Забелязали ли сте една специфика на българското село? Каквато и къща в какъвто и двор да има, рано или късно тя обраства в най-разнообразни постройки със строго утилитарна цел — сайвант, лятна кухня, кокошарник, обори, гараж, втори гараж, покрит навес и т.н.

Може да ви се струва странно, но най-емблематичната “градска” сграда в републиката — НДК в София, все повече заприличва на редова селска къща. Представителната сграда с неясен статут и непрозрачно управление, е отрупана (и продължава) с пристройки, рекламни пана, тенти на ресторанти, временни барове и т.н.

По-долу следва едно поредно недоразумение — временно-постоянната пристройка към нощен клуб Culture Beat (който, за да сме честни, има интересен интериор).

Да се направи успешна пристройка към характерна сграда е доста трудно. В случая имаме неуспех. Отделно се питаме кой е разрешил да се пристроява НДК

Пристройката е непропорционална, изпълнена с евтини материали и много лош детайл

Наред с всичко останало е използвана бяла алуминиева дограма, представете си

Като казахме лош детайл…

Преди няколко дни получих sms от позната: Do WhATA oblichat ruskiq kult centur sus stiropor. Казахме си, не е възможно и веднага отидохме да проверим.

Оказа се истина. Част от фасадата вече е налепена с топлоизолация, а на другата бодро е опънато скеле.

Фасадата откъм улица Шипка

Скелето

Засега това може да ви изглежда като малък градски бъг, но повярвайте, когато цялата реновация приключи, тази представителна сграда ще е завършен голям градски бъг.

Какво толкова?

Проблемът е, че Руският център е една от малкото сгради в София, издържани и удържани през годините във видим бетон. Строена е през 1975 г. като някакъв шлифован бг опит за бетонен брутализъм. В Лондон например подобни сгради масово се регистрират за паметници на културата и пресата вдига шум до възбог, ако някой каже грозни бетонни чудовища, да ги сринем, да ги очовечим.

Наясно сме, че сградата вероятно е собственост на Руската държава, не е паметник на културата и топлоизолирането й е най-малкият проблем на София (ами вижте дупките по улиците, а детските градини, а метрото). Просто отбелязваме, че е жалко, а Шипка ще стане една по-малко хубава улица след това.

Пътят е тесен, стръмен и разбит. Правили са го военните преди 25 години, когато на върха е имало поделение. Гората свършва. Очакваме да видим поляната с нацъфтяло Мечо ухо, а виждаме внушителен брой бетонни постаменти.

Тази година на поляната са цъфнали бетонни основи за сглобяеми къщи вместо Мечо ухо

Не можете да сбъркате ваканционна сграда, проектирана в бума — голяма, в малък парцел. Или ваканционно селище от бума — много къщи на 2 метра една от друга. В района на Пампорово има много такива, построени и сега празни.

Сметка без кръчмар

Това неосъществено селище се намира на близо 1900 м.н.в. на южен склон с гледка към Снежанка. Постоянни ток и вода няма, пътят е лош, но пък наблизо има лифт — ако работи, за 20 минути сте в Чепеларе. Но не знам някой да ходи на почивка с лифт.

Ако бяха построени, къщите щяха да са толкова близо една до друга, че слънце и Снежанка щяха да виждат само тези на първия ред. Такава необмислена инвестиция едва ли щеше да има успех, дори в бума.

Ако бяха построени, къщите щяха да са ужасно близо една до друга

А гледката към Снежанка щеше да е само невярно изречение от рекламата на селището

Какво да правим с бетонните постаменти?

Хубаво е, че селището не е построено. Но и поляната я няма.

Сега по бетонните основи за сглобяеми къщи може да се правят чудесни слънчеви бани. Или да се провежда някое събитие — събор на близкото село или джаз фестивал (вместо на Перелик). Или нещо друго с “еко” в името — нали е модерно.

Така няма да цапаме нови поляни, а бетонните постаменти от бума ще свършат някаква работа и в кризата.

Вие за какво бихте ги ползвали?

Съвсем случайно във Facebook попаднахме на съобщение за среща на Меглена Кунева с блогъри, на която те можели да я питат всичко.

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

Напоследък се случват странни неща:

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

Тук трябваше да има пост за Международното архитектурно триенале Интерарх ’09, което се откри в неделя в УАСГ. Дори се канехме да туитваме наживо. Обаче... в крайна сметка постът ще е за организацията.

И така, ако искаш да организираш такова събитие по най-лошия възможен начин, следвай долните стъпки:

Какво ти трябва за начало

1. Избираш сравнително популярна марка — може да е поовехтяла, но още да прави впечатление. Международното архитектурно триенале Интерарх, традиционно организирано в УАСГ, върши чудесна работа.

2. Намисляш си няколко популярни архитекти. Популярни, популярни, ама с мярка. Daniel Libeskind, Alvaro Siza, и Dominique Pеrrault стават отвсякъде. Включваш ги в програмата.

3. Избираш си някой и друг по-алтернативен архитект, примерно холандецът Kas Oosterhuis. Да разнообразиш целевата аудитория. Прибавяш и него.

4. Включваш като лектори и всичките си приятели-чужденци, набор 1920-30 година. Те са приятели и на България. Какво като идват за всяко триенале. То нали затова е през три години — студентите се сменят, все някой може да ги е пропуснал.

Как да рекламираш събитието

1. Размесваш добре гореописаните участници в една програма

2. Разпространяваш същата тази програма без да се престараваш особено. Залепяш някой и друг плакат в УАСГ например (в коридора на втория етаж, на таблото зад асансьорите, вдясно, под малките обяви). Билбордове? Популярни вестници и списания? Флаери? Специализирани блогове? Да се оправят бе. Нали си поканил звездите.

3. Хората откриват хитовата програма по незнайно какви канали, кефят се, публикуват я в блогове и сайтове.

4. Ти променяш програмата още няколко пъти. Визитки на участниците няма. Кратко резюме на темите няма. Сайт няма, само файл в Word.

Как да нанесеш финалните организационни щрихи

1. Идва уреченият ден за откриване на събитието. На сцената излизат няколко звезди. Е, не точно тези по програма, ама нищо, нали са звезди. Други от обявените за деня звезди липсват. Тръгват слухове.

2. В 7 вечерта, точно в разгара на тържествения коктейл по откриването, пращаш някого да разлепи листче с новата програма на вратата на залата и на някоя и друга колона из фоайетата на УАСГ. Програмата на листчетата няма нищо общо с тържествено разлепения официален афиш. Нещо повече, важи само за първите два дни. Напрежението расте. Слуховете продължават. Ще идват ли други звезди? Хората се вълнуват, туитват, пращат sms-и.

Входът на залата със старата програма (вдясно, на официалния афиш) и новата (вляво, на сърцераздирателните зелени листчета)

Новата програма

3. На другия ден разлепяш нови листчета, с нова програма. Звездите липсват. Алтернативните архитекти също липсват. Доволните старци завземат сцената. Хората се разотиват. Слуховете спират.

***

От програмата отпаднаха Daniel Libeskind, Paul Andreu, Kas Oosterhuis, Toyo Ito, Jan Hoogstad.

Alvaro Siza и Dominique Perrault говориха в различен ден и час от обявения.

Винаги сме се опитвали да бъдем умерени по еко темата.

От една страна ни е грижа за природата, обичаме да ходим в планините (е, поне някои от нас), обичаме и естествените материали, възобновяемите енергийни източници са ни интересни и наистина смятаме, че т.нар. green architecture е смислена алтернатива.

От друга страна обаче е ужасно дразнещо, когато същата тази еко тема служи за прикритие на безумни строителни намерения (и у нас, и в чужбина), когато с нея се кокетира, защото е много cool, яко и престижно някакси, а най-дразнещо е, че е на път да се превърне в мода, която лишава екологията и енергоефективността от смисъл, а ги използва само като кухи обвивки.

По-долу следва един пример от дразнещите.

Еколодж под връх Перелик

В един от последните броеве на сп. Наш дом попаднахме на емоционална статия от симпатичната авторка Ива Петрони (която наистина обича планините от сърце). Разказваше се за The Bears House (Къщата на мечките) — първият български еколодж, току в подножието на връх Перелик. Стигало се само с джип или моторна шейна (през зимата). Гледката към върховете на Родопите била уникална.

Еколодж, WTF!?

Всъщност Къщата на мечките е направена в стар каменен заслон, където местните имали дългогодишна традиция да си правят събори и чевермета. Сградата няма ток и вода, слуша се само акустичен джаз, а бали със слама служат за изолация от бръснещия вятър зимно време. Менюто е специално, поръчва се предварително и достига 200 евро на човек. Храната е изключително органик.

Притеснителна е изолацията от слама точно в този й вид. Особено в съседство с множеството свещи

Места за спане няма. Предполагам, че след като си изядат органик чевермето, гостите са извозвани я с джип, я с моторна шейна до близките модни дестинации Гела, Широка лъка или Солища. Но... собственикът имал идея. В бъдеще да настанява гостите в термопалатки, където да спят като на експедиция в Хималаите. Смятай!

Собственикът, между другото, е известен смолянски бизнесмен, двигател на проекта Супер Перелик и един от основните акционери в него.

Нататък става още по-пикантно

Къщата на мечките била първият обект, изграден по общия архитектурен код, определен от община Смолян за бъдещия ски и туристически център Перелик. Тя била любимо място за посланици, депутати и бизнесмени, които държат на дискретността. Даже новата светска двойка Соломон Паси и Гергана Грънчарова направили сватбеното си тържество там. Брех!

Само не разбрах защо, ако наистина са еко, тези скъпи гости просто не метнат една раница и не отидат до заслона на Тевното езеро например. Там и на палатка ще спят, и песни ще пеят край лагерния огън, може и акустична китара да има. А на сутринта хазайката ще им направи чудни мекици. Може и по 200 евро на човек да им вземе, ако толкова държат.

Да смесваш стилове, материали, десени и каквото ти хрумне, все още е модерно.

Дали за да бъдат в крак с модата или просто за да няма недоволни, на този площад са комбинирали сериозния бюст на Капитан Петко войвода със стадо фриволни делфини.

Винаги се забавляваме от подобни наивно-романтични изпълнения и не можем да се сдържим да не ги снимаме. Очакваме и групов релеф с героите от “Дързост и красота”.

Днес е петък, затова го даваме малко несериозно.

В студентския фолклор се разказва следният виц:

Студент по архитектура представя пред преподаватели проекта си за Дом на розата в Казанлък. Направил е сградата във формата на роза. Един от преподавателите го пита: “Колега, а как би изглеждала вашата сграда, ако трябваше да проектирате гинекологична клиника?”

Когато външният вид на една сграда отразява буквално функцията или пък сградата прилича на „нещо”, това обикновено се приема с насмешка и от архитекти, и от непрофесионалисти.

Elephant Building, Bangkok. По-често такива сгради има в източната архитектура

Shoe House in Hellam, Pennsylvania. Но и в западната

Следващият пример е част от сграда, която прилича на „нещо”. Когато обаче това е станало случайно, си е направо забавно.

Фрагмент от фасадата на баня Мадара:

Снощи бяха обявени победителите в конкурса Сграда на годината.

Събитието беше съпътствано със солидна доза PR. Няма лошо. Даже познати ни питаха за професионално мнение за номинираните.

Нашата класация се доближаваше доста до фаворитите на Биляна от Capital Light. Като цяло конкурсът е твърде инвеститорски, изборът е беден, резултатите — доста прогнозируеми, а победителите във всяка секция според нас си личаха и с невъоръжено око. Та бяхме решили да пасуваме.

Но!

Изненади имаше и то толкова големи, че ни извадиха от равнодушното сеирджийство.

Ваканционен комплекс “Св. Тома” в Аркутино грабна голямата награда Сграда на годината, защото според журито отчита екологичните изисквания и архитектурният образ на традиционната созополска къща се вписва хармонично в околната среда.

Ваканционен комплекс “Св. Тома”

А си мислехме, че фалшивите и нескопосани копия на традиционна архитектура из природни резервати и идилични пусти плажове са останали в миналото. Или поне, че вече не се толерират явно. И еко-нишката ни дойде вповече. Айде без подобни маркетингови трикове вече, а?

Парк-хотел “Пирин” в Сандански спечели в категорията Ваканционни хотели.

Хотел Пирин, Сандански. Общ изглед

Успехът в конкурса не го дължа на купуването на гласовете на журито, а на това, че съм кум и на проектанта, и на изпълнителя и се сработихме отлично, проявил чувството си за хумор собственикът Стефан Шарлопов.

План

А си мислехме, че подобно градоустройство се прави от студентите втори курс и че Lucky Bansko няма конкуренция в тази секция.

Складът на “Софарма” АД печели при производствените сгради.

Складът на “Софарма”

А бяхме решили, че сивият Etalbond е омръзнал на всички. И че Air Trade Centre с холандската си фасада няма как да не спечели.

Сградата на Air Trade Centre

***

Добре, че Жаклин взе наградата на публиката и наградата в своята категория Жилищни сгради. Бяхме започнали да се тревожим.

Снимки: Сграда на годината, официален сайт

Комплексът Шератон-ЦУМ-Партийният дом не ми е сред най-любимите примери за централен градски площад. Най-вече заради организацията на хора и автомобили.

Сградите обаче заслужават уважение — като всяко нещо, което стои здраво стъпило в епохата си. Уважавам комплексното решение, схемата с вътрешните дворове и категоричните фасади. Архитектите са казали точно онова, което са им наредили.

Сега имаме идеален place of interest за чужденците — джамия, църква, синагога, комунизъм, how very interesting.

Но за сталинистката архитектура вече писахме.

От известно време обаче наблюдавам интересна активност около Шератон, която минава незабелязано покрай вечния строеж на метрото. Лека-полека фасадата на хотела се сдоби с поредица магазини на добре известни луксозни марки.

Добре, че над главния вход на Шератон има знамена, иначе някой може да се обърка и да влезе при чантите

Надупчиха каменния цокъл, изнесоха напред малко хромирана метална конструкция със стъкло и лош детайл, дръпнаха няколко кабела, облякоха оставащите вътре камъни с гипсокартон и готово.

Детайл при новата конструкция

Някъде бях чела, че колкото по-луксозна е една марка, толкова по-семпло и монохромно е логото й.

Не е лошо този принцип да се прилага и за магазините обаче. Особено когато става въпрос за намеса в историческа среда като в случая Шератон. Една проста черна рамка или някоя minimal кутия например биха свършили далеч по-добра работа.

А и изобщо кой е казал, че тези магазини имат нужда от класическа отворена стъклена витрина? Хубавото на луксозните марки е, че могат да си позволят странности, без да изглеждат нелепи. А стандартни, лошо изпълнени и морално остарели архитектурни решения най не им стоят.

Дълбок дол е типично малко троянско село из северните склонове на Стара планина. Дори не е архитектурен резерват, нищо че има запазени чудесни дървени плевни и калени къщи с характерните за района каменни покриви от големи плоски речни камъни.

Има църква, площад със смесен магазин, а единственото радио, което се хваща, е Хоризонт. И дори и то пращи.

Наскоро минавах оттам и не повярвах на очите си. Дълбок дол вече може да се похвали със съвременно реконструирана къща, току до табелата за края на селото.

Къщата е топлоизолирана, предполагам. Отвън е облицована с евтина PVC имитация на дървена обшивка, която сме свикнали да виждаме основно по американските филми и отскоро из столичния Лозенец. Старите дървени капаци все още стоят. Докога ли?

Къщата не е нова, макар отдалеч да създава това впечатление. Обшивката е много светла и неприятно контрастна, а покривът и водосточните тръби са подновени.

Контрастът със запазената плевня е поучителен. Жалко, че използването на традиционни местни материали все още се приема за белег на бедност и изостаналост от модерните тенденции.

Не знам дали старите капаци и дограмата ще останат. По-скоро не. Засега ефектът е като недовършен декор за филм.

Не обръщах особено внимание на сградата над KFC на Гарибалди, докато не я ремонтираха.

Сега, когато се случи да мина оттам, избягвам да поглеждам нагоре.

Да боядисаш каменна облицовка с жълта боя, е все едно да смениш кон за кокошка. Камъкът се слага, за да се вижда неговата естествена повърхност, а едно от предимствата му е, че остарява красиво.

Разбирам стремежа на собствениците (или наемателите) на сградата да я обновят. Но според мен, трябваше да изчистят камъка, както направиха със Съдебната палата, например.

Може би е по-скъпо? Незнам. Но дори и да е така, всеки лев щеше да си струва, защото тази каменна облицовка носи духа на града.

Боядисаната каменна облицовка

Боядисан и небоядисан камък в съседство

Сигурно вече сте прочели, че комплекс “България” ще бъде реконструиран с твърдението, че се възстановява духът на стара София.

Това е проектът за преустройството му в 10-етажна сграда с търговски център, апартаменти и гаражи.

А това е историята на комплекса, обявен за архитектурен паметник от национално значение през 1978 година.

Вече има и подписка срещу инвестиционното намерение да се унищожи един от малкото класически примери за архитектурен модернизъм от 30-те години в София.

Сигурно изглежда като поредното спасяване. Това е и причината да се включим малко късно. Когато за пръв път прочетох за проекта през октомври, не повярвах, че е възможно. Все пак зала “България” и цялото комплексно архитектурно решение на този труден парцел се дават за пример на студентите в УАСГ от десетки години. Лошото е, че в България модернизмът се свързва почти изключително със соц архитектурата, което го обрича на обществена апатия или дори неприязън.

Но явно нещата са сериозни. Така че да, добре е да се подпишете. Напишете и статия, пост, снимайте, пратете на приятели, обадете се на бТВ ако трябва дори.

Ето и един пример как се спасява класическа сграда от епохата на модернизма.

Така изглеждаше кварталът, в който съм израстнала:

А така изглежда сега:

Знам, че това не е новост за никого. Чуха се гласове и за софийските градинки, и за морето, и за Банско... Но когато са засегнати детските ти спомени, боли повече.

Аз не съм против новото строителство — в крайна сметка това работя. Против съм Закона за устройство на територията (ЗУТ), който позволява чрез частични изменения на Устройствените планове да се случва архитектура, чужда на мащаба и характера на мястото. Убедена съм, че съобразяването със средата е в основата на добрата архитектура.

Поредната навременна статия в Капитал. На 9 март в Държавен вестник правителството публикува списък с отложените зони по “Натура 2000”. Те са 42. С 5 повече, отколкото бяха официално съобщени лично от премиера Станишев на 15 февруари. Всички знаем къде са – по Черноморието, в планините... Защото когато отдавна се говори за едно и също нещо, то става досадно и изтъркано. А безобразията продължават.

Искате ли да платим със собствените си данъци глобите, които правителството ще отнесе от ЕС за неспазване на задълженията си по опазване на биоразнообразието? И то в страна, в която природа вече останала няма да има?