Категория: Соц

Защо не трябва да се събаря паметникът пред НДК

от Анета Василева, 16.07.2012 | 90 коментара

Има някои теми, по които дори умни хора започват да говорят глупости. Паметникът пред НДК е една от тях.

Поводът за този пост е, че Софийска община отделя 90 000 лева за премахване на по-голяма част от паметника до края на лятото като опасна и реакциите около тази новина.

Винаги е интересно да се наблюдава как такива теми като събарянето на Мавзолея, на Паметника на съветската армия или на този пред НДК събират далеч повече народна страст и емоции, отколкото липсата на еднородна и последователна тротоарна настилка дори в идеалния център на София, безсмислените и скъпи кръстовища на 2 нива, които се строят в момента, или пък упоритата липса на нормални паркинги в града. Все неща, които влияят далеч повече на ежедневния бит на софиянци.

Още по-забавно е да се следят разгорещените дискусии на тема красиво и грозно. Понятия толкова субективни, че ако на тяхна база се събаряха сгради и паметници, вярвайте, нямаше да има къде да живеем.

А всъщност всичко е въпрос на поддръжка и отношение към околната среда, историческата околна среда. Да, и соцът е от нея, както и къщите от царско време по Шипка и античните камъни от Сердика.


Паметникът при откриването си, 1981 година. Photo: Изгубената България


И днес

Затова не виждаме смисъл от конкурси за адаптация, от разгорещени драми по форумите и от тръшкане на общински чиновници как да намерят най-евтината оферта да съборят паметник, част от историята на София.

Паметниците от всяка епоха трябва да се поддържат, почистват и ремонтират. Точка.

Нали не мислите, че на чужденците купчина антични камъни са им по-интересни от бетонните чудовища на соца? Правилно, изобщо не са им по-интересни.

И съвсем междудругото, ние мислим, че паметникът на Гарибалди на едноименния площад или св. София пред ЦУМ са далеч по-грозни.

***

Междувременно излезе и поредната фотографска книга за соц-монументите Forget Your Past на Никола Михов. Бас ловим, че от нея далеч повече хора в чужбина и не само ще се заинтересуват от България и миналото й, отколкото от поредната брошура за тракийските златни съкровища или от фалшиви мощи на библейски светци.

90 коментара

Метростанцията при НДК

от Анета Василева, 15.05.2012 | 8 коментара

Всеки път, когато минем през метростанция Софийски университет или Стадион Васил Левски, се чудим защо най-демократичният, добре организиран и масов (130 участници от над 15 страни) архитектурен конкурс у нас беше за една поляна в Дружба 2.

Явно така се е получило. А и винаги е по-добре общината да рискува с такива авангардни прояви като международни конкурси, организирани от някакви периферни организации като списание 1, за по-нецентрални райони.

Междувременно, докато победителите в конкурса преработват работите си, а списание ABITARE издаде един доста сполучлив брой на тема конкурсите в България и Метростанция 20 в частност, в подлеза на НДК кипи ремонт.

Спирка на НДК има още от соца

Още със строителството на НДК е била предвидена и изградена подземна връзка, спирки и подходи към бъдещия софийски метрополитен. След това спирките били запечатани, входовете им били закрити с типични соц-синтез скулптурни релефи, а в подходите към бъдещата метростанция НДК се настанил деветдесетарски базар.

Е, сега базарът го няма (добре), спирка НДК вече е вързана към общата мрежа на метрото (още по-добре), но посоката, в която е тръгнал “модерният фейслифт” на подлеза, изобщо не ни обнадеждава.

Защо сме притеснени

Ако ни питате нас, подлезите на НДК са си супер. Ако се махне гадното визуално наследство от 90-те, табелите, грозните надписи, изчисти се камъкът, подменят се изгнилите дървени ръкохватки, ако всички лампи светят, а плъховете са избутани поне до ниво -3, подходите към метространция НДК са готови.

Нещо повече, така София ще има метростанция с характер и уважение към околната среда, добре обвързана с емблематичната (ми да) сграда от соца над нея. Няма нужда от чудеса от храброст.

Обаче нас никой не ни пита.

Какво се ремонтира

Свалят се окачените растерни бетонни тавани:

Явно ще се подменят и настилките.

Разбиват се цоклите около колоните, които бяха оформени като места за сядане със скрито (макар и неработещо осветление). Сигурно и каменната облицовка на колоните ще отиде:

Демонтират се дървените парапети на стълбите към подлеза, също със скрито осветление (също неработещо). На бас, че този детайл го има във всички учебници по интериор и парково оформление на УАСГ:

Разбира се, може проектът да е много хубав, ние да грешим, а строително-ремонтните работи да заблуждават.

Агитпроп, за всеки случай обаче, снимайте там за филма, че да не се затрие нещо.

8 коментара

С взлом в мотел Рилци

от Жана Стоилова, 8.05.2012 | 15 коментара

След като за жалост почти никой, живеещ в интересен апартамент или къща, не ни покани на гости, започнахме да влизаме сами. То това не е много за разказване, но пък историята е интересна.

Мотел Рилци се намира малко след изхода на Благоевград в посока София. Винаги когато сме минавали оттам, сме заглеждали характерните покриви и сме се чудили как всъщност изглежда сградата и дали работи.

И в една поредна празнична сутрин, вместо да чакаме край фурната да се изпече агнето (имаше кой да чака), решихме да проверим какво се случва с мотела.


Надписът с името на мотела почти се е разпаднал.


Мотелът откъм пътя.

Мотелът, естествено, не работи. Паркингът е огромен, но празен и обрасъл с трева. Излязохме предпазливо от колата — не ни подгони никой, нито човек, нито куче.

Набрали смелост, тръгнахме да обиколим сградата. Ицо вървеше напред, въоръжен с фотоапарат, а аз след него с пръчка в ръка, оглеждайки се за кучета.

Откъм пътя сградата изглежда ниска, разлята и добре вписана в терена. Оказа се, че това е частта с ресторанта — двуетажна, със страхотен покрив, отводнен със скрит олук и барбакани, и интересен детайл на витрините.


Наклоните на покрива са достойни да се покажат в някой учебник.


Oтводняването със седящ олук, завършващ с барбакан.


Витрините на ресторанта на южната фасада.


И отблизо.

Основната част на мотела обаче не е същата. Подразни ни, че е висока 5 етажа, което разваля добрата пропорция.

Хареса ни козирката на входа и тънките, дълги балкончета в потъналите зони между отделните части на сградата.


Мотелът от юг е пететажна сграда.


Главният вход и козирката.


Симпатични тераси в зоните между основните обеми.

От боклука — в багажника

След като разгледахме и поснимахме, ни обхвана вехтошарската треска. В купчината боклук струпана отпред се виждаха хубави бюра, имаше керамични кашпи (някои още здрави) и изпопадли букви от надписа РЕСТОРАНТ.

Не можахме да ги оставим. Ицо докара колата и натоварихме в багажника две кашпи и две букви. Не е ясно за какво са ни, но пък да ги оставим да се унищожат съвсем, сърце не ни даде.


Купчината с боклуци, на която не можахме да устоим.


Захвърлени керамични кашпи. След упорито ровене успяхме да подберем две здрави.

И тогава беше моментът, в който трябваше да се качим в колата и да си тръгнем към фурната с агнето.

Но… любопитството надделя.

Взломът

— Трябва да влезем да видим какво е вътре.
— Ама да не ни подгони някой?
— Няма никого, от един час се въртим наоколо, викаме, шумим, някой щеше да се е появил досега.

За влизане избрахме един счупена балконска врата, на първия етаж от задната страна на сградата. Ицо влезе, а аз се върнах да го чакам при колата.

И в този момент изтръпнах — входната врата на мотела, досега затворена и заключена, зееше отворена, а на на бравата висеше връзка ключове.

В мотела имаше някой. И това не беше само Ицо.

— Има ли някой? — подвикнах аз. Реших да привлека вниманието на евентуалната охрана, за да не изглеждаме като престъпници, а и за да изтъргуваме няколко вехти, но прекрасни кожени фотьойла.

Никой не отговори. Извиках още няколко пъти, дори, в паника, честитих празника, за да покажа, че идваме с добро. Нищо.

В този момент чух звук от паркираща кола, обърнах се и… от един микробус излязоха две яки момчета с бухалки в ръцете.

Бухалки, бяло BMW и човек в храстите

С най-невинната си физиономия честитих празника на момчетата и обясних, че съм намерила вратата отворена и чакам някой да излезе, но няма никого.

Очевидно не приличах на взломаджийка (как лъже понякога външния вид) и те не ми обърнаха внимание. Хвърлиха един поглед във фоайето и затичаха към задната фасада.

В този момент и Ицо се зададе иззад ъгъла. След него, от един храст изскочи дребен възрастен мъж, започна да сочи Ицо и да обяснява нещо на момчетата с бухалките.

Е тогава си казах, че няма да ни се размине.

Но… явно и Ицо, също като мен, не прилича на взломаджия. Питаха го какво прави, той каза, че разглежда и те отпрашиха по-нататък, явно да търсят истинските взломаджии, заради които са ги извикали.

Не можехме да повярваме на късмета си. По най-бързия начин се качихме в колата и потеглихме (с кашпите и буквите в багажника).

И тъкмо си мислех, че сме се измъкнали, когато при изхода на паркинга ни пресрещна друга кола — бяло BMW — и ни препречи пътя. Като по филмите.

— Какви сте вие?
— Архитекти сме, минахме да разгледаме сградата отвън…
— А за какво ви е да я разглеждате?
— Ами сградата е строена през социализма, и е много характерен пример за архитектурата на мотелите от този период, освен това…
— Добре, добре, тръгвайте.

Епилог

Оказа се, че в мотела наистина е имало охрана — възрастният човек живеел в стая на втория етаж, но като разбрал, че има някой в сградата, излязъл и се скрил в храстите. Защо не излезе да си говори с нас, а веднага се обади на биячите, така и не разбрахме. Явно е помислил, че сме много и лоши.

После поразпитахме. Оказа се, че мотелът е частна собственост на човек от Благоевград, но от години не се използва.

Надяваме се, ако някога решат да заработи отново, да запазят сградата и интериорите в оригиналния вид.

С малък ремонт и претапициране на мебелите можем да си имаме един чисто нов стар, соц мотел.

15 коментара

Соц резиденция и чай-комплѐ

от Николай Ангелов, 27.05.2010 | 14 коментара

Соц носталгията взе да се изтърква. Експлоатираха я в реклами на салам, в клипове, заиграващи се с диско-естрадата, в снимки на телевизори “Опера” и архивни москвичи, в новите-стари бонбони “Амфора” и лютеница “Хорце”, в цитирането на реплики от “Оркестър без име” и “Опасен чар”.

Членуваме във Facebook групи като “Режисьор на дублажа Трендафилка Немска” и “Когато бозата беше от 6”. И се заглеждаме, ако случайно хванем по телевизията поредното повторение на “Синьо лято” и “Васко да Гама”.

Но за 2 дни в бивша правителствена резиденция установих, че соц носталгията в туризма (и в архитектурата) все още не е достатъчно експлоатирана. Дори там, където може да бъде.

Свети Врач и Тодор Живков

“Свети Врач” сега е само тризвезден хотел край Сандански, а навремето, както казах, е бил луксозна резиденция за партийната и държавна върхушка.

Слуховете твърдят, че Тодор Живков никога не е спал там, но всичко е направено така, сякаш винаги са го очаквали. Има апартамент за него, зала за заседания, огромен парк, спа център, много мрамор, бръшлян и фикуси.

Как се стига до там?

По пътя за резиденцията се изгубих няколко пъти, докато накрая, на едно кръстовище, видях тази табела:


Ако се съди по шрифта и, хм, специфичния стил, табелата не е от соца

Хубаво, има табела, казах си, но наляво или надясно да тръгна? След дълго взиране забелязах малката стрелкичка в долния й ляв ъгъл и успокоен подкарах наляво. А можеше да се направи хубава табела в тържествена соц стилистика.

Паркът, ах, паркът

Резиденциятя носи потенциал да е много повече от тризвезден хотел — влизайки, първото нещо, което виждаш, е огромен личен парк-ботаническа градина, в която многото видове дървета, храсти и треви са композирани като по учебник. И езеро като за картичка.

И понеже никога в резиденцията не е имало много хора, предполагам, че големците са се разхождали в този парк като в райска градина.

И за да се допълни райската картинка, ще разкажа как едно дете бягаше из парка, хванало черен заек за едното ухо. След него бягаше и баба му и крещеше: “Пусни зайчето, пусни го, ще умре!” Най накрая бабата настигна детето и то пусна заека в близките храсти. Колко луксозни хотели имат такъв парк, в който дете може да хване заек?

Интериорите са сравнително запазени

Фоайетата и коридорите са си класически луксозен соц от 80-те. Настилките са от мрамор, няма мокети, а персийски килими (предполагам тъкани специално за тук), стените са облицовани с врачански варовик или дървена ламперия, окачените тавани са дървени и на нива. Всичко е сравнително добре запазено и чисто.


Снимах 12 вида лампи и полилеи в нещо като 2 фамилии: с висящи стъкълца (тип полилей, ползват ги в по-луксозните фоайета, зали и апартаменти) и със сфери (на долния ред вдясно — за тераси, бани, коридори, има варианти от 9, 4, 2 тела)


Войната на шрифтовете. Старите месингови букви с изчистения и типичен за времето си шрифт Футура (вляво) изчезват. За сметка на надписи от лепено фолио с някакъв гробищен шрифт (вдясно).

Някои стаи са нови, други — не

Искаше ми се някой да ме разведе из резиденцията и да разкаже: “В тази стая е спал Хонекер пез 87-ма, тук е идвала делегация от Куба” и т.н. (Можеше и да са измислени истории.) Но нямаше такъв тур.

Част от стаите са ремонтирани и обзаведени с нови мебели, а големите апартаменти са си с оригиналното обзавеждане.


Част от президентския апартамент


Дневната в президентския апартамент

“Стаята на Живков? Нищо особено”

Докато снимам залите на т. нар. президентски апартамент (който е на целия последен етаж), виждам, че най-голямата врата е отворена за чистене. Питам камериерката дали може да вляза да снимам.

— Па може, то не е нищо особено — казва тя. — Стаята на Живков е това, но има и по-луксозни от нея. С тераси.

“Стаята на Живков” се състои от кабинет с празна библиотека и бюро, спалня и огромна баня с огромен прозорец. Няма тераса.


Според камериерката това е “стаята на Живков”


И “банята на Живков”. С голям прозорец на стената, която не се вижда

Репликата “То не е нищо особено” я чух още веднъж, когато поисках да снимам заседателната зала. Кое не е нищо особено?

Закуската е тематична

Няма шведска маса.

— За закуска предлагаме чай комплѐ — казва белокос сервитьор с бяла риза и черен панталон, който сякаш е бил тук и преди 25 години и пак е изглеждал така.
— Какво е чай комплѐ?
— Чай, сирене, хамбургски салам, яйце, чисто масло, конфитюр. Но ако желаете нещо друго, можем да ви направим пържени филии…
— Нека е чай комплѐ.

Не съм ял чай-комплѐ от казармата. А преди това от почивните станции, в които съм бил с нашите като малък. Но тук си изглежда съвем тематично.


Терасата на ресторанта


Басейнът

Музей на соца с вехтории

В едно помещение над басейна (изглежда нещо средно между кабини за коментатори и “барче”) е устроен умилителен (и леко кичозен) “музей на соца”. С портрети на другари от ЦК на БКП и КПСС. С пионерски калпачета, чавдарски поръчения, томовете на Ленин, Маркс, Енгелс и Живков, стари плочи и бюстове. Да, и телевизор “Опера”. Няколко чужденци гледаха и се усмихваха.


Музеят на соца. Портрети, книги, знамена. И фризер на Делта

***

В хотела цари едно особено, да го наречем, соц спокойствие. Наоколо е тихо, пеят птички. Нищо че в единия от дните имаше някаква сватба — младоженците се снимаха кротко до езерото, а вечерта вднигнаха малко шум в ресторанта.

А соц остатъците могат да се използват много по-силно и пазарно.
И не само с кичозно събрани в една стаичка знамена, бюстове и червени връзки, които могат да се намерят във всеки антиквариат (ако не и все още във всяко мазе).

Така както в Лондон си пазят 60-тарските бруталистични бетонени комплекси и днес те са туристическа атракция, “Свети Врач” би бил доста по-интересен, ако рекламира повече соц миналото си. Ако реставрира старите настилки, облицовки и надписи. Ако това, което не може да се възстанови, се замени със съвременни елементи, така че да изпъква старото. Ако умишлено се казва, че чаят-комплѐ и пържените филии са традиционни балкантурист закуски. Ако се измислят истории за посещения на държавни ръководители. И най-вече, ако се приложи яка (с извинение) дизайн стратегия за подчертаването на характерния стил.

***

132 снимки от резиденцията, филмче от фойетата и пост за една друга (морска) резиденция.

14 коментара

Димитровградско утро

от Жана Стоилова, 7.04.2010 | 8 коментара

Всички приятели, на които казахме, че в един от почивните дни ще ходим до Димитровград, попитаха:
— Защо?!
— На културен туризъм — неизменно отговаряхме ние.

Благодарение на политиката на общината да популяризира града си като важна част от културно-историческото наследство, напоследък Димитровград се превръща в любопитна дестинация. Наскоро беше избран чрез гласуване с SMS за строеж на 20-ти век в предаване на БНТ.

На 18-и април пък, Денят на паметниците на културата, се организира конференция за опазване и закрила на културното наследство на града, а стилът на сградите се определя с нови понятия като “социалистическа класика” и “култовския период” в българската архитектура.

Малко история

Димитровград е интересен, защото е нов град, направен “от раз”. Основан е на 2-ри септември 1947 г. с указ на Георги Димитров (чието име носи), а на мястото му е имало само двуетажни къщи, отдалечени на километри една от друга.

През 40-те години на р. Марица построяват огромен химически завод и да се направи град за работниците става наложително. Така всички сгради и улици на града са проектирани наведнъж, в стила на времето.

Липсва характерното за другите градове натрупване на епохи и стилове. По подобен начин са създадени затворените сталински градове в Сибир около химически и военни заводи (например Дзержинск). В света най-популярният град създаден без история е Бразилия, построен през 60-те.

Проектът

В сп. Архитектура и Строителство, бр. 1 от 1953 г. намерихме проекта за създаването на Димитровград.

Идеята е била всичко да изглежда монументално — булевардите да са широки, да има статуи, колони и портици, покрити пасажи, сградите да са 3-4-5 етажни, украсени с барелефи и скулптури. Истински Париж, Рим и Милано на Марица.


План на централната ос на града, тръгваща от гарата (долу) и завършваща с парк.


Перспектива от времето преди компютрите.


Макет на централната ос — на първия площад е разположен театърът, а на следващия — Дом на съветите.

Толкова знаехме, когато тръгнахме към Димитровград. На място се оказа, че малко от планираното е изпълнено.

Реалността

Направени са жилищните сгради по главната ос, свързваща гарата с парка. За обществените обаче не е стигнало времето — на мястото на театъра сега има магазин BILLA, а срещу нея е забележителността на новото време — сградата на Planeta Payner.

Домът на съветите, с който е трябвало да завършва главната ос, също не е бил построен, сградата на това място е от по-късно време.

Димитровград, извън централната ос, изглежда като всеки друг бг град: има сгради от 60-те с претенции за модернизъм и неизбежните панелни блокове.


Сградата, с която завършва оста, не е от 50-те, но на ниското й тяло релеф разказва как е създаден градът.


Въпреки че са част от сградите, оформящи главната ос, по-късните блокчета носят характеристиките на времето си — в случая препратки към модернизма.

През годините сталинските кооперации са обживени както и очаквахме — с остъклени тераси, различни видове навеси, не се поддържат, корнизите им падат.

Много ни харесаха покритите пасажи в партерите — през лятото пазаруваш на сянка, а зимата на сухо.

Странно остъклени тераси и приятните покрити пасажи на партера са основните характеристики на сталинските блокчета в Димитровград.


На последния етаж на тази сграда може да се направи чудесен лофт. Само корниза да не падаше.

Главната улица, която на проекта изглежда грандомански широка, всъщност е доста уютна, може би благодарение на градинките и дърветата.

Там имаше и изложба с фотографии от града — вероятно част от политиката на общината за популяризиране на социалистическото и индустриалното наследство.

Не мога да реша дали Димитровград ми харесва или не. Но както казах по-горе, интересното при него е, че е създаден наведнъж, съвсем в духа на тоталитарните “градове-жестове”. От днешна гледна точка може да мине и за град-експеримент. И има идентичност, колкото и спорна да е тя.

8 коментара

Номенклатурен лукс revisited

от Анета Василева, 10.09.2009 | 7 коментара

В края на мандата на кабинета Станишев, точно преди летните отпуски, от вече несъществуващото Министерство на държавната администрация дойде неочаквана новина.

На мястото на Тодор Живков

На правителствен туристически сайт всеки българин щял да може да си резервира почивка в някоя от правителствените резиденции (ако има свободни от държавни мъже места). Идвали избори, свободни места се очаквали бол, а сред включените в сайта бази били такива класически парчета като Евксиноград и любимата на Тодор Живков Шабла.

Ние видяхме новината една юнска събота, докато четяхме вестник в градината на някакво кафе, и веднага се размечтахме. Как ще си букнем по 2-3 дни във всяка резиденция поред и ще си направим летен архитектурен тур — български луксозен соц модернизъм със запазен синтез на изкуствата и адаптирани национални елементи.

Места няма

Обадихме се в Министерството. Оттам кисела служителка ни информира, че места, естествено, нямало, особено пък за лятото, изобщо да не си правим илюзии. Явно Ники Василев беше попрескочил етикета в българската държавна бюрокрация, пардон, администрация с неочаквано демократичната си инициатива.

Но! Човек като си науми нещо и край. Трябваше да е море в ретро соц лукс и толкоз.

В Ривиера също е соц лукс

Най-близки до желаното бяха приватизираните бивши резиденции — макар че там имаше опасност реновирането на баните (добре) да е преминало и в реновиране на общите части (лошо, отидоха касетираните тавани, мрамора и полилеите). В крайна сметка се спряхме на т.нар. ваканционен клуб Ривиера — бивша правителствена база на АОНСУ, приютявала Хонекер и Горбачов навремето и приватизирана в средата на 90-те.

И така, по някое време през август се оказах на двайсетина километра северно от Варна, сред борова гора и 3 стари и яки хотела.

Империал

Хотелът е строен в края на 70-те с идеята да бъде най-представителния от цялата група. И до днес работи цяла година, обект е на конгресен туризъм, а аз още помня възхитените спомени на една приятелка на майка ми, която през 80-те беше ходила на лекарска конференция там. Днес интериорът е претърпял ужасяваща реновация в стил “дребен руски олигарх идва на море в България”, но поне полилеите в ресторанта стоят.


Входът. Обилната пълзяща зеленина е била любим декоративен елемент навремето. А днес съвсем е избуяла.


Хотелът има характерните обеми от късния соц със задължителните шапки от медна ламарина на покрива. Витрините на залата за закуска, която гледа към морето, са тип “гилотина” — отварят се като се спускат надолу и се скриват напълно в шлиц в пода. Такива са и витрините на сладкарницата на хотел България в София. Двата примера вече са станали учебникарски.


Хотелът е облицован с един от най-българските и най-соц камъни — балчишки варовик, чието находище вече е изчерпано. Детайлите са много хубави, макар и позанемарени днес.

Лотос

Хотелът е строен горе-долу по времето на Империал. Но е по-семпъл.


Отново пълзяща зеленина, каменна облицовка и метални парапети. Вижда се и дървения сачак на терасата на последния етаж (задължителния в соца национален елемент). На долните етажи го бяха махнали, явно при реновация. Жалко.


Ресторантът. И той с медните шапки и с хубав детайл за отводняване.

Оазис

Това е най-старият хотел в комплекса. Строен е още през 50-те години и си личат силни средиземноморски влияния тип италианска вила или княжеския дворец в Евксиноград. Предполагам затова и днес този е най-луксозният хотел в Ривиера. Брои се за бутиков, реконструкцията му завърши през юли с фанфари и статии по всички лайфстайл, спа, голф, премиум и прочие издания. В интерес на истината успява да изглежда наистина добре и наистина италиански.


Хотелът е ситуиран на нива, надвиснал над морето. Стаите са малко, с лоджии и дървени капаци.


Комо или Калиакра?


Интериорът е последователен и издържан в стила на сградата. Вярно, има много неща и изглеждат наблъскани, но не се плашете. На живо е супер.

***

Хубаво беше. От такава база обаче може да се направи много повече — гледайте какво правят със старите хотели в Ница и на Lago Maggiore. На Ривиера й трябва малко — още съвременен дизайн (за контраст със запазения соц), по-добро обслужване (тогава бих преглътнала и алуминиевата дограма) и... запазен соц (онези двата гадни нови хотела в края що не ги махнете?). И готово. Не всичко е масово и зле на бг Черноморието.

7 коментара

Vivа Brasil!

от Анета Василева, 11.02.2009 | 37 коментара

Минат се не минат няколко години и светът си избира някоя държава и пре-открива нейната архитектура. Това сполетя холандците (Why Dutch Design is so Good), португалците, а напоследък и словенците.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство, Рио де Жанейро
Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia, Сао Паоло
SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите на Copacabana
Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло, Оскар Нимайер
Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

Музей на съвременното изкуство, Нитерой
На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Столицата Бразилия
Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата в столицата Бразилия
Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Бузлуджа

Двореца на спорта, Варна
Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

37 коментара

Градска утопия от 50-те

от Николай Ангелов, 3.12.2008 | 13 коментара

Миналата седмица в Archinect излезе хубава статия за утопичен град, проектиран през 55-та от Филип Джонсън (съавтор на знаменитата Seagram Building в Ню Йорк).

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

13 коментара

Соц декорации

от Николай Ангелов, 24.01.2008 | 5 коментара

Бяхме писали за тъй наречените структури по фасадите в Албена и в Бангкок. Ето още примери от България. Градът е Шумен.

И на трите снимки при вглеждане се вижда, че зад декоративните решетки има нормални прозорци. Решетката прави фасадата по-цялостна, като че ли е един елемент, а не раздробена от прозоречни отвори. Това е същото като да облечеш цялата фасада в слънцезащитни жалузи.

Подобни сгради сигурно има и в много други градове — Хасково, Разград, Москва, Берлин, Прага... И същият принцип се открива в така модните днес деко мотиви по фасадите на сградите на Herzog & de Meuron например.

5 коментара

Тайландско ретро

от Николай Ангелов, 14.12.2007 | 4 коментара

Фасади в Бангкок
Photos: loybax и moiuco (flickr) via the Iaakuza chronicles

Попаднах на тези и още няколко подобни сгради в един пост от форумите на Archinect. Те са в Бангкок и са строени в разцвета на модернизма — в началото и средата на 20-ти век.

Забележете така модните напоследък декоративни структури (тези геометрични повтаряеми елементи по фасадaтa), които са се използвали доста в онзи период.

Има ги и в България — добър пример са фасадите на соц хотелите в Албена, за които бяхме писали преди време.

Всъщност самите тайландци не си харесват тези стари сгради, докато архитектите, които минават оттам, смятат че са cool. И се опасяват по форумите, че са в окаяно състояние и вероятно на тяхно място ще се издигнат нови — с гладки стъклени фасади, като всички офис небостъргачи по света.

Дали скоро и в България ще идват чужди архитекти, само за да се радват на остатъците от соца?

4 коментара

Соц вдъхновение

от Анета Василева, 16.08.2007 | 1 коментар

Няколко добри примера за така актуалните днес структури с давност... 30 години
Или Как се правят хотели по учебник
Да, да, знам, че ги познахте...

Хотел Лагуна, кк Албена, сервизен коридор

Хотелите Орлов и Компас в кк Албена

Хотел Лагуна Гардън, кк Албена

1 коментар
Начало

Категории