На 7 март беше обявен носителят за 2018 на най-престижната международна награда за архитектура Прицкер. И това е не кой да е, а… “неизвестният” индийски архитект Балкришна Доши, който вече близо 50 години живее и работи в Ахмедабад, провинция Гуджарат.

На пръв поглед Доши не е архитект от калибъра на Стивън Хол, Калатрава, Либескинд, Виньоли или MVRDV, нито може да се мери с агресивни млади звезди като Бярке Ингелс, Дейвид Аджайе или Франсис Кере (всички те бяха спрягани като евентуални носители на тазгодишния Прицкер). Името на Балкришна Доши се гугълва лесно, но не трябва да си правим илюзии — той не се разхожда по страниците на медиите и до вчера беше познат само на архитектурните историци, на неколцина тясно специализирани изследователи на следвоенния модернизъм и на част от населението в провинция Гуджарат. А Бярке Ингелс вероятно за поредна година се напива някъде самотно от яд, след като от толкова време амбициозно се бори да стане най-младия носител на наградата и пак не успя (а и вече не е толкова млад).

Изборът на Доши обаче съвсем не е случаен и зад него се крие много повече от желанието на фондацията зад наградите “Прицкер” да увеличава общата архитектурна култура на световното население.

За наградите “Прицкер”

Наградите “Прицкер” често са наричани “Оскарът за архитектура”. Това обаче не е съвсем коректно. Ако трябва да ги преведем попкултурно, малко по-вярно би било да ги кръстим “Архитектурният Нобел”. И пак ще е леко насила. Връчват се от 1979 година и са инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната Hyatt Foundation (да, хотелиери са, собственици на веригата “Хаят”). Наградата се дава на архитекти, които “са допринесли за развитието на човечеството и застроената среда чрез изкуството на архитектурата”. Има жури, но няма предварителна селекция и предварително известни номинирани. На всеки победител се дават по 100 000 долара (плюс статуетка на Хенри Мур).

Прицкерите обаче са странни награди. През тези 41 години техни носители са били или мегаизвестни имена, които в точно този момент са на върха на славата си (Заха Хадид, Херцог и де Мерон, Норман Фостър, Рем Кулхас) или “стари майстори”, като за цялостно творчество с известно закъснение (германецът Фрай Ото става известен с вантовите си конструкции през 1960-те, но получава наградата през 2015, японецът Кензо Танге, ключова фигура за развитието на японската архитектура веднага след Втората световна война, е награден през 1987 и т.н.).

Наградените между 1995 и 2006 година

През последните 3 години обаче наградите, съвсем умишлено и последователно, отиват само при малки, локално известни архитектурни имена, които освен всичко друго отправят ясни социални послания с работата си. През 2016 година беше награден чилиецът Алехандро Аравена, който е много социално ангажиран и възприема архитектурата като инструмент за обществена промяна. През 2017 пък, за всеобща изненада, наградата отиде при силно регионалните испански архитекти RCR Arquitectes, които правят изключително чувствителна към средата архитектура, но са известни основно с една малка винарна.

Кой е Балкришна Доши

Всички прочетохме, че Балкришна Доши е работил с Корбюзие и Луис Кан. Работил е по правителствения комплекс в Чандигарх и е поканил Кан в Ахмедабад да направи Indian Institute of Management. Той е бил част от клуба на големите момчета-модернисти през 1950-те и 60-те, но не за това получава Прицкера през 2018. През целия си живот Доши се опитва да пречупи идеологията на модернизма през местния, индийски контекст и почти винаги успява. Едновременно с това докрай той вярва в социалната мисия на модернизма.

Иска ми се да положа клетва и да го запомня до края на живота си – целта ни е да осигурим достойно място за живот на всички, дори на най-бедните, казва той през 1954 (и е цитиран в мотивите за даване на наградата). Ето и някои от проектите му:

Institute of Indology, Ахмедабад, Индия (1962). Снимка: courtesy of VSF

Centre for Environmental Planning and Technology, Ахмедабад, Индия (1962-2012). Включва училищата по архитектура, визуални изкуства, урбанизъм, строителни технологии, интериорен дизайн и т.н. Снимка: courtesy of VSF

Centre for Environmental Planning and Technology, Ахмедабад, Индия (1962-2012). Работно студио в училището по архитектура. Снимка: courtesy of VSF

Kamala House, собствената къща на архитекта, Ахмедабад, Индия (1963). Снимка: courtesy of VSF

Sangath, студиото на архитекта, Ахмедабад, Индия (1980). Снимка: courtesy of VSF

Какво иска да ни каже журито на наградите с избора на Доши

Наградите “Прицкер” май излязоха от кризата на идентичността и от няколко години отправят ясно послание към целия свят:

• Ерата на стархитектите приключи. Не са ни важни хората, които строят безпардонни сгради по цял свят, обслужвайки корпоративни интереси, политици или собственото си его;
• Архитектурата трябва да служи на хората, а социалната ѝ функция трябва да бъде реабилитирана;
• Архитектите трябва да имат морален кодекс и ценности и да ги следват през целия си живот.

И за финал още един цитат от носителя на Прицкер за 2018:

Ако си наясно с проекта си и с целта, заради която искаш да бъде построен, тогава изоставяш егото си и се питаш: “Какво точно трябва да сторя?”. Така сградата изплува от само себе си. Без стил, без исторически период, едно чисто преживяване.

Иска ми се всички архитекти, които проектират в момента в България, да спрат за малко и да се замислят. Каква е целта на сградите им? Кои са личните им ценности? Какво е определението им за морал в архитектурата? И после пак да продължат да чертаят.

Много ми харесват големите градове. Но наистина големите. Шумни, непоносими градове, в сравнение с които София изглежда като тих и зелен провинциален град, в който от време на време минава по някоя кола, а гълъбите кротко гукат по первазите.

Тази година големият град беше Лондон, терминалът — 5 на Хийтроу, а София ми се стори като Хисаря през 70-те на кацане обратно. Отидох да се видя с приятели, да разгледам малко бетон от 60-те (преди да го бутнат след края на кризата) и да ме заведат на пикник в провинцията, за предпочитане на поляната пред някой замък.

Лондон не е красив град. Космополитен — да, интересен — много, но туристически — никак. И по-добре.

Представителната съвременна архитектура предлага основно безлични осемдесетарски небостъргачи, вездесъщия хай-тек и шейсетарски класики от видим бетон в стил “нов център на окръжен български град, дочакал Дипломатическия корпус”.

Градът обаче умее да изненадва с необичайни места, където атмосферата се сменя отведнъж, архитектурата изглежда като от sci-fi класика на Кубрик, а парковете — като дело на градинаря на Елизабет II.

И тъй като много обичам градовете да ме изненадват, отидох да разгледам две класики на британския модернизъм, за които бях чела много. Да видя как я карат на стари години.

Barbican

Barbican е първата класика. За една-единствена нощ през 1940 г. бомбардировка унищожава 142 000 кв. м северно от Ситито. През 50-те архитектите Chamberlin, Powell & Bon получават пълен картбланш да направят жилищен комплекс от тотално нов тип — от градоустройството до дръжките на вратите.

Barbican включва три 40-етажни жилищни кули, културен център, няколко терасовидни блока, градини, църква и две училища. Тук има видим бетон, преплетени комуникации и много от идеите на Корбюзие и модернистите.

Комуникациите са разделени на два потока — за живущи и за външни хора. Минава се по виадукти, мостове, над езера, има стрелки и инфо табели.

В Barbican има не само бетон, но и много зеленина. Част от парковете са достъпни за външни посетители...

...а друга част е само за обитателите на комплекса.

Зоните за живущите са отделени с огради, катинари и предупредителни табели.

При официалното си откриване през 80-те Barbican вече изглежда демоде. Днес там е като в утопичен сън. Нищо чудно, че комплексът е толкова хип, а цените на жилищата са сред най-високите в града.

Robin Hood Gardens

За разлика от Barbican, другата икона на британския брутализъм Robin Hood Gardens (дело на архитектите Alison и Peter Smithson) не успя да влезе в списъка с лондонските архитектурни паметници въпреки масираната медийна кампания през годината (за събитията около Robin Hood Gardens през юли драснахме и ние).

Жилищният комплекс е в опасна близост до строителните площадки на новото Сити и Canary Wharf, населен е предимно с имигранти, остарява зле и съдбата му след края на кризата клони по-скоро към разрушаване, отколкото към саниране. Английските вестници обаче умеят да вдигат неописуем шум около всяка съмнителна строителна инициатива, така че битката обещава да е епична.

Всъщност Robin Hood Gardens изглеждат доста западнало място. В коридорите мирише на урина, забрадени жени гледат подозрително, а мен ме достраша да се кача до последния етаж по тясната стълба. Хората си отглеждат тикви и зелен боб в градините, а от прозорците се носи натрапчива миризма на индийска кухня.

Хората са си направили конфута с боб и тикви.

По коридорите има локви и мирише зле, но децата си играят като на истинска улица

Но след близо 40 години комплексът е обживян напълно, при това точно според архитектурните намерения. По “улиците в небето” (както са наречени широките комуникационни коридори през 3 етажа, от които се влиза в апартаментите) децата тичат и играят заедно, а жените си подават сол през вратите. Има и общност (макар и имигрантска), а изкуственият хълм между двата гигантски блока е обрасъл с дървета, създава илюзията за парк въпреки голямата гъстота на обитаване, изключително чист е между другото и даже има катерици.

Между двата дълги блока има изкуствен хълм, който служи за парк, детска площадка и място за разходка. Закрива напълно съседния блок и от определени ъгли създава илюзия за истинска гора.

Бях с един приятел, българин от Лондон, който изненадващо за мен обяви, че брутализмът много го кефи. Преди му изглеждал грозен и отвратителен, като соц блок в България. Сега обаче всичко му харесвало — формите, видимия бетон, дори касетираните тавани. Носталгия? Или пък умора от натрапчивите псевдо еко чудеса на формообразуването и хай-тека.

Минат се не минат няколко години и светът си избира някоя държава и пре-открива нейната архитектура. Това сполетя холандците (Why Dutch Design is so Good), португалците, а напоследък и словенците.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

Този красив макет на една от най-известните сгради от времето на модернизма — Farnsworth House на Мис ван дер Рое, е всъщност празнична торта.

Истинска е, да, дървото е от млечен шоколад.

Предлага се от нюйоркската фирма за сладкиши April Reed Cake Design (нещо като щатски еквивалент на софийската total choc factory). Струва 4320 долара, 15% от които се отделят за възстановяване на къщата, строена през 40-те години на миналия век.

Farnsworth House в слънчев есенен ден

Farnsworth House е толкова популярна и забележителна с простотата си, че всеки студент по архитектура прави поне по едно нейно подобие по време на следването си. Някои продължават и след това.

Построена е в блатиста местност в щата Илинойс, където наводнения има често. Затова Мис я издига на платформи и слага колони-пилони, които да я отделят от терена. През последните години обаче и това не помагало и къщата често се оказвала залята от вода и потънала в тиня.

Къщата след наводнение

Виж филмче от последното наводнение.

Но Американският институт за опазване на историческото наследство упорито я възстановява. А и тортите помагат.

Може да предложим на total choc factory да започнат да правят торти-макети на къщата на Яблански в София примерно.

Миналата седмица в Archinect излезе хубава статия за утопичен град, проектиран през 55-та от Филип Джонсън (съавтор на знаменитата Seagram Building в Ню Йорк).

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

Бяхме писали за тъй наречените структури по фасадите в Албена и в Бангкок. Ето още примери от България. Градът е Шумен.

И на трите снимки при вглеждане се вижда, че зад декоративните решетки има нормални прозорци. Решетката прави фасадата по-цялостна, като че ли е един елемент, а не раздробена от прозоречни отвори. Това е същото като да облечеш цялата фасада в слънцезащитни жалузи.

Подобни сгради сигурно има и в много други градове — Хасково, Разград, Москва, Берлин, Прага... И същият принцип се открива в така модните днес деко мотиви по фасадите на сградите на Herzog & de Meuron например.

Photos: loybax и moiuco (flickr) via the Iaakuza chronicles

Попаднах на тези и още няколко подобни сгради в един пост от форумите на Archinect. Те са в Бангкок и са строени в разцвета на модернизма — в началото и средата на 20-ти век.

Забележете така модните напоследък декоративни структури (тези геометрични повтаряеми елементи по фасадaтa), които са се използвали доста в онзи период.

Има ги и в България — добър пример са фасадите на соц хотелите в Албена, за които бяхме писали преди време.

Всъщност самите тайландци не си харесват тези стари сгради, докато архитектите, които минават оттам, смятат че са cool. И се опасяват по форумите, че са в окаяно състояние и вероятно на тяхно място ще се издигнат нови — с гладки стъклени фасади, като всички офис небостъргачи по света.

Дали скоро и в България ще идват чужди архитекти, само за да се радват на остатъците от соца?

Няколко добри примера за така актуалните днес структури с давност... 30 години
Или Как се правят хотели по учебник
Да, да, знам, че ги познахте...

Вече има Агенция за защита на модерната архитектура. Mодерна архитектура не означава съвременна, а тази от периода на модернизма — от началото на 20-ти век до около 1980 г.

По-интересно обаче е как възниква тази агенция. Във форума на архитектурния портал Archinect един архитект пуска тревожен пост, че Grosse Pointe Central Library, библиотека в Мичиган, проектирана от Марсел Бройер през 50-те, предстои да бъде съборена. Ръководството на библиотеката е решило, че има нужда от нова сграда, защото старата вече е тясна и неадекватна за функционалните им изисквания.

Във форума започват дискусии как да се спаси сградата. Групата защитници се обявяват за Modern Architecture Protection Agency (mapa), а Archinect им предостява страница, в която те призовават за изпращане на архитектурни идеи как да се покрият изискванията на библиотеката без сградата да се събаря.

След около 2 седмици има събрани 15 проекта и е оформена стабилна онлайн общност. Ръководството на библиотеката е запознато с проектите и в момента тече изложба в една от залите й. Все още не е взето решение. В Archinect има и статия по въпроса.

Преразказвам тази история, защото, независимо как ще завърши, ми е интересна с 3 неща:

• архитектурата от 50-те години вече се смята за застрашена
• групата ентусиасти не организират протести и живи вериги, а съвсем конструктивно започват да мислят архитектурни варианти за решение на проблема
• цялата инициатива се развива в интернет. Това отново доказва, че интернет е добра среда за създаване на общности, че архитектите вече не са чак толкова офлайн хора и че онлайн може да се влияе на офлайн неща.