WhATA Awards 2014: Номинациите

от WhATA, 22.12.2014 | 10 коментара

Гласуването приключи.
Очаквайте връчването на наградите на 18 февруари.

За пета поредна година (кога станаха) ето ги отново номинациите за годишните награди на WhATA. Пак събрахме всички по-значими архитектурни събития, тенденции, сгради и провали на 2014 с надеждата, че архитектурната посредственост възпитава също толкова успешно, колкото и изключителната архитектура. Зависи с какви очи я гледаме.

И така, настанете се удобно, този текст е за четене. Започваме.

Номинираните са:

Архитектурно събитие на годината

ЕАSA във Велико Търново


Снимка: EASA Bulgaria

Представете си членовете на сдружение Трансформатори, умножени по 25, с малко повече бради, развлечени тениски, говорещи си на английски и с няколко години по-млади. Това е EASA.

Сега сериозно. България рядко е домакин на значими световни архитектурни (и неархитектурни) инициативи, но това лято Световната асамблея на студентите по архитектура EASA събра за 2 седмици във Велико Търново около 500 студенти от цяла Европа. За лекции, изложби, изследвания, работилници. Най-вече работилници — или собственоръчно осъществяване на проекти в градската среда, които след това остават. На студентите били предоставени 75 м3 дървен материал, 26 м3 бетон, над 3 тона желязо, както и темата Symбиоза. И така Велико Търново се сдоби със съвсем истински беседки, къщичка за лодки, дървен плаж, пейки.

Събитието беше отлично организирано, изключително активно в социалните мрежи и се вписа идеално в града-домакин. Или да обобщим, EASA е супер, защото дава на студентите това, което по традиция липсва на българското архитектурно образование — практически умения и международна среда. Това лято всичко липсващо можеше да бъде намерено във Велико Търново.

Изложба “Виенският модел. Жилищна среда за 21 век”

Отдавна сме свикнали, че единственото нормално нещо в сградата на Съюза на архитектите на ул. Кракра е ресторантът. Всичко останало — от наивните изложби на тротоара до евтиния нов ламинат в залите — лъха на умилителна неадекватност. През март обаче една пътуваща виенска изложба показа, че и на Кракра 6 може да се случи нормално, интересно и добре разгласено събитие.

Изложбата — с фотографии, чертежи и кратки филми — показа общински жилищни сгради във Виена от началото на 20-ти век до днес (от Адолф Лоос до Куп Химелблау), в които, оказва се, живеят около 60% от виенчани. Акцентът обаче бяха не толкова сградите, а жилищната политика на виенската община и моделът им на обживяване. Преглъщаме евтиното клише архитектурна изложба да се реди на тръби от строително скеле (което за някои е “о, толкова оригинално!”), и отбелязваме едно добро професионално-фокусирано събитие.

Изложба Holidays After the Fall в Червената къща

Миналата година номинирахме книгата Holidays After the Fall, в която тримата автори (Елке Байер, Анке Хагеман и Михаел Зинганел) изследват българските и хърватските морски курорти от времето на соца. През май в Червената къща имаше представяне на книгата, дискусия с авторите и фотографска изложба със стари и нови снимки от въпросните курорти. Съвременните фотографии от България са на Никола Михов. На някои от снимките се посмяхме, на други цъкахме с език “ей, това фоайе е като от филм за Джеймс Бонд”, обсъждахме банските от 60-те, завиждахме на хърватските хотели, оплаквахме колко сме зле сега. Изобщо — емоционална изложба от иначе дълбоко аналитична книга.

Неучастието на България на Венецианското Биенале

Нека си признаем — искахме да вкараме в класацията и венецианското биенале, тъй като за нас то е архитектурното събитие на годината. Но, уви, класацията ни е за български събития. Затова въздъхнахме и не номинирахме биеналето, а поредното неучастие на България в него.

Кураторът Рем Кулхас успя да преобърне досегашната представа, че тези събития са сбор от арт инсталации, правени от архитекти, и да насочи биеналето в една забавна историчност. Тази година всички национални павилиони твърдо спазваха общата тема “Absorbing Modernity 1914-2014”, показвайки (някои сериозно, други хитроумно и самоиронично) историята на модерността в тяхната страна.

Няма защо да се лъжем — участието на България в което и да е биенале би имало спорен успех. Това издание обаче (точно това) беше като че ли точно за България — и като тема, и като формат. Имахме какво да покажем от архитектурата на модерзнима — и от началото на 20-ти век, и от соца. Можехме да бъдем и сериозни, и самоиронични (за второто трябваше малко да се понапънем). Дали чиновниците в Министерството на културата и свързаните съсловни организации четат и разбират нещата, които отхвърлят?

Всъщност България участва. Косвено — в изложбата “Балкони” една от снимките показваше балкон на софийска панелка, а в руския павилион на снимка до Брежнев се усмихваше Тодор Живков.

One Architecture Week (ex-Sofia Architecture Week) за втори път в Пловдив

Миналата година Sofia Architecture Week изненадващо се премести в Пловдив и се прекръсти на One Architecture Week. Тази година нямаше такава изненада, седмицата пак беше в Пловдив (а не, да кажем, във Видин), но затова пък имаше куп нови неща около и в нея:

  • нов директор — Любо Георгиев
  • нова концепция (конкретни действия за промяната на конкретно място — пловдивския квартал Капана)
  • най-много неархитекти сред авторите (това беше част от концепцията на кураторите Don’t DIY — художници, дизайнери, разказвачи и т.н. правят неща по архитектурни теми)
  • най-силните PR инициативи досега (освен традиционните интервюта с кураторите и директора, имаше няколкомесечен подгряващ подкаст с авторите, участия в лайфстайл издания и дори представяне на любимата музика на Любо Георгиев в пловдивско радио)
  • най-неразбираемият манифест, претенциозно наречен “Възможното невъзможно”
  • и… най-запомнящата се идентичност с добре позиращи мишки (мишките сме ги номинирали за личност на годината по-надолу)

ZOOM Studio пускат колекция бижута

Едно от най-апокрифните от популярните български архитектурни студия внезапно реши да излезе от зоната си на комфорт (а именно, правене на смислени частни обекти с прецизен детайл и експериментални материали) и с гръм и трясък се появи из всички списания за отегчени заможни домакини, в блогове и бюлетини за седмичните светски събития. Поводът беше колекцията бижута ZOOM In, вдъхновена от 5 от най-разпознаваемите сгради на студиото: две къщи в София, една в село Локорскo и две фабрики: една в Бусманци и една в Шумен. Бижутата са разработени съвместно с истински бижутер, Полина Димитрова, изглеждат съвременно минималистични и са забавно българско включване в зоната на архитектурни експерименти в продуктовия дизайн, където досега гледахме само столове, яхти и обувки от Заха Хадид.

От друга страна ZOOM Studio май станаха на 10 години през 2014, но (умишлено или не) арогантно отбелязаха годишнината си не с издаване на книга или изложба, а със самоуверената метафора, че сградите им са бижута. Харесваме премерената арогантност.

Първа копка на Walltopia Collider Activity Center

От година и нещо говорим, че конкурсът на Walltopia за катерачески център, е най-успешният БГ конкурс досега — 369 проекта от 63 страни, спазен докрай регламент, избран 1 победител. Е, този декември бе направена първата копка за реализацията на наградения проект и това издигна конкурса до ново ниво — единственият голям международен конкурс у нас с реализация. Изненада ни обаче какво се реализира — сградата е на съвсем друго място (не в Младост 3, за където беше конкурсът, а в София Тех Парк), а техническият проект е малко по-различен (меко казано) от наградения. Walltopia, защо така?

А на нас ни остава да чакаме някой да покрие следващото ниво — голям международен конкурс с реализация, приличаща на 3D-то на победилия проект.

Конкурс на годината

Конкурс Шипка 6

Конкурсът за реконструкция на изложбения център на СБХ на софийската ул. Шипка 6 беше първият голям конкурс през годината. Обявен в средата на януари, той завърши малко преди Великден със сериозната бройка от 83 предадени проекти. Конкурсът беше международен, с културен сайт (който вече не работи, защо така, СБХ?), извади читаво жури и поддържаше необичайно свеж образ като за обявен от …хм… твърде зрял браншови творчески съюз (но пък с енергичен млад председател).

Проектите бяха в по-голямата си част български и показаха болезненото желание на нашите архитекти да проектират съвременно изложбено пространство. Желание толкова голямо, че бяха склонни да се състезават за ремонт (де факто) на Шипка 6, въпреки лошо написаното, рестриктивно задание (което се опитваше да легитимира всички отдадени под наем площи и помещения на сградата), и с ясното съзнание, че институцията СБХ няма никакъв финансов ресурс да осъществи проекта-победител.

Всъщност всичко е съвсем разбираемо, след като си спомним, че на българските архитекти им бе отнет шансът да участват в конкурс за проектирането на Музея на съвременно изкуство (т.нар. САМСИ), Музея на социалистическото изкуство и ред други. А какви конкурси можеха да бъдат това…

Сега по същество. Конкурсът за Шипка 6 завърши с три премирани проекта, които представят трите подхода към основния (очевидно) проблем, а именно соц фасадата на сградата. Имаме пълна промяна на фасадата при William Matheus Associates, изцяло запазване на фасадата в проекта на ZOOM Studio и запазване с малки промени на Симеон Стоилов и колектив.

Чуваме, че СБХ все пак търсели пари да изпълнят един от трите проекта. Дано намерят.

Площад Централен, Пловдив

Конкурсът за Площад Централен в Пловдив беляза повратната точка, в която една българска община (най-накрая) осъзна, че честните, отворени и популярни архитектурни конкурси са отличен PR. Особено когато се състезаваш за Европейска столица на културата 2019.

Конкурсът беше обявен през пролетта, събра 125 проекта от 41 страни, а в края на юни международното жури избра трима финалисти: от Португалия, Италия и Германия. След цяло лято обществени дебати, заседания на експертни комисии и общински съвети, обществено гласуване, изложби по улиците на Пловдив и YouTube обяснителни клипове на трите проекта-финалисти, в крайна сметка за победители бяха обявени португалците от FORA.

За този конкурс сме писали (и направили) достатъчно. Но все още се озъртаме притеснено дали черна корупционна котка няма да му мине път и накрая да се осъществи половинчат проект, с участието на корумпирани български архитекти и строителни компании, с лош дизайн и пейки от Бриколаж. Всъщност това е само защото сме черногледи балканци. Иначе вярваме, че община Пловдив осъзнава каква голяма отговорност е поела, харесва си победителя и надали ще си жертва доброто име с номера тип Метростанция 20.

Конкурс Паметник 1300 години България пред НДК


Снимка: Никола Михов

Този конкурс е в тези номинации не защото е добър (той е обратното на добър), а защото можеше веднъж завинаги да разреши (за предпочитане по някакъв хитър начин) един напълно излишен дългогодишен конфликт в центъра на София. Именно затова се самоцензурирахме цяла година с надеждата, че нещо хубаво все пак ще се случи в градинката пред НДК. Уви.

Конкурсът събра 11 посредствени проекта, а провалът му оправда всякакви ревизионистки предложения, които, признайте, изглеждат абсурдно, особено визуализирани от ведомствените архитекти на Столична община.

Архитектурна тенденция на годината

Фестивали окупират индустриални пространства


Снимка: Zona Cultura Fest

2014 беше пиковата година в надпреварата между Варна, Велико Търново, София и Пловдив кой ще бъде определен за българския град Европейска столица на културата 2019. Дългосрочните ползи от това състезание тепърва чакаме с нетърпение да видим, но една краткосрочна полза си струва да бъде отбелязана: превръщането на индустриалните и изобщо западнали зони на някои от градовете-кандидати във временни пространства за култура.

Вярно, подобна практика отдавна съществува в по-добрите градове по света и вярно, явлението беше по-скоро резултат от конкуренция и надиграване между градовете-съперници, отколкото осъзната нужда (струва ли си да напомним отново за похабената Захарна фабрика?). Но все пак събитията в пловдивския квартал Капана, организирани от фестивалите на ЕДНО, софийската Зона Култура, оформила се между Сточна и Централна гара (домакин на ZONA CULTURA fest от юни), че даже и превръщането на цяло Велико Търново в работилница за експерименти на 400 студенти по архитектура от цял свят (в рамките на EASA 2014 Symбиоза) носят онзи хубав дух на съвременна градска нормалност, който искаме все по-често да срещаме и у нас.

Архитекти се занимават все повече с продуктов дизайн

Чистите професии отдавна са отживелица. Размиването на границите, особено в т.нар. творчески професии, е особеност на нашето време, която Корбюзие надали би одобрил, но която понякога води до интересни резултати.

Тази година българските архитектите се пробваха на няколко пъти в продуктовия дизайн, при това съвсем успешно, за което заслужават аплодисменти и силно дружеско ура. Няма защо да крием, България има твърде объркана и често нещастна връзка с продуктовия дизайн, а катастрофалните последици от това са навсякъде около нас. Но изключения има.


Снимка: Halfbike

Мартин Ангелов, който упорито дълбае в сай-фай бъдещето на градското колоездене с неговата Kolelinia, намери другари и извади Halfbike, лека триколка с минималистичен дизайн, която да направи живота на градските велосипедисти по-лек и удобен.


Снимка: Sharka Tiles

Хората зад Sharka Tiles събраха архитекти и дизайнери, които най-после да направят хубава колекция (в случая от керамични плочки), вдъхновена от български етнографски мотиви, но напълно адекватна на съвремието ни и без грам мухлясало етно.


Снимка: Praktrik

Петър Захаринов продължава да измисля забавни мебели-пъзели за своята марка Praktrik, а ние се радваме на хора като Адриана Андреева, която успя да събере и илюстрира тази тенденция толкова добре в изложбата Партида 4

Фондации инвестират сериозни пари в нова архитектура и ремонти

И по-точно една фондация. Ако погледнете различните номинации за сграда на годината напоследък или пък следите PR изявите на общински кметове, ще срещнете името на фондация Америка за България под някои от по-смислените инвестиции в културни и образователни строителни начинания у нас. Малката Базилика в Пловдив, новият детски музей Музейко, множеството ремонти и модернизации на учебни зали в училища из цялата страна са все дело на инициативната и по презокеански проактивна фондация.


Снимки: Сграда на годината 2014

Едно само ни липса, за да кажем чистосърдечно браво: постоянно и последователно качество на архитектурния продукт. Залите в Софийския университет може и да стават добре, но защо този смешен наивизъм в основното училище в Бургас и какви са тези абсурдни мебели в гимназиите в Плевен и Търговище? И няма ли да е чудесен пример, ако активната, пазарно ориентирана фондация организира умишлено шумни и популярни конкурси за всяка своя строителна инвестиция (или поне за по-значимите)?

Граждани простестират за по-добра градска среда


Протест във Видин срещу реконструкция на автогарата. Снимка: Радио Видин

Вероятно се шири мнението, че архитектите са една малка група надути хора, които взимат скъпо и винаги се оплакват — от новата Витошка, от поредния провален конкурс, от плочките в метрото, от клиентите без вкус, от Петър Диков. Самият Петър Диков повтаря, че новата Витошка и Попа може и да не се приемат от тази малка група, но мнозинството си ги харесва. Бяхме се примирили с това.

Но от 2 години (да, това е по-дълга тенденция) забелязваме, че все повече хора, които може би нямат нищо общо с архитектурата, протестират срещу безумия в градската среда:

Сигурно има и много индивидуални жалби до общините, за които не знаем.

Някои от тези протести са насочени срещу икономическите игри зад въпросните ремонти, но други са чисто естетически. Не се наемаме да кажем, че това е изцяло положителна тенденция (все пак има въпроси, по които е необходимо експертно мнение и познания), но е хубаво, че гражданското общество става чувствително не само към политиката и хляба си, а и към някакви по-абстрактни ценности като морал и градска среда.

Сграда на годината

Тази година имаме много събития и малко сгради. Архитектурата може последна да реагира на финансови проблеми, политическа нестабилност и банкови фалити, но когато го направи (година или две по-късно) няма как да не забележите. Резултатът е, че през 2013 и 2014 българските градове бяха заети да се състезават за европейска столица на културата (оттук множеството събития и бъгове), а българският бизнес чакаше в ступор и не строеше. Значимите проекти бяха започнати много по-рано и тази година просто бяха завършени. Това е положението.

Sofia Ring Mall


Снимка: Сграда на годината 2014

Ако не в друго, в строителството на молове България бележи постоянен прогрес: и като бройка, и (не вярвахме, че ще го кажем) като качество. Новият мол до ИКЕА Sofia Ring Mall надгражда с добре балансирани фасади (западната и северната са без забележки), хубави материали, добър ландшафт и интериорни хрумки като затревени хълмове и дървени платформи. Разбира се, винаги може и още. Дървовидната конструкция, която очевидно е акцентът от юг, изглежда самоцелна, а покривът можеше да е доста по-логичен. Но като цяло добра работа.


Архитекти на сградата са Студио Скица и Л35. Снимка: Сграда на годината 2014

Българският Лувър


Снимка: Асен Емилов

Българският Лувър или т.нар. Национален музеен комплекс е сграда с късмет. Вече може да с епохвали с успешно завършен първи етап след конкурс, проведен преди пет години, случила е на читав архитект, че и патронът й, Вежди Рашидов, пак е министър на културата. И въпреки че не одобряваме идеята за “български Лувър” (то и името не одобряваме, ако трябва да сме пунктуални), трябва да признаем, че архитект Янко Апостолов и екипът му са свършили отлична работа. Сградата е добре проектирана, прецизно изпълнена, правилно осветена и културно свързана с околните сгради. Единственият й проблем е, че е празна. Още по-зле, няма никаква концепция с какво да бъде напълнена. Но това не е проблем на архитектите, а на поръчителя.

Реконструкция на църквата “Св. Парашкева” в Несебър


Снимка: Евгени Динев

След магистралите и стадионите, старите крепости и античните руини се оказаха най-любимият начин за усвояване на еврофондове от българските общини. Така наречената по научному “социализация на културно-историческото наследство” и желанието за “развиване на културно-историческия туризъм” у нас доведе до бутафорни реконструкции по-подходящи за декор на продължение на “Хан Аспарух” в Киностудия Бояна, отколкото за уважаващ себе си европейски град.

Църквата “Света Парашкева” в Несебър, обаче, е едно приятно изключение. Проектирана от млад колектив от ICOMOS България, тя е възстановена с голямо уважение към оригинала, но с ясното съзнание за времето, в което живеем. Новите материали (ръждясала ламарина отвън, бял полупрозрачен таван вътре) правят културен контраст със запазените стени на средновековната църква. Особено ни хареса фината игра с перфорацията на ламарината, която сдържано намига към прословутия opus mixtum (редуване на камъни и тухли) в оригиналната зидария.

Ако можеше и без наивните керемиди на покрива… Но това другия път. Чакаме с интерес новите реставрации на тези прoeктанти.

Къща в Търговище


Снимка: Асен Емилов

I/O Architects са майстори на поетичната архитектура, тясно свързана с контекста и “душата” на възложителя. Тази къща е съвременна класика: монолитен обем, безапелационно поставен в заобикалящата го среда, със смело функционално решение (дълга къща-стълба) и сдържан детайл. На всичкото отгоре в Търговище.

Особено сме щастливи, когато добрата архитектура излезе извън София, а най-щастливи ще бъдем, когато добрата българска архитектура излезе извън България.

Ресторант/бар на годината

Щастливото прасе


Снимка: Велко Ангелов

“Щастливото прасе” е новият ресторант на вечно експериментиращия готвач Джун Йошида, познат ни от Брасери и от множество интервюта в лайфстайл списания (ако не сте го виждали — плези се от корицата на последния Бакхус).

Ресторантът прилича на временна постройка и в него няма да намерите дежурните винтидж/провансалски/средиземноморски елементи, с които изобилства софийският ресторантски пейзаж напоследък. И все пак интериорът му има характер — с бялата метална конструкция, тротоарните плочки, плотовете от светло дърво и тъмната стена с линеарни рисунки. Масите са малко (и малки), менюто е кратко и се сменя сезонно, а концепцията му е проста: традиционни български (а напоследък комерсиални) ястия, приготвени по нетрадиционнен начин. Има и авторски коктейли, забъркани с екстракти от характерни балкански продукти и подправки.

Номинираме “Щастливото прасе” заради веселото съчетание на непретенциозен интериор и претенциозна кухня. И заради името, разбира се.

Бар Rose


Снимка: Rose Sofia

Бар Rose обитава партера на разкошно старинно учреждение (не можахме да намерим по-точна и хубава дума) на ул. Иван Вазов и с уважение се възползва от богатите дадености на сградата. Затова го и номинираме.

Впечатляващи са високите арковидни прозорци, запазената оригинална дограма, старите гипсови корнизи, огромните тежки врати, убедително реставрираните (леко театрални) брави и изобщо — съхранената атмосфера на софийски декаданс. Историчността е олекотена с розоподобни абажури и фриволни тапети на рози. За тапетите така и не стигнахме до консенсус дали са сложени с ирония към епохата (аналогия с огромен будоар), или са просто неовладян кич. Малко странно ни се стори и че тоалетната е на горен етаж, а барманът пълзи, за да излезе иззад бара. Но пък харесахме високите маси, повечето само за двама, и чудесното обслужване (барът всъщност е и ресторант).

И докато насред кръговото на Лъвов мост си измислят бутафорна историческа идентичност, бар Rose показва как да се възползваш от истинската.

M-EAT


Снимки: Lubov Satchkova, Anna Ivanova

M-EAT не е точно ресторант. Но намери място в тази класация, защото предлага сандвичи и бургери с месо в добре направен съвременен индустриален интериор. Tака и не разбрахме кога луксозните бургери станаха тотален световен хит, но ето на, вече второ заведение с добър дизайн и подобен асортимент се появява в София (предишното беше Bооm!Burger), за останалата Европа да не говорим.

M-EAT си заслужава отбелязване заради сините плочки, постера със София, миксът от стари и метални столове (който, вярно, вече се поизтърка, но пък един от металните столове така ни напомня за онази сцена от Казино Роял…), а и заради сдържаните материали като цяло. Сурово, минималистично и много градско, точно като за съвременна “месарница” в сърцето на любимата ни столица.

Chef’s в кв. Лозенец

Допреди година ресторант Chef’s беше вкусната следобно-неделна дестинация край село Пасарел (на 30 км от София). Той беше и първият ресторант собственост на професионални готвачи (с опит в Европа и Шератон), които правят всичко — готвят, сервират, говорят си приятелски с клиентите. Кухнята беше висока, менюто — сезонно.

Тази година обаче Chef’s се премести в София. На партера на нова жилищна сграда в Лозенец. Интериорът се качи с няколко класи — няма ги вече оранжевите и червени стени от предишния ресторант, няма ги и мебелите с цвят венге. Сега преобладава бялото, с акценти от светло дърво, видим бетон и малко шарени романтични плочки. Трябва отбележим добре обмислените детайли и няколкото хитри хрумки (но така и не разбрахме защо едната стена е с патерн от огромен градоустройствен план, защо има нужда от афоризми върху белите плоскости и от телевизор).

Няма го вече спокойният планински пейзаж, но надяваме се храната да остане същата.

Градски бъг на годината

Новото кръстовище на Лъвов мост – реализацията

Миналата година наградата ни за бъг спечели проектът за Лъвов мост. Сега номинираме реализацията му, защото проблемите, които тя създаде, се оказаха доста по-големи от това, което предвещаваше проекта.

“Няма повече да минавам през кръговото на Лъвов мост, щях да се блъсна заради светофара”, каза един приятел преди седмица. След няколко дни друг познат разказа, че щял да катастрофира там по същия начин. И двамата са архитекти, но едва ли проблемът е само браншови. Просто комбинацията къргово движение плюс светофар е източник на всевъзможни конфликти, да не говорим че е концептуално противоречива.

Стилистичната манджа също е забележителна. Преобладава евтината бутафория на 19-и век (наистина ли някой още вярва, че това е духът на София?), на места е избил лъскав гербаджийски гранитогрес, плюс 3 вида парапет и пътна мантинела, плочки в ортогонален растер стил Витошка, лехи от композирани цветя и няколко антични руини за мултикултурен цвят. Богата работа.

Искаме тонколона, от която да се носи ранно-деветдесетарското парче на Иван Балсамаджиев “Четир’ лъва са на моста”, за да вкара малко предгаров реализъм в цялата тая романтика.

Столична община маха паметника пред НДК и възстановява войнишките плочи


Снимка: Никола Михов

Преди 2 месеца в медиите изтече проект за възстановяване на войнишките плочи пред НДК на мястото на паметника 1300 години България, който повечето софиянци твърдят, че мразят. Някои се зарадваха, че ще се сбъдне детската им мечта пеметникът да бъде съборен и не обърнаха внимание колко безумен е проектът за плочите. След това се оказа, че общината няма да събаря паметника, а ще го премести в Южния парк, а преди няколко дни излезе уж финалното решение, че ще го събаря, а скулптурните фигури ще премести в музея на София.


Проектът за възстановяване на войнишките плочи

Уважаема община, с популизъм не се оправя градска среда (тя не е като магистралите).

Войнишките плочи са били на това място, когато там не е имало НДК, парк и площад. Те са били в друг контекст, районът е бил казармен, средата е била различна. През 1981 е изграден целият ансамбъл НДК-парк-площад-паметник (добър или лош), така че всеки елемент в него е съобразен с другите. Е как очаквате, че като махнете елемент, проектиран специално за този ансамбъл (паметникът) и сложите чужд елемент в съвсем различен мащаб, пропорции и стил (плочите) с единственото оправдание, че е бил там преди, ще се получи нещо хубаво? Все едно да съборите зала Фестивална, за да възстановите плевня от времето, когато там е било село Слатина.

Сега ще се повторим, да, но нашето мнение не се е променило изобщо от 2012, когато се появиха първите слухове, че паметникът пред НДК може да бъде разрушен.

Не можем да разберем как е възможно един паметник, пък бил той и от соца, да предизвиква толкова любов и омраза в София. А опитите на общината да решава проблемите на паметника на парче и да се хареса на обществото (ако може на целокупното), както и тоталната липса на поддръжка са основната причина това място да има такава незавидна съдба досега.

И накрая ще цитираме статия на Павел Попов от в. Култура: “Бетонът може да се полира, ръждата да се почисти, стоманата да се боядиса, бронзовите фигури да се закрепят здраво, трапът да се огради прозрачно и така с минимална поддръжка паметникът ще изкара още 1300 години и ще дразни поколенията, т.е. – ще ги вълнува. Нима не това е предназначението на паметниците?”

Реновираният Женски пазар

Отдавна искаме да го кажем, но проблемът на Женския пазар не е и никога не е бил архитектурен. Архитектурата не е панацея, която да лекува социални, икономически и хигиенни проблеми без разлика къде и кога са се появили. Архитектурата не е парадна дреха, която се замята и прикрива липсата на поддръжка и десетилетната общинска безотговорност. Но именно архитектурата се превърна в любимото оръжие на българските общини (и Столична община в частност) да решават дълбоки градски проблеми с козметични повърхностни ремонти.

Ето защо номинираме реновираният Женски пазар за бъг на 2014. И не, няма да анализираме архитектурата, няма да пишем за цвета на плочките, нито за абсурдната функционална програма на павилионите. Просто ни е яд, че сталинисткият стил в работата на Столична община (тип “няма човек, няма проблем”) ни лиши от още едно колоритно място в София.

Паметникът на Георги Марков на пл. Журналист


Паметникът на скулптура Данко Данков, финансиран от частна фондация. Снимка: Павлин Даскалов

На 10 ноември в градинката на пл. Журналист с официални почести и 3-ма президенти (настоящият и 2-ма бивши) бе открит паметникът на писателя-дисидент Георги Марков.

Дълго се смяхме на полушеговитото изказване на един колега, че не може човек да е изобразен на паметник с пуловер, ръка в джоба и зареян поглед, все едно позира за лайфстайл списание. Разбира се, че може — може и гол да е, и по бански или по анцуг, стига цялостната композиция да не противоречи на това. Тук обаче черният лъскъв постамент (в стил цветарник от фоайе на кофти бизнес сграда) разваля всичко — създава една скована, мухлясала официозност и влиза в противоречие с образа на небрежарския бохем върху него. Да не говорим за патетичния цитат, изсечен в постамента.

В социалните мрежи, след откриването, започна да се разпространява един много по-адекватен вариант на друг скулптор, Спартак Дерменджиев — вместо да е на постамент над хората, фигурата е на земята, наравно с всички, облегната на елеткрически стълб в средата на градинката. Този вариант обаче никога не е бил обсъждан. Явно липсата на конкурси не е проблем само в архитектурата.


Вариантът на Спартак Дерменджиев

Друг е въпросът дали изобщо трябва да се правят паметници днес. Защото твърдо вярваме, че те са отживяло средство за съхраняване на памет.

Кампания “Емблематичните сгради на България”

Захаросаната инициатива Емблематичните сгради на България е едно от най-опасните неща, които се случиха на българската архитектура през изминалата година. Да, да, изобщо не преувеличаваме. Един хубав сайт, сериозна рекламна кампания и ред модерни хрумки като мобилни приложения и 3D анимации на номинираните сгради призовават хората да гласуват за “значимите реновирани или реставрирани през последните години обекти, неизменна част от културно-историческото наследство на България”.


Снимка: Емблематичните сгради

Обаче хората май гласуваха по-скоро за сградите като такива, отколкото за реновирания им вид. Защото не можем да повярваме, че русенци харесват бялата пластмасова дограма, която се подава иззад каменните фигури по пищната фасада на Доходното здание (което спечели “надпреварата”). Или че габровци одобряват постмодерния кич, украсил Априловската гимназия. Фактът, че в селекцията има една-две читави сгради, не променя факта, че общото впечатление е за добре опакована и шумно крещяща посредственост. А такава посредственост е най-опасна.

ЗОП

В последните години законът за обществените поръчки (ЗОП) е мантра в устата на всеки общинар. И така трябва да бъде — всеки проект, за който се харчат общински (европейски) пари, трябва да се поръчва с честна и открита процедура.
Ние ЗОП не познаваме добре, но резултатите от процедурите по ЗОП не ни харесват.

В конкурсите, обявени по ЗОП, има малко участници. Може да се дължи на количеството декларации, които трябва да се попълнят, на това, че в повечето случаи документи и проекти не могат да се изпращат онлайн, на възможността да се поставят условия участниците да имат определен опит или оборот. Ще кажете, че това последното не е лошо, но според нас когато обявяваш конкурс за идеен проект по-важно е да събереш много идеи, а не да провериш кой архитект е строил най-много през бума.

Архитектурните конкурси, обявени по ЗОП, имат посредствени резултати. И ние веднага се питаме кой пише заданието и кой журира? Заданието се пише от администраторите в общините. Те задължително участват и в журито, добавяме представители на КАБ и САБ, юриста на общината и сме готови. Архитектите познават ли тези хора, имат ли им доверие да оценяват проектите им? По-скоро не.
Оценяването (според ЗОП) трябва да се извършва по точкова система, която, отдавна е доказано, води до това най-безличният проект, този, който не дразни никого, да спечели. Архитектурата не е ябълки и круши, тя е субективно занимание. А истината за проектите се ражда само в спора между членовете на журито.

За обществени поръчки правила трябва да има. Но дали едни и същи правила да се използват за избор на идеен архитектурен проект за центъра на града и за избор на доставчика на плочките, не сме толкова сигурни.

Нормалност на годината

Ядрото в Пловдив


Снимка: Яна Лозева

Ядрото е кодовото име на една от реалните намеси в градската среда, които отличиха тазгодишната One Architecture Week от предходните й издания. С помощта на 200 кг сено, малко чужди архитекти и няколко ентусиазирани студенти-доброволци едно парче земя, заделено за паркинг в Капана, стана (за кратко, за съжаление) активна и необичайна част от живота на град Пловдив.

Надяваме се подобни намеси да станат нормална практика не само в Столицата на културата 2019, но и във всички български градове. Които имат нужда от постоянни предизвикателства и промени.

Новата зала 272 в Софийския университет

Да, 272 е онази, най-голямата аудитория в Софийския унвиерситет, окупирана от Ранобудните студенти през есента на 2013 година. През зимата на 2014 Юридическият факултет започна мащабен ремонт на залата с помощта на Фондация Америка за България. В началото се притеснихме. Такива ремонти трябва да се правят изключително отговорно, с мисълта за всички хора, които минат през тази зала и освен от учебниците ще се учат от дизайна й (или от липсата на такъв). Няма да се уморим да повтаряме, че качественото образование и качествената среда за обитаване са двете неща, които пречат България да стане като Швеция (примерно).

Оказа се, че ремонтът е основен, при това културен и с помощта на нормални архитекти, а не с растерен таван от на бай Пешо братовчед му. Номинираме зала 272 за нормалност на годината, защото смятаме, че това е пътят, по който следва да бъдат правени всички промени в средата, в която растат децата ни: от детските градини през университетите, та чак до улиците, по които вървят.

Златната ябълка — анимационна поредица


Илюстрация: The Golden Apple Series

Поредицата за Златната ябълка е неочакван проект, замислен и на път да бъде осъществен от група ентусиазирани млади български аниматори и дизайнери. Приключенията на няколко колоритни герои са вдъхновени от българския фолклор и представени в стил Тримата глупаци и Замръзналото кралство. Целият проект ни доказва, че българските народни приказки и етно мотиви могат да бъдат разказани в забавна история и изобразени по интересен и съвременен начин (който в никакъв, ама в никакъв случай, не е евтино патриотарски).

Какво прави тази анимация в едни архитектурни награди? Ами много са й хубави декорите. Село Кукерово например е хиперболизирана, толкинова версия на Стария Несебър, Търново и Рилския манастир едновременно. Браво

Книга на годината

Elements

Невъзможно беше най-теоретичното, най-голямото, La Grande Биеналето на архитектурата във Венеция тази година да не произведе също толкова голяма и теоретична книга. Под достойнството на куратора му щеше да бъде (а Рем Кулхас обича книгите). Elements обаче не е обичайното досадно томче, което си купуваме по задължение, за да ни напомня за поредното биенале и остава на видно място в библиотеката само заради добрия си графичен дизайн. Не, тази книга си струва.

Да уточним, става въпрос не точно за книга, а за 15 мини книги, които разказват за архитектурата чрез 15-те й основни елемента: покрив, стена, прозорец, стълба, асансьор, тоалетна и т.н. Книгите са обобщение на основната изложба в централния павилион в Жардини и са пълни с примери, исторически справки и снимки. Да представиш архитектурата като сбор от банални строителни елементи вместо като високо емоционално изкуство, да напълниш една цяла зала с тоалетни и клекала, да сложиш в официална книга на биенале порно снимки и да ти се размине… е, това го може само Рем. Тази година той наистина успя да свали архитектурата от пиедестала й.

Тематичен брой за България на холандското списание А10

Колкото и незначителна и елитарна да е аудиторията на холандското списание за нова европейска архитектура А10, фактът, че тази година, за пръв път от съществуването му, на България и българската архитектура беше отделен специален брой, си заслужава отбелязване.

А10 направи: преглед на съвременната бг архитектурна сцена, на фестивалите и акциите, интервюта с 10 от добрите съвременни бг архитекти, 10-те сгради, които определиха бг архитектурата на десетилетието и, разбира се, разказ за соц архитектурата, без която всеки анализ на страната ни е непълен.

Списанията не са книги, знаем, но това за момента е най-пълният анализ на съвременната българска архитектура и затова заслужава номинация.

Личност на годината

Любо Георгиев

Любо Георгиев е номиниран за втори път в тази класация, тотален прецедент. И двата пъти заради енергията и ентусиазма му да докара Архитектурната седмица (One Architecture Week, ex-Sofia Architecture Week) по-близо до хората, отначало като куратор, а отскоро и като директор на събитието.

Тази година, освен че се занимаваше с организирането и популярзирането на събитията от One Architecture Week, той участва активно в организацията на конкурса за пловдивския площад Централен, беше и част от журито, а в края на годината организира още един конкурс — за площада пред Културния дом в Пловдив. Покрай PR-a на архитектурните събития стана и лайфстайл звезда — в Capital Light видяхме какви обувки, чанта и паста за зъби ползва, а в едно предаване на пловдивско радио го поканиха да пусне любимите си парчета.

Мартин Ангелов

Мартин Ангелов е архитект с разностранни интереси. Беше един от четиримата съоснователи на другия български архитектурен блог ProvoCAD (едно време, когато всички започвахме, а хората бъркаха блог с блок), стана част от Трансформатори, после международна звезда с утопичния си велосипеден проект Kolelinia, а през 2014 успя да произведе прототип, да набере финансиране и да пусне в продажба странното градско колело Halfbike, с потенциал за бъдещ Smart на велосипедите.

Номинираме Мартин Ангелов, защото изказва аргументирани и емоционални мнения за градската среда, но най-вече заради успешния старт на нов продукт, който направи.

Мишките на One Architecture Week


Визия: Poststudio, реквизит: Nika Yonika

Голям човек е мишката. Особено когато позира за плакат на архитектурно събитие. Не се сещаме за по-запомняща се идентичност на One Arhitecture Week (и на бг архитектурно събитие изобщо) от тазгодишните мишки по потници и дънкови якета, карирани ризи и престилки, с лопати, стълби и триони (лъмбър сексуални преди лъмбър сексуалността). И все пак мнозина сигурно са се запитали защо точно мишки и какво общо имат с архитектурата. Ето няколко интерпретации, които чухме:

Тази година One Architecture Week се ровеше в пловдивския квартал Капана, който в началото на 20-ти век е бил квартал със занаятчийски дюкяни и складове, след това затворени. Логично е, когато разровиш такива пространства, оттам да изскочат мишки (и да позират като занаятчии пред дюкяните си). Или една по-метафорична трактовка — фестивалът има амбиции, че е експеримент в Капана, така че всички участници могат да минат за опитни мишки, хванати в капан. Но дори и за никоя от тези версии да не се сети човек, визията на мишките е достатъчна, за да събуди любопитство към събитието.

И накрая да завършим с пожелание — тази година мишки, догодина котки, кучета и мечки.

Гласуване на публиката и подаръци

По традиция освен наградите на журито, раздаваме и награди на публиката, които определята вие, гласувайки. Така че, ако искате да се противопоставите на дразнещата субективност на “онези, четиримата от WhATA”, гласувайте.

Наградите остават виртуални въпреки юбилея, но точно заради него тази година даваме и подаръци — трима от гласувалите ще спечелят тематичния брой за България на холандското списание А10 (същият, който е номиниран за книга на годината).

В началото на февруари ще обявим победителите.

Е, това е. Зарихме ви с много текст, но вярваме, че ви предстоят няколко спокойни дни на уютно и топло място. Весели празници.

Гласуването приключи. Очаквайте връчването на наградите в началото на февруари.

Коментари

  1. boyka (22 декември)

    По-смислена класация от официалните, както винаги, и разбира се няма как да е напълно изчерпателна. Все пак към делата на Америка за България бих добавила Музейко, което е голяма тема и предполагам ще влезе тук догодина, а към продуктовия дизайн и архитектите – dontDIY с Almost, честно казано бих ги добавила и към личност на годината, вместо мишките (wtf).

    Поздрав!

  2. Добрина Желева-Мартинс (22 декември)

    “Размиването на границите, особено в т.нар. творчески професии, е особеност на нашето време, която Корбюзие надали би одобрил, но която понякога води до интересни резултати.” – А защо? Самият той е проектирал авангарден за времето си автомобил – “В 1928 году он создает проект «Авто-максимума» — нового типа автомобиля. В машине обеспечена возможность сидеть, лежать, удобно размещать багаж, она имеет съемный верх, хороший обзор. Все эти удобства сочетались с хорошими аэродинамическими качествами. Проект был опубликован в марте 1935 года в приложении к альбому Общества инженеров автомобильной промышленности, посвященному малолитражным автомобилям. “ – Le Corbusier. Ле Корбюзье – В: corbusier.totalarch….
    Виж също: Review> Corb’s Car Voiture Minimum: Le Corbusier and the Automobile by Antonio Amado.- In: archpaper.com/news/a…

  3. Константин Ачков (22 декември)

    Да допълня за Льо Корбюзие. Първо той е учил за златар. Няма никава диплома за архитект!. Второ е родоначалника заедно с редица други негови съвременици на индустриалният дизайн. Не само автомобила, но най-вече неговите мебели, които се произвеждат и до дн днешен и са се превърнали в икони на мебелният дизайн. да приавим живпоиста му, керамиката, скулптурите. С една дума това изречение и мен ме подразни.

  4. Павел Янчев (23 декември)

    Класацията и тази година е супер.
    Може би архитектите на ринг мола и на базиликата в Несебър също заслужават да бъдат споменати

  5. Теменужка Захариева (24 декември)

    “ — лъха на умилителна неадекватност” – много добре казано. И може да се отнесе до много други пространства и отношения.
    Харесва ми, че съществува този традиционен анализ и си мечтая такъв да се появи и за една друга, не толкова мащабна привидно сфера на дизайна, но с не по-малко влияние върху всички нас – интериорният дизайн, а също и продуктовият дизайн, които тук, естествено, са малко засегнати.

  6. Чертин Хаджиосев (27 декември)

    Поздравления за петгодишнината на наградите.
    Къде видяхте керемиди на покрива на църквата в Несебър? Според мен той си е дървен.

  7. Цветан Пецев (27 декември)

    Поздравления за годишнината! Пожелавам на екипа на ?А да запази оздравителната острота на перото си, орловия си поглед за неадекватностите в съвременната архитектурна среда!
    Вашата работа има смисъл! Нуждаем се от нея!
    Продължавайте да биете камбаните!

  8. Иван (19 януари)

    Целият панаир по One Architecture Week в Пловдив е голям бъг на годината . Заедно с безумния конкурс за Площад Централен (общината прави конкурс за нещо, което вече е поръчала и платила на известна фондация, а самият спечелил конкурса не решава проблемите на площада, а ги замита под шарено килимче).

    А централизирането на иначе самостойни културни събития в града около финансиран от общината панаир, което ги подчинява и им налага цензура?

    Като цяло пристигането на фестивала в дългосрочен план лишава Пловдив от най-ценното, а вие сте го нарекли “Твърдо сме убедени, че децентрализацията на добри събития е начинът България да преодолее културния провинциализъм, който я обрича на вечна европейска периферност.”
    Точно за Пловдив сте се объркали доста. Пловдив имаше чудесна независима (доколкото е възможно) културна среда. В момента цари тоталитарен режим и който иска да участва, играе по правилата на общината. В този ред на мисли, мишките са чудесен символ на One Architecture Week.

    Поздрави и си отваряйте очите и ушите. :)

  9. биенале (27 януари)

    Компетенцията ми не е архитектура, затова и на повечето ви архитектурни мнения ви се доверявам, или поне се замислям.

    Обаче “Жардини”? Really?
    Даже на местния диалект пак сте далече от истината. Разбирам че “джардини”, както се произнася също боде очите, но какво му е на “Градините”?

    Иначе напълно подкрепям формата и ентусиазма за изказване на лично мнение, още повече по забавен начин!
    Поздрави!

    P.S. Пак добре че не е “Жиардини”, по подобие на чиабата…“Благодаря, че не сте нарисували!” както се казваше в оня мухлясал виц….

  10. stf ( 3 февруари)

    Докато чакаме класирането един поздрав:
    www.youtube.com/watc…

    ;)

Коментирай

  1. То е за защита от спам и ако го виждаш, нещо не е наред с браузъра ти

Категории