НДК е само поводът за този текст. Но тъй като е едър повод (в смисъл добре оформен, симетричен, вижда се отдалеч), ще започнем с него. А после ще отворим дума защо проблемът е отвъд НДК и засяга по принцип реконструкцията на сгради от втората половина на ХХ век.

Всички знаем, че от 1 януари 2018 България за пръв път ще поеме председателството на Съвета на Европейския съюз. Знаем и че за целта ударно се ремонтират ключови за изпълнението на отговорната мисия сгради в София: НДК (където ще се провеждат голяма част от събитията по време на председателството), Дом 2 или правителствения хотел в резиденция Бояна (където явно делегатите ще спят), зала “Света София” в бившия Партиен дом (официалната локация, която по всичко личи, че няма да е ремонтирана дотогава) и т.н.

На фона на това отговорно държавно концентриране на усилия за една сама по себе си чудесна цел, коментарите относно архитектурните и естетически качества на ремонтите изглеждат дребнав прът в колелата на европрогреса. Но по-добре да бъдат направени сега, отколкото в края на годината, когато инфарктно препотени подизпълнители и министри ще премитат строителния прах часове преди двайсетте хиляди европейци да кацнат групово и поединично на летище София. Тогава вече критиките ще бъдат излишни и закъснели.

Ремонтът на НДК

И така. Проектът за ремонт на НДК беше официално обявен през ноември миналата година със смелата заявка, че отношението ще бъде като към паметник на културата (макар социалистическият дворец на народа да не е реален такъв). За Коледа сградата се окичи с гигантски трансперанти на западната и източната фасади, отброяващи дните до края на ремонта с визуализация на идейния проект за зала 3.

Снимка: НДК

Последваха снимки как се опазват произведенията на изкуството, въпроси как е избран проектантът, шум около избора на нови мебели-реплики, скандали около финансирането и сроковете. Нормално.

Всички произведения на изкуството действително се обгрижват внимателно. Снимка: НДК

Ние цъкахме с език отстрани, но си казвахме, че въпреки всичко нищо кой знае какво лошо не може да се случи на НДК под ръководството на хора, които направиха ДНК и театър Азарян, махнаха билборда на водка Flirt откъм бул. България и създадоха Перото, при това с лого, използващо оригиналния шрифт на всички надписи в НДК.

През зимата симпатична инсталация със строителни материали онагледи старта на ремонта. Снимка: НДК

През пролетта започнаха да се подменят настилките. Нови плочки (вляво), имитиращи оригиналния мрамор (вдясно)

После видяхме с очите си как се изхвърлят мебелите от горните етажи, видяхме новия гранитогрес, който имитира оригиналния мрамор из фоайетата (вярно, замества гадните 90-арски плочки, но защо имитация?), и светещите елементи, които трябва да подменят емблематичните гипсови форми на окачените тавани из двореца. И се притеснихме.

Какво му е ценното на НДК?

НДК през 80-те. Снимка: ATRIUM Архив

НДК е не само онзи шаблонен силует с фонтаните от картичките за София. НДК е най-голямото открито представително пространство, което столицата ни притежава, и което, заедно с едромащабната основна сграда, е било замислено да демонстрира партийната мощ и силата на новите културни политики от късния соц. В резултат в архитектурата, детайлите и изпълнението не е допуснат никакъв компромис (с печалното изключение на кофти сложените облицовъчни плочи на паметника “1300 години България” отпред).

НДК в строеж. Снимка: ATRIUM Архив

Сградата е ярък пример за регионално преосмислен късен модернизъм (практикуван по онова време у нас) и в момента е запазена в (почти) цялата си автентичност на всички нива: от външните каменни облицовки, през “слънцето” на Георги Чапкънов над главния вход, до дограмата, шрифта на надписите и оригиналните табели. В интериорите на двореца основен акцент е важният за периода “архитектурно-художествен синтез” (т.е. има адски много произведения на изкуството), който е проведен целенасочено, с много добри постижения на отделните автори.

Как да опазваме НДК

Снимка: ATRIUM Архив

Рядко има сграда, която е едновременно толкова голяма и с толкова последователно изградена идентичност. Соц или не, това е положението.

Сградите се гледат с очите отдалеч, но се усещат много по-мощно отблизо, докато натискаш дръжката на вратата, прокарваш ръка по парапета или придърпваш стола по мокета към масата.

Ето защо ключово е не само формалното запазване на външния вид на сградата, но и запазване на автентичността слой по слой, та чак до прословутия мрамор и крушките на лампите. (Да не говорим, че ако в Monocle подозираха за съществуването на НДК, вярвайте, щяха да си скъсат естествените каучукови подметки на тъмносините мокасини, за да дойдат да снимат леко овехтелия соц модерен лукс на сградата и да пишат снобски есета за потъмнелия месинг и дървените ламперии).

Автентичността може да се пази не само буквално, но и като дух на сградата, като атмосфера. Без имитации, където оригиналът е загубен, и с намеса, която безпогрешно носи в себе си съвременността.

Това, разбира се, важи за опазването на всички сгради, от всички периоди. Но при сградите от втората половина на ХХ век някак все още се разбира трудно. Лесно е да си представим, че парапетът от ковано желязо и каменните стъпала на една къща от 1910 на ул. Мальовица примерно са ценни. Но трудно все още приемаме, че същото важи и за видимия бетон на зала Фестивална или за окачените тавани на НДК.

Как да опазваме модернизма въобще

Опазването на сградите от модернизма по принцип е деликатен момент. И за това има няколко причини:

• Модернизмът е анти-историчен стил, без грам романтика и носталгия. Той зачерква миналото и гледа към бъдещето. Съответно трудно се въздиша по сграда от модернизма – тя е нахакана и самоуверена и рядко предизвиква съжаление

• Модернизмът има за цел да промени средата тотално, съответно е авторитарен и обича да флиртува с властта. Модернизъм е и фашистката архитектура на Мусолини, и социалистическата архитектура на Източния блок

• Модернизмът след Втората световна война по цял свят е по-скоро ляв и обича социалните експерименти. Съответно посланията му са спорни политически, а сградите му стават опасни

• Модернизмът остарява зле. И за да бъде оценен трябва чувствителност към пространството, която да мине отвъд обвивката от излющена бяла мазилка, падаща каменна облицовка и течащи тънки стоманени дограми

През последните години авторитетни световни организации за опазване на архитектурното наследство често алармират, че глобалната неприязън (или, хайде, неразбиране) на обществото към сградите от модернизма (особено следвоенния) е пагубно за градовете и унищожително за много брилянтни примери за архитектурна дързост. Правят се списъци със застрашени сгради, спонсорират се целеви реставрации и дори се раздават награди за реконструкции на сгради от епохата. Затова добри примери напоследък има, макар “войната срещу модернизма” да продължава все така ожесточено.

Библиотеката на Алвар Аалто в гр. Виборг, Русия

Viipuri Library след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Една от първите сгради на финландския архитект Алвар Аалто е завършена през 1933 в гр. Виборг, тогава в границите на Финландия. След края на Втората световна война градът попада на територията на СССР, а библиотеката се използва без прекъсване през целия ХХ век. Сградата е класически модернизъм, при който формата директно следва функцията, но Аалто внася и своята лична емоционална нотка с органичните форми на таваните в интериор и преливането на пространствата.

През 1991 състоянието на сградата се влошава драстично и е стартиран руско-финландски проект за реставрацията й. Процесът е бавен, прецизен и крайно уважителен. Отнема 12 години. Реконструираната библиотека е официално открита през 2013, печели наградата за реставрация на сгради от периода на модернизма на World Monuments Fund през 2014 и има голям шанс да бъде вписана в World Heritage List на ЮНЕСКО.

Известната лекционна зала с извит дървен таван след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Park Hill, Шефилд, Великобритания

Снимка: Hawkins/Brown

През 1998 бруталисткият жилищен мегакомплекс Park Hill в Шефилд става най-голямата сграда, обявена за паметик на културата в Европа. Комплексът е завършен през 1961 и е част от вълната социални жилища на лявата британска следвоенна политика, впоследствие превърнали се в “ужасните гета от мрачен видим бетон”, които всеки уважаващ себе си англичанин мрази и иска да събори.

Park Hill преди и след. Снимка: Hawkins/Brown

И все пак, Park Hill оцелява. Подложен на учебникарска реконструкция, комплексът запазва пространствата и духа си и губи усещането за западналост. С премерена и фина намеса архитектите от Hawkins/ Brown му придават категорично съвременен вид като едновременно запазват всяка следа на автентичност, чак до известният графит I love you, will u marry me на една от бетонните стени, възстановен със светещ неон.

Снимки: Hawkins/Brown

DeFlat Kleiburg, Амстердам

Снимка: Marcel van der Burg

Още една реконструкция на емблематичен жилищен комплекс от 60-те, този път в околностите на Амстердам, изненадващо спечели тазгодишната награда за нова европейска архитектура EU Mies van der Rohe Award. Гигантският извит блок с 500 апартамента е спасен от разрушаване, след като инвеститорски консорциум решава да реновира обвивката и общите пространства, а да остави апартаментите като свободни недовършени клетки, дори без преградни стени, в които всеки обитател да реши какво да прави сам за себе си. Фасадите са олекотени и осветени, но умишлено са запазени хоризонталните линии и детайлите от видим бетон. Самият видим бетон е изчистен от боята, нанасяна върху него през годините, и е рехабилитиран.

Снимка: Marcel van der Burg

Как да (не) опазваме модернизма в България

Този въпрос е още по-деликатен у нас, където модерната архитектура на следвоенна България е всъщност социалистическата архитектурата на Народна Република България. Съответно тя е сериозно политически натоварена, масово не се разбира и поголовно не се цени. В резултат почти всички ремонти на сгради и пространства от периода завършват неприятно. А такива като нас се молят пари по-скоро да няма и да не стигат, за да може ремонтите да са малки, незначителни и козметични. И някакси да се отложат за по-добри времена, когато ще започнат да се ценят и пространствата, и естетиката на соц модернизма у нас.

Ремонтът на зала София в Борисовата градина е пример как не се реконструира следвоенна архитектура

Същото важи за ремонта на Централна гара

И за всички намеси в сигурно най-иконичната училищна сграда в София: 122 ОУ в Лозенец

Затова искрено се надяваме, че ремонтът на НДК ще завърши щастливо за сградата и българската архитектура въобще. И не ни се мисли какво се случва в Дом 2 на резиденция Бояна, където достъпът е контролиран, а какво да се унищожи има много.