WhATA Awards 2014: Победителите

от WhATA, 18.02.2015 | 7 коментара

Петите поред WhATA Awards са вече тук. Извадете прашасалата си колекция от комикси и добавете още един към тях. Започваме.

Бележка на журито: EASA печели безапелационно, защото показа нагледно как (архитектурното) образование може да е практично, непринудено и забавно, а освен това да променя света около себе си поне за малко.

Бележка на журито: Наградихме конкурсa за централния площад в Пловдив, защото показа, че нормалният, честен и международен конкурс може да служи за също толкова добър пиар на една община, колкото и безсмислените инфраструктурни инвестиции и демодираните политически полемики.

Бележка на журито: Хубаво е, когато хората имат отношение към средата, която обитават. Лошо е, когато тази среда им дава повече поводи за протест, отколкото за радост, но все отнякъде трябва да се започне.

Бележка на журито: Малката църква в Несебър не е Лувър, наистина, но заслужава награда, защото в годините на екстатично усвояване на европейски пари за българско културно-историческо наследство показа, че това може да се прави и по правилен начин, след реален анализ и без бутафорни фалшификации (иначе Божидар Димитров е забавен, признаваме си, но само във вестника и далеч от крепостите).

Тази награда не изразява личното мнение на Албена Шкодрова, но се надяваме тя да ни прости и поне малко да се съгласи с нас.

Бележка на журито: Тук почитаемото жури дълго се колеба, но накрая заложи на добрия стар индустриален минимализъм на M-EAT, който така добре стои на големите градове. А в гласуването на публика най-много хора бяха избрали “Не мога да преценя”, в този случай печели вторият.

Бележка на журито: Сега поемете дълбоко въздух и си повтаряйте наум: WhATA не са комунисти, WhATA не са комунисти (така до 100 пъти). Не сме бе, спокойно. Обаче махането на Паметника 1300 години пред НДК наистина ще направи София един по-скучен град. Най-малкото няма да има за какво да спорим. А възстановяването на войнишките плочи където и да било (дори и пред НДК) не може да стане без конкурс, нали ви е ясно?

Бележка на журито: Ядрото в Пловдив ни е много симпатично, но заложихме на зала 272 в Софийския университет (въпреки че е все още недовършена) не заради Ранобудните студенти, а защото искрено вярваме в дълбоката връзка между качествената архитектурна среда и доброто образование.

Бележка на журито: Вярно, много други книги за архитектура излязоха тази година, а и България в Elements присъства само под формата на един панелен балкон и малка снимка на Тодор Живков с Хрушчов. Но за нас това ще остане книгата-явление за 2014.

Ето и пълната класация от гласуването на публиката.

Необходимо уточнение: Имената и образите на хората, които връчват наградите, са използвани без тяхно позволение, но пък с най-добри чувства, дори и да не изглежда така. Молим да не ни се сърдят.

7 коментара

WhATA Awards LIVE. The Afterparty

от WhATA, 12.02.2015 | 3 коментара

И ние сами не си вярваме, но ето че на петата година WhATA Awards излизат на живо. Оставяме зала 1 на НДК за невиртуалните, богатите и известните и ви предупреждаваме, че церемония и статуетки няма да има. Само вино (но достатъчно). И репортаж от приключилото въображаемо награждаване.

Каним:

  • всички гласували за класацията на публиката. Ще ви сместим някъде, а и ще теглим наградите за трима от гласувалите
  • всички неархитекти, които ни четат
  • всички архитекти, които ни четат
  • всички, на които им се говори за архитектура, градски бъгове и нормалности, филми, конкурси, публични пространства и прочее светски теми
  • и всички, на които не им се говори за нищо.

Кога

18 февруари, сряда, от 19:00 часа

Къде

Лаборатория за градски дизайн
Адрес: УАСГ, бул. Христо Смирненски 1 (следвайте ?А знаците)

Събитието във Facebook

Пазете се, обличайте се добре, внимавайте по пистите и до сряда!

3 коментара

"Новият" XIX век на София: за кожата на една столица

от WhATA, 6.02.2015 | 24 коментара

За онези, които чакат WhATA Awards, спокойно. Идват, 18-и февруари е денят. Междувременно обаче се тревожим за София. Ето защо

В една област от няколко години Столична община води неочаквано последователна политика. Оставете метрото, кръстовищата на две нива и фризираните градинки с прясно засети през декември теменужки. Има още нещо, в което общината е (с извинение) бетон. А именно упоритото представяне на София като град на миналото и по-точно град ту от античността, ту от края на XIX, най-много началото на XX век.

Какво му е лошото, ще кажете. Та тогава България е била силна и предприемчива, левът е бил златен, къщите са били красиви, а файтоните романтично са потропвали по павираните улици.

Ами лошо е. Защото така се създават митове, а историческите митове водят до излишни нерви, до национализъм и в крайна сметка до радикални партийни формирования, които е добре да стоят по-далеч от властта. В архитектурата същите тези митове водят до безсилие и посредственост.

Фалшивото историцизиране

Не е нужно градската среда да е хипер-авангардна, нито всички софиянци да харесват модернизма (който у нас е предимно соц). Дори би било странно да го харесват. Но как софиянци да имат разбиране и толерантност към съвременна архитектура, абстрактна скулптура и експериментално изкуство, при положение че през последните 5 години София се напълни с подобни примери:

Лъвов мост се ремонтира така:


Снимка: vijsofia.eu

Пейките и лампите в реновирани площади и градинки се подменят предимно с такива:


Снимки: vijsofia.eu

Столична община прави (или толерира) нови паметници, които изглеждат така:


Паметникът на цар Самуил, който ще бъде готов есента. Скулптор: Александър Хайтов


Паметникът на Георги Mарков, финансиран от частна фондация. Скулптор: Данко Данков. Снимка: Павлин Даскалов

Столична община обновява емблематични софийски улици по подобен начин:


Булевард Витоша. Снимка: vijsofia.eu

Столична община социализира културно-историческото наследство с такъв детайл:


Гробницата на Свети Хонорий. Обърнете внимание на парапета, на наивните рисувани фризове, на конструкцията и “прикритите” кабели

Столична община възстановява паметни плочи (в стил руски олигарх се възхищава на Скопие) на мястото на паметник от модернизма:


Проект за възстановяване на паметните плочи на I и VI пехотни полкове на мястото на паметника 1300 години България пред НДК

Най-сигурният начин един град да спре да се развива архитектурно е да стои втренчен в миналото си. Особено когато този град не е Петра или Каркасон, а многоликата и интересна столица на малка европейска държава. (Или поне столица, претендираща да бъде многолика и интересна).

Защо това е лошо за всички софиянци

В София експерименти не се правят. Градската среда е уютно затихнала в сигурното безвремие на фалшивия историцизъм, където от време на време избухва някое и друго корупционно скандалче или се появява нещо толкова шокиращо грозно като фонтана на Витошка, че просто няма как да бъде подминато.

Огледайте се. Има ли някой нов елемент на градската среда, който напоследък да ви е развълнувал, зарадвал, провокирал или накарал да се замислите? Както например обичат да правят по улиците на Берлин, Копенхаген, Малмьо, … (впишете име на европейски град по желание)? Някоя пейка, спирка на градския транспорт, подлез, метростанция? Някоя лампа, странна настилка, интересна табела, красив шрифт? Не? Е, и нас така.

Това не прави ли София в най-добрия случай просто един скучен град?


Мемориал на евреите, убити през Втората световна война, Берлин. Снимка: Rick Steves


Мемориал на книгите, изгорени от Хитлер в Берлин. Ако не е ясно от снимката, паметникът е “стая” с празни бели лавици под площада. Може да се гледа само отгоре. Снимка: Almle Griffiths


Мемориал на политиците, убити от Хитлер, Берлин. Снимка: Rick Steves


Трамплини, вградени в нов тротоар, Копенхаген. Снимка: Цветана Кирпичева


Червеният площад, Копенхаген. Снимка: Iwan Baan


Паметник на 19 от най-известните шведски актьори, Малмьо. Снимка: Цветана Кирпичева

Какъв е изходът

Е, конкурси, разбира се. Честни, популярни и дори международни конкурси и за най-малкото нещо. И визионери на ръководни длъжности, които имат смелостта да приемат необичайни решения и да ги изведат докрай дори с риск да не бъдат преизбрани за следващия мандат. Така градовете ни ще имат бъдеще, а животът ни ще бъде далеч по-интересен.

24 коментара

WhATA Awards 2014: Номинациите

от WhATA, 22.12.2014 | 10 коментара

Гласуването приключи.
Очаквайте връчването на наградите на 18 февруари.

За пета поредна година (кога станаха) ето ги отново номинациите за годишните награди на WhATA. Пак събрахме всички по-значими архитектурни събития, тенденции, сгради и провали на 2014 с надеждата, че архитектурната посредственост възпитава също толкова успешно, колкото и изключителната архитектура. Зависи с какви очи я гледаме.

И така, настанете се удобно, този текст е за четене. Започваме.

Номинираните са:

Архитектурно събитие на годината

ЕАSA във Велико Търново


Снимка: EASA Bulgaria

Представете си членовете на сдружение Трансформатори, умножени по 25, с малко повече бради, развлечени тениски, говорещи си на английски и с няколко години по-млади. Това е EASA.

Сега сериозно. България рядко е домакин на значими световни архитектурни (и неархитектурни) инициативи, но това лято Световната асамблея на студентите по архитектура EASA събра за 2 седмици във Велико Търново около 500 студенти от цяла Европа. За лекции, изложби, изследвания, работилници. Най-вече работилници — или собственоръчно осъществяване на проекти в градската среда, които след това остават. На студентите били предоставени 75 м3 дървен материал, 26 м3 бетон, над 3 тона желязо, както и темата Symбиоза. И така Велико Търново се сдоби със съвсем истински беседки, къщичка за лодки, дървен плаж, пейки.

Събитието беше отлично организирано, изключително активно в социалните мрежи и се вписа идеално в града-домакин. Или да обобщим, EASA е супер, защото дава на студентите това, което по традиция липсва на българското архитектурно образование — практически умения и международна среда. Това лято всичко липсващо можеше да бъде намерено във Велико Търново.

Изложба “Виенският модел. Жилищна среда за 21 век”

Отдавна сме свикнали, че единственото нормално нещо в сградата на Съюза на архитектите на ул. Кракра е ресторантът. Всичко останало — от наивните изложби на тротоара до евтиния нов ламинат в залите — лъха на умилителна неадекватност. През март обаче една пътуваща виенска изложба показа, че и на Кракра 6 може да се случи нормално, интересно и добре разгласено събитие.

Изложбата — с фотографии, чертежи и кратки филми — показа общински жилищни сгради във Виена от началото на 20-ти век до днес (от Адолф Лоос до Куп Химелблау), в които, оказва се, живеят около 60% от виенчани. Акцентът обаче бяха не толкова сградите, а жилищната политика на виенската община и моделът им на обживяване. Преглъщаме евтиното клише архитектурна изложба да се реди на тръби от строително скеле (което за някои е “о, толкова оригинално!”), и отбелязваме едно добро професионално-фокусирано събитие.

Изложба Holidays After the Fall в Червената къща

Миналата година номинирахме книгата Holidays After the Fall, в която тримата автори (Елке Байер, Анке Хагеман и Михаел Зинганел) изследват българските и хърватските морски курорти от времето на соца. През май в Червената къща имаше представяне на книгата, дискусия с авторите и фотографска изложба със стари и нови снимки от въпросните курорти. Съвременните фотографии от България са на Никола Михов. На някои от снимките се посмяхме, на други цъкахме с език “ей, това фоайе е като от филм за Джеймс Бонд”, обсъждахме банските от 60-те, завиждахме на хърватските хотели, оплаквахме колко сме зле сега. Изобщо — емоционална изложба от иначе дълбоко аналитична книга.

Неучастието на България на Венецианското Биенале

Нека си признаем — искахме да вкараме в класацията и венецианското биенале, тъй като за нас то е архитектурното събитие на годината. Но, уви, класацията ни е за български събития. Затова въздъхнахме и не номинирахме биеналето, а поредното неучастие на България в него.

Кураторът Рем Кулхас успя да преобърне досегашната представа, че тези събития са сбор от арт инсталации, правени от архитекти, и да насочи биеналето в една забавна историчност. Тази година всички национални павилиони твърдо спазваха общата тема “Absorbing Modernity 1914-2014”, показвайки (някои сериозно, други хитроумно и самоиронично) историята на модерността в тяхната страна.

Няма защо да се лъжем — участието на България в което и да е биенале би имало спорен успех. Това издание обаче (точно това) беше като че ли точно за България — и като тема, и като формат. Имахме какво да покажем от архитектурата на модерзнима — и от началото на 20-ти век, и от соца. Можехме да бъдем и сериозни, и самоиронични (за второто трябваше малко да се понапънем). Дали чиновниците в Министерството на културата и свързаните съсловни организации четат и разбират нещата, които отхвърлят?

Всъщност България участва. Косвено — в изложбата “Балкони” една от снимките показваше балкон на софийска панелка, а в руския павилион на снимка до Брежнев се усмихваше Тодор Живков.

One Architecture Week (ex-Sofia Architecture Week) за втори път в Пловдив

Миналата година Sofia Architecture Week изненадващо се премести в Пловдив и се прекръсти на One Architecture Week. Тази година нямаше такава изненада, седмицата пак беше в Пловдив (а не, да кажем, във Видин), но затова пък имаше куп нови неща около и в нея:

  • нов директор — Любо Георгиев
  • нова концепция (конкретни действия за промяната на конкретно място — пловдивския квартал Капана)
  • най-много неархитекти сред авторите (това беше част от концепцията на кураторите Don’t DIY — художници, дизайнери, разказвачи и т.н. правят неща по архитектурни теми)
  • най-силните PR инициативи досега (освен традиционните интервюта с кураторите и директора, имаше няколкомесечен подгряващ подкаст с авторите, участия в лайфстайл издания и дори представяне на любимата музика на Любо Георгиев в пловдивско радио)
  • най-неразбираемият манифест, претенциозно наречен “Възможното невъзможно”
  • и… най-запомнящата се идентичност с добре позиращи мишки (мишките сме ги номинирали за личност на годината по-надолу)

ZOOM Studio пускат колекция бижута

Едно от най-апокрифните от популярните български архитектурни студия внезапно реши да излезе от зоната си на комфорт (а именно, правене на смислени частни обекти с прецизен детайл и експериментални материали) и с гръм и трясък се появи из всички списания за отегчени заможни домакини, в блогове и бюлетини за седмичните светски събития. Поводът беше колекцията бижута ZOOM In, вдъхновена от 5 от най-разпознаваемите сгради на студиото: две къщи в София, една в село Локорскo и две фабрики: една в Бусманци и една в Шумен. Бижутата са разработени съвместно с истински бижутер, Полина Димитрова, изглеждат съвременно минималистични и са забавно българско включване в зоната на архитектурни експерименти в продуктовия дизайн, където досега гледахме само столове, яхти и обувки от Заха Хадид.

От друга страна ZOOM Studio май станаха на 10 години през 2014, но (умишлено или не) арогантно отбелязаха годишнината си не с издаване на книга или изложба, а със самоуверената метафора, че сградите им са бижута. Харесваме премерената арогантност.

Първа копка на Walltopia Collider Activity Center

От година и нещо говорим, че конкурсът на Walltopia за катерачески център, е най-успешният БГ конкурс досега — 369 проекта от 63 страни, спазен докрай регламент, избран 1 победител. Е, този декември бе направена първата копка за реализацията на наградения проект и това издигна конкурса до ново ниво — единственият голям международен конкурс у нас с реализация. Изненада ни обаче какво се реализира — сградата е на съвсем друго място (не в Младост 3, за където беше конкурсът, а в София Тех Парк), а техническият проект е малко по-различен (меко казано) от наградения. Walltopia, защо така?

А на нас ни остава да чакаме някой да покрие следващото ниво — голям международен конкурс с реализация, приличаща на 3D-то на победилия проект.

Конкурс на годината

Конкурс Шипка 6

Конкурсът за реконструкция на изложбения център на СБХ на софийската ул. Шипка 6 беше първият голям конкурс през годината. Обявен в средата на януари, той завърши малко преди Великден със сериозната бройка от 83 предадени проекти. Конкурсът беше международен, с културен сайт (който вече не работи, защо така, СБХ?), извади читаво жури и поддържаше необичайно свеж образ като за обявен от …хм… твърде зрял браншови творчески съюз (но пък с енергичен млад председател).

Проектите бяха в по-голямата си част български и показаха болезненото желание на нашите архитекти да проектират съвременно изложбено пространство. Желание толкова голямо, че бяха склонни да се състезават за ремонт (де факто) на Шипка 6, въпреки лошо написаното, рестриктивно задание (което се опитваше да легитимира всички отдадени под наем площи и помещения на сградата), и с ясното съзнание, че институцията СБХ няма никакъв финансов ресурс да осъществи проекта-победител.

Всъщност всичко е съвсем разбираемо, след като си спомним, че на българските архитекти им бе отнет шансът да участват в конкурс за проектирането на Музея на съвременно изкуство (т.нар. САМСИ), Музея на социалистическото изкуство и ред други. А какви конкурси можеха да бъдат това…

Сега по същество. Конкурсът за Шипка 6 завърши с три премирани проекта, които представят трите подхода към основния (очевидно) проблем, а именно соц фасадата на сградата. Имаме пълна промяна на фасадата при William Matheus Associates, изцяло запазване на фасадата в проекта на ZOOM Studio и запазване с малки промени на Симеон Стоилов и колектив.

Чуваме, че СБХ все пак търсели пари да изпълнят един от трите проекта. Дано намерят.

Площад Централен, Пловдив

Конкурсът за Площад Централен в Пловдив беляза повратната точка, в която една българска община (най-накрая) осъзна, че честните, отворени и популярни архитектурни конкурси са отличен PR. Особено когато се състезаваш за Европейска столица на културата 2019.

Конкурсът беше обявен през пролетта, събра 125 проекта от 41 страни, а в края на юни международното жури избра трима финалисти: от Португалия, Италия и Германия. След цяло лято обществени дебати, заседания на експертни комисии и общински съвети, обществено гласуване, изложби по улиците на Пловдив и YouTube обяснителни клипове на трите проекта-финалисти, в крайна сметка за победители бяха обявени португалците от FORA.

За този конкурс сме писали (и направили) достатъчно. Но все още се озъртаме притеснено дали черна корупционна котка няма да му мине път и накрая да се осъществи половинчат проект, с участието на корумпирани български архитекти и строителни компании, с лош дизайн и пейки от Бриколаж. Всъщност това е само защото сме черногледи балканци. Иначе вярваме, че община Пловдив осъзнава каква голяма отговорност е поела, харесва си победителя и надали ще си жертва доброто име с номера тип Метростанция 20.

Конкурс Паметник 1300 години България пред НДК


Снимка: Никола Михов

Този конкурс е в тези номинации не защото е добър (той е обратното на добър), а защото можеше веднъж завинаги да разреши (за предпочитане по някакъв хитър начин) един напълно излишен дългогодишен конфликт в центъра на София. Именно затова се самоцензурирахме цяла година с надеждата, че нещо хубаво все пак ще се случи в градинката пред НДК. Уви.

Конкурсът събра 11 посредствени проекта, а провалът му оправда всякакви ревизионистки предложения, които, признайте, изглеждат абсурдно, особено визуализирани от ведомствените архитекти на Столична община.

Архитектурна тенденция на годината

Фестивали окупират индустриални пространства


Снимка: Zona Cultura Fest

2014 беше пиковата година в надпреварата между Варна, Велико Търново, София и Пловдив кой ще бъде определен за българския град Европейска столица на културата 2019. Дългосрочните ползи от това състезание тепърва чакаме с нетърпение да видим, но една краткосрочна полза си струва да бъде отбелязана: превръщането на индустриалните и изобщо западнали зони на някои от градовете-кандидати във временни пространства за култура.

Вярно, подобна практика отдавна съществува в по-добрите градове по света и вярно, явлението беше по-скоро резултат от конкуренция и надиграване между градовете-съперници, отколкото осъзната нужда (струва ли си да напомним отново за похабената Захарна фабрика?). Но все пак събитията в пловдивския квартал Капана, организирани от фестивалите на ЕДНО, софийската Зона Култура, оформила се между Сточна и Централна гара (домакин на ZONA CULTURA fest от юни), че даже и превръщането на цяло Велико Търново в работилница за експерименти на 400 студенти по архитектура от цял свят (в рамките на EASA 2014 Symбиоза) носят онзи хубав дух на съвременна градска нормалност, който искаме все по-често да срещаме и у нас.

Архитекти се занимават все повече с продуктов дизайн

Чистите професии отдавна са отживелица. Размиването на границите, особено в т.нар. творчески професии, е особеност на нашето време, която Корбюзие надали би одобрил, но която понякога води до интересни резултати.

Тази година българските архитектите се пробваха на няколко пъти в продуктовия дизайн, при това съвсем успешно, за което заслужават аплодисменти и силно дружеско ура. Няма защо да крием, България има твърде объркана и често нещастна връзка с продуктовия дизайн, а катастрофалните последици от това са навсякъде около нас. Но изключения има.


Снимка: Halfbike

Мартин Ангелов, който упорито дълбае в сай-фай бъдещето на градското колоездене с неговата Kolelinia, намери другари и извади Halfbike, лека триколка с минималистичен дизайн, която да направи живота на градските велосипедисти по-лек и удобен.


Снимка: Sharka Tiles

Хората зад Sharka Tiles събраха архитекти и дизайнери, които най-после да направят хубава колекция (в случая от керамични плочки), вдъхновена от български етнографски мотиви, но напълно адекватна на съвремието ни и без грам мухлясало етно.


Снимка: Praktrik

Петър Захаринов продължава да измисля забавни мебели-пъзели за своята марка Praktrik, а ние се радваме на хора като Адриана Андреева, която успя да събере и илюстрира тази тенденция толкова добре в изложбата Партида 4

Фондации инвестират сериозни пари в нова архитектура и ремонти

И по-точно една фондация. Ако погледнете различните номинации за сграда на годината напоследък или пък следите PR изявите на общински кметове, ще срещнете името на фондация Америка за България под някои от по-смислените инвестиции в културни и образователни строителни начинания у нас. Малката Базилика в Пловдив, новият детски музей Музейко, множеството ремонти и модернизации на учебни зали в училища из цялата страна са все дело на инициативната и по презокеански проактивна фондация.


Снимки: Сграда на годината 2014

Едно само ни липса, за да кажем чистосърдечно браво: постоянно и последователно качество на архитектурния продукт. Залите в Софийския университет може и да стават добре, но защо този смешен наивизъм в основното училище в Бургас и какви са тези абсурдни мебели в гимназиите в Плевен и Търговище? И няма ли да е чудесен пример, ако активната, пазарно ориентирана фондация организира умишлено шумни и популярни конкурси за всяка своя строителна инвестиция (или поне за по-значимите)?

Граждани простестират за по-добра градска среда


Протест във Видин срещу реконструкция на автогарата. Снимка: Радио Видин

Вероятно се шири мнението, че архитектите са една малка група надути хора, които взимат скъпо и винаги се оплакват — от новата Витошка, от поредния провален конкурс, от плочките в метрото, от клиентите без вкус, от Петър Диков. Самият Петър Диков повтаря, че новата Витошка и Попа може и да не се приемат от тази малка група, но мнозинството си ги харесва. Бяхме се примирили с това.

Но от 2 години (да, това е по-дълга тенденция) забелязваме, че все повече хора, които може би нямат нищо общо с архитектурата, протестират срещу безумия в градската среда:

Сигурно има и много индивидуални жалби до общините, за които не знаем.

Някои от тези протести са насочени срещу икономическите игри зад въпросните ремонти, но други са чисто естетически. Не се наемаме да кажем, че това е изцяло положителна тенденция (все пак има въпроси, по които е необходимо експертно мнение и познания), но е хубаво, че гражданското общество става чувствително не само към политиката и хляба си, а и към някакви по-абстрактни ценности като морал и градска среда.

Сграда на годината

Тази година имаме много събития и малко сгради. Архитектурата може последна да реагира на финансови проблеми, политическа нестабилност и банкови фалити, но когато го направи (година или две по-късно) няма как да не забележите. Резултатът е, че през 2013 и 2014 българските градове бяха заети да се състезават за европейска столица на културата (оттук множеството събития и бъгове), а българският бизнес чакаше в ступор и не строеше. Значимите проекти бяха започнати много по-рано и тази година просто бяха завършени. Това е положението.

Sofia Ring Mall


Снимка: Сграда на годината 2014

Ако не в друго, в строителството на молове България бележи постоянен прогрес: и като бройка, и (не вярвахме, че ще го кажем) като качество. Новият мол до ИКЕА Sofia Ring Mall надгражда с добре балансирани фасади (западната и северната са без забележки), хубави материали, добър ландшафт и интериорни хрумки като затревени хълмове и дървени платформи. Разбира се, винаги може и още. Дървовидната конструкция, която очевидно е акцентът от юг, изглежда самоцелна, а покривът можеше да е доста по-логичен. Но като цяло добра работа.


Архитекти на сградата са Студио Скица и Л35. Снимка: Сграда на годината 2014

Българският Лувър


Снимка: Асен Емилов

Българският Лувър или т.нар. Национален музеен комплекс е сграда с късмет. Вече може да с епохвали с успешно завършен първи етап след конкурс, проведен преди пет години, случила е на читав архитект, че и патронът й, Вежди Рашидов, пак е министър на културата. И въпреки че не одобряваме идеята за “български Лувър” (то и името не одобряваме, ако трябва да сме пунктуални), трябва да признаем, че архитект Янко Апостолов и екипът му са свършили отлична работа. Сградата е добре проектирана, прецизно изпълнена, правилно осветена и културно свързана с околните сгради. Единственият й проблем е, че е празна. Още по-зле, няма никаква концепция с какво да бъде напълнена. Но това не е проблем на архитектите, а на поръчителя.

Реконструкция на църквата “Св. Парашкева” в Несебър


Снимка: Евгени Динев

След магистралите и стадионите, старите крепости и античните руини се оказаха най-любимият начин за усвояване на еврофондове от българските общини. Така наречената по научному “социализация на културно-историческото наследство” и желанието за “развиване на културно-историческия туризъм” у нас доведе до бутафорни реконструкции по-подходящи за декор на продължение на “Хан Аспарух” в Киностудия Бояна, отколкото за уважаващ себе си европейски град.

Църквата “Света Парашкева” в Несебър, обаче, е едно приятно изключение. Проектирана от млад колектив от ICOMOS България, тя е възстановена с голямо уважение към оригинала, но с ясното съзнание за времето, в което живеем. Новите материали (ръждясала ламарина отвън, бял полупрозрачен таван вътре) правят културен контраст със запазените стени на средновековната църква. Особено ни хареса фината игра с перфорацията на ламарината, която сдържано намига към прословутия opus mixtum (редуване на камъни и тухли) в оригиналната зидария.

Ако можеше и без наивните керемиди на покрива… Но това другия път. Чакаме с интерес новите реставрации на тези прoeктанти.

Къща в Търговище


Снимка: Асен Емилов

I/O Architects са майстори на поетичната архитектура, тясно свързана с контекста и “душата” на възложителя. Тази къща е съвременна класика: монолитен обем, безапелационно поставен в заобикалящата го среда, със смело функционално решение (дълга къща-стълба) и сдържан детайл. На всичкото отгоре в Търговище.

Особено сме щастливи, когато добрата архитектура излезе извън София, а най-щастливи ще бъдем, когато добрата българска архитектура излезе извън България.

Ресторант/бар на годината

Щастливото прасе


Снимка: Велко Ангелов

“Щастливото прасе” е новият ресторант на вечно експериментиращия готвач Джун Йошида, познат ни от Брасери и от множество интервюта в лайфстайл списания (ако не сте го виждали — плези се от корицата на последния Бакхус).

Ресторантът прилича на временна постройка и в него няма да намерите дежурните винтидж/провансалски/средиземноморски елементи, с които изобилства софийският ресторантски пейзаж напоследък. И все пак интериорът му има характер — с бялата метална конструкция, тротоарните плочки, плотовете от светло дърво и тъмната стена с линеарни рисунки. Масите са малко (и малки), менюто е кратко и се сменя сезонно, а концепцията му е проста: традиционни български (а напоследък комерсиални) ястия, приготвени по нетрадиционнен начин. Има и авторски коктейли, забъркани с екстракти от характерни балкански продукти и подправки.

Номинираме “Щастливото прасе” заради веселото съчетание на непретенциозен интериор и претенциозна кухня. И заради името, разбира се.

Бар Rose


Снимка: Rose Sofia

Бар Rose обитава партера на разкошно старинно учреждение (не можахме да намерим по-точна и хубава дума) на ул. Иван Вазов и с уважение се възползва от богатите дадености на сградата. Затова го и номинираме.

Впечатляващи са високите арковидни прозорци, запазената оригинална дограма, старите гипсови корнизи, огромните тежки врати, убедително реставрираните (леко театрални) брави и изобщо — съхранената атмосфера на софийски декаданс. Историчността е олекотена с розоподобни абажури и фриволни тапети на рози. За тапетите така и не стигнахме до консенсус дали са сложени с ирония към епохата (аналогия с огромен будоар), или са просто неовладян кич. Малко странно ни се стори и че тоалетната е на горен етаж, а барманът пълзи, за да излезе иззад бара. Но пък харесахме високите маси, повечето само за двама, и чудесното обслужване (барът всъщност е и ресторант).

И докато насред кръговото на Лъвов мост си измислят бутафорна историческа идентичност, бар Rose показва как да се възползваш от истинската.

M-EAT


Снимки: Lubov Satchkova, Anna Ivanova

M-EAT не е точно ресторант. Но намери място в тази класация, защото предлага сандвичи и бургери с месо в добре направен съвременен индустриален интериор. Tака и не разбрахме кога луксозните бургери станаха тотален световен хит, но ето на, вече второ заведение с добър дизайн и подобен асортимент се появява в София (предишното беше Bооm!Burger), за останалата Европа да не говорим.

M-EAT си заслужава отбелязване заради сините плочки, постера със София, миксът от стари и метални столове (който, вярно, вече се поизтърка, но пък един от металните столове така ни напомня за онази сцена от Казино Роял…), а и заради сдържаните материали като цяло. Сурово, минималистично и много градско, точно като за съвременна “месарница” в сърцето на любимата ни столица.

Chef’s в кв. Лозенец

Допреди година ресторант Chef’s беше вкусната следобно-неделна дестинация край село Пасарел (на 30 км от София). Той беше и първият ресторант собственост на професионални готвачи (с опит в Европа и Шератон), които правят всичко — готвят, сервират, говорят си приятелски с клиентите. Кухнята беше висока, менюто — сезонно.

Тази година обаче Chef’s се премести в София. На партера на нова жилищна сграда в Лозенец. Интериорът се качи с няколко класи — няма ги вече оранжевите и червени стени от предишния ресторант, няма ги и мебелите с цвят венге. Сега преобладава бялото, с акценти от светло дърво, видим бетон и малко шарени романтични плочки. Трябва отбележим добре обмислените детайли и няколкото хитри хрумки (но така и не разбрахме защо едната стена е с патерн от огромен градоустройствен план, защо има нужда от афоризми върху белите плоскости и от телевизор).

Няма го вече спокойният планински пейзаж, но надяваме се храната да остане същата.

Градски бъг на годината

Новото кръстовище на Лъвов мост – реализацията

Миналата година наградата ни за бъг спечели проектът за Лъвов мост. Сега номинираме реализацията му, защото проблемите, които тя създаде, се оказаха доста по-големи от това, което предвещаваше проекта.

“Няма повече да минавам през кръговото на Лъвов мост, щях да се блъсна заради светофара”, каза един приятел преди седмица. След няколко дни друг познат разказа, че щял да катастрофира там по същия начин. И двамата са архитекти, но едва ли проблемът е само браншови. Просто комбинацията къргово движение плюс светофар е източник на всевъзможни конфликти, да не говорим че е концептуално противоречива.

Стилистичната манджа също е забележителна. Преобладава евтината бутафория на 19-и век (наистина ли някой още вярва, че това е духът на София?), на места е избил лъскав гербаджийски гранитогрес, плюс 3 вида парапет и пътна мантинела, плочки в ортогонален растер стил Витошка, лехи от композирани цветя и няколко антични руини за мултикултурен цвят. Богата работа.

Искаме тонколона, от която да се носи ранно-деветдесетарското парче на Иван Балсамаджиев “Четир’ лъва са на моста”, за да вкара малко предгаров реализъм в цялата тая романтика.

Столична община маха паметника пред НДК и възстановява войнишките плочи


Снимка: Никола Михов

Преди 2 месеца в медиите изтече проект за възстановяване на войнишките плочи пред НДК на мястото на паметника 1300 години България, който повечето софиянци твърдят, че мразят. Някои се зарадваха, че ще се сбъдне детската им мечта пеметникът да бъде съборен и не обърнаха внимание колко безумен е проектът за плочите. След това се оказа, че общината няма да събаря паметника, а ще го премести в Южния парк, а преди няколко дни излезе уж финалното решение, че ще го събаря, а скулптурните фигури ще премести в музея на София.


Проектът за възстановяване на войнишките плочи

Уважаема община, с популизъм не се оправя градска среда (тя не е като магистралите).

Войнишките плочи са били на това място, когато там не е имало НДК, парк и площад. Те са били в друг контекст, районът е бил казармен, средата е била различна. През 1981 е изграден целият ансамбъл НДК-парк-площад-паметник (добър или лош), така че всеки елемент в него е съобразен с другите. Е как очаквате, че като махнете елемент, проектиран специално за този ансамбъл (паметникът) и сложите чужд елемент в съвсем различен мащаб, пропорции и стил (плочите) с единственото оправдание, че е бил там преди, ще се получи нещо хубаво? Все едно да съборите зала Фестивална, за да възстановите плевня от времето, когато там е било село Слатина.

Сега ще се повторим, да, но нашето мнение не се е променило изобщо от 2012, когато се появиха първите слухове, че паметникът пред НДК може да бъде разрушен.

Не можем да разберем как е възможно един паметник, пък бил той и от соца, да предизвиква толкова любов и омраза в София. А опитите на общината да решава проблемите на паметника на парче и да се хареса на обществото (ако може на целокупното), както и тоталната липса на поддръжка са основната причина това място да има такава незавидна съдба досега.

И накрая ще цитираме статия на Павел Попов от в. Култура: “Бетонът може да се полира, ръждата да се почисти, стоманата да се боядиса, бронзовите фигури да се закрепят здраво, трапът да се огради прозрачно и така с минимална поддръжка паметникът ще изкара още 1300 години и ще дразни поколенията, т.е. – ще ги вълнува. Нима не това е предназначението на паметниците?”

Реновираният Женски пазар

Отдавна искаме да го кажем, но проблемът на Женския пазар не е и никога не е бил архитектурен. Архитектурата не е панацея, която да лекува социални, икономически и хигиенни проблеми без разлика къде и кога са се появили. Архитектурата не е парадна дреха, която се замята и прикрива липсата на поддръжка и десетилетната общинска безотговорност. Но именно архитектурата се превърна в любимото оръжие на българските общини (и Столична община в частност) да решават дълбоки градски проблеми с козметични повърхностни ремонти.

Ето защо номинираме реновираният Женски пазар за бъг на 2014. И не, няма да анализираме архитектурата, няма да пишем за цвета на плочките, нито за абсурдната функционална програма на павилионите. Просто ни е яд, че сталинисткият стил в работата на Столична община (тип “няма човек, няма проблем”) ни лиши от още едно колоритно място в София.

Паметникът на Георги Марков на пл. Журналист


Паметникът на скулптура Данко Данков, финансиран от частна фондация. Снимка: Павлин Даскалов

На 10 ноември в градинката на пл. Журналист с официални почести и 3-ма президенти (настоящият и 2-ма бивши) бе открит паметникът на писателя-дисидент Георги Марков.

Дълго се смяхме на полушеговитото изказване на един колега, че не може човек да е изобразен на паметник с пуловер, ръка в джоба и зареян поглед, все едно позира за лайфстайл списание. Разбира се, че може — може и гол да е, и по бански или по анцуг, стига цялостната композиция да не противоречи на това. Тук обаче черният лъскъв постамент (в стил цветарник от фоайе на кофти бизнес сграда) разваля всичко — създава една скована, мухлясала официозност и влиза в противоречие с образа на небрежарския бохем върху него. Да не говорим за патетичния цитат, изсечен в постамента.

В социалните мрежи, след откриването, започна да се разпространява един много по-адекватен вариант на друг скулптор, Спартак Дерменджиев — вместо да е на постамент над хората, фигурата е на земята, наравно с всички, облегната на елеткрически стълб в средата на градинката. Този вариант обаче никога не е бил обсъждан. Явно липсата на конкурси не е проблем само в архитектурата.


Вариантът на Спартак Дерменджиев

Друг е въпросът дали изобщо трябва да се правят паметници днес. Защото твърдо вярваме, че те са отживяло средство за съхраняване на памет.

Кампания “Емблематичните сгради на България”

Захаросаната инициатива Емблематичните сгради на България е едно от най-опасните неща, които се случиха на българската архитектура през изминалата година. Да, да, изобщо не преувеличаваме. Един хубав сайт, сериозна рекламна кампания и ред модерни хрумки като мобилни приложения и 3D анимации на номинираните сгради призовават хората да гласуват за “значимите реновирани или реставрирани през последните години обекти, неизменна част от културно-историческото наследство на България”.


Снимка: Емблематичните сгради

Обаче хората май гласуваха по-скоро за сградите като такива, отколкото за реновирания им вид. Защото не можем да повярваме, че русенци харесват бялата пластмасова дограма, която се подава иззад каменните фигури по пищната фасада на Доходното здание (което спечели “надпреварата”). Или че габровци одобряват постмодерния кич, украсил Априловската гимназия. Фактът, че в селекцията има една-две читави сгради, не променя факта, че общото впечатление е за добре опакована и шумно крещяща посредственост. А такава посредственост е най-опасна.

ЗОП

В последните години законът за обществените поръчки (ЗОП) е мантра в устата на всеки общинар. И така трябва да бъде — всеки проект, за който се харчат общински (европейски) пари, трябва да се поръчва с честна и открита процедура.
Ние ЗОП не познаваме добре, но резултатите от процедурите по ЗОП не ни харесват.

В конкурсите, обявени по ЗОП, има малко участници. Може да се дължи на количеството декларации, които трябва да се попълнят, на това, че в повечето случаи документи и проекти не могат да се изпращат онлайн, на възможността да се поставят условия участниците да имат определен опит или оборот. Ще кажете, че това последното не е лошо, но според нас когато обявяваш конкурс за идеен проект по-важно е да събереш много идеи, а не да провериш кой архитект е строил най-много през бума.

Архитектурните конкурси, обявени по ЗОП, имат посредствени резултати. И ние веднага се питаме кой пише заданието и кой журира? Заданието се пише от администраторите в общините. Те задължително участват и в журито, добавяме представители на КАБ и САБ, юриста на общината и сме готови. Архитектите познават ли тези хора, имат ли им доверие да оценяват проектите им? По-скоро не.
Оценяването (според ЗОП) трябва да се извършва по точкова система, която, отдавна е доказано, води до това най-безличният проект, този, който не дразни никого, да спечели. Архитектурата не е ябълки и круши, тя е субективно занимание. А истината за проектите се ражда само в спора между членовете на журито.

За обществени поръчки правила трябва да има. Но дали едни и същи правила да се използват за избор на идеен архитектурен проект за центъра на града и за избор на доставчика на плочките, не сме толкова сигурни.

Нормалност на годината

Ядрото в Пловдив


Снимка: Яна Лозева

Ядрото е кодовото име на една от реалните намеси в градската среда, които отличиха тазгодишната One Architecture Week от предходните й издания. С помощта на 200 кг сено, малко чужди архитекти и няколко ентусиазирани студенти-доброволци едно парче земя, заделено за паркинг в Капана, стана (за кратко, за съжаление) активна и необичайна част от живота на град Пловдив.

Надяваме се подобни намеси да станат нормална практика не само в Столицата на културата 2019, но и във всички български градове. Които имат нужда от постоянни предизвикателства и промени.

Новата зала 272 в Софийския университет

Да, 272 е онази, най-голямата аудитория в Софийския унвиерситет, окупирана от Ранобудните студенти през есента на 2013 година. През зимата на 2014 Юридическият факултет започна мащабен ремонт на залата с помощта на Фондация Америка за България. В началото се притеснихме. Такива ремонти трябва да се правят изключително отговорно, с мисълта за всички хора, които минат през тази зала и освен от учебниците ще се учат от дизайна й (или от липсата на такъв). Няма да се уморим да повтаряме, че качественото образование и качествената среда за обитаване са двете неща, които пречат България да стане като Швеция (примерно).

Оказа се, че ремонтът е основен, при това културен и с помощта на нормални архитекти, а не с растерен таван от на бай Пешо братовчед му. Номинираме зала 272 за нормалност на годината, защото смятаме, че това е пътят, по който следва да бъдат правени всички промени в средата, в която растат децата ни: от детските градини през университетите, та чак до улиците, по които вървят.

Златната ябълка — анимационна поредица


Илюстрация: The Golden Apple Series

Поредицата за Златната ябълка е неочакван проект, замислен и на път да бъде осъществен от група ентусиазирани млади български аниматори и дизайнери. Приключенията на няколко колоритни герои са вдъхновени от българския фолклор и представени в стил Тримата глупаци и Замръзналото кралство. Целият проект ни доказва, че българските народни приказки и етно мотиви могат да бъдат разказани в забавна история и изобразени по интересен и съвременен начин (който в никакъв, ама в никакъв случай, не е евтино патриотарски).

Какво прави тази анимация в едни архитектурни награди? Ами много са й хубави декорите. Село Кукерово например е хиперболизирана, толкинова версия на Стария Несебър, Търново и Рилския манастир едновременно. Браво

Книга на годината

Elements

Невъзможно беше най-теоретичното, най-голямото, La Grande Биеналето на архитектурата във Венеция тази година да не произведе също толкова голяма и теоретична книга. Под достойнството на куратора му щеше да бъде (а Рем Кулхас обича книгите). Elements обаче не е обичайното досадно томче, което си купуваме по задължение, за да ни напомня за поредното биенале и остава на видно място в библиотеката само заради добрия си графичен дизайн. Не, тази книга си струва.

Да уточним, става въпрос не точно за книга, а за 15 мини книги, които разказват за архитектурата чрез 15-те й основни елемента: покрив, стена, прозорец, стълба, асансьор, тоалетна и т.н. Книгите са обобщение на основната изложба в централния павилион в Жардини и са пълни с примери, исторически справки и снимки. Да представиш архитектурата като сбор от банални строителни елементи вместо като високо емоционално изкуство, да напълниш една цяла зала с тоалетни и клекала, да сложиш в официална книга на биенале порно снимки и да ти се размине… е, това го може само Рем. Тази година той наистина успя да свали архитектурата от пиедестала й.

Тематичен брой за България на холандското списание А10

Колкото и незначителна и елитарна да е аудиторията на холандското списание за нова европейска архитектура А10, фактът, че тази година, за пръв път от съществуването му, на България и българската архитектура беше отделен специален брой, си заслужава отбелязване.

А10 направи: преглед на съвременната бг архитектурна сцена, на фестивалите и акциите, интервюта с 10 от добрите съвременни бг архитекти, 10-те сгради, които определиха бг архитектурата на десетилетието и, разбира се, разказ за соц архитектурата, без която всеки анализ на страната ни е непълен.

Списанията не са книги, знаем, но това за момента е най-пълният анализ на съвременната българска архитектура и затова заслужава номинация.

Личност на годината

Любо Георгиев

Любо Георгиев е номиниран за втори път в тази класация, тотален прецедент. И двата пъти заради енергията и ентусиазма му да докара Архитектурната седмица (One Architecture Week, ex-Sofia Architecture Week) по-близо до хората, отначало като куратор, а отскоро и като директор на събитието.

Тази година, освен че се занимаваше с организирането и популярзирането на събитията от One Architecture Week, той участва активно в организацията на конкурса за пловдивския площад Централен, беше и част от журито, а в края на годината организира още един конкурс — за площада пред Културния дом в Пловдив. Покрай PR-a на архитектурните събития стана и лайфстайл звезда — в Capital Light видяхме какви обувки, чанта и паста за зъби ползва, а в едно предаване на пловдивско радио го поканиха да пусне любимите си парчета.

Мартин Ангелов

Мартин Ангелов е архитект с разностранни интереси. Беше един от четиримата съоснователи на другия български архитектурен блог ProvoCAD (едно време, когато всички започвахме, а хората бъркаха блог с блок), стана част от Трансформатори, после международна звезда с утопичния си велосипеден проект Kolelinia, а през 2014 успя да произведе прототип, да набере финансиране и да пусне в продажба странното градско колело Halfbike, с потенциал за бъдещ Smart на велосипедите.

Номинираме Мартин Ангелов, защото изказва аргументирани и емоционални мнения за градската среда, но най-вече заради успешния старт на нов продукт, който направи.

Мишките на One Architecture Week


Визия: Poststudio, реквизит: Nika Yonika

Голям човек е мишката. Особено когато позира за плакат на архитектурно събитие. Не се сещаме за по-запомняща се идентичност на One Arhitecture Week (и на бг архитектурно събитие изобщо) от тазгодишните мишки по потници и дънкови якета, карирани ризи и престилки, с лопати, стълби и триони (лъмбър сексуални преди лъмбър сексуалността). И все пак мнозина сигурно са се запитали защо точно мишки и какво общо имат с архитектурата. Ето няколко интерпретации, които чухме:

Тази година One Architecture Week се ровеше в пловдивския квартал Капана, който в началото на 20-ти век е бил квартал със занаятчийски дюкяни и складове, след това затворени. Логично е, когато разровиш такива пространства, оттам да изскочат мишки (и да позират като занаятчии пред дюкяните си). Или една по-метафорична трактовка — фестивалът има амбиции, че е експеримент в Капана, така че всички участници могат да минат за опитни мишки, хванати в капан. Но дори и за никоя от тези версии да не се сети човек, визията на мишките е достатъчна, за да събуди любопитство към събитието.

И накрая да завършим с пожелание — тази година мишки, догодина котки, кучета и мечки.

Гласуване на публиката и подаръци

По традиция освен наградите на журито, раздаваме и награди на публиката, които определята вие, гласувайки. Така че, ако искате да се противопоставите на дразнещата субективност на “онези, четиримата от WhATA”, гласувайте.

Наградите остават виртуални въпреки юбилея, но точно заради него тази година даваме и подаръци — трима от гласувалите ще спечелят тематичния брой за България на холандското списание А10 (същият, който е номиниран за книга на годината).

В началото на февруари ще обявим победителите.

Е, това е. Зарихме ви с много текст, но вярваме, че ви предстоят няколко спокойни дни на уютно и топло място. Весели празници.

Гласуването приключи. Очаквайте връчването на наградите в началото на февруари.

10 коментара

Пловдивският конкурс на конференция в Амстердам. И други холандски истории

от Анета Василева, 2.12.2014 | 2 коментара

Архитектурните конкурси, знаете, са сложна работа. Толкова сложна, че хората в стара Европа се сдружават в ред независими организации, правят конференции и се опитват да вдигат шум на законодателно и наднационално ниво. Всичко това в името на честната конкуренция, качествения архитектурен продукт и равния шанс за всички.

Пловдивският конкурс — сред добрите примери в Европа

Голямо беше учудването ни, когато се оказахме поканени (заедно с Любо Георгиев от ONE Architecture Week) да представим конкурса за Площад Централен в Пловдив на конференцията Heat in the Delta в Амстердам, организирана от Architectuur Lokaal. Бяхме в панел Competitions, при добрите примери, заедно с новите норвежки банкноти (да, и ние още не можем да повярваме, че България е при добрите примери, щипем се да се събудим и пием за успокоение).

Конференцията

Конференцията се оказа сравнително сериозна, пълна с костюмирани европейци, обсъждащи законодателната рамка на конкурсите, търговете и обществените поръчки, облекчаването на процедурите и обществената отговорност на гилдията (това последното трябва да го изпратим до шефовете на САБ и КАБ).

Нашият панел явно беше за разведряване на обстановката с колоритни примери от екзотични страни, защото беше разделен кинематографично на три части по Серджо Леоне: The Good (България и Норвегия), The Bad (Турция с новата джамия на Ердоган в Истанбул и Сърбия със скандалните проекти за брега на река Сава в Белград) и The Ugly (съмнителни конкурси без ясен клиент и с лоша процедура в Испания и Холандия).

Ние разказахме за процеса по организирането на конкурса, популяризирането му и комуникацията с институциите и обществеността. И чухме проблемите на други организатори и участници от Европа.

Проблемите с конкурсите

Какво беше нашето успокоение, когато разбрахме, че проблемите с конкурсите в България са общоевропейски проблеми (поредното доказателство, че сме станали повече европейци, отколкото предполагаме, докато пишем гневно във Facebook и Twitter):

Ограничителен праг

Все повече конкурси (наричаме ги конкурси, но вероятно става въпрос и за обществени поръчки по българското законодателство, нека юристите ни поправят) се правят с органичителен праг. Това означава, че едно архитектурно бюро, което иска да участва, трябва да има определен минимален годишен оборот, да е проектирало Х подобни сгради в близките години и т.н. Така достъпът на млади архитекти и нови идеи до интересни публични проекти е силно органичен. Вярно, уж качеството предвид дългогодишния опит е гарантирано, но от това страдат и обществото, което получава скучна архитектурна среда, и архитектурата като цяло.

За да обясним просто и с две думи: ние и вие трудно бихме могли да спечелим самостоятелно търговете за сградите в София Тех Парк, които в момента се строят от анонимни хиперконсорциуми с гигантски годишни обороти. Не ни се иска да предполагаме кой носи отговорността за качеството на архитектурния продукт и кой всъщност измисля и чертае тези сгради.

Затвореност

Правят се все по-малко отворени архитектурни конкурси (такива, в които могат да участват всички, а не само поканени фирми). Което, правилно, ограничава изявата на млади архитектурни бюра без силно портфолио. И което ни обяснява неимоверния интерес към отворения и напълно безплатен конкурс на частната българска компания Walltopia преди година (369 проекта от 63 страни), както и сравнително голямата бройка участници в също толкова отворения и безплатен конкурс за Площад Централен в Пловдив (125 проекта от 41 страни).

Чужди архитекти реализират трудно

Реализирането на спечелен конкурс (до построяването на истинска сграда) в чужда страна е все още трудно и силно органичавано от местни архитектурни организации.

В крайна сметка май всичко все още зависи от добрата воля на възложителя (бил той частна компания или община) и от обществения образ, който иска да има. Защото провалените конкурси се помнят, а лошата архитектура може да стои с векове.

Какво друго правихме в Амстердам

Спахме в як хотел, бивша печатница, точно срещу редакцията на Het Parool


Хотелът отвън


Стаята

Видяхме реновирания Rijksmuseum, който си струва заради класическата тържественост на новото входно фоайе, смелия избор на цветове за стените (съвсем не само бяло) и идеалния контраст старо-ново (както и заради най-добрата самореклама на музей, която сме виждали)


Покритото фоайе


Интериор зала

Разбрахме, че Амстердам има по-големи проблеми от софийските счупени тротоари. Всеки град с проблемите си.

2 коментара

Едно селско училище 25 години след 10 ноември

от Анета Василева, 11.11.2014 | Коментирай

Точно на символичната дата 10 ноември, съвсем случайно при това, попаднахме в едно изоставено училище. Намира се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. И не, това няма да бъде носталгичен пост за загубеното старо време, за краха на образователната система и за красивата българска природа. Просто няколко снимки, които да покажат, че и най-обикновената сграда може да послужи за отлична метафора на миналото ни.

Селото

Селото е с малко къщи, живописно разположени по течението на река Тополница. Има площад с читалище и училище, а малко по-нагоре е кметството с пощата. През соца, знаем, дори и най-малките населени места са били оборудвани с “комплект” задължителни обществени сгради. Това село не прави изключение.


Къщите край реката


Читалището с детската площадка. Катерушката е китайска

Училището

Училището е най-голяма сграда в селото. Правоъгълен обем, скрит зад два големи бора, който не дразни с пропорциите си (за разлика от повечето нови детски градини и училища в София), но който в абсолютно същия вид би могъл да бъде построен и в софийския квартал Слатина, и в град Стара Загора.

Какво намерихме вътре

Обичайният комплект учебници, забележително раздут паркет и няколко детски книжки с хубав дизайн, които биха заспали в Ракета ракия бар (особено “Ракетите, спътниците и ти”). Една шевна машина, зъболекарски стол и един прашен портрет на Георги Димитров.

Мястото е идеално за клип на DENA, за филм на Явор Гърдев, за модна фотосесия на AMICA и за конференция на тема “Постсоциализъм: селата от Източна Европа като перфектния хипстърски пейзаж”.

Защо метафора за миналото

Проблемът с близкото ни (социалистическо) минало, казват, е, че не е разказано веднъж завинаги и не е сложено в учебниците. Това в пълна сила се отнася и за архитектурното ни соц минало: от идеалистичното универсално градоустройство, през доброто пропорциониране на сградите и хубавия продуктов дизайн до урбанистичните катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси. А изоставеното селско училище е идеално за илюстрация на поне няколко глави от този учебник.

***

Всъщност училището ще го правят частен старчески дом.

Коментирай

Преди и след: как се реновира гръцки курорт от 60-те

от WhATA, 15.09.2014 | 2 коментара

Ако си мислите, че само в България има курорти, създадени от нищото, насред напечените и голи склонове до Балчик или на полето до Несебър, лъжете се. През 60-те и 70-те години на миналия век курортният туризъм упорито и последователно успява да преобрази редица пусти и враждебни, но за сметка на това живописни места в Европа.

Добрите примери от това масово курортно строителство (засегнало по равно и Запада, и социалистическия Изток) предлагат ниско застрояване, умела и сдържана намеса в естествената среда и днес отдавна вече не са пусти чукари, а потънали в зеленина mid-century modern поселища, където очакваш да срещнеш най-малкото Шон Конъри на почивка след поредния Джеймз Бонд филм.

Ние винаги се радваме, когато открием добре обживяна и сдържано цивилизована среда, независимо дали в България, Хърватска или Гърция (жалко е, че в България ни се случва все по-рядко). И особено се радваме, когато такава среда е претърпяла културна реновация и предлага удобства, но без да дразни.

Комплексът, за който ще стане дума след малко, се намира в Гърция (банално, сори, но не се отказвайте да четете), при това на един от най-популярните и достъпни острови. Построен е през 1965 година и до днес продължава да бъде просто няколко каменни къщи, разпръснати по склон над класически гръцки залив и групирани около два-три едноетажни павилиона, които служат за рецепция, ресторант и таверна. Такива места, смятаме, не са рядкост, но е рядкост приятната модернизация, която точно това място претърпява през последните две години: последователна, с уважение към старата архитектура и към средата.

Природата

Една от старите (и доста некачествени) снимки при рецепцията показва как е изглеждал заливът преди да се построи курортът:

През 1965 бунгалата са разпръснати по хълма, а дървета почти няма:

Близо 50 години по-късно сградите вече не се виждат сред дърветата, а умишлено създаденият парк пази сянка и климатизира естествено.

Къщите

Къщите са каменни и не повече от 2-3 типа. Каменният им цокъл-тераса помага да се “катерят” лесно по хълма и е повторен в семплото терасиране на парка около тях. Тази лесна и успешна формула не е променена и до днес.

Нови къщи няма, а реконструкцията на старите засяга само детайлите. Приватизаторите на български соц хотели да си водят бележки.

Фасадите

Преди

Така изглеждат къщите преди сегашната реконструкцията — плъзгащи се капаци, сравнително малка витрина и плътна стена между двете тераси:

След

А така изглежда реконструирано бунгало — голяма витрина без капаци (дърветата вече са големи и пазят сянка):

Входът

Преди

Характерни дървени врати, а до тях — прозорец на банята:

След

Вратите не са сменени, а само пребоядисани и е добавена електронна система за заключване. Табелките с номерата вече са по-видими и са изнесени на стената.

Можеше все пак да запазят прозореца на банята.

Терасите

Преграднатa стена от мрамор с място за простиране е заменена от дървена преграда и място за сядане

Преди

След

Интериорът

Преди

Какъв е бил интериорът през 60-те не знаем, но така изглеждат още нереконструираните къщи:

След

След реконструкцията вече има голяма витрина, нова настилка, нов декоративен дървен таван и нови мебели, които обаче остават близо до стила на предишното обзавеждане.

Дограмата и настилки

Преди

Дограмата преди реконструкцията — плъзгаща се, алуминиева, с комарник и капаци. Настилката в къщата и на терасата е мрамор.

След

След ремонта дограмата отново е плъзгаща се, алуминиева, с комарник, но вече без капаци. Мраморната настилка е подменена с големи плочи гранитогрес. Изглеждат добре, но ние бихме запазили мрамора, който е много характерен за района.

***

Всичко това можеше да се случи на Дюни или на Русалка у нас. Но не би.

2 коментара

Перперикон: "Направи си сам" по европейска програма

от Жана Стоилова, 5.09.2014 | 5 коментара

След като години наред се отпускаха средства на археолозите за разкриване на Перперикон, явно дойде време обществото да види за какво всъщност е давало пари. За да бъде каменистият хълм по-лесно достъпен, са направени стълби, рампи и пътеки. В началото има голям паркинг, редичка със сергии и павилионче за хот-дог. Всичко това само по себе си не е лошо. Понякога да е леснодостъпно, популярно и ясно е по-важно за едно място дори от самите археологически обекти в него.

Слизаме на напечения паркинг и се насочваме към пътеката, водеща към скалния град. От редичката с павилиони един от продавачите маха и подвиква:

— Купете си карта!

Оказва се, че продава карти за ориентация в комплекса. Е, чак пък от карта, мислим си ние, нямаме нужда, то ще си пише кое какво е.

Напред към табелите

Посреща ни изключително важната за туристите табела, даваща информация по коя програма е изпъленен обектът, номера на договора и стойността му — 3 844 099,61 лв. (Не е ли време всичките тези “инвестиционни” табели, уж израз на някаква институционална прозрачност, да се изтръгнат, а информацията от тях да си иде където й е мястото — в някоя забутана страница в съответния сайт, където, ако има нужда, да бъде намерена от разследващи журналисти или заяждащи се блогъри? Кой друг се интересува от номера на договора и стойността му?).

И така, заразглежахме Перперикон, докато… не се оказа, че въобще не е ясно какво гледаме. Да, има паркинг, има сергии, има стълби, има пътеки, има табела със служебна информация за “обекта”, но информация за археологическите находки в него няма. Всъщност има — има криво поставени по дърветата упътващи табели, написани на ръка, които така и не разбрахме дали са опит за някаква Индиана-Джоунсова идентичност, или просто парите, упоменати на тържествената табела в началото, не са стигнали за нещо по-професионално.

Да, всичко си представихме — и Акропола, и Олтара на Дионис, и Скалните гробници.

Парапетите

И нещо, което особено ни подразни, е как на малкото пространство на комплекса са изпълнени три различни детайли на парапет. Толкова за последователността на дизайна и идентичността.


Парапет първи вид.


Парапет втори вид.


Парапет трети вид.

За съжаление новите конструкции на Перперикон изглеждат по-скоро като работа на група скучаещи самодейци (с каубойски шапки, потници и шкембета), отколкото като нещо, за което са плащани пари за проектиране и изпълнение.

И пак, къде ни е информацията?

Само археология не стига, за да имаш успешна археологическа забележителност.

Даже за момент да се абстрахираме от лошия дизайн и от грубото изпълнение на съоръженията, за подобен обект най-важното си остава да има добре разработена информационна система — табели, пиктограми, маршрути, тримерни модели, аудио-гайдове. И добре поднесена информация чрез тях (под “добре поднесена” разбираме кратка и забавна). За да разбираш какво гледаш и да ти е интерсно да идеш и до следващия камък.

В такъв случй чак накрая бихме се загледали в парапетите, настилките и всичките компромисни детайли.

Да бяхте си взели карта от чичкото в началото, ще кажете вие. Да бяхме.

5 коментара

Ваканция на село

от Жана Стоилова, 26.08.2014 | 4 коментара

В горещ летен ден, на по чаша лимонада, си говорим с колега строителен инженер:

— Напоследък основно къщи за гости правя — казва той, — за кандидатстващи по европейските програми за новия период 2014-2020.

— Те станаха много тези къщи за гости, успяват ли да са пълни?

— Ами! Максимум събота и неделя през лятото.

Този разговор и честото браузване в сайт за архитектурно забележителни къщи за гости и хотели (лято е, почива ни се) води до неизбежен паралел.

Къщите за гости тук, финансирани по европейски програми, обикновено са на прекрасни места (условие на програмата е да са в селски район). Местоположението обаче остава единственaта силна страна на повечето от тях, а и единствен начин, който собствениците могат да измислят, за да привличат посетители.

Липсва характер и идентичност, изпълнени са некачествено, с лоши материали. Собствениците осигуряват 5 велосипеда и евентуално басейн и сядат под сянката да чакат тълпите туристи.

А за същите пари, но с мисъл за контекста и типа посетители, които ще се привличат, някои селски къщи можеха да изглеждат и така:

На лозето

Този проект в унгарските лозя започва като проект за тераса за дегустация на вино. Постепенно собственикът решава да разшири проекта с няколко малки къщи за гости, разпръснати из лозята.
За изграждане на сградите архитектите използват местния туф — материал състоящ се от вулканична пепел, останал след изкопаване на избите за вино. Туфът в района е на практика безплатен и рециклирайки го, архитектите получават евтино и локално решение за стените на къщите.

***

Още един проект за къщи за гости към винарна, този път в Германия.

Вместо да построят една голяма сграда, архитектите предлагат няколко малки къщи. Облицовката на фасадата е от каменни плочи, типични за постройките в местните лозя. Витрина отваря къщите към малка веранда, а леглото е разположено точно срещу витрината. Телевизор няма и вместо телевизия от леглото гледаш лозята.

В овощната градина

В парцела на стара къща за гости (работеща от 1839-та), собствениците построяват нова сграда.
И тъй като тя е разположена в овощната градината, за новият хотел се използват формата и материалите характерни за местните плевни. Старата и новата сграда умишлено не са свързани, за да могат гостите да минават под ябълковите дървета.

В гората

На границата между селото и гората, на мястото на стара плевня, собствениците построяват къща за гости. Типично по швейцарски, тя е от бетон, но погледната отдалече изглежда като дървена. За кофраж са използвани трупите от старата плевня и така се е получило ироничното преплитане на традиционна форма и съвременен материал.

В полето

Популярен пример за различно ваканционно място са Rolling Huts.
метални кутии на на колела, къщичките са обзаведени с всичко необходимо и са страхотен пример за алтернативен къмпинг.

На село

А ако все пак искате да си почивате в наше село, попаднахме на две места, които показват отношение към средата и са с хубав интериор.

Четирите къщи в с. Костенковци са запазили характера на традиционния български двор — с няколко постройки, оформящи пространство помежду си. При това със запомнящ се интериор, интересна смесица между селско, старо-градско и модерно.

***

Къщата с червените врати в с. Солища показва как няма нужда да се направи буквално копие на традиционна къща, за да има новата сградата нейния дух. Тук традиционни и модерни материали съжителстват добре. Тъй като е построена на стръмен терен, дворът е терасиран, но не с бетонни стени, а с плет. На село, като на село.

4 коментара

Винтидж "Архитектура"

от WhATA, 15.08.2014 | Коментирай

Докато мързеливо ровихме купчината архивни броеве на списание “Архитектура”, решихме, че ще е интересно да се покаже как са се изменяли логото и графичният дизайн на единственото българско списание за архитектура.

От самодейните корици през 60-те, през хладния професионализъм на 80-те, до пълната дизайнерска катастрофа на 90-те. При това с един и същ “художник-оформител” през повечето време.


Художествено оформление: арх. Йордан Тангъров


Художествено оформление: арх. Йордан Тангъров


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов


Художествено оформление: Любомир Купенов

Коментирай

Зад кулисите на конкурса Пловдив, Площад Централен

от WhATA, 3.07.2014 | 18 коментара

Петък вечер е, а ние стоим с табелка Plovdiv Central Square Competition на Tерминал 2. Вратите се отварят, излиза висок мъж с очила и чанта за лаптоп. Първият член на журито е пристигнал.

В колата първият въпрос на Асер Хименез Ортега от MVRDV е колко е пътят до Пловдив. Вторият — дали има шанс конкурсът да се реализира.

Ние се занимаваме с конкурси отдавна — първо като участници, после като организатори, че и като жури. Засега само един от всички БГ конкурси е успешен и резултатът върви към реализация — този на Walltopia от 2013. Надяваме се пловдивският да се окаже втори.

Ако сте нетърпеливи и не ви се чете нататък, можете да разгледате всичките 125 проекта на plovdivsquare.com. Но по-интересно ще ви стане, ако си дочетете статията.

В Пловдив

Журирането в събота започва с обиколка на мястото. Показваме на журито площада, Пощата, бившия Паритиен дом. Елена Аргирова, която родом е от Пловдив, разказва как е било, когато е била дете, а чужденците коментират, че прекарването на ул. Гладстон е най-голямата грешка за центъра.

В 10 вече всички сме в залата, проектите са заредени на 2 лаптопа, журито — подредено срещу два големи плазмени екрана и журирането започва.

Процедурата или как се журират 125 проекта

Този ден журито гласува с ДА и НЕ. На втори кръг минават проектите, получили повече от четири ДА. Всеки член на журито има право да спаси за втори кръг (давайки жокер) до 3 проекта, неполучили достатъчно ДА.

Журито вижда само служебните номера на проектите, но не и имената и държавите на участниците (имената им се разкриха няколко минути преди началото на пресконференцията по обявяване на резултатите в понеделник).

За наша изненада (все пак журито е съставено от много и различни архитекти) повечето проекти този ден са отхвърлени с единодушните 7 гласа.

Задачата

Задачата Площад Централен Пловдив е противоречива — трябва да се обособят зони, където да се случват различни неща, но без пространството да изглежда разделено. Трябва да се покаже археологията, но и да има атрактивно съвременно градско пространство. Строителството в по-голямата част от зоната е забранено.

И както не е било леко на участниците, така не беше леко и на журито.

Кое не минаваше

Категорично отпадаха проекти, които показваха фалшив историцизъм. Според журито буквалните възстановки на Античния Форум не са правилния подход.

Отпадаха проекти, даващи категоричен превес на археологията или обратно, неглижиращи я за сметка на съвременния площад. Търсеше се баланс.

И, разбира се, отхвърляни бяха нереални, технологично сложни или непрактични решения: висящи мостове на 20 м височина, стъклени пътеки и изкуствени планини.

Денят приключва в 19:30. Отхвърлени са 108 проекта, а на втори кръг минават 17. Само един от тях е събрал пълните 7 гласа ДА.

Ден втори, неделя

Мястото е същото, имаме само 17 проекта и всички се надяваме, че ще свършим до обяд. Всъщност се оказа, че и до вечерта няма да успеем.

Още в началото журито разделя оставащите проекти на три групи в зависимост от подхода им към задачата. Условно кръщават групите Unifying surface, Structure и Void. Идеята им е на финал да отиде най-добрият проект от всяка група.

““

Unifying surface

Проектите в тази група създават непрекъсната нова повърхност, която се издига или потъва, където е необходимо, има дупки, ако се налага, но обединява всички елементи на площада.

Дискусиите започват и завършват с проектa на португалците от FORА. В тази категория те нямаха конкуренция и станаха финалисти със седем гласа от седем възможни. Може би тук е моментът да кажем, че FORA бяха и единственият проект, който получи пълните 7 гласа ДА на журито в предишния кръг.


Проектът на португалците от FORA е единственият, който устойчиво получаваше 7 гласа ДА на всяко гласуване. Създава 2 свята — долен, археологически, и горен — съвременен, които контактуват по интересен начин — чрез отвори, капаци, рампи, подлез, парк


Част от дървената настилка се отваря и затваря, като така дава възможност на площада да се преобразява и на него да се случват различни неща (вижте схемите вдясно)


Разкрива се археологията в цялата зона, прави се метална конструкция, която носи обединяващо дървено покритие — новият съвременен площад

Structure

Този тип проекти запазват разкритата археология в сегашния й вид, някои разкопават повече, други по-малко, но всички предлагат достъп до нея чрез допълнителни структури: мостове, пътеки, стълби и рампи.

След разгорещени дискусии и гласуване проект 28 стана финалист с 5 от 7 гласа.


Проект 28 на SMARCK Studio, финалист от група Structure


Проект 68 на израелците AL/Arch, отпаднал след гласуването

Void

Този тип проекти създават сериозни отвори спрямо съвременното ниво на площада и най-смело го прекрояват със системи от дупки, рампи и отвори.

Проект 44 се оказа най-издържлив, но в крайна сметка загуби с 4 гласа НЕ срещу 3 ДА.


Проект 44, на френски екип беше най-издържлив в групата, но накрая отпадна_


Проект 49 на испанците от Hoz Fontan Arquitectos конкурираше френския проект до последно

Оказа се, че от категория Void победител няма да се излъчи, а на негово място във финалната тройка се нареди проект 96, който през цялото време пробиваше с помощта на жокери от журито и на финалното гласуване успя да вземе 4 пъти ДА.


Изненадата на конкурса, проект получил 6 гласа НЕ на първия кръг, в крайна сметка стана финалист

Резултатите

И така, в края на втория ден имахме трима финалисти: първият единодушно избран, а останалите минали с повече или по-малко крехко мнозинство.

Можете да прочетете мотивите и препоръките на журито за всеки един от 3-те проекта.

Какво следва

Сега, след като получи истински международен конкурс със 125 участници от 41 страни, Община Пловдив трябва да избере окончателния победител измежду тримата финалисти. Искрено се надяваме, че периодите на обществени обсъждания и експертни съвети ще минат бързо, гладко и безпроблемно и накрая ще бъде обявен победител, който ще успее да сключи договор с Общината и ще построи своя площад в центъра на Пловдив.

Каква беше нашата роля

За нас, като организатори и автори на заданието, на сайта на конкурса, на системата за предаване на проектите и журирането, и на цялата комуникация с участниците, конкурсът е успех.

По-голям успех е, че това се случи с общински конкурс. Стана популярен, беше действително анонимен, с ясна процедура по предаване и оценяване на проектите.
Стремихме се целият процес по организацията да бъде максимално прозрачен и да говорим на участниците на разбираем език, а не с институционално-бюрократичен жаргон. Направихме (казват) модерен сайт, написахме (надяваме се) лесно за ползване задание, ангажирахме хората в социалните мрежи, реагирахме навреме, ако имаше въпроси, и най-важното, разгласихме за конкурса в над 40 архитектурни сайта по света. Всички тези неща доведоха до големия брой (чуждестранни) участници.

Къде са българските проекти?

Трябва да отбележим, че българските архитекти де факто не участваха в конкурса. 23 проекта от 125 е много малко. Обясняваме си го с почти фатално изгубеното доверие в конкурсното начало у нас. А общинските конкурси по подразбиране се смятат за предварително решени и формални.

Надяваме се Община Пловдив да опровергае това мнение. И се надяваме, че Община Пловдив осъзнава огромната отговорност, която носи в момента не просто да създаде едно качествено ново съвременно пространство в наситения си с история център, но и да върне доверието на българските архитекти, че публичната среда може да се променя към по-добро след честна и прозрачна конкуренция.

И накрая: на кого искаме да благодарим

На всички, без които нямаше да се справим:

  • на Любо Георгиев, директор на One Architecture Week, че безкористно ни помогна в популяризирането на конкурса и не само
  • на Николай Колев, който стоически изпрограмира системата за предаване на проекти и журиране (и още много други неща), и който нито веднъж не се оплака от интерфейсните ни капризи
  • на Андрей Велинов и Валя Едрева, които тестваха заданието
  • на Калоян и Георги, които бяха най-яката техническа комисия
  • на Пламена, Еми, Ленко и останалите, които ни помагаха в дебрите на държавната админстрация и бюрокрация
  • на Асен Асенов, че застана зад нас на всички обществени обсъждания
  • на Владислав Костадинов и всички наши приятели и познати от Пловдив, които ни разказваха много и постоянно за града
  • на Бойка, Павел и Орлин, с които започна всичко
  • на Община Пловдив затова че и за миг не си помисли, че може сама да организира този конкурс, а нае външен организатор в наше лице
  • и на всички, които сега забравяме.

Получи се съвсем като на Оскарите. Ние бяхме дотук. Сега остава един кмет да излезе и да връчи статуетката.

18 коментара

Венеция 2014: Архитектурното биенале, на което България имаше какво да покаже

от WhATA, 16.06.2014 | 2 коментара

Тъпо ни е да го кажем, но много ни е яд. Всеки път, когато България за пореден път не участва на Архитектурното биенале във Венеция ни е яд, но тази година особено много. Защото за пръв път темата беше такава, че наистина имаше какво да покажем, защото всички нации бяха неочаквано добре дошли (от Иран през Турция до Мозамбик и Косово) и защото за това биенале ще се говори дълго.

Какво беше различното?

От архитектурните биеналета венецианското е най-старото и засега най-популярното. А през 2014 беше най-силното му издание (е, разбира се, от петте, на които ние сме били), най-дългото (за пръв път 6 месеца), най-обгрижваното от пресата и вероятно най-посещаваното досега.

Темата беше направо екзистенциално важна: The Fundamentals (на архитектурата), националните павилиони трябваше да интерпретират не по-малко сложната и теоретична подтема Absorbing Modernity 1914-2014, а куратор беше най-размишляващият от живите стархитекти Рем Кулхас (който, няма да крием, ни е повлиял доста в съзнателния ни архитектурен живот и да, знаем, че вероятно с “о” е по-правилно да се изписва името му).

Как се прави силно Биенале

1. Със силен и авторитетен куратор

Във Венеция го наричат “Директор на биеналето”. Избирането на Рем беше отличен ход и се отплати многократно. Оказва се, че един успешен куратор трябва да е повече от добър архитект (справка SANAA, 2010) и повече от добър критик (справка Aaron Betsky, 2008). Трябва да е и двете с добавка популярност на архитектурна рокзвезда, твърда маса фенове и легендарно авторитарен характер.

2. С кратка и ясна тема, която се следва безотказно от всички

Обикновено Венецианското архитектурно биенале е един хаос от изложби и инсталации, които изморяват още на втория час. Всички национални павилиони и всички поканени интерпретират централно поставената тема по свой си начин (ако изобщо) и винаги с огромното желание да няма втори като тях. А какво се случва, когато влезеш в една голяма зала, в която всички крещят, за да надвикат другите? Правилно, просто си излизаш.

Е, тази година е различно. Световният архитектурен елит е строен в две редици, измит и послушен като Хор на софийските момчета. И себеотрицателно помага на Рем Кулхас да смъкне архитектите от облаците, да изгони звездите и да разпадне архитектурата до баналните й основни елементи.

Какво си струва да се види

Елементи на архитектурата в Централния павилион

Забавна, отлично структурирана изложба, която разказва историята на 15-те основни елементи на архитектурата: таван, прозорец, коридор, под, балкон, фасада, камина, стена, тоалетна, ескалатор, асансьор, стълба, рампа, покрив, врата.


Балкони


Балкони с известни личности


И балкон от България (другото косвено бг участие беше снимка на Тодор Живков с Брежнев в Руския павилион)


Прозорци


Тоалетни, много тоалетни

Monditalia в Арсенале

Пълна архитектурно-попкултурна дисекция на страната-домакин на биеналето: от нощните клубове, гарите на Мусолини, разкопките на Помпей до резиденциите на италианските мафиоти, вилите на остров Капри и разтапящите се ледници в Алпите. Общо 42 изложби, всяка достойна за дисертация, които обаче не доскучават дори за минута, тъй като същите теми са издирени в десетки култови италиански филми, които се прожектират едновременно.


Една от многото изложби в италианския павилион показва къщи на мафията


Една от “сочените за” къщи на мафията. Кич няма

Аbsorbing Modernity 1914-2014 в националните павилиони

За пръв път изложбите в националните павилиони бяха подчинени на една обща тема и в резултат се разглеждаха супер леко и се допълваха взаимно. И показваха период, чиято архитектура традиционно се мрази (да, и панелките са представител на модернизма). А всъщност сградите от модернизма са най-общото нещо в целия свят. Навсякъде е имало панелки, навсякъде е имало бетон.

Британският павилион

Отново отлично чувство за хумор, този път смесващо британски модернизъм, култови бруталистични проекти, цикламен поп-арт, плочите на Клиф Ричард, романите на Балард и стария ни уокмен от 1987 година.

Чилийският павилион

Историята на чилийските панелки между политиката и архитектурата: от първият панел, внесен от СССР по времето на Алиенде до наши дни.


Спецификациите на 28 панелни системи в конвейрна лента на пода


Възстановка на панелен апартамент на действително чилийско семейство

Германският павилион

Макет в мащаб 1:1 на изящната модернистична вила (бунгало) на немския канцлер от 1964 (т.нар. Kanzlerbungalow в Бон), буквално вписан във фашистката архитектура на немския национален павилион от 1938 година. Перфектната метафора за разказване на историята чрез пространство (и ние можем да бъдем поети понякога).


Германският павилион отвън — фашистка архитектура от 1938. И мерцедесът от 90-те на германския канцлер


Възстановка на бунгалото от 60-те на германския канцлер в сградата на павилиона


Интериор на бунгалото


Вписване на модернистичното бунгало във фашистката сграда — вижда се само, ако постерът се гледа срещу светлина

Израелският павилион

Забележително поетичен, с плотери, които чертаеха нови градове и поселища в истински пясък.

Павилионът на Косово

Младата държава Косово упорито участва във венецианските биеналета, доказвайки политическа легитимност. Този път те заявяват, че нямат какво да покажат от модернизма и че нищо добро не се е случило за тях през този период, затова правят кула от трикраки столчета, от които се получава модернистична структурна решетка.

Руският павилион

Е, това беше най-самоироничният павилион. Представя ключови моменти от последните 100 години местна архитектурна история под формата на пародийно търговско изложение, в което Чернихов, конструктивистите, Шчусев, дачите и панелките са просто фирми-изложителки с хитроумни имена. Въпреки че спонсор на павилиона беше Газпром, ние лично се смяхме на глас, на моменти неприлично високо.


Посрещането


Псевдо-регистрация


Купи си руска дача. Според рекламата върви с автентична руска баба


Един от известните руски конструктивисти от началото на 20-ти век Яков Чернихов, представен като фирма за телени изделия


Гавра с почитаните от путиновата власт руска традиция и православие. “Православен свещеник” рекламира орнаменти на т.нар. фирма ЕСТЕТИКА LTD

Защо България имаше какво да покаже

Българските Министерство на културата, Министерство на външните работи и разните съсловни архитектурни организации проявяват към Венецианското архитектурно биенале упорито безразличие, което продължаваме да не разбираме. България има само едно участие в новата си история, през 2008 година, което така и не се повтори.

Склонни сме да се съгласим, че всяко участие, което се опитва да покаже съвременната архитектура на България под формата на архитектурна провокация (както обикновено се прави във Венеция) би имало съмнителен успех. Особено ако не бъде придружено от адекватен избор на куратор и кураторска идея (само си представете Бойко Кадинов прави стъклена инсталация с финансовата подкрепа на Главболгарстрой и под патронажа на Министерството на културата, брр).

Но тази година трябваше просто да разкажем по интересен начин нашата, българска история на модернизма: от къщите на Нено Ямантиев до соца. Не стига, че все още сме световно непознати от тази гледна точка, а и имахме какво да покажем.

Как да не ни е яд.

***

Ако не успеете да отидете до Венеция, гледайте нашите 6-секундни видеа от Биеналето

2 коментара

Категории