И на мен ми беше чудно как така, но се случва.

Къде е вратата

И така, нашият човек се оглежда, решава, че не е разбрал и натиска единствената врата, която вижда на съседната стена — това се оказва врата на склад, но тя се отваря само донякъде. Виждал съм това няколко пъти. А други направо се запътват към втория етаж, защото стълбата нагоре е най-близкия отвор до посоченото от сервитьорката място.

Най-любопитен беше случаят, когато един човек явно беше предупреден, че вратата не се намира лесно и опипваше различни части от стената с надеждата някоя да се отвори. Накрах след това един познат да изиграе действията на този човек и го заснех. Ето филмчето:

Но вратата е много хубава!

Ние също се кефим на минимализма. Проблемът е, че нищо не подсказва, че на тази стена има врата. Например дръжка. Дръжката ще развали хубавия дизайн и няма да е вече минимализъм ли? Зависи как е направена.

Има една много известна и забавна книжка на Дон Норман за дизайна и психологията на ежедневните неща. В нея той е отделил цяла глава за вратите, дръжките и за объркването, което предизвикват. Препоръчвам я на всички, които правят интериорен и продуктов дизайн.

W/M=WC?

Добре, ще кажете, но нали си има голям хубав надпис? Има, но едва ли в България някой очаква на тоалетната да пише “W/M”, а дори и да очаква, е много вероятно и да не забележи големите букви, които изглеждат като дизайнерски елемент от стената, а не като информация — такива букви има доста и отвън, и отвътре.

В уебдизайна това се нарича “банерна слепота” — хората толкова са свикнали да не обръщат внимание на банери, че игнорират и всеки друг цветен правоъгълник с големи букви от сайта, който прилича на банер.

A процепа?

Добре, ще продължите, но това, че има процеп, подсказва, че е врата. Ми... и аз си мислех така, докато не видях как реагират хората. И много скоро очаквам на сервитьорките да им писне да обясняват къде да се натисне и да накарат шефа да купи от МЕТРО знаци с пикаещо момченце и момиченце и да развали минималистичния дизайн.

Ето и обещаната порция снимки от Захарна фабрика. Oтпреди 2 дни са.

Докато снимахме, минаха двама охранители. Заговорихме ги. Били там отскоро, наети от БНТ, за да охраняват архива докато го изнесат. Има охрана и през нощта.

Питахме ги има ли още нощни набези с каруци. Казаха че вече не, но една плоча е паднала наскоро.

На пръв поглед няма голяма промяна от миналия месец — дограмата е все така изкъртена, но сградата още е цяла.

После виждаме падналата плоча.

И архива на БНТ.

И някои ленти. Дори на тях да са записани конгреси на БКП, пак е жалко.

На някои места фабрика вече няма.

На други прилича на римски акведукт.

Но има и зони, където оригиналната дограма още стои, а Захарна фабрика все така може да върши работа.

Още снимки от това посещение.

В следващите епизоди очаквайте:

• Една на пръв поглед абсурдна, но всъщност доста реалистична идея как Захарна фабрика може да върши работа
• Статия в списание Abitare
• Още снимки

Сградите икони, точно като марковите дрехи, се забелязват отдалече, създават добър имидж на притежателя и струват скъпо. Доскоро цената нямаше значение, но в разгара на кризата нещата бързо се променят.

Свърши ли ерата на иконичните сгради?

Според сп. DETAIL по-скоро да. На мода е икономически ефективното строителство. Това е и темата на бр. 4 от тази година.

Как изглеждат икономически ефективните сгради?

Като кокошарник, биха казали някои.

Повечето сгради в този брой имат няколко характеристики — проста форма, сглобяема конструкция, ламарина и поликарбонат по фасадите. Целта е да се строи бързо, благодарение на сглобяемата конструкция и да се използват вече използвани материали.

Детски център в Австралия. Сглобен е от използвани товарни контейнери. Материалът, който е изрязан, за да се направят прозорци, е използван за парапет и козирка.

Къща в историческия център на Овал, Португалия. Едната фасада е изцяло от поликарбонат, за да се намалят разходите за строителството.

Колко дълго се използват?

Броят завършва с интересна таблица, в която се сравнява продължителността на живота на различни покривни покрития и тяхната цена.

Битумните керемиди са по-евтини, но могат да се използват 20 години, а традиционните керемиди — 100 години

Ако сградата се използва дълго, а сте сложили материал с по-ниска цена, ще трябва да го сменяте често и ще ви излезе по-скъпо. Да не говорим за разправията по ремонта.

Е да, всички сме чували, че евтиното излиза скъпо.

В статията обаче се засяга и друга гледна точка — защо се строи с материали имащи живот 100 години, ако сградата ще се ползва 20? В крайна сметка тя стои изоставена и рушаща се и става проблем не само на собственика, но и на обществото.

Примери в София колкото искате.

Типично по немски, прост и логичен е изводът на списанието — за да строите икономически ефективно трябва да предвидите точно колко време и за какво ще използвате една сграда. Тогава подбирате правилните материали така, че физическият и икономическият живот да съвпадат.

Добре казано, но малко се съмнявам, че е реалистично. Дългосрочните прогнози обикновено не се сбъдват и това важи от метеорологията до архитектурата. Особено в България.

Поредната порция неща, които ни се сториха интересни напоследък:

Sofia Design Week

Софийската седмица на дизайна си е амбициозно начинание откъдето и да го погледнеш.

Жълтите сигнални ленти, рекламиращи събитието, се появиха отдавна из центъра на града. Даже издържаха конкуренцията с политагитационните материали, заливащи София покрай двойните избори, които трябва да преживеем това лято.

Жълтите сигнални ленти

Градинката пред Галерия Академия

Изложбите са организирани на няколко по-интересни места, в някои от по-дизайнерските мебелни магазини, и в 2-3 галерии, всичко в центъра на града. Това е хубав вариант. Изобщо разпръскването на едно дизайн събитие на няколко места в София е по-печеливша стратегия, отколкото съсредоточаването му в някоя конферентна зала/изложбено пространство (спомнете си Sofia Architecture Week и псевдо елитарния избор на хотел Шератон за място на събитието).

***

High Lane в Ню Йорк вече работи като парк

Photo: Curbed

Бяхме писали за High Lane в Ню Йорк — изоставените релси в Манхатън, които стават парк. Е, в началото на седмицата откриха официално първата фаза на проекта. Хората вече се пекат на пейките, организират сватбите си там и работата сякаш потръгва. След година се очаква да проработи и втората част.

***

Поредният зелен конкурс предизвиква подигравки

Конкурсът за квартал в центъра на Далас Re:Vision Dallas се опитва бодро да докаже, че архитектурата е полезна и креативна по време на криза. Целта е да се дадат идеи за жилищен квартал, който да е еко, енергоефективен, приятелски, технологично осъществим и невиждан досега. Земята е купена, кметът на Далас дава разрешение, проектът е напълно реален.

Победители са Atelier Data & MOOV от Португалия. Слагат зеленина по всички възможни повърхности, стени от слама на северната фасада, осигуряват енергийна независимост с фотоволтаици и вятърни перки.

Победителите бяха традиционно публикувани в блога за архитектурни събития bustler. И пак традиционно бяха яко оплюти от редовните коментатори — аман от еко с бръшлян, пълзящ по стените на сградите; стига вече с тези бодри Фотошоп хора и животни; къде е енергоефективната дизайн иновация в тези самоцелни визуализации; само контейнерите липсват, за да решат световните екологични проблеми от раз, ако видя още един жилищен проект с контейнери, ще повърна и т.н.

Интересни в случая ни станаха не забележките на коментаторите (не че нямаха право), а самият факт, че хората вече не се страхуват да критикуват самоцелен дизайн, който се опитва да печели дивиденти под еко шапка. И се размечтахме как един ден всеки архитектурен проект ще бъде екологичен и енергоефективен по подразбиране, а зелената идея няма да спасява лошата архитектура с оправданието, че има zero carbon footprint примерно.

***

P.S. А, да. И се проведоха избори за Европарламент.

През 2002-ра едва се влизаше

Със Захарна фабрика се захванахме преди близо 7 години по повод един дипломен проект. Когато отидохме да разгледаме сградата и да снимаме, се оказа, че не е възможно да влезем — имаше ограда, строга охрана и кучета. От охраната ни казаха, че може да се влезе само след изричното разрешение на собствениците София Mел.

От УАСГ ни издадоха писмо, обясняващо за какво сме там, шефът на охраната на предприятието ни закара и ни представи на пазача. Все пак влязохме и направихме доста снимки.

Тогава все още сградата изглеждаше прилично, а прозорците с красивата стоманена дограма си бяха на местата

Сградата се използваше активно, ако се съди по спрелите коли

Стените бяха цели

И в интериора нещата не бяха зле

Как да не харесаш такава сграда.

В бума — жилища, а в кризата...

В разгара на бума мислехме, че сградата е страхотна за жилища, дори пуснахме обява за инвеститор. В разгара на кризата мислим, че е подходяща за проекти от обществен интерес. Може и за... музей на съвременното изкуство. С конкурс, разбира се. Абе май става за всичко.

И за да не говорим наизуст, отидохме да я видим пак.

Какво видяхме преди 2 седмици

Вратата зее широко отворена, кучета има, но са улични, а пазачът ни разказа за цигани с каруци, които всяка нощ къртят и изнасят чугунени колони, щурцове и каквото намерят. Каза ни още: Полицаите идват, нещо си шушукат с циганите и си тръгват. Може би собствениците са им разрешили да влизат свободно.

Пак направихме снимки.

Къде са прозорците?

Дупки в стените

Стоманените прозорци и врати са къртени с парчета от стената, за да се извадят щурцовете. Как се пренася такова нещо? И чугунените колони вътре почти ги няма...

И вече се чудим дали скоро ще има сграда.

За да изясним ситуацията: Захарна фабрика е паметник на културата (по закон) и като такъв не може да се събори с цел инвестиционни намерения от собственика. А трябва да се саморазруши или да се реконструира (по-труден вариант).

Какво ще направим

За начало, в духа на риалити форматите, всяка седмица ще публикуваме снимки оттам. Така почти на живо ще можем да проследим как се разрушава Захарна фабрика. А може и камери да се сложат и да се излъчва в интернет. Ще бъде добро шоу: “човек откъртва метална колона, без да му падне плочата на главата.” (Но за камери нямаме нито знания, нито средства — ако някой е навит, да помогне.)

Междувременно ще излезем от ролята на архитекта, при който идва инвеститор с готов парцел и задание и на него му остава само „да го направи красиво”.

Ще се опитаме да покажем, колкото и невероятно да е, че Захарна фабрика върши работа. И е изгодно да я запазим.

Очаквайте продължение...

Това интервю идва тъкмо навреме след постовете за музея за съвременно изкуство в София. Ето как стоят нещата с конкурсите и обществените поръчки в една друга държава, не по-добре уредена от нашата.

Алехандро Пиньол е млад архитект от Колумбия. С какво е известен? Проектирал е обществената библиотека във Виянуева заедно с Карлос Мейса, Джермен Рамирез и Мигел Торес.

Ние попаднахме на библиотеката във Виянуева в Archdaily и писахме за нея в пост, посветен на каменните фасади. Харесаха ни габионите и най-вече честната, евтина и истинска енергоефективност и екологичност на сградата, разположена в беден, размирен район в Колумбия.

Алехандро, на свой ред, попаднал на нашия блог и тъй като не знае български, помоли да му преведем поста, в който става дума за библиотеката. Преведохме го.

Това си беше чудесен шанс за интервю и веднага се възползвахме от възможността. Така налице е второто ни чат интервю (първото беше с Бярке Ингелс от BIG)

Алехандро се оказа наш човек — носи обувки Camper, вярва в социалната роля на архитектурата и харесва енергоефективността. Беше забавно интервю. Благодарим ти, Алехандро!

***

WhATA: Разкажи ни повече за себе си — коя марка кецове харесваш, кой архитект най-много мразиш, кой е най-якият концерт, на който си бил?

Алехандро Пиньол: Харесвам кецовете на Camper, не са евтини, а изглеждат обикновени. Не понасям Заха (Хадид). А José Gonzalez е музикална машина. Няма равен на себе си, а свири на най-обикновена акустична китара.

WhATA: Супер :) И ние инвестираме в Camper редовно.

Алехандро П: Ха-ха

WhATA: Завършил си университета Javeriana в Богота, нали? Как се случи така, че сега живееш в Мадрид?

Алехандро П: Всъщност аз съм наполовина испанец и се възползвах от това. А и брат ми, който е художник, живее в Мадрид и ние искахме да поработим и поживеем заедно за малко. Третата причина беше, че се подготвям за заминаване в UK, но исках да поработя и в Испания преди това. Колкото да опитам водата, така да се каже, а то се оказа, че водата ми е вече до шията...

Когато завърших университета Javeriana, веднага започнах да работя с един приятел. Правехме всичко, което ни попаднеше под ръка — основно интериорен дизайн и реконструкции. Научих много. След това решихме да пробваме късмета си с архитектурни конкурси, заедно с други приятели. За късмет спечелихме първия, на който се явихме (бел. WhATA: библиотеката във Виянуева).

Междувременно ми предложиха почасова работа в университета Javeriana — да преподавам на първокурсници. Беше си работа-мечта. Всичко, което трябваше да върша, беше да им разказвам за ежедневието си на архитект в професионален клас, наречен “Въведение в архитектурата”.

WhATA: Аха... Къде е по-забавно да се прави архитектура — в Колумбия или в европейска страна? Построил ли си нещо в Испания?

Алехандро П: Да, строил съм тук, но нищо от ранга на библиотеката, разбира се. Никой на моята възраст не би могъл да построи нещо такова тук, в Испания, най-вече защото всичко е толкова обвързано и оплетено. А когато спечелихме конкурса в Колумбия, ние дори нямахме собствени компютри...

В Испания се уча на различни неща. Участвам в големи проекти, но те не са мои. Всички мои неща, което съм построил, са дребни — отново предимно магазини и интериори.

Така че за мен Испания се оказа фалшив нов старт. Аз продължавам да работя с колумбийските си приятели и си движа мои собствени проекти (примерно наскоро привърших една къща в Колумбия, на която правех авторски надзор по Skype като говорех директно с клиентите и им давах инструкции по снимките, които те качваха в Picassa). Пътувах и до Ню Йорк за интервю за работа. С ей такива работи се занимавам.

Колумбия е измамна страна, но като изключим това, всичко някакси тече и има шанс да се пробват нови неща. А в това има приключенски дух. Тук, в Испания, може и да има такъв, но моят барут е мокър за момента.

WhATA: В Колумбия няма компютри, но има добра архитектура. На това му се вика “сух барут” :) Поне доколкото четем блогове и гледаме списания... Оставаме с впечатлението, че в Колумбия архитектурата се използва като политическо и социално лекарство. Вашата библиотека във Виянуева например е построена по програма на колумбийското Министерство на културата за изграждане на образователни и културни центрове в райони на политическа нестабилност и сепаратистки боеве. Има ли реална полза от “лечебната” роля на архитектурата?

Алехандро П: Да. Инициативата да се извоюват обратно обществените пространства чрез културни съоръжения, ландшафтна архитектура и образователни проекти се тласка от нуждата да се създаде общо публично пространство. Пространство, което сега е изключително силно засегнато от военните конфликти. Ето защо архитектурата играе тук главна роля и много архитекти са се ангажирали с тази мисия.

Аз мисля, че архитектурата трябва дори да надскочи тази си мисия, да надскочи самия архитект като личност и да протегне ръка към всички обикновени хора, към реалната ситуация, в която е поставен всеки един проект. Не просто да се подхвърлят проекти и да се участва в конкурси с надеждата за победа с помощта на тримерна визуализация. Цялата тази мисия може да бъде успешна, ако хората в архитектурата и всичко, което я съпровожда, рискуват и са по-оптимистични. Няма нищо по-ужасно от страха и от цензурата и с тях трябва да се борим.

WhATA: Може ли архитект да изгради кариера в Колумбия само чрез участие в конкурси? Имате ли проблеми с корупцията при тези конкурси, с лобизъм и т.н.? (Защото тук в България има.)

Алехандро П: Хм, от моя личен опит мога да кажа, че архитектурните конкурси в Колумбия са прозрачни. Официалните институции в страната се опитват много усилено да изградят дизайн демокрация и в резултат се произвежда най-различна архитектура. Колкото до лобитата, разбира се, че откъм кухнята винаги понамирисва, но архитектите нямат нищо общо с това.

Абсолютно е възможно да се изгради кариера на базата на конкурси. Аз лично познавам няколко архитекти, които за 5 години от малки неизвестни фирми стигнаха до корицата на Abitare или привлякоха вниманието на Iwan Baan (бел. WhATA: Един от най-влиятелните архитектурни фотографи в момента. Не само снима сградите на най-добрите, но често и сам открива добрата архитектура по света).

Така че нещата не са толкова заплетени. Винаги има по някоя пролука. Аз дори виждам в безредието възможност, защото, ако се движиш малко по-бързо, би могъл да предусетиш бъркотията и да се фокусираш върху твоята работа.

WhATA: Значи обществените конкурси са допринесли за тази добра колумбийска архитектура, която напоследък обикаля из интернет... Поздравления! Библиотеката във Виянуева е отличен пример и за енергоефективна и екологична архитектура, която е точно на място. Това част от условията в конкурса ли беше или си е ваша идея, резултат от ограничените средства и трудностите в региона?

Алехандро П: Енергоефективността никога не е била част от условията в конкурса и, честно, ние не възнамерявахме да правим сградата “зелена”, а просто “местна”, което автоматично означаваше местни материали и местна работна ръка, както и най-простата възможна сграда за правоъгълния парцел, който имахме.

Преди пет години енергоефективността не беше особено популярна в Колумбия, и сега не е, мисля. Енергоефективността е станала знак за някаква “новаторска” архитектура, докато при библиотеката ние искахме всичко да е възможно най-просто и интуитивно.

Авангардът не е в образите, а в ценностите. А ценностите за обществената архитектура са функционалност и технологичност. Това са и основните идеи при Виянуева и ние смятаме, че полученият образ почти отговаря на ценностите.

WhATA: Какъв е климатът във Виянуева? Как осигурихте топлоизолацията и конструктивната устойчивост? Разкрий ни нещо от кухнята — детайли на стените, системата за отводняване?

Алехандро П: В момента, в който човек стъпи във Виянуева, веднага разбира какви са климатичните особености там. Много е влажно и слънцето удря вертикално. Може да е сухо като в аризонската пустиня и после неочаквано да се излее силен дъжд.

[Пейства снимка:]

Тази снимка е в 5 часа сутринта, по поречието на една от многобройните реки, които извират от Андите и стигат до тази долина на слънцето, в която е разположена Виянуева.

Основната идея в сградата беше да е максимално отворена, проветрива и никога, ама никога да няма директен прозорец, гледащ навън. Заради водата трябваше да направим специален дизайн на покрива и се принудихме да събираме водата в различни зони, така че да разпределяме обилните валежи. В периметъра на сградата направихме естествени дренажи, които вписахме в градината наоколо.

WhATA: Много харесваме снимките от библиотеката, защото показвате не само готовия резултат, но също и целия процес на строителство. Това е и полезно, и честно. Вместо напудрени снимки на една готова сграда, вие ни разказвате цялата истина от кухнята. Как се справихте с местните работници? Забавно ли беше?

Алехандро П: Забавно? Беше си урок за цял живот.

WhATA: :)

Алехандро П: Аз бях на строежа от момента, когато там нямаше нищо, през времената, когато организирахме местни работилници, за да правим габионите и дървената фасада (и двете — наши “изобретения”), до края, когато дръпнах една прочувствена реч.

[Пейства панорамна интериорна снимка на библиотеката:]

Това си беше моят собствен старт в живота и аз мисля, че и сградата, и начина, по който я приемат хората, ни дава повече, отколкото очаквахме.

WhATA: Заслужавате :)

Alejandro P: Мда

WhATA: А, между другото, местните измислиха ли вече прякор на сградата — например “бараката”, “бункера” или нещо подобно?

Алехандро П: Отначало й казваха “затвора”, защото няма ни врати, ни прозорци (поне не на пръв поглед). А и им се струваше разположена погрешно.

Сега не знам как я наричат. Но проверих местната интернет страница и видях, че много събития в града се провеждат в библиотеката: кинопрожекции, лекции, откриване на празнични паради и т.н.

Станала е културно място за срещи, може би защото е библиотека, но главно сигурно заради големия засенчен площад, който се оформи и е популярен архитектурен елемент.

WhATA: Вие сте направили прости, но ефективни детайли и за стените с габиони, и за дървената обшивка. Как се държат тези детайли във времето?

Алехандро П: Много е рано да се каже още, но по каменната фасада вече са плъзнали растения, което я обвързва още повече с околната среда. Дървената фасада е посивяла леко, но това е нормално. Дървото има гаранция за още 20 години, след това ще видим.

WhATA: Сега един жълт въпрос за финал. В България мафиотите обичаха да си правят кичозни къщи в псевдобароков стил. Как изглеждат домовете на колумбийските наркобосове?

Алехандро П: Български

WhATA: Ха-ха. Е, благодарим ти за това интервю и късмет! Надяваме се един ден да се видим и на живо

Алехандро П: Със сигурност. Аз ви благодаря и ще поддържаме връзка.

WhATA: Чао! Приятна петък вечер!

Алехандро П: Вече стана приятна!

***

Няколко дни по-късно Алехандро ни изпрати 135 снимки от строежа, детайлите и интериора на библиотеката.

А ето и интервюто на английски

Съвсем случайно във Facebook попаднахме на съобщение за среща на Меглена Кунева с блогъри, на която те можели да я питат всичко.

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

Тази къща в Бояна се оказа новата резиденция на норвежкото посолство. Това даде отговор на първоначалното ни недоумение какво прави такава сграда сред “достолепните” си съседи. Наскоро е завършена и все още никой не живее в нея.

С какво е различна от всичко наоколо?

• с простата си форма
• със състарената дървена обшивка (използвана повторно или може би участвала в кофража), сякаш напук на стремежа на останалите съседи да изглеждат лъскави и нови
• с голямата конзола
• с П-образния си план
• с вниманието, отделено на плоския покрив (покрит с дърво като фасадата), само защото се вижда от горната улица
• с вниманието, отделено по принцип на детайлите в нея
• с каменната си ограда.

Официалният вход към къщата. Представителните помещения са разположени във внушителна конзола.

Състарената дървена обшивка мени растера си. На места все още изглежда недовършена. Пазачът ни разказа, че норвежците не били доволни от изпълнението.

Къщата, погледната отгоре. Много интересен покрив, напук на всички бг предразсъдъци, че дървото изобщо не е подходящо за външно излагане и е добре да се скрие със стреха, да се отдели от терена поне на 1.20 м, да се лакира, да се използва само на вертикални стени, а най-добре всичко това заедно.

Входът към жилищните помещения. Металните щори са скрити в дървени кутии, направени от материала на обшивката.

П-образният план оформя вътрешен двор.

Представителните помещения откъм вътрешния двор. Тук конзолата вече е на ниво терен.

Оградата е от хубава, семпла каменна зидария, необичайна за нашите ширини. От вътрешната й страна вече са подготвени струни, по които да пълзят растения.

Детайл от покрива.

Лошото е, че съседите са много близо. И постоянно влизат в гледката.

Остава недоумението защо норвежкото посолство, след като строи такава резиденция, участва в спонсорирането на такъв проект като нашенския Музей за съвременно изкуство. Сравнете ги.

***

Находка: Пламен Тодоров. Снимки: Христо и Николай. С любезното съдействие на пазача.

Още снимки

Напоследък се случват странни неща:

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

Тук трябваше да има пост за Международното архитектурно триенале Интерарх ’09, което се откри в неделя в УАСГ. Дори се канехме да туитваме наживо. Обаче... в крайна сметка постът ще е за организацията.

И така, ако искаш да организираш такова събитие по най-лошия възможен начин, следвай долните стъпки:

Какво ти трябва за начало

1. Избираш сравнително популярна марка — може да е поовехтяла, но още да прави впечатление. Международното архитектурно триенале Интерарх, традиционно организирано в УАСГ, върши чудесна работа.

2. Намисляш си няколко популярни архитекти. Популярни, популярни, ама с мярка. Daniel Libeskind, Alvaro Siza, и Dominique Pеrrault стават отвсякъде. Включваш ги в програмата.

3. Избираш си някой и друг по-алтернативен архитект, примерно холандецът Kas Oosterhuis. Да разнообразиш целевата аудитория. Прибавяш и него.

4. Включваш като лектори и всичките си приятели-чужденци, набор 1920-30 година. Те са приятели и на България. Какво като идват за всяко триенале. То нали затова е през три години — студентите се сменят, все някой може да ги е пропуснал.

Как да рекламираш събитието

1. Размесваш добре гореописаните участници в една програма

2. Разпространяваш същата тази програма без да се престараваш особено. Залепяш някой и друг плакат в УАСГ например (в коридора на втория етаж, на таблото зад асансьорите, вдясно, под малките обяви). Билбордове? Популярни вестници и списания? Флаери? Специализирани блогове? Да се оправят бе. Нали си поканил звездите.

3. Хората откриват хитовата програма по незнайно какви канали, кефят се, публикуват я в блогове и сайтове.

4. Ти променяш програмата още няколко пъти. Визитки на участниците няма. Кратко резюме на темите няма. Сайт няма, само файл в Word.

Как да нанесеш финалните организационни щрихи

1. Идва уреченият ден за откриване на събитието. На сцената излизат няколко звезди. Е, не точно тези по програма, ама нищо, нали са звезди. Други от обявените за деня звезди липсват. Тръгват слухове.

2. В 7 вечерта, точно в разгара на тържествения коктейл по откриването, пращаш някого да разлепи листче с новата програма на вратата на залата и на някоя и друга колона из фоайетата на УАСГ. Програмата на листчетата няма нищо общо с тържествено разлепения официален афиш. Нещо повече, важи само за първите два дни. Напрежението расте. Слуховете продължават. Ще идват ли други звезди? Хората се вълнуват, туитват, пращат sms-и.

Входът на залата със старата програма (вдясно, на официалния афиш) и новата (вляво, на сърцераздирателните зелени листчета)

Новата програма

3. На другия ден разлепяш нови листчета, с нова програма. Звездите липсват. Алтернативните архитекти също липсват. Доволните старци завземат сцената. Хората се разотиват. Слуховете спират.

***

От програмата отпаднаха Daniel Libeskind, Paul Andreu, Kas Oosterhuis, Toyo Ito, Jan Hoogstad.

Alvaro Siza и Dominique Perrault говориха в различен ден и час от обявения.

Винаги сме се опитвали да бъдем умерени по еко темата.

От една страна ни е грижа за природата, обичаме да ходим в планините (е, поне някои от нас), обичаме и естествените материали, възобновяемите енергийни източници са ни интересни и наистина смятаме, че т.нар. green architecture е смислена алтернатива.

От друга страна обаче е ужасно дразнещо, когато същата тази еко тема служи за прикритие на безумни строителни намерения (и у нас, и в чужбина), когато с нея се кокетира, защото е много cool, яко и престижно някакси, а най-дразнещо е, че е на път да се превърне в мода, която лишава екологията и енергоефективността от смисъл, а ги използва само като кухи обвивки.

По-долу следва един пример от дразнещите.

Еколодж под връх Перелик

В един от последните броеве на сп. Наш дом попаднахме на емоционална статия от симпатичната авторка Ива Петрони (която наистина обича планините от сърце). Разказваше се за The Bears House (Къщата на мечките) — първият български еколодж, току в подножието на връх Перелик. Стигало се само с джип или моторна шейна (през зимата). Гледката към върховете на Родопите била уникална.

Еколодж, WTF!?

Всъщност Къщата на мечките е направена в стар каменен заслон, където местните имали дългогодишна традиция да си правят събори и чевермета. Сградата няма ток и вода, слуша се само акустичен джаз, а бали със слама служат за изолация от бръснещия вятър зимно време. Менюто е специално, поръчва се предварително и достига 200 евро на човек. Храната е изключително органик.

Притеснителна е изолацията от слама точно в този й вид. Особено в съседство с множеството свещи

Места за спане няма. Предполагам, че след като си изядат органик чевермето, гостите са извозвани я с джип, я с моторна шейна до близките модни дестинации Гела, Широка лъка или Солища. Но... собственикът имал идея. В бъдеще да настанява гостите в термопалатки, където да спят като на експедиция в Хималаите. Смятай!

Собственикът, между другото, е известен смолянски бизнесмен, двигател на проекта Супер Перелик и един от основните акционери в него.

Нататък става още по-пикантно

Къщата на мечките била първият обект, изграден по общия архитектурен код, определен от община Смолян за бъдещия ски и туристически център Перелик. Тя била любимо място за посланици, депутати и бизнесмени, които държат на дискретността. Даже новата светска двойка Соломон Паси и Гергана Грънчарова направили сватбеното си тържество там. Брех!

Само не разбрах защо, ако наистина са еко, тези скъпи гости просто не метнат една раница и не отидат до заслона на Тевното езеро например. Там и на палатка ще спят, и песни ще пеят край лагерния огън, може и акустична китара да има. А на сутринта хазайката ще им направи чудни мекици. Може и по 200 евро на човек да им вземе, ако толкова държат.

От известно време тайно пробваме новата мания на света Twitter. За тези които не знаят, това е сайт, в който пишеш какво правиш (или какво мислиш) в момента — но трябва да е кратко, до 140 символа. Нещо като статусите на Facebook, но по-просто.

Защо на две места?

В Twitter пишем за по-лични неща, отколкото в блога, споделяме линкове, или говорим за постове, върху които работим в момента. Там сме и малко по-политически пристрастни.

Как ще се промени блогът от това?

Почти никак. Само рубриката “От последните 10 дни” (за нещата, които са ни впечатлили напоследък) вече ще е нещо като обобщаване и отсяване на плявата, която бълваме в Twitter.

Twitter е добро упражнение за писане

Оказа се, че да пишеш кратко съвсем не е лесно. Понякога една мисъл се преправя по много пъти, за да се събере в тези 140 символа. Но ограниченията ти действат креативно. И, естествено, не се разбира какво си казал накрая.

И там, както и тук, постваме нередовно. Понякога по веднъж, а често и по няколко пъти на ден.

Ако ви се чете, адресът е: twitter.com/whatassociation.

Поредната каша от неща, които ни впечатлиха напоследък:

Архитектурен офис в гората

Един от най-известните архитектурни фотографи Iwan Baan е открил и заснел този офис на испанските архитекти Selgas Cano. Те са си го проектирали сами, а когато проектираш нещо, което сам ползваш, обикновено резултатът е добър.

Пише, че офисът е в гората, но вероятно е в някой парк. Харесва ни колко е прост — само една дълга тръба, до половината закопана в земята.

***

Кич ли е павилионът на Макао?

Кич е. И кичът винаги ни е бил интересен. Националният павилион на Макао за Експо 2010 в Шанхай ще е уголемено копие на заек-играчка на колелца и спокойно би влязъл в поста ни “Когато сградите приличат на нещо друго“. В Archdaily повечето коментари са пълни с възмущение и погнуса.

Но в случая тоя бутафорен заек ни е симпатичен, защото все пак това е временна сграда и носи в себе си някаква самоирония — обратното на очакваното националният павилион на една държава да е супер представителен и да събужда национална гордост, малката държава Макао е избрала един забавен детски образ.

Недостатъкът обаче е, че може да се види така цялостно само от хеликоптер, от площада долу може и да не се разбере че е заек.

***

Корбюзие бил българин

Попаднах на тв предаване по BBT, в което един архитект — Коста Сандев, развиваше тезата, че Корбюзие е българин и че неговият стил е повлиян от българската възрожденска къща. Според Сандев изгонени от България богомили през средновековието се преселили в Швейцария, в града където е роден Корбюзие. Било много вероятно той да е техен потомък.

През 1911 г. Корбюзие бил дошъл в България и направил скици на възрожденски къщи. Сандев откриваше прилики на планове на известни негови сгради с нашенските къщи.

Мислех си, че са отминали времената, когато се доказваше, че сме най-великата нация, че българин е изобретил компютъра, че Адам и Ева са били българи, че господ е българин. Дори и Корбюзие да е българин, това има ли някакво значение?

Ако все още има хора, които не знаят, миналата седмица приключи конкурсът за нов правителствен център на 4-ти километър, в който бяха поканени да участват 4 световноизвестни архитектурни бюра и 2 български екипа. Спечели французинът Доминик Перо. Резултатите ги има дори в ArchDaily и Bustler.

Досега не бяхме писали за конкурса, защото:

• не са ни интересни участниците. Може да е малко по детски, но не харесваме точно тези стархитекти
• целият конкурс е очевидно лобистки. Но не ни се отваряше дума за правителството, че щеше да стане дълго
• шумът около конкурса ни се струваше досаден и не ни изненадваше достатъчно.

Защо пишем сега? Защото разгледахме изложбите и на официалните участници в Галерията за чуждестранно изкуство, и на участниците в алтернативния конкурс, организиран от КАБ и САБ и имаме някакво мнение.

По принцип не сме против чужди стархитекти да строят в БГ. Напротив, смятаме, че е полезно за имиджа на града. Не сме против да има и вторичен градски център на Цариградско. Обаче изобщо не ни е ясно откъде ще намерят финансиране, особено по време на криза. И тук отново идва реч за правителството и ще стане дълго.

Всъщност разгледахме изложбата най-добронамерено. Ето впечатленията оттам:

Норман Фостър е изненадващо земен

Решението му е постно, но логично обяснено. Той събира всички сгради в периферията — тръгва от идеален кръг, а в средата оставя парк.

Сградите са в периферията, по средата — парк

След това въвежда три “магнита” — EU център, център на познанието и изложбен център, които със своето привличане деформират идеалния кръг. Така прави хоризонталната композиция.

После въвежда слънцето и вятъра и прочие еко и природни стихии, деформира и така прави композицията по вертикала.

И накрая въвежда изследвания за енергоефективност, роза на ветровете за София и т.н. и в крайна сметка прави от модернистичната кутия нещо като сградите в Албена, с нелогични на места форми.

Заха Хадид е добре обясняваща плетачка на дантели

Неочаквано ясно представена идея, с хубави обяснителни схеми, на бял фон, с добър шрифт и добър информационен дизайн на таблата. Това много ни изненада, между другото — приятно. От Заха Хадид очаквахме сложни визуализации на черен фон.

Тя, обратно на Фостър, събира всичко в центъра, а оставя максимално зелено в периферията. В центъра прави всички сгради като една скулптурна композиция — красивка една такава.

А от зеленото наоколо прави ландшафтен патерн — като дантела, като дамаска за хубава пола или диван. Много красиво, наистина.

Но... самоцелно, егоистично. Както Ицо каза, само тя може да си изпроектира после всички сгради от това решение. Както Жана каза, Заха Хадид е егоистична стара мома, боднала пръста си в една точка и около нея започнала да плете дантели.

Доминик Перо е старателен и демократичен

По френски дърдорлив, със супер много обяснения, ужасно нечетими. Таблата са пълни с изследвания, с големи, малки и още по-малки графики и графички.

Прави един плътен квартал, после го разбива в едното направление с парк и комуникационна ос. Обемите, получени след разбиването, деформира като следва силуета на Витоша. Така правел планина в града. Сиреч — нова природа.

Планинските силуети на Перо. Не си мислете, че това са самите сгради. Това са обемите, в които трябва да се впишат сградите, затова са и прозрачни на макета

Перо вкарва и екологичната тема, естествено. Част от таблата бяха посветени на това колко точки по LEED може да спечели правителствения център по този дизайн.

Прави и изследвания за живота там по дни и часове. Подрежда жилища и офиси и изследва ли, изследва различни съотношения на обитателите им.

Част от многобройните изследвания. Тези тук показват защо Перо променя съотношението на живеещите там към работещите там от 1:10 (по задание) на 1:2 и как от това се вдигат точките по LEED

В крайна сметка получава едни неправилни форми (подобно на Заха, но по-ръбати и по-малко красивички), които са силуетните граници, в които да влизат новите сгради. Тоест, това, което се вижда на макета, не са самите сгради, а рамката, в която трябва да влязат те.

Перо е демократичен — по неговата схема и други архитекти могат да проектират отделните сгради в комплекса, важното е да спазват силуета и организацията.

Перо показва и няколко примерни сгради, които могат да се впишат в силуета

Фуксас е... хм... неразбиреам

Масимилиано Фуксас прави три центъра — разпределя ясно функциите и пуска аморфно парково пространство между тях.

Но стъклото на визуализациите му беше пукнато (явно при пренасянето) и залепено с бяло тиксо. Бели букви на черен лъскав фон, пукнато стъкло с бяло тиксо и аморфни форми — как да разглеждаш такъв проект.

Българите яко бичат композиции

Много ВИАС-аджийски композиции при това. Докато чужденците организират, българските екипи композират. “Завихряне”, “Ин и Ян”, “вселенско око” (или пък форма, достойна за гинекологичната клиника от онзи виц). Много монументалност и опиянение от дъги, спирали, прогресии — все неща, които мислехме, че са останали дълбоко в българските 90-те години (когато сребристите повърхности и синята светлина се смятаха за върха на модерното).

Проектът на консорциум АДАИС — по-сериозният от българските участници (photo: arhitektura.bg)

Другият бг участник: Г-3 (photo: arhitektura.bg)

По принцип смятамe търсенето на композиция в градоустройството за отживелица — то трябва да предлага система за развитие, а не застинал краен резултат. И точно затова проектът на Перо е най-добър.

***

Алтернативният конкурс

Изложбата на алтернативния конкурс, организиран от САБ и КАБ като протест срещу официалната версия, също не изненадва особено. Преброихме до три проекта, в които има действителен опит за алтернатива. В останалите битуват самоцелни композиции и лош графичен дизайн. Но това е обяснимо. В официалния конкурс на шестте колектива са гарантирани по едни 100 000 евро за самото участие, поне могат на визуализатори да си платят. Участниците в конкурса на САБ/КАБ са направили всичко от добра воля и за малко време и пари.

***

Още снимки от изложбата

В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” ще разказваме как се променят проектите, когато станат реални сгради и се населят с хора. Преди няколко месеца писахме за един жилищен експеримент от 87-ма и оттам дойде идеята за отделна рубрика.

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

Нещата, които ни впечатлиха напоследък:

RIP J. G. Ballard

Photo: Eamonn McCabe/Guardian

В неделя почина големият Джеймс Греъм Балард. Писателят, който не само е повлиял Manic Street Preachers, Дейвид Линч, Кроненберг, Гюс ван Зант (и когото се сетите от съвременните мрачни поп икони), но и който създаде най-интензивните антиутопични архитектурни визии от последните десетилетия.

Ако ще става дума за архитектура и не-архитектура, за архитектура отвъд строителството, за социална архитектура в екстремите й — четете Балард. Така няма да забравяте, че и най-подреденото предградие, най-развитата инфраструктура, най-прекрасният небостъргач могат да се изродят в най-големия ви кошмар.

***

20 години от падането на Берлинската стена и новият брой на списание L’Europeo

Банална на пръв поглед, но навременна порция от тоталитарни истории — за Берлин, за лагерите, за Пражката пролет, за Тито, Сталин и Брежнев.

***

Salone Del Mobile 2009

Ако се интересувате от хитри мебели, красиви лампи и готини дизайнери — тази седмица е времето на мебелното изложение в Милано. Традиционно Wallpaper ни държат в час. Миналата година блогваха наживо, тази постват в Twitter.

Ние бяхме писали от миналото и от по-миналото изложение.

Някой спомня ли си как се казва този материал?

Напоследък мозайката е незаслужено забравена и на местата, на които се използваше преди, масово се лепят плочки.

Опитайте при някой ремонт да кажете на майстора, че искате настилката на терасата да е мозайка. Несъмнено ще ви обясни как вече никой не изпълнява подобни неща и деликатно ще намекне колко е грозно.

А материалът е хубав. Ако е изпълнен добре, е много дълготраен, не рискувате да се отлепи, да падне, да се деформира или видимо да посивее от градския прах (като плочките например). Не е скъп и от него лесно се правят различни форми.

С една дума, идеален е за ограда-цветарник.

Преди известно време писахме за каменните фасади. Е, оказа се, че нямало нужда да ходим до Швейцария или Китай, за да попаднем на съвременна каменна къща.

Тази тук открихме съвсем наблизо, в едно малко софийско село в подножието на Стара планина. Все още е в строеж, изглежда недовършена и недодялана. Но не се подвеждайте от снимките. Хубавата къща се познава още от строежа.

Хареса ни по няколко причини:

Местоположението

Къщата е на баир и на завой. Вижда се отдалеч. Изненадва, което е супер. Няма начин местните да не са й измислили вече и прякор — я трафопоста, я цитаделата.

Формата

Всъщност харесваме къщи като трафопост. Особено когато е съвременна интерпретация на трафопост. Северната стена е под ъгъл, прозоречните отвори са големи и семпли или малки, в композиция.

Материалите

Характерното в тази къща е, че всички стени са стоманобентонни. Каменната зидария отвън е от стари камъни, явно са взети от някоя разрушена къща или воденица примерно и използвани отново.

Интересно ми е как ще решат детайла с дограмата.

Това е то къща, която да оставиш на идните поколения. С толкова много бетон и камък и склонът да тръгне надолу, тя ще остане. Ще устои и на архитектурни моди, и на природни катаклизми.