Продължаваме поредицата интервюта с архитектите, които селектирахме за книгата Българската нова вълна на списание Едно. Досега представихме Петър Торньов (+ архитектура) и Пламен и Теодор от ZOOM Studio.

С Conveyer се срещнахме една заспала юлска събота в собствения им офис — изпълнената ни мечта за лофт в бивша захарна фабрика (е, не “онази”, разрушената, а една по-малка, от 1925 г., до Дондуков). Запознахме се за пръв път наживо, но не ни се тръгваше.

В разговора участваха и тримата: Ангел Савлаков, Ивайло Андреев и Иво Драгошински (Иво се включи по Skype от Лондон), за да ни разкажат как са се събрали, каква архитектура харесват и какъв ѝ е проблемът на параметричната архитектура.

Междувременно, Conveyer, ще следим как върви онази детска градина, която правите в Драгалевци. Много ни се иска да има поне една читава сграда за деца, построена в България през последните години (е да, частна е, вие да не си помислихте, че общината дава на някакви дизайнерски архитектурни бюра да проектират държавните детски градини).

Отдясно наляво: Ивайло Андреев, Ангел Савлаков, Иво Драгошински (на екрана на лаптопа)

WhATA. Проектирането на собствен офис ли е най-голямата свобода, която сте имали досега?

Иво Драгошински. Да, там имахме най-голяма свобода.

Ангел Савлаков. Всъщност офисът ни е една успешна реализация на тема лофт в България и нов живот на промишлените територии. Нещо, което в Англия и САЩ е практика от десетилетия.

WhATA. В България така и не се стигна до качествена лофт-архитектура въпреки богатото наследство от изоставени и фалирали фабрики и производствени сгради от соц миналото, че даже и от царско време. Вашият офис прави изключение. Как си харесахте това място за офис?

ИД. Ние имахме идея, че търсим такова пространство, но случайно попаднахме на сградата, тъкмо беше започнала да се реконструира. Ние още отвън, по прозорците видяхме, че вътре има много добро пространство.

АС. Между другото, през лятото на 2007 г., когато се оглеждахме за подобно пространство, ходихме и в Склада (бел. авт. в печатница Мадара), който тогава още не съществуваше. Гледахме подобни пространства и на Сливница. И по някаква чиста случайност се оказа, че това пространство в тази стара захарна фабрика “Лиляна Димитрова” — 100 квадрата, 4 метра високо, 7 метра широко — ни е точно по мярка.

Офисът на Conveyer в бившата захарна фабрика “Лиляна Димитрова”

WhATA. Ако 90-те бяха времето за експеримент, когато българската архитектура пробва свободата и демокрацията по най-първичен начин, през последните 10-12 години се появиха архитекти, които опитваха да правят архитектура, от която не ни е срам. Всички те обаче изглеждат свързани един с друг — в някакъв етап все някой на някого е бил шеф или са работили заедно. Ако можем да оформим, да кажем, 3 поколения през последните 10 години, вие към кое ще се причислите? За кого работихте през последните 10 години?

АС. Ако върнем лентата назад, някъде към 2003-2004 година и тримата работихме в +архитектура.

ИД. Ние бяхме в една група.

АС. Да, ние завършихме заедно ВИАС. Работихме с Петър и Стефан (бел. авт. Петър Торньов и Стефан Петков, основателите на +архитектура) по сградата на Соравия на Цариградско шосе и по тенис клуб Малееви. И по реда, в който влязохме в +архитектура, така и излязохме оттам.

WhATA. И къде се разпръснахте?

ИД. На въпроса за поколенията искам да се върна. Ние сме третото поколение.

АC. Да, ние сме третото поколение. След +архитектура Ивайло започна да работи с Пламен Братков. А ние с Иван се събрахме и пробвахме да работим самостоятелно, без да имаме фирма. И през 2006 г. случайността ни събра с ОБИА и деляхме с тях офис на Веслец. През 2007 решихме ние да потърсим ново пространство. И това ни е връзката.

WhATA. Може ли да се говори за нова вълна в българската архитектура?

ИД. Аз мисля, че има. И тези фирми, които сте избрали (като +архитектура, Aedes, ZOOM studio) са точно от тази вълна. Те се опитват да правят авангардна архитектура и се борят и то в България, където изобщо не е лесно, с вкуса на хората. И правят неща, които са абсолютно достойни и конкурентни.

АC. Аз се опитвам да си подредя нещата с архитектурата в България през последните 20 години. Може би през 90-те е продължавал постмодернизмът. Някакси българските архитекти много си го харесаха този постмодернизъм. Че и до днес продължават да се появяват проекти, които носят черти на постмодернизма и то не на същината на постмодернизма.

ИД. И проблемът е, че постмодернизмът в България дойде от това, че силните архитекти бяха от старото поколение и те бяха повлияни от постмодернизма. И след 90-те години те имаха възможност да го реализират.

А в България нещата станаха със закъснение. Сега като се замисля за българска Нова вълна, първите сгради, които се появиха и промениха архитектурата в България, бяха на колеги от старото поколение като Михов, Наско Панов, Георги Станишев.

Следващото поколение, второто, което се появи в лицето на +архитектура, Кътов, Братков, ZOOM, за тях беше малко по-лесно да направят в България сгради, подобни на тези, които се строят в Европа по това време.

Т.е. България се опитва да догонва това, което се случва в другите страни. Не мисля, че става въпрос за революция. Просто се появяват прилични сгради, които биха могли да бъдат и в Западна Германия, и в Лондон. Което в никакъв случай не е лошо, защото в България възможностите и на технология, и на материали, и на вкус, са страшно ограничени.

WhATA. Българската архитектура така и остана неизвестна. Защо стана така? Защото догонва?

АC. Според мен нещата опират до традиция. Държави като Чехия, Словения, Хърватска, Румъния, Унгария някакси исторически са по-близо до западната традиция. Ние през строителния бум направихме същите грешки като Испания по отношение на презастрояването.

ИД. И другият въпрос е политически. Тези 20 години, които минаха, бяха турбо-капитализъм. Някакви мутренски времена, в които архитектурата беше на заден план.

WhATA. В много кофти време дойде кризата. Тъкмо бяха започнали да се появяват добри примери и икономическата обстановка отряза това еманципиране на българския инвеститор. Дали ще тръгнем от това ниво нататък или ще почнем пак отначало да се борим?

ИД. Аз смятам, че кризата ще изиграе положителна роля.

Ивайло Андреев. Тя играе вече положителна роля.

ИД. Тя ще отрезви много хора и ще повлияе на мисленето им в положителен аспект.

АC. Аз съм напълно съгласен, че количествените натрувания водят до промяна на качеството. Много се строи, може би има шанс процент от това, което се появява, да бъде пример за добра архитектура.

ИД. И няма да почнем отначало, ще почнем оттам, където сме стигнали.

АC. И масовият вкус няма как да се промени. Примери за кич и посредствена архитектура има в цял свят, и в Холандия, и в Германия.

WhATA. Разкажете малко за вашата детска градина. Бяхме много щастливи да открием една детска градина тук и много нещастни, че тя е частна, а не е общинска т.е. не е направила пробива в статуквото, но прави пробива в типологията сгради, сградите за деца, които са под всякаква критика.

АC. Това е една от последните ни работи. Частна детска градина в Драгалевци. Да, наистина, проучването, кото направихме преди да започнем работа беше потресаващо, сравнявайки нашите нови общински детски градини с това, което се строи по цял свят. Дори това, което се строи сега като детски градини, е на много по-ниско ниво и от това, което се е строило като детски градини през 70-те и 80-те години у нас.

Имахме големия късмет инвеститорът да ни се довери изцяло. И за момента нещата като че ли се случват, имаме шанса да се опитаме да изведем тази задача докрай с добър резултат.

Макет на детската градина в Драгалевци.

WhATA. Какво мислите за архитектурата преди ‘89-та?

ИД. Аз съм фен.

АC. Мога да ви дам един страхотен пример. Може би два, които днес за съжаление са много зле пострадали. Руският културно-информационен център на ул.Шипка и сградата на Метрополитена.

Руският център има изключително голям потенциал: и за пространствата, и за големите подпорни разстояния, и за материала видим бетон, от който е направена сградата, и за изключително интересната схема. Тази сграда съчетава освен представителни пространства и жилищна част. А не ѝ личи. Тези жилища са с гръб плътна бетонена стена. Изключителна схема.

А сградата на Метрополитена има огромна конзола, постижение за конструктивната мисъл в България. Така че и аз съм фен на архитектурата преди ‘89-та година.

ИД. Аз, за съжаление, с носталгия гледам на това време. С какъв мащаб и с какво градоустройство са правили нещата тогава.

АC. Днес я няма едрата мисъл, няма го размаха. Истински късмет е, ако човек не строи между два калкана, а е свободностоящ. Сега градоустройство няма.

ИД. Не, градоустройство няма, има самослучващ се урбанизъм (смях).

АC. Някакcи не ценим това, което имаме отпреди ‘89-та година.

ИД. Архитектите бяха така афектирани от това време, че бяха неспособни да се обърнат и да оценят добрите неща.

WhATA. Имате ли притеснения за бъдещето на архитектурата?

ИД. Ами всички архитекти ги е страх от бъдещето и затова ходят в черно облечени (смях).

АC. Малко вероятно е в световен мащаб да се случи революция в мисленето като през 20-те и 30-те години на ХХ век.

ИД. Модернизмът така или иначе се изчерпа като движение и в момента, ако търсим ново течение, това е параметризмът. Архитектура, която се продуцира от фирми като Заха Хадид.

АC. Но не може да се остави компютърът да измести човека в проектирането. Много е лесно въпросите и отговорите да бъдат в софтуеъра. В което няма нищо лошо, но когато технологията изземе всичко и в проектантския процес не остане нищо друго, това е страшно.

WhATA. А вие искате ли нещо да промените с вашата работа (това е въпрос, който задаваме на всички)?

АC. Нашата фирма се казва Конвеер. Мисля, че Иво, който е кръстникът, най-добре ще обясни от трима ни.

ИД. Решихме, че ако се кръстим така поне, ако правим конвеер, няма да ни е срам (смее се).

АC. Най-важното е човек да не се взима много насериозно.

ИД. Не се опитваме да променим нещо, а се пробваме с това, с което разполагаме в България, да правим нормални неща, такива, които се правят в цял свят.

***

И за край — още снимки от офиса на Conveyer:

С Пламен Тодоров от ZOOM се видяхме една задушна лятна вечер в офиса на студиото. Изпуснахме брат му Теодор за малко, но въпреки това бяхме късметлии. ZOOM не обичат да дават интервюта или да шестват по списания и кул дизайнерски софийски събития, напротив. А Пламен пък съвсем. “Капсулирани сме”, каза ни той.

Между другото, нали знаете кои са ZOOM (въпреки че са капсулирани)? Да, Уго на Славейков и “онази” кооперация с черната стена на ул. Доспат. И не само. Студиото с най-яростната любов към детайла, което вече десет години се опитва да прави качествен минимализъм и видим бетон в една държава, в която топлоизолират Руския културно-информационен център.

С Пламен поговорихме, а с Теодор си пописахме за любимият им цвят, за клиентите, които им стават приятели, и за това какъв е проблемът на българската архитектура.

WhATA. Как започна всичко? С Уго на Славейков или с кооперацията на Доспат?

Пламен. Истината е, че се събрахме за Уго. Е, преди Уго, но Уго ни беше първата значима реализация, по-голяма от два шкафа за книги примерно. Но минавайки през Уго, за мен голямото ни постижение като сграда беше Доспат. Тя ясно дефинира работата и на нас, и на Братков (бел. авт. Пламен Братков, aedes studio, работи със ZOOM в периода 2003 – 2005 г.). Тя беше повратна точка и даде нов начин на мислене за всички ни като материали и архитектура. След това нещата се подредиха в главите ни.

Теодор (отговорите на Теодор са от имейл). Не зная кое всичко имаш предвид. Ако е – дали тогава е започнала нашата дейност – не е. Тя датира от 10 години по-рано. Но с Уго и Доспат започна и продължава и до сега едно смислено и резултатно партньорство между няколко човека, които споделят общи възгледи и естетика за архитектурата и дизайна. В годините екипът се променяше, но идеята за качествена архитектура (поне според нашите виждания) остана непроменена.

WhATA. Кой беше най-лошият ви проект? Защо той стана най-лош?

П. Има няколко такива, но те не придобиха публичност. Особено последните години се принудихме да поемаме задачи, които са жизнеспасяващи, за съжаление. Щастлив съм за други колеги, които успяха да запазят чистотата на ума и работата си.

Т. Най-лошият проект сме самите ние, защото за всичките тези години поставяхме удоволствието от съзиданието и качествено свършената работа над всичко друго. Но се оказа, че всеки месец трябва да си плащаш лизинга за живота, който си избрал. А без манифактура няма приходи.

WhATA. Смятате ли, че проектирането и особено реализирането на качествени обществени или обществено достъпни сгради влияе върху масовия вкус повече от дизайнерските частни апартаменти и офиси? И е ли това валидно за фабриката в Шумен?

П. Много естествено и много смислено е да се вярва, че добре направените пространства, добре измислените обществени сгради оставят отпечатък във всеки един от нас. Така не само създават нови качества на средата, но и създават нов маниер на мислене.
Фабриката в Шумен беше първата истинска задача, която направихме за тези инвеститори. Оказа се, че те насочиха по съвсем различен начин и самата фирма. Те я извадиха от руслото на масово изглеждащия продукт и се опитаха, инвестирайки немалко в дизайн, тотално да променят идеята за бързооборотните храни на нашия пазар. И се оказа, че успяха не само на нашия пазар, но и на всички пазари, до които се докоснаха. И аз съм убеден, че много им повлия самият процес на проектиране на фабриката.

Т. Масовият вкус няма нужда от дизайн, под каквато и да е форма. Той се интересува от количество, не от качество.

WhATA. С приятели сме си стиснали ръцете, че ако не знаеш какво да правиш с някой елемент в един архитектурен проект, най-добре го боядисай в бяло или в черно. Няма грешка. Кой е любимият ви цвят?

П. Без бяло и без черно аз не знам какво ще правим. Ако ги нямаше, сигурно щях да сменя професията (смее се).

Т. Съгласен съм за бялото и черното в ахроматичен проект. Но същото се отнася и за всеки друг цвят, съобразно съответната среда и контекст.

WhATA. Има ли още криза? Колко поръчки имахте за 2011 г.?

Т. Колкото да си плащаме наема, но се преживява и така. Аз не мисля, че има криза. Пазарът сега е там, където трябваше да бъде много отдавна. Тогава нямаше да сме свидетели на тези щети навсякъде около нас.

П. Тя кризата беше в мисленето. Аз мисля, че точно тази криза в идеите и мисленето, която беше в предходните години доведе до много сериозна промяна и в самото проектиране, и в търпението, което проявяват всички инвеститори и в желанието да получат максимума срещу хонорарите, които са платили. Така се получават много по-добре измислени сгради и интериори, много по-добри детайли.

WhATA. Бумът повдигна все пак нивото на архитектурата в България. В един момент, някъде към края на този период на охолство, започнаха да се появяват качествени неща, къде случайно, къде нарочно. Дали кризата отряза нещата или надграждането ще тръгне пак от тази точка нагоре?

П. Нищо не се е променило според мен. Глупаците ще си останат глупаци. Както казва моят приятел Жаро Агопян, глупаците няма нужда да ги поливаш, те сами си растат.
Това, което вие наричате успехи, са успехи на шепа хора.
За съжаление даже наблюдавам и нещо друго. Появява се една междинна архитектура, между добрата архитектура и онези сбиртоци от тухли, киречи и дограма. Всеки един опит на онези, които не могат, да се докоснат до добрите примери, които виждаме в другите страни, води до една междинна архитектура. Не знам дали тя не е по-лоша от онази, която аз наричам “сбиртоци”. Тя е една куха обвивка, която не може да се развие.
И аз лично много се притеснявам от това, че пазарът ни не е достатъчно широк. Не може да има една шепа добри фирми. Трябва да има конкуренция.

WhATA. В тази връзка можем ли да говорим за Нова вълна в българската архитектура? Кое отличава българската архитектура през последните 10 години от архитектурата преди това? Какво попречи българската архитектура да стане известна?

П. Аз лично смятам, че има нова вълна, защото виждам много широка палитра вече, а не само една или две добри сгради. Интериорът например започна да става съвсем спокоен. Почти няма българско списание, което да отвориш и да не видиш добър нов интериор от Русе, Варна, Пловдив или София, естествено, Върнете се 5 години назад и ще видите колко по-обикновени бяха нещата.
Макар че вълна… може би неща все пак. За да привлечеш внимание трябва наистина да натрупаш обем. Всичко ще си дойде с времето. Ние все още не сме доказали, че качеството ни може да бъде постоянно.

Т. Новата вълна е революционна промяна. Не мисля че има такава в България. Не мисля, че въобще има такава в световната архитектура. Напротив, вярвам че световния дизайн има отчаяна нужда от нови форми и изразни средства. Това, на което сме свидетели в повечето случаи, са естествени реплики на архитектурни елементи, стилове и сгради от цял свят, които са пренесени понякога умело, а понякога комично и у нас.
А що се отнася до разликите с архитектурата преди 10, 20 години — с някои малки изключения новата архитектура е хаотичен и безумен микс от стилове и елементи. Никакво планиране, никакъв архитектурен код, никаква естетика. Или по-скоро неразбираема за мен естетика.
Има ли нещо, което отличава българската медицина, кино, журналистика, футбол от световните такива? Когато се появят българските аналози на Гюел Гугенхайм, Порше ще имаме и архитектура на световно ниво .

WhATA. И накрая един въпрос, който задаваме на всички: Искате ли да промените нещо с работата си?

П. Не, определено не. Ние сме доста капсулирана фирма и никога не сме търсили изяви. Не знам дали е заради егоизъм или защото не намираме време. За добро или лошо, ние се пазим от всякакви обществени прояви.

Т. Ако може да спрат да си остъкляват терасите и да „подобряват” фасадите на сградите, които проектираме.

***

И накрая — ето как изглежда офисът на ZOOM:

И няколко снимки от библиотеките им:

Списанията тук са, разбира се, DETAIL

Етикетчета с теми на всеки рафт

Започваме поредица от интервюта с архитектите, които избрахме за книгата Българската нова вълна на списание Едно. За книгата така или иначе ги орязахме, а чухме немалко умни неща, които може да хвърлят и вас в размисъл. Ако ви се чете само за архитектура и не успеете да се доберете до заветните има-няма 100 бройки тираж (който тираж, разбрахме, така или иначе бил на изчерпване), enjoy.

И така. Първата ни среща беше с Петър Торньов, един от създателите (заедно със Стефан Петков) на +архитектура. Събота следобед, 37 градуса. През един безистен на 10 метра от Съдебната палата в София, покрай забравен от времето вътрешен двор с навеси от ковано желязо и дивани по стълбите, попаднахме в черно-бял офис с велика ретро лампа на бюрото до входа.

Петър Торньов ни разказа как е започнало всичко за едно от студиата с най-европеидни и скромни проекти и направило първата забележима архитектурна акция в България — bg-notfound (която всъщност е проектът, с който решихме да участват в книгата). Защо марката +архитектура е замразена и трябва ли да се тревожим за архитектурата на бъдещето.

WhATA +архитектура вече не съществува като студио. Какво се случи?

Петър Торньов Фирмата съществува в интерес на истината. В един момент настъпи вакуум, в който решихме, че е най-добре всеки да си работи сам, да си човърка нещо. И решихме всеки да си направи своя фирма. Да оставим +архитектура в миналото по някакъв начин. Сега, ако има някакви страшни интересни задачи и проекти, да тръгнем да ги правим…

WhATA пак заедно?

Евентуално пак заедно, да.

WhATA Вие направихте някои от първите качествени сгради в София. Например офис-сградата на Соравия на 4-ти километър…

Да, една офис сграда е трудно да я докараш на вид, без да се изхвърляш, без да излизаш от рамките на прагматичното и това, което интересува клиента всъщност. Тенис-клуб Малееви беше един експеримент, но за нас беше голяма забава, защото те ни казаха: Ние си купуваме това нещо (бел. авт. основното хале е готова сглобяема конструкция) готово, а вие трябва да го разположите и да сложите някакви допълнителни функции. Като строително качество не се получи, за съжаление. Но често пъти става така.

България и венецианското биенале

В акцията bg.notfound през 2006-та, за да се привлече внимание върху това, че България не участва на венецианското биенале, екипът на +архитектура раздаваше на посетителите на биеналето една картичка, от която трябваше да сглобят тази къщичка. След биеналето се направи и парти bg.notfound в София

WhATA Акцията за не-участието на България във Венецианското архитектурно биенале беше всъщност супер успешна, защото след нея България направи първото си и засега единствено участие.

Е, не беше акцията причината

WhATA Така ли? Не беше ли акцията причината?

И да, и не. Ако не беше акцията, нямаше да я има тази инерция. От друга страна, ако не беше Станишев (бел. авт. арх. Георги Станишев, куратор на първото участие на България в Архитектурното биенале във Венеция), това пак нямаше да се случи.
Тогава ние бяхме много запалени.
Идеята се роди още преди 2006 година. През 2002-а и 2004-та ходих на Биеналето, страшно много ми харесваше и си казвах: брех, България не участва, не може ли да се направи някаква акция, която да обърне внимание защо България липсва.
Сега вече мисля по друг начин

WhATA Защо? Защото Венеция не е толкова важна за самочувствието на българските архитекти или никой не го прие като важно?

Да, защото никой не го прие като важно и това е много показателно въобще за нещата в България. Защото едно участие на Биенале като това във Венеция е въпрос на традиция и страните, които участват, имат много големи традиции. България е участвала само още един път, през 40-те години, в сръбския павилион, който бил отнет от фашистите и даден на българите като съюзници.

WhATA Беше ли успех българското участие през 2008 година?

Успехът е много относително нещо. За международен успех не може да става дума

WhATA Но Станишев добре си свърши работата?

Да, той си свърши работата, но на международно ниво не бих казал, че направихме особено впечатление. Но беше някаква златна среда и като за пръв път беше много добро, особено на фона на останалите участия на България на международни изложения, за които се чува напоследък.
Аз стигнах до извода, че няма смисъл да се правят подобни опити (бел. авт. като проваленото участие на България на следващото Архтиектурно биенале във Венеция през 2010 г., което трябваше да бъде курирано от Петър Торньов).

WhATA Няма смисъл да се напъваме да участваме на международни форуми?

Няма смисъл, по-скоро трябва да се напъваме да не участваме, защото се излагаме жестоко (смее се).
Не, може да се участва, но това участие трябва да бъде подкрепено от повече хора и да има някакъв политически гръб. Ако едно министерство няма никакво желание да участва, то само с добро желание не може нищо да се направи. А за да има някакво желание от страна на министри, от хора в политиката, трябва или да има много силен обществен натиск, какъвто не може да има в България, или да има силна традиция т.е. всеки един от тях да се чувства гузен, че България не участва. За хърватите например участието в Биеналето е въпрос на чест.

За новата вълна, кризата и бъдещето

WhATA И все пак на единственото участие на България в това Биенале бяха представени повечето от архитектите, които включваме и в подборка като “Новата вълна”. Можем ли да говорим за Нова вълна в българската архитектура през последните 10 години?

Може да, защо не. Тази Нова вълна набира сила и критична маса. Аз съм убеден, че младото поколение вече мисли по съвсем друг начин, старото поколение си отива и става една смяна на поколенията като навсякъде.
Сега, мисля че не само архитектите са виновни (ако търсим някаква вина за това, което се случи в България като строителство и е безобразие), вината е и в обществото като цяло.

WhATA Да кажем в незрялостта на обществото?

Да, незрялостта, липсата на регулации, липсата на примери…

WhATA Ние много пъти сме си говорили, че всъщност кризата дойде в супер неподходящо време. Тъкмо инвеститорите придобиха някаква култура, започнаха да пътуват, събраха критична маса наблюдения и започнаха да се правят проекти, които, да, ок, можем да ги сложим в Новата вълна и не ни е срам от тях. И в един момент, като удари кризата, не знаем дали новото възстановяване ще тръгне от същата точка или ще трябва наново да се изгражда това доверие между инвеститор и архитект…

Аз мисля, че кризата няма да изиграе толкова пагубна роля. По време на криза се случва и най-голямото възпитание, защото хората търсят и някакви алтернативни начини.

WhATA В тази връзка имаш ли съмнения за бъдещето на архитектурата? Тепърва какво ще се случи, ще бъде ли по-качествена, по-бавна архитектурата?

В Европа много преди кризата архитектите търсиха път към една по-устойчива архитектура. Въобще в цял свят, не само в Европа. Т.е. те с тази архитектура изпревариха кризата. Започнаха да правят неща, които са за кризата, но много по-рано и наложиха един вкус, който може да се нарече бъдеще за архитектурата, защото ние не можем да харчим до безкрай едни изчерпаеми ресурси…

WhATA Т.е. устойчивостта е бъдещето?

Ми да, устойчивостта, колкото и да е клише. Примерно дали да си построиш шопинг мол или да оставиш Женския пазар такъв, какъвто е.

За българската архитектура

WhATA И какво сега, българската архитектура така и си остана неизвестна?

Неизвестна за света ли?

WhATA Ми да, не можем да говорим за българско чудо, както можем за словенско или хърватско примерно

Е да, може би ще е някакво друго чудо, няма да е свързано с архитектурата, предполагам. Ще остане неизвестна за известен период от време.

WhATA А какво мислиш за архитектурата преди 1989 г.?

Тогава е имало и много добра, и много лоша архитектура, както и сега.

WhATA Дай пример

Ми много лоша за мен са примерно сталинските блокчета от 50-те. Много добра са примери от Черноморието, има много добри бетонни хотели от 70-те на Слънчев бряг, зала Универсиада, зала Фестивална…

WhATA И накрая един въпрос, който задаваме на всички: Какво искате да промените с работата си? Или всеки трябва да си върши работата както трябва и така ще се промени всичко?

Аз мисля, че всеки иска да промени нещо с работата си. Ако можеш да произведеш няколко добри продукта, това е голямо удовлетворение. Това може би ще е възпитателно, в очите на някого ще е много лошо, в очите на други ще е хубаво и така…

***

Ето и една бърза разходка из офиса, в който интервюирахме Петър Торньов. Тук работи сегашната му фирма bureau XII:

По повод своята десетгодишнина, списание Едно излиза с амбициозен проект — Българската нова вълна. Истинска книга, която представя 101 български артисти (дизайнери, художници, архитекти, фотографи, писатели и т.н.), направили промяната през последните 10 години и благодарение на които се предполага, че не ни е срам вече да живеем в България.

Ние бяхме поканени да направим селекцията в раздел архитектура.

И преди да изсумтите презрително “К’ва нова вълна бе, криза е, изборът е Терминал 1 или Терминал 2”, спрете за миг, каквото и да правите, излезте от Фейсбук и се замислете.

Преди 10 години…

Царят бе дошъл на власт, тъкмо бяхме започнали да пътуваме свободно в Шенген. До Европейския съюз ни оставаха още 4 години. Егоист още излизаше. Нямаше блогове, нямаше Фейсбук, нямаше Туитър. Нямаше ИКЕА, нито H&M, а единственото заведение с нормален дизайн в София беше Уго на Славейков. Никой не ходеше на Халкидики (или поне ние не познавахме такива), нямаше EasyJet, нито Wizz. Най-якият интернет беше кабелен, от 35 блок в Студентски град и от Oрбител и не, нямаше смартфони.

Много неща се промениха за 10 години.

10 архитектурни бюра

В крайна сметка се спряхме на 10 архитектурни бюра, всяко от които участва с по един проект, не задължително най-популярния им, но задължително такъв, който е направил нещо за пръв път, променил е представите на хората за някаква част от заобикалящия ги свят и то към по-добро. За книгата трябваше да интервюираме 7 от избраните архитекти, а другият архитектурен селектор — Любо Георгиев — останалите 3.

И в най-горещите дни на юли тръгнахме по интервюта.

Европейското по футбол тъкмо беше свършило, някои хора бяха направили вече по 1-2 морета, а “Дим да ме няма” звучеше по всички радиа. Архитектските офиси бяха празни (дано да е било заради сезона), а интервютата ни протичаха спокойно и приятелски.

В следващите няколко поста ще ви представим част от отговорите, които не успяха да влязат в книгата, но ни се струват достатъчно забавни и поучителни.

Блиц

А междувременно спретнахме клип с няколко блиц-въпроса, които задавахме на всички в края на интервютата. Извиняваме се за лошото качество, но видеата снимахме с фотоапарат, а звукът записвахме с телефон. Следващият път ще се оборудваме по-добре.

Оказа се, че българските архитекти “от новата вълна” чертаят на AutoCAD, четат списания, а не блогове, и са били за Испания на финала на Европейското. Никой няма Mac, не гледат телевизия и никой не знае кой е Авакум Захов. Но вижте сами.

7 от 10-те архитектурни бюра отговарят на 11 бързи въпроси. Останалите (по-бавни и по-сериозни) въпроси ще намерите в книгата “Новата българска вълна”

Очаквайте и пост със снимки от офисите на архитектите. Струва си да се видят.

***

Кои са всички селектирани архитекти и с кои проекти участват в книгата, ще разберете от самата книга. Представянето й е в четвъртък, 25 октомври от 19:04 в Suspacious на ул. “6-ти септември” 13.

Това интервю идва тъкмо навреме след постовете за музея за съвременно изкуство в София. Ето как стоят нещата с конкурсите и обществените поръчки в една друга държава, не по-добре уредена от нашата.

Алехандро Пиньол е млад архитект от Колумбия. С какво е известен? Проектирал е обществената библиотека във Виянуева заедно с Карлос Мейса, Джермен Рамирез и Мигел Торес.

Ние попаднахме на библиотеката във Виянуева в Archdaily и писахме за нея в пост, посветен на каменните фасади. Харесаха ни габионите и най-вече честната, евтина и истинска енергоефективност и екологичност на сградата, разположена в беден, размирен район в Колумбия.

Алехандро, на свой ред, попаднал на нашия блог и тъй като не знае български, помоли да му преведем поста, в който става дума за библиотеката. Преведохме го.

Това си беше чудесен шанс за интервю и веднага се възползвахме от възможността. Така налице е второто ни чат интервю (първото беше с Бярке Ингелс от BIG)

Алехандро се оказа наш човек — носи обувки Camper, вярва в социалната роля на архитектурата и харесва енергоефективността. Беше забавно интервю. Благодарим ти, Алехандро!

***

WhATA: Разкажи ни повече за себе си — коя марка кецове харесваш, кой архитект най-много мразиш, кой е най-якият концерт, на който си бил?

Алехандро Пиньол: Харесвам кецовете на Camper, не са евтини, а изглеждат обикновени. Не понасям Заха (Хадид). А José Gonzalez е музикална машина. Няма равен на себе си, а свири на най-обикновена акустична китара.

WhATA: Супер :) И ние инвестираме в Camper редовно.

Алехандро П: Ха-ха

WhATA: Завършил си университета Javeriana в Богота, нали? Как се случи така, че сега живееш в Мадрид?

Алехандро П: Всъщност аз съм наполовина испанец и се възползвах от това. А и брат ми, който е художник, живее в Мадрид и ние искахме да поработим и поживеем заедно за малко. Третата причина беше, че се подготвям за заминаване в UK, но исках да поработя и в Испания преди това. Колкото да опитам водата, така да се каже, а то се оказа, че водата ми е вече до шията…

Когато завърших университета Javeriana, веднага започнах да работя с един приятел. Правехме всичко, което ни попаднеше под ръка — основно интериорен дизайн и реконструкции. Научих много. След това решихме да пробваме късмета си с архитектурни конкурси, заедно с други приятели. За късмет спечелихме първия, на който се явихме (бел. WhATA: библиотеката във Виянуева).

Междувременно ми предложиха почасова работа в университета Javeriana — да преподавам на първокурсници. Беше си работа-мечта. Всичко, което трябваше да върша, беше да им разказвам за ежедневието си на архитект в професионален клас, наречен “Въведение в архитектурата”.

WhATA: Аха… Къде е по-забавно да се прави архитектура — в Колумбия или в европейска страна? Построил ли си нещо в Испания?

Алехандро П: Да, строил съм тук, но нищо от ранга на библиотеката, разбира се. Никой на моята възраст не би могъл да построи нещо такова тук, в Испания, най-вече защото всичко е толкова обвързано и оплетено. А когато спечелихме конкурса в Колумбия, ние дори нямахме собствени компютри…

В Испания се уча на различни неща. Участвам в големи проекти, но те не са мои. Всички мои неща, което съм построил, са дребни — отново предимно магазини и интериори.

Така че за мен Испания се оказа фалшив нов старт. Аз продължавам да работя с колумбийските си приятели и си движа мои собствени проекти (примерно наскоро привърших една къща в Колумбия, на която правех авторски надзор по Skype като говорех директно с клиентите и им давах инструкции по снимките, които те качваха в Picassa). Пътувах и до Ню Йорк за интервю за работа. С ей такива работи се занимавам.

Колумбия е измамна страна, но като изключим това, всичко някакси тече и има шанс да се пробват нови неща. А в това има приключенски дух. Тук, в Испания, може и да има такъв, но моят барут е мокър за момента.

WhATA: В Колумбия няма компютри, но има добра архитектура. На това му се вика “сух барут” :) Поне доколкото четем блогове и гледаме списания… Оставаме с впечатлението, че в Колумбия архитектурата се използва като политическо и социално лекарство. Вашата библиотека във Виянуева например е построена по програма на колумбийското Министерство на културата за изграждане на образователни и културни центрове в райони на политическа нестабилност и сепаратистки боеве. Има ли реална полза от “лечебната” роля на архитектурата?

Алехандро П: Да. Инициативата да се извоюват обратно обществените пространства чрез културни съоръжения, ландшафтна архитектура и образователни проекти се тласка от нуждата да се създаде общо публично пространство. Пространство, което сега е изключително силно засегнато от военните конфликти. Ето защо архитектурата играе тук главна роля и много архитекти са се ангажирали с тази мисия.

Аз мисля, че архитектурата трябва дори да надскочи тази си мисия, да надскочи самия архитект като личност и да протегне ръка към всички обикновени хора, към реалната ситуация, в която е поставен всеки един проект. Не просто да се подхвърлят проекти и да се участва в конкурси с надеждата за победа с помощта на тримерна визуализация. Цялата тази мисия може да бъде успешна, ако хората в архитектурата и всичко, което я съпровожда, рискуват и са по-оптимистични. Няма нищо по-ужасно от страха и от цензурата и с тях трябва да се борим.

WhATA: Може ли архитект да изгради кариера в Колумбия само чрез участие в конкурси? Имате ли проблеми с корупцията при тези конкурси, с лобизъм и т.н.? (Защото тук в България има.)

Алехандро П: Хм, от моя личен опит мога да кажа, че архитектурните конкурси в Колумбия са прозрачни. Официалните институции в страната се опитват много усилено да изградят дизайн демокрация и в резултат се произвежда най-различна архитектура. Колкото до лобитата, разбира се, че откъм кухнята винаги понамирисва, но архитектите нямат нищо общо с това.

Абсолютно е възможно да се изгради кариера на базата на конкурси. Аз лично познавам няколко архитекти, които за 5 години от малки неизвестни фирми стигнаха до корицата на Abitare или привлякоха вниманието на Iwan Baan (бел. WhATA: Един от най-влиятелните архитектурни фотографи в момента. Не само снима сградите на най-добрите, но често и сам открива добрата архитектура по света).

Така че нещата не са толкова заплетени. Винаги има по някоя пролука. Аз дори виждам в безредието възможност, защото, ако се движиш малко по-бързо, би могъл да предусетиш бъркотията и да се фокусираш върху твоята работа.

WhATA: Значи обществените конкурси са допринесли за тази добра колумбийска архитектура, която напоследък обикаля из интернет… Поздравления! Библиотеката във Виянуева е отличен пример и за енергоефективна и екологична архитектура, която е точно на място. Това част от условията в конкурса ли беше или си е ваша идея, резултат от ограничените средства и трудностите в региона?

Алехандро П: Енергоефективността никога не е била част от условията в конкурса и, честно, ние не възнамерявахме да правим сградата “зелена”, а просто “местна”, което автоматично означаваше местни материали и местна работна ръка, както и най-простата възможна сграда за правоъгълния парцел, който имахме.

Преди пет години енергоефективността не беше особено популярна в Колумбия, и сега не е, мисля. Енергоефективността е станала знак за някаква “новаторска” архитектура, докато при библиотеката ние искахме всичко да е възможно най-просто и интуитивно.

Авангардът не е в образите, а в ценностите. А ценностите за обществената архитектура са функционалност и технологичност. Това са и основните идеи при Виянуева и ние смятаме, че полученият образ почти отговаря на ценностите.

WhATA: Какъв е климатът във Виянуева? Как осигурихте топлоизолацията и конструктивната устойчивост? Разкрий ни нещо от кухнята — детайли на стените, системата за отводняване?

Алехандро П: В момента, в който човек стъпи във Виянуева, веднага разбира какви са климатичните особености там. Много е влажно и слънцето удря вертикално. Може да е сухо като в аризонската пустиня и после неочаквано да се излее силен дъжд.

[Пейства снимка:]

Тази снимка е в 5 часа сутринта, по поречието на една от многобройните реки, които извират от Андите и стигат до тази долина на слънцето, в която е разположена Виянуева.

Основната идея в сградата беше да е максимално отворена, проветрива и никога, ама никога да няма директен прозорец, гледащ навън. Заради водата трябваше да направим специален дизайн на покрива и се принудихме да събираме водата в различни зони, така че да разпределяме обилните валежи. В периметъра на сградата направихме естествени дренажи, които вписахме в градината наоколо.

WhATA: Много харесваме снимките от библиотеката, защото показвате не само готовия резултат, но също и целия процес на строителство. Това е и полезно, и честно. Вместо напудрени снимки на една готова сграда, вие ни разказвате цялата истина от кухнята. Как се справихте с местните работници? Забавно ли беше?

Алехандро П: Забавно? Беше си урок за цял живот.

WhATA: :)

Алехандро П: Аз бях на строежа от момента, когато там нямаше нищо, през времената, когато организирахме местни работилници, за да правим габионите и дървената фасада (и двете — наши “изобретения”), до края, когато дръпнах една прочувствена реч.

[Пейства панорамна интериорна снимка на библиотеката:]

Това си беше моят собствен старт в живота и аз мисля, че и сградата, и начина, по който я приемат хората, ни дава повече, отколкото очаквахме.

WhATA: Заслужавате :)

Alejandro P: Мда

WhATA: А, между другото, местните измислиха ли вече прякор на сградата — например “бараката”, “бункера” или нещо подобно?

Алехандро П: Отначало й казваха “затвора”, защото няма ни врати, ни прозорци (поне не на пръв поглед). А и им се струваше разположена погрешно.

Сега не знам как я наричат. Но проверих местната интернет страница и видях, че много събития в града се провеждат в библиотеката: кинопрожекции, лекции, откриване на празнични паради и т.н.

Станала е културно място за срещи, може би защото е библиотека, но главно сигурно заради големия засенчен площад, който се оформи и е популярен архитектурен елемент.

WhATA: Вие сте направили прости, но ефективни детайли и за стените с габиони, и за дървената обшивка. Как се държат тези детайли във времето?

Алехандро П: Много е рано да се каже още, но по каменната фасада вече са плъзнали растения, което я обвързва още повече с околната среда. Дървената фасада е посивяла леко, но това е нормално. Дървото има гаранция за още 20 години, след това ще видим.

WhATA: Сега един жълт въпрос за финал. В България мафиотите обичаха да си правят кичозни къщи в псевдобароков стил. Как изглеждат домовете на колумбийските наркобосове?

Алехандро П: Български

WhATA: Ха-ха. Е, благодарим ти за това интервю и късмет! Надяваме се един ден да се видим и на живо

Алехандро П: Със сигурност. Аз ви благодаря и ще поддържаме връзка.

WhATA: Чао! Приятна петък вечер!

Алехандро П: Вече стана приятна!

***

Няколко дни по-късно Алехандро ни изпрати 135 снимки от строежа, детайлите и интериора на библиотеката.

А ето и интервюто на английски

Бярке Ингелс е основател на датската архитектурна група BIG. Той е работил в OMA, носи тениски с щампи и говори за голямата архитектура със забележителна увереност.

Въпреки че BIG се появяват през 2006, днес те (и Бярке) са навсякъде — печелят конкурси, пишат за тях в блогове, снимат ги в списания и в новия Атлас на съвременната архитектура на Phaidon. Техните проекти са смели, запомнят се лесно, а и BIG обичат да ги презентират със смешни комикси, макети от Лего и забавни истории.

Харесваме BIG. Вече писахме за тяхната изложба в Копенхаген Yes is More. (А нашата читателка Елена, която се оказа в Дания в момента, ни прати снимки от мястото на събитието).

Ние на свой ред поканихме Бярке Ингелс на чат интервю и той прие. Говорихме си за любимите му комикси, за Матрицата, за Дарвин и еволюцията, за естествения подбор на идеи и за архитектурата в криза. За нас беше чест. И доста забавно. Благодарим, Бярке!

***

WhATA: Някога давал ли си чат интервю?

Bjarke Ingels: Не, давал съм по email. Това ми е за пръв път.

WhATA: Надяваме се, че няма да боли. И ние не сме давали :)
Четеш ли блогове? И ако да, кои?

Bjarke I: Любимият ми блог е failblog. Чета също блога на Wired, както и dezeen, designboom, archinect, iconographia и хиляди други.

WhATA: Супер. Използваш много елементи от комиксите в презентациите на архитектурни проекти. Кой е любимият ти комикс?

Bjarke I: Може би Return of the Dark Night на Франк Милър ми е най-любим. Но определено харесвам и сериите за John Difool на Moebius, Quest for the Time Bird на Letendre и Loisel и Indian Summer и Тhe Monkey King на Manara.

Много се изкефих, когато братята Уашовски (бивши автори на комикси) направиха Матрицата. Те използваха професионални илюстратори на комикси, за да създадат тези невероятни сцени. Композираха ги повече като за анимация, отколкото като сцени за филм. Самите филми за Матрицата са тотален комикс — създават герои-икони, използват симетрия, прости геометрични форми като кръг и сфера и внимателно композирани планове с балансирана информация на преден и заден план.

Аз мисля, че пренасянето на знания, идеи и усещания от една медия в друга е супер източник на вдъхновение.

Историята на т. нар. “Ren Building” на BIG, разказана в техния Архикомикс

WhATA: И ти ли правиш същото? Използваш комиксов стил и иконография, за да направиш архитектурните идеи по-достъпни?

Bjarke I: Сега ще се направя на хитър като копирам тук част от архимангата, която направихме за изложбата Yes is More [Пейства]:

Веднъж Брус Мау посети нашия офис и ние му показахме няколко проекта, включително и едно проучване за датските пристанища. Проучването много му хареса и той ни помоли да му изпратим по мейл power point презентацията, тъй като трябваше да си заминава на следващия ден.

Когато получи мейла, той веднага ни отговори: “Не, не. Исках да ми изпратите презентацията, която ми обяснихте, когато бяхме заедно онзи ден.” Ние го уверихме, че сме изпратили същата. И той каза: “Интересно. Обикновено когато човек гледа работите на архитектите, те са скучни чертежи и изкуствени визуализации. Но когато архитектът развежда из офиса си или пък из строеж, човек усеща енергията и хваща всички онези малки важни неща и невидими истории, които дават живот на сградите. Колко жалко, че това е толкова трудно да бъде уловено в една изложба, да не говорим за книга!”

Това е нашата амбиция: да уловим усещането за посещение на живо в един офис, в сграда или на строителната площадка. И да предадем енергията наживо, сякаш сме лице в лице.

Не е лесно обаче да се пренесат наживо енергията и често сложния сбор от идеи, които провокират една архитектурна идея и оформят нейния дизайн.

Така че искахме — по най-бруталния възможен начин, да съберем образи, чертежи, макети, факти, случки и конфликти, възможности и опортюнизъм.

Изнасяме много лекции, където използваме визуализации и всякакъв илюстративен материал като графики, диаграми, чертежи, карти, числа и т.н. Всичко в огромни количества — понякога до над 1000 слайда за една лекция. Заедно с това говорим много и ръкомахаме, за да покажем как са възникнали идеите ни.

Тези лекции имат и филми, и музика, вмъкнати между образите. Нашето начално намерение беше да преобразуваме формата автоматично в книга или в изложба. Нарекохме този формат “bookture” (бел. WhATA: bookture=book+lecture; книга-лекция)

Книгата-лекция обаче стана много дълга и беше много трудно да регулираме скоростта. Колко дълго човек разглежда една картинка, колко бързо минава през поредица от диаграми. И постепенно цялата работа започна да изглежда скучна.

Тогава осъзнахме, че комиксите всъщност се занимават точно с това — предават действие, движение, развитие и дори еволюция като заменят композицията и мащаба за сметка на времето. Един голям детайлен образ кара читателят да го разглежда по-дълго, да го изучава, а серията от малки диаграми просто да прегледа набързо.

Изведнъж се оказа, че не трябва да изобретяваме нещо ново, а просто да използваме добре познат формат, който ни е толкова близък до душата!

Проектът за Кулите LEGO на изложбата Yes is More

WhATA: Успешно създаваш нови думи — “bookture”, “ecolomy”…
Оставаме с впечатлението, че сблъсъкът на противоположности не те притеснява. Напротив, обичаш да правиш компромис между тях. Например BIG (голям) идват от МАЛКА Дания; обичаш и Гауди, и прословутата правоъгълна улична мрежа на Барселона; за теб екологията не е наивна хипи-Грийнпийс история, а заедно с икономиката има нов смисъл и създава новата дума “ecolomy” (ecology+economy). В крайна сметка мислиш ли, че архитектурата е един голям компромис?

Bjarke I: Ние се интересуваме от обратното на компромиса.

Нашата изложба се нарича Yes is More. Идеята е, че не трябва да се противопоставяш на никого, за да бъдеш радикален. Можеш просто да превърнеш удовлетворяването на противоречащи си желания в радикална програма.

Мислехме даже да й дадем име — БИГАМИЯ — ДА МОЖЕШ ДА ИМАШ И ДВЕТЕ (но приятелката ми не би позволила ;-) )

Вместо да избирате между противоположности, можете просто да съчетавате противоположни крайности…

Бярке пред постерите за Yes is More

[Пейства още един цитат.]

Целият свят иска конфликти. Медиите мечтаят за конфликти, а политиците, които си мечтаят за медийно присъствие, трябва да се въвлекат в конфликт, за да попаднат в медиите.[...]

Какво би станало, ако дизайнът е обратното на политиката? Не като пренебрегва конфликтите, а като се храни от тях. […] Една по-скоро инклузивна, отколкото ексклузивна архитектура. Една архитектура, необременена от концептуалната моногамия да е обвързана с единствен интерес или идея. Една архитектура, в която не трябва да избираш между частно и обществено, плътно застроено или открито, между град и покрайнини, атеисти и мюсюлмани, достъпни апартаменти и футболни игрища.

Една архитектура, която ти позволява да кажеш “да” на всички аспекти на живота, без значение колко си противоречат те! Една архитектурна форма на бигамия, в която не трябва да избираш едно нещо пред друго, а можеш да имаш и двете.

Една прагматично-утопична архитектура, която се занимава със създаването на перфектни социално, икономически и природно места и това е основната й цел.

Yes is More

Да живее еволюцията!

Между другото трябва да ви изпратя копие от комикса ни.

WhATA: Чудесно :) Значи по повод на архитектурата и идеите, ти си за “да имаме и двете” (всичко), а не “нещо по средата” (компромис).
Често говориш за естествения подбор, за еволюцията и за теориите на Дарвин. Как осъществявате естествения подбор на идеи във вашия офис от 50 архитекти?

Bjarke I: Теорията на еволюцията на Дарвин е базирана на излишъка и подбора.

Във всяко поколение има излишък от индивиди (и идеи). Само най-успешните оцеляват достатъчно дълго, за да узреят, да се чифтосат и да предадат своите гени на следващото поколение.

В природата това е процес на естествен подбор — надбягване между хищник и жертва, приспособяване към околната среда, коеволюция, устойчивост на паразити и т.н. Всички критерии за естествен подбор са параметри (един вид “дизайн” параметрите на природата), от които произхожда цялото многообразие от форми, цветове, звуци и движения в биосферата.

В офиса един колектив произвежда масирана атака от идеи. След това сравняваме идеите с дизайн параметрите, които вече сме определили като водещи за конкретния проект. Може би ще харесаме как един модел отговаря на заданието или пък как друг взима предвид контекста и след това ще опитаме да ги “чифтосаме”.

Това чифтосване може да създаде множество мутирали потомци — някои грозни, други красиви, някои успешни, други не.

И постепенно, по време на различните етапи на дизайна, ние произвеждаме нови идеи, нови модели и така дизайнът ни еволюира чрез един процес на творчески излишък и архитектурен естествен подбор.

Макет на Ren Building. Виж по-горе комиксовата версия на сградата

WhATA: Преди няколко години за млади бяха считани архитекти и над 40 години. Ти си сред онези архитекти, които изведнъж дръпнаха надолу тази възрастова граница — до под 30 години. Смяташ ли себе си за продукт на строителния бум или просто за умен тип, на когото не му пука и има късмет?

Bjarke I: Първо (тук ще говорим за “ние”, а не за “мен”), ние в BIG сме група от повече от 20 националности и аз съм щастлив, че имам привилегията да работя с толкова много интелигентни, страстни, талантливи, неуморни хора от всякакви възрастови и етнически групи, религии, националности и полове (всъщност от два основни пола де…)

Второ, когато започнахме преди няколко години (аз се дипломирах през 1999, преди близо 10 години!), много завиждах на всички онези деветнайсетгодишни интернет предприемачи, които станаха мултимилионери за една нощ, след като пуснаха на борсата новосъздадените си интернет компании и Yahoo! (например) ги изкупи! Смятах, че е нечестно, че аз съм затънал в такъв джентълменски бизнес, в който на човек се дава възможност да строи, след като е станал на средна възраст.

Но всичко се оказа мит. И след 6 месеца, след като участвахме на всевъзможни конкурси, спечелихме три от тях и получихме първата си поръчка за сграда.

В крайна сметка не построихме конкурса, който спечелихме, но той ни даде начален тласък. И получихме друг проект междувременно, който действително беше построен.

Така че, да, разбира се, много късмет — и много лош късмет също — и твърда увереност, че всичко може да се случи.

И за ваше сведение вече клоня към 35 години.

Mountain Dwelling. Всички апартаменти имат покривни тераси и идеална гледка

WhATA: Харесваме иконографията ви (между другото, архикомикса, който току-що ни изпрати, е велик :) )

Bjarke I: Мерси

WhATA: Един последен въпрос. Възприемаш ли вашите сгради като икони (бел. WhATA: “икони” не в православен смисъл, а като много опростени и запомнящи се форми)? Съгласен ли си с преобладаващото напоследък мнение, че ерата на сградите-икони вече отминава (поради финансовата криза) и в каква посока според теб трябва да върви архитектурата във време на рецесия?

Bjarke I: Ние се интересуваме от иконография (погледнете дори само нашия сайт big.dk ;-) ), но за мен иконичен не е същото като забележителен — или крещящ — или поразителен. Иконичен е просто една мярка, която показва, че максимално количество информация е събрана в минимална форма. Да се комуникира колкото се може повече с възможно най-малко думи, да се постига максимално въздействие с минимални жестове.

Това е вид икономия на формата — дистилираш една идея до най-чистата й форма.

В дизайна на компютърни игри се използва термина “gameplay” (атмосферата, която създава играта). Най-добрата компютърна игра не е тази с най-сложна история или с най-красива графика, или с най-необятна околна среда, или пък с най-много чудовища. Най-добрата игра е тази, която създава максимална забава с минимални средства (бързо зареждане, изчислителна мощ и т.н.)

Изкушавам се да кажа Less is More ;-)

В софтуерното програмиране най-сложно е да се представи възможно най-голям обем полезна информация чрез минимален обем данни.

Мис ван дер Рое в Архикомикса

В своята същност сложността е най-висшата форма на простотата. Затова и иконичното (сградите-икони например) ни интересува като крайната форма на сложност.

Мисля, че по време на рецесия точно от такъв тип архитектура имаме нужда. Архитектура, която създава максимален ефект с минимални средства. Максимален комфорт с минимално потребление на енергия. Максимална функционалност на минимална площ и максимално качество на живот с минимален разход на ресурси.

WhATA: Благодарим много за отделеното време и за това интервю! За нас беше удоволствие

Bjarke I: И аз благодаря. Беше забавно.

***

Интервюто на английски.