Много ми харесват големите градове. Но наистина големите. Шумни, непоносими градове, в сравнение с които София изглежда като тих и зелен провинциален град, в който от време на време минава по някоя кола, а гълъбите кротко гукат по первазите.

Тази година големият град беше Лондон, терминалът — 5 на Хийтроу, а София ми се стори като Хисаря през 70-те на кацане обратно. Отидох да се видя с приятели, да разгледам малко бетон от 60-те (преди да го бутнат след края на кризата) и да ме заведат на пикник в провинцията, за предпочитане на поляната пред някой замък.

Лондон не е красив град. Космополитен — да, интересен — много, но туристически — никак. И по-добре.

Представителната съвременна архитектура предлага основно безлични осемдесетарски небостъргачи, вездесъщия хай-тек и шейсетарски класики от видим бетон в стил “нов център на окръжен български град, дочакал Дипломатическия корпус”.

Градът обаче умее да изненадва с необичайни места, където атмосферата се сменя отведнъж, архитектурата изглежда като от sci-fi класика на Кубрик, а парковете — като дело на градинаря на Елизабет II.

И тъй като много обичам градовете да ме изненадват, отидох да разгледам две класики на британския модернизъм, за които бях чела много. Да видя как я карат на стари години.

Barbican

Barbican е първата класика. За една-единствена нощ през 1940 г. бомбардировка унищожава 142 000 кв. м северно от Ситито. През 50-те архитектите Chamberlin, Powell & Bon получават пълен картбланш да направят жилищен комплекс от тотално нов тип — от градоустройството до дръжките на вратите.

Barbican включва три 40-етажни жилищни кули, културен център, няколко терасовидни блока, градини, църква и две училища. Тук има видим бетон, преплетени комуникации и много от идеите на Корбюзие и модернистите.

Комуникациите са разделени на два потока — за живущи и за външни хора. Минава се по виадукти, мостове, над езера, има стрелки и инфо табели.

В Barbican има не само бетон, но и много зеленина. Част от парковете са достъпни за външни посетители...

...а друга част е само за обитателите на комплекса.

Зоните за живущите са отделени с огради, катинари и предупредителни табели.

При официалното си откриване през 80-те Barbican вече изглежда демоде. Днес там е като в утопичен сън. Нищо чудно, че комплексът е толкова хип, а цените на жилищата са сред най-високите в града.

Robin Hood Gardens

За разлика от Barbican, другата икона на британския брутализъм Robin Hood Gardens (дело на архитектите Alison и Peter Smithson) не успя да влезе в списъка с лондонските архитектурни паметници въпреки масираната медийна кампания през годината (за събитията около Robin Hood Gardens през юли драснахме и ние).

Жилищният комплекс е в опасна близост до строителните площадки на новото Сити и Canary Wharf, населен е предимно с имигранти, остарява зле и съдбата му след края на кризата клони по-скоро към разрушаване, отколкото към саниране. Английските вестници обаче умеят да вдигат неописуем шум около всяка съмнителна строителна инициатива, така че битката обещава да е епична.

Всъщност Robin Hood Gardens изглеждат доста западнало място. В коридорите мирише на урина, забрадени жени гледат подозрително, а мен ме достраша да се кача до последния етаж по тясната стълба. Хората си отглеждат тикви и зелен боб в градините, а от прозорците се носи натрапчива миризма на индийска кухня.

Хората са си направили конфута с боб и тикви.

По коридорите има локви и мирише зле, но децата си играят като на истинска улица

Но след близо 40 години комплексът е обживян напълно, при това точно според архитектурните намерения. По “улиците в небето” (както са наречени широките комуникационни коридори през 3 етажа, от които се влиза в апартаментите) децата тичат и играят заедно, а жените си подават сол през вратите. Има и общност (макар и имигрантска), а изкуственият хълм между двата гигантски блока е обрасъл с дървета, създава илюзията за парк въпреки голямата гъстота на обитаване, изключително чист е между другото и даже има катерици.

Между двата дълги блока има изкуствен хълм, който служи за парк, детска площадка и място за разходка. Закрива напълно съседния блок и от определени ъгли създава илюзия за истинска гора.

Бях с един приятел, българин от Лондон, който изненадващо за мен обяви, че брутализмът много го кефи. Преди му изглеждал грозен и отвратителен, като соц блок в България. Сега обаче всичко му харесвало — формите, видимия бетон, дори касетираните тавани. Носталгия? Или пък умора от натрапчивите псевдо еко чудеса на формообразуването и хай-тека.

Минат се не минат няколко години и светът си избира някоя държава и пре-открива нейната архитектура. Това сполетя холандците (Why Dutch Design is so Good), португалците, а напоследък и словенците.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

Този красив макет на една от най-известните сгради от времето на модернизма — Farnsworth House на Мис ван дер Рое, е всъщност празнична торта.

Истинска е, да, дървото е от млечен шоколад.

Предлага се от нюйоркската фирма за сладкиши April Reed Cake Design (нещо като щатски еквивалент на софийската total choc factory). Струва 4320 долара, 15% от които се отделят за възстановяване на къщата, строена през 40-те години на миналия век.

Farnsworth House в слънчев есенен ден

Farnsworth House е толкова популярна и забележителна с простотата си, че всеки студент по архитектура прави поне по едно нейно подобие по време на следването си. Някои продължават и след това.

Построена е в блатиста местност в щата Илинойс, където наводнения има често. Затова Мис я издига на платформи и слага колони-пилони, които да я отделят от терена. През последните години обаче и това не помагало и къщата често се оказвала залята от вода и потънала в тиня.

Къщата след наводнение

Виж филмче от последното наводнение.

Но Американският институт за опазване на историческото наследство упорито я възстановява. А и тортите помагат.

Може да предложим на total choc factory да започнат да правят торти-макети на къщата на Яблански в София примерно.

Миналата седмица в Archinect излезе хубава статия за утопичен град, проектиран през 55-та от Филип Джонсън (съавтор на знаменитата Seagram Building в Ню Йорк).

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

Бяхме писали за тъй наречените структури по фасадите в Албена и в Бангкок. Ето още примери от България. Градът е Шумен.

И на трите снимки при вглеждане се вижда, че зад декоративните решетки има нормални прозорци. Решетката прави фасадата по-цялостна, като че ли е един елемент, а не раздробена от прозоречни отвори. Това е същото като да облечеш цялата фасада в слънцезащитни жалузи.

Подобни сгради сигурно има и в много други градове — Хасково, Разград, Москва, Берлин, Прага... И същият принцип се открива в така модните днес деко мотиви по фасадите на сградите на Herzog & de Meuron например.

Photos: loybax и moiuco (flickr) via the Iaakuza chronicles

Попаднах на тези и още няколко подобни сгради в един пост от форумите на Archinect. Те са в Бангкок и са строени в разцвета на модернизма — в началото и средата на 20-ти век.

Забележете така модните напоследък декоративни структури (тези геометрични повтаряеми елементи по фасадaтa), които са се използвали доста в онзи период.

Има ги и в България — добър пример са фасадите на соц хотелите в Албена, за които бяхме писали преди време.

Всъщност самите тайландци не си харесват тези стари сгради, докато архитектите, които минават оттам, смятат че са cool. И се опасяват по форумите, че са в окаяно състояние и вероятно на тяхно място ще се издигнат нови — с гладки стъклени фасади, като всички офис небостъргачи по света.

Дали скоро и в България ще идват чужди архитекти, само за да се радват на остатъците от соца?

Няколко добри примера за така актуалните днес структури с давност... 30 години
Или Как се правят хотели по учебник
Да, да, знам, че ги познахте...

Вече има Агенция за защита на модерната архитектура. Mодерна архитектура не означава съвременна, а тази от периода на модернизма — от началото на 20-ти век до около 1980 г.

По-интересно обаче е как възниква тази агенция. Във форума на архитектурния портал Archinect един архитект пуска тревожен пост, че Grosse Pointe Central Library, библиотека в Мичиган, проектирана от Марсел Бройер през 50-те, предстои да бъде съборена. Ръководството на библиотеката е решило, че има нужда от нова сграда, защото старата вече е тясна и неадекватна за функционалните им изисквания.

Във форума започват дискусии как да се спаси сградата. Групата защитници се обявяват за Modern Architecture Protection Agency (mapa), а Archinect им предостява страница, в която те призовават за изпращане на архитектурни идеи как да се покрият изискванията на библиотеката без сградата да се събаря.

След около 2 седмици има събрани 15 проекта и е оформена стабилна онлайн общност. Ръководството на библиотеката е запознато с проектите и в момента тече изложба в една от залите й. Все още не е взето решение. В Archinect има и статия по въпроса.

Преразказвам тази история, защото, независимо как ще завърши, ми е интересна с 3 неща:

• архитектурата от 50-те години вече се смята за застрашена
• групата ентусиасти не организират протести и живи вериги, а съвсем конструктивно започват да мислят архитектурни варианти за решение на проблема
• цялата инициатива се развива в интернет. Това отново доказва, че интернет е добра среда за създаване на общности, че архитектите вече не са чак толкова офлайн хора и че онлайн може да се влияе на офлайн неща.