Всички приятели, на които казахме, че в един от почивните дни ще ходим до Димитровград, попитаха:
— Защо?!
— На културен туризъм — неизменно отговаряхме ние.

Благодарение на политиката на общината да популяризира града си като важна част от културно-историческото наследство, напоследък Димитровград се превръща в любопитна дестинация. Наскоро беше избран чрез гласуване с SMS за строеж на 20-ти век в предаване на БНТ.

На 18-и април пък, Денят на паметниците на културата, се организира конференция за опазване и закрила на културното наследство на града, а стилът на сградите се определя с нови понятия като “социалистическа класика” и “култовския период” в българската архитектура.

Малко история

Димитровград е интересен, защото е нов град, направен “от раз”. Основан е на 2-ри септември 1947 г. с указ на Георги Димитров (чието име носи), а на мястото му е имало само двуетажни къщи, отдалечени на километри една от друга.

През 40-те години на р. Марица построяват огромен химически завод и да се направи град за работниците става наложително. Така всички сгради и улици на града са проектирани наведнъж, в стила на времето.

Липсва характерното за другите градове натрупване на епохи и стилове. По подобен начин са създадени затворените сталински градове в Сибир около химически и военни заводи (например Дзержинск). В света най-популярният град създаден без история е Бразилия, построен през 60-те.

Проектът

В сп. Архитектура и Строителство, бр. 1 от 1953 г. намерихме проекта за създаването на Димитровград.

Идеята е била всичко да изглежда монументално — булевардите да са широки, да има статуи, колони и портици, покрити пасажи, сградите да са 3-4-5 етажни, украсени с барелефи и скулптури. Истински Париж, Рим и Милано на Марица.

План на централната ос на града, тръгваща от гарата (долу) и завършваща с парк.

Перспектива от времето преди компютрите.

Макет на централната ос — на първия площад е разположен театърът, а на следващия — Дом на съветите.

Толкова знаехме, когато тръгнахме към Димитровград. На място се оказа, че малко от планираното е изпълнено.

Реалността

Направени са жилищните сгради по главната ос, свързваща гарата с парка. За обществените обаче не е стигнало времето — на мястото на театъра сега има магазин BILLA, а срещу нея е забележителността на новото време — сградата на Planeta Payner.

Домът на съветите, с който е трябвало да завършва главната ос, също не е бил построен, сградата на това място е от по-късно време.

Димитровград, извън централната ос, изглежда като всеки друг бг град: има сгради от 60-те с претенции за модернизъм и неизбежните панелни блокове.

Сградата, с която завършва оста, не е от 50-те, но на ниското й тяло релеф разказва как е създаден градът.

Въпреки че са част от сградите, оформящи главната ос, по-късните блокчета носят характеристиките на времето си — в случая препратки към модернизма.

През годините сталинските кооперации са обживени както и очаквахме — с остъклени тераси, различни видове навеси, не се поддържат, корнизите им падат.

Много ни харесаха покритите пасажи в партерите — през лятото пазаруваш на сянка, а зимата на сухо.

Странно остъклени тераси и приятните покрити пасажи на партера са основните характеристики на сталинските блокчета в Димитровград.

На последния етаж на тази сграда може да се направи чудесен лофт. Само корниза да не падаше.

Главната улица, която на проекта изглежда грандомански широка, всъщност е доста уютна, може би благодарение на градинките и дърветата.

Там имаше и изложба с фотографии от града — вероятно част от политиката на общината за популяризиране на социалистическото и индустриалното наследство.

Не мога да реша дали Димитровград ми харесва или не. Но както казах по-горе, интересното при него е, че е създаден наведнъж, съвсем в духа на тоталитарните “градове-жестове”. От днешна гледна точка може да мине и за град-експеримент. И има идентичност, колкото и спорна да е тя.

В края на мандата на кабинета Станишев, точно преди летните отпуски, от вече несъществуващото Министерство на държавната администрация дойде неочаквана новина.

На мястото на Тодор Живков

На правителствен туристически сайт всеки българин щял да може да си резервира почивка в някоя от правителствените резиденции (ако има свободни от държавни мъже места). Идвали избори, свободни места се очаквали бол, а сред включените в сайта бази били такива класически парчета като Евксиноград и любимата на Тодор Живков Шабла.

Ние видяхме новината една юнска събота, докато четяхме вестник в градината на някакво кафе, и веднага се размечтахме. Как ще си букнем по 2-3 дни във всяка резиденция поред и ще си направим летен архитектурен тур — български луксозен соц модернизъм със запазен синтез на изкуствата и адаптирани национални елементи.

Места няма

Обадихме се в Министерството. Оттам кисела служителка ни информира, че места, естествено, нямало, особено пък за лятото, изобщо да не си правим илюзии. Явно Ники Василев беше попрескочил етикета в българската държавна бюрокрация, пардон, администрация с неочаквано демократичната си инициатива.

Но! Човек като си науми нещо и край. Трябваше да е море в ретро соц лукс и толкоз.

В Ривиера също е соц лукс

Най-близки до желаното бяха приватизираните бивши резиденции — макар че там имаше опасност реновирането на баните (добре) да е преминало и в реновиране на общите части (лошо, отидоха касетираните тавани, мрамора и полилеите). В крайна сметка се спряхме на т.нар. ваканционен клуб Ривиера — бивша правителствена база на АОНСУ, приютявала Хонекер и Горбачов навремето и приватизирана в средата на 90-те.

И така, по някое време през август се оказах на двайсетина километра северно от Варна, сред борова гора и 3 стари и яки хотела.

Империал

Хотелът е строен в края на 70-те с идеята да бъде най-представителния от цялата група. И до днес работи цяла година, обект е на конгресен туризъм, а аз още помня възхитените спомени на една приятелка на майка ми, която през 80-те беше ходила на лекарска конференция там. Днес интериорът е претърпял ужасяваща реновация в стил “дребен руски олигарх идва на море в България”, но поне полилеите в ресторанта стоят.

Входът. Обилната пълзяща зеленина е била любим декоративен елемент навремето. А днес съвсем е избуяла.

Хотелът има характерните обеми от късния соц със задължителните шапки от медна ламарина на покрива. Витрините на залата за закуска, която гледа към морето, са тип “гилотина” — отварят се като се спускат надолу и се скриват напълно в шлиц в пода. Такива са и витрините на сладкарницата на хотел България в София. Двата примера вече са станали учебникарски.

Хотелът е облицован с един от най-българските и най-соц камъни — балчишки варовик, чието находище вече е изчерпано. Детайлите са много хубави, макар и позанемарени днес.

Лотос

Хотелът е строен горе-долу по времето на Империал. Но е по-семпъл.

Отново пълзяща зеленина, каменна облицовка и метални парапети. Вижда се и дървения сачак на терасата на последния етаж (задължителния в соца национален елемент). На долните етажи го бяха махнали, явно при реновация. Жалко.

Ресторантът. И той с медните шапки и с хубав детайл за отводняване.

Оазис

Това е най-старият хотел в комплекса. Строен е още през 50-те години и си личат силни средиземноморски влияния тип италианска вила или княжеския дворец в Евксиноград. Предполагам затова и днес този е най-луксозният хотел в Ривиера. Брои се за бутиков, реконструкцията му завърши през юли с фанфари и статии по всички лайфстайл, спа, голф, премиум и прочие издания. В интерес на истината успява да изглежда наистина добре и наистина италиански.

Хотелът е ситуиран на нива, надвиснал над морето. Стаите са малко, с лоджии и дървени капаци.

Комо или Калиакра?

Интериорът е последователен и издържан в стила на сградата. Вярно, има много неща и изглеждат наблъскани, но не се плашете. На живо е супер.

***

Хубаво беше. От такава база обаче може да се направи много повече — гледайте какво правят със старите хотели в Ница и на Lago Maggiore. На Ривиера й трябва малко — още съвременен дизайн (за контраст със запазения соц), по-добро обслужване (тогава бих преглътнала и алуминиевата дограма) и... запазен соц (онези двата гадни нови хотела в края що не ги махнете?). И готово. Не всичко е масово и зле на бг Черноморието.

Минат се не минат няколко години и светът си избира някоя държава и пре-открива нейната архитектура. Това сполетя холандците (Why Dutch Design is so Good), португалците, а напоследък и словенците.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

Миналата седмица в Archinect излезе хубава статия за утопичен град, проектиран през 55-та от Филип Джонсън (съавтор на знаменитата Seagram Building в Ню Йорк).

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

Бяхме писали за тъй наречените структури по фасадите в Албена и в Бангкок. Ето още примери от България. Градът е Шумен.

И на трите снимки при вглеждане се вижда, че зад декоративните решетки има нормални прозорци. Решетката прави фасадата по-цялостна, като че ли е един елемент, а не раздробена от прозоречни отвори. Това е същото като да облечеш цялата фасада в слънцезащитни жалузи.

Подобни сгради сигурно има и в много други градове — Хасково, Разград, Москва, Берлин, Прага... И същият принцип се открива в така модните днес деко мотиви по фасадите на сградите на Herzog & de Meuron например.

Photos: loybax и moiuco (flickr) via the Iaakuza chronicles

Попаднах на тези и още няколко подобни сгради в един пост от форумите на Archinect. Те са в Бангкок и са строени в разцвета на модернизма — в началото и средата на 20-ти век.

Забележете така модните напоследък декоративни структури (тези геометрични повтаряеми елементи по фасадaтa), които са се използвали доста в онзи период.

Има ги и в България — добър пример са фасадите на соц хотелите в Албена, за които бяхме писали преди време.

Всъщност самите тайландци не си харесват тези стари сгради, докато архитектите, които минават оттам, смятат че са cool. И се опасяват по форумите, че са в окаяно състояние и вероятно на тяхно място ще се издигнат нови — с гладки стъклени фасади, като всички офис небостъргачи по света.

Дали скоро и в България ще идват чужди архитекти, само за да се радват на остатъците от соца?

Няколко добри примера за така актуалните днес структури с давност... 30 години
Или Как се правят хотели по учебник
Да, да, знам, че ги познахте...