Ако сте забравили, в рубриката “Каква я мислихме, каква стана” показваме намерен отнякъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

***

— Виж ква яка къща — ми каза миналата седмица Ицо и отгърна една стара книга от архитект Стефан Стефанов. На отворената страница имаше чертежи от един проект, правени на ръка с туш и флумастер преди повече от 30 години. Под проекта пишеше просто “Къща на Т. И. в София”.

Книгата, издадена през 70-те, е до болка позната на всички от катедра Жилищни сгради на ВИАС. В нея професор Стефан Стефанов обяснява своите еднофамилни къщи — смесица от модернизъм и интерпретирана (а не имитирана) българска възрожденска стилистика. Типичен подход за луксозната архитектура от късния соц.

Докато бяхме студенти се отнасяхме по-скоро с ирония към нещата в тази книга и към характерния стил на рисуване на професора, но напоследък мнението ни се променя.

Каква я мислихме

Да се върнем на къщата. Всъщност може би това е единствената къща в книгата, на която се знае адреса — на един от чертежите ясно се вижда, че парцелът е на ъгъл между улиците “Плачковски манастир” и “Калиманци”. Улици в Редута, както се оказа в Google Maps.

Нехарактерно голяма е за градска еднофамилна къща от соца — с 3 гаража и 2 триетажни “вкопчани” (както пише в книгата) едно в друго тела. И въпреки големината си, е много добре разположена по стръмния терен. Нехарактерно за соц къща е и огромното антре (почти колкото дневната) с естестветно осветление на пъврия етаж. Цял салон.

Какъв ли е бил Т. И.? И как ли изглежда тази къща сега? Дали е запазила първоначалният си вид? Или наследниците на Т. И. са я разделили на апартаменти, избили са на фасадата отделен вход за всеки, топлоизолирали са я и са я боядисвали в жълто, а докато ремонтират течащия покрив, са надстроили още 2 етажа?

Е, знаейки адреса, миналия уикенд отидох да я снимам.

Каква стана

Макар че бях начертал маршрут в  Google Maps, още с влизането си в Редута, се изгубих. Карах по тесни павирани и стръмни улички. Минавах през дупки, трудно се разминавах с други коли.

Досега бях идвал в Редута само веднъж и още тогава се учудих колко много са къщите с дворчета тук. Странно е за квартал, за който брокерите ще ви кажат, че е в Центъра.

Има много стари къщи като тази:

Има и малко по-нови, но с романтични детайли като този капак:

А има и най-нови, които носят характерната си, хм, окраска:

Има малки соц кооперациийки с много зеленина около тях:

... Както и по-големи с мераклийски поддържани градинки,...

... в които грижливи стопани покриват цветята с изрязани бутилки от минерална вода, за да не измръзнат, а до бутилките величествено се издига миниатюрно копие на Венера Милоска, може би купена с пари на Домсъвета:

Доста са и блокчетата от 90-те, доста са и от последните години. Блокчета, които брокерите наричат “кокетни”. Всъщност типичната гледка за Редута, както и за много бг квартали е стара къща, вляво от нея соц кооперация, а зад нея “кокетно” блокче — в случая от 90-те:

***

Как ли ще се впише в целия този пейзаж къщата на Стефан Стефанов? Нормално сигурно. Лутах се още малко из уличките, докато в един момент мярнах табелата за ул. “Плачковски манастир”. Най-после. Полутах се още, докато открия и “Калиманци”, но най-накрая намерих въпросния ъгъл.

Само че там къща на Стефан Стефанов нямаше. Ей така, нямаше. Имаше нещо като поляна-градинка, а стръмният терен беше терасиран с подпорни зидове. Според ситуацията в книгата къщата е трябвало да бъде точно тук:

В задната част на терасираната “полянка-градинка” е построен нов блок, а самата улица “Калиманци” (в тази си част) всъщност е един кален баир, от който лаят бездомни кучета.

Първо си помислих, че съм сбъркал мястото. Обиколих съседните парцели, но следа от подобна къща не намерих — отсреща се извисяваха още по-високи кооперации, а от другата страна на калния баир има 4-етажна соц къща, но тя няма нищо общо с къщата на Т. И. от книгата.

Реших, че къщата е била на мястото на някоя от кооперациите от другата страна на улицата и че не съм запомнил добре ситуацията от книгата. Просто е дошъл предприемач, откупил е земята, съборил е къщата и е дал на собствениците апартаменти в новата кооперация. Но след като се прибрах вкъщи, проверих и се оказа, че къщата е трябвало да е там, където съм очаквал.

Какво е станало с Т. И., че не е построил къщата си през 70-те? Уволнили са го от някое министерство? Заминал е като дипломат в чужбина? Решил е първо да си построи вила край Созопол, защото жена му е с арт наклонности, а за къщата в София да изчака? Земята все още ли е негова? Дали има апартамент в жълтата кооперация отзад?

Започнах да си съчинявам разни истории, но те излизат от тематиката на този пост, затова спирам до тук.

Отдавна не сме писали за рубриката ни Каква я мислихме, каква стана, но ето че дойде и нейният ред. Ако сте забравили — в нея разглеждаме изровен от някъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

И така...

По принцип жилищата през соца не се свързват с лукс, като изключим резиденциите и къщите на разни избрани хора. През седемдесетте в жилищната архитектура властват панелните блокове и вилите на Стефан Стефанов (които са си лукс, като се замисля).

Преди време в Правец харесахме една кооперация — на четири етажа, с малко апартаменти и страхотно стълбище. Соц лукс. Скоро, докато се ровехме в стари броеве на списание Архитектура, попаднахме на проекта за сградата и нейната история.

“Каква я мислихме...”

През седемдесетте, поуморени от проектиране на панелни блокове, архитектите са започнали да си задават един въпрос: как жилищните сгради да побират повече хора (като панелните блокове), но и да са съобразени с начина на живот на обитателите (най-често израсли в къщи).

По броевете на списание Архитектура от онова време може да се види тенденцията — публикуват се проекти на кооперации до 4-5 етажа, със скатни покриви и малки дворчета отпред. Идеята на жилищна група в Правец е била същата — повече хора на по-малко място, но с усещане за самостоятелност. А усещането за самостоятелност си е лукс.

Разпределенията на жилищната група публикувани в сп. Архитектура.

По разпределенията личи, че идеята е осъществена докрай — апартаментите са мезонети и даже нямат общи стени. Съвсем като къщи.

Пространствата за общо ползване са стълбището и площадки — като в блок. А покривната тераса вероятно замества двора.

Стълбището е изцяло остъклено, погледът преминава през него и спира в планините отзад. Така още по-ясно се вижда как сградата всъщност се състои от няколко отделни обема.

Входът на стандартните блоковете обикновено е защитен само от козирка или еркер, а тук се влиза под обема на един от мезонетите-къщи.

По фасадите има голямо разнообразие от материали: тухлена облицовка, дървена обшивка, мазилка, камък за цокъла и мозайка при борда на покрива. Малко прекалено, но пък логично, когато идеята е да се избяга от еднаквостта на панелите.

... каква стана

Сградите са олющени и поовехтели. Нормално.

Стълбището остава най-запомнящото се нещо — не се вписва в съвременния устрем към енергоефективност, но пък е хубаво пространство.

Хората са внесли неизбежните подобрения по апартаментите и по фасадите са се появили още повече материали — тук решетки на прозорците, там климатик, остъклена тераса и дори барбекю.

Входът е под единия от мезонетите — не често срещано решение в жилищните кооперации. Стълбището е изцяло остъклено.

Фасадите са неподдържани и с неизбежните остъклени тераси.

Зидано барбекю – съвсем като в къща, ако не беше на терасата .

И така съвсем са заприличали на различни къщи.

В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” ще разказваме как се променят проектите, когато станат реални сгради и се населят с хора. Преди няколко месеца писахме за един жилищен експеримент от 87-ма и оттам дойде идеята за отделна рубрика.

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

Известно време след населването на една сграда, нейната фасада започва да изглежда доста по-различно от проектираната — Петрови от втория етаж остъкляват терасата, Иванови от третия си слагат климатик, а Георгиеви на последния етаж си правят навес с керемиди, също като онзи в къщата им на село.

А какво, ако това е замисъла на проектанта?

Един пример — жилищна структура в центъра на Кърджали, получила голямата награда на Интерарх 87.

Проектът от 87-ма

Проектът на арх. Николов и арх. Осенски е публикуван в бр.6 от 1988 година на сп. Архитектура.

Още от началото на 70-те подобни структури са мода по света — стъпаловидни блокове с големи тераси, “разчупване” на чистите линии на модернизма.

За проекта в Кърджали авторите разказват какъв е бил старият градски център, на чието място са блоковете:

Сред тях нямаше стилни сгради като тези в Пловдив и Трявна, но всички те, макар и скромни, притежаваха изискан детайл – леки кобилични фронтони, бяха градени с местни материали и ясна конструкция, при плътно застрояване, с навеси във вътрешния двор, покрити с керемиди и с носещи дървени колони, с малки многофункционални дворчета и с много зеленина – чемшири, смокини, орехи, цветя и храсти.

Идеята е новите блокове да осигуряват сходен с досегашния начин на живот. Така малките дворчета са заменени с големи тераси, жилищата са много различни — 56 вида разпределения само в един блок, а обитателите са имали право да избират.

Една година след като хората се нансят, се прави анкета, която показва:

Неочаквано за нас беше мнението на около една трета от семействата за нецелесъобразността на терасите. Това мнение очевидно говори за липсата на опит в този начин на обитаване, както и за деформираното мислене в резултат на стандартното и монотонно жилищно строителство в продължение на десетилетия на панелна експанзия.

Сградата през 2008

В крайна сметка обаче може да се каже че експриментът е успешен. 20 години след построяването, „допълненията” на обитателите поразително напомнят описанието на старите градски къщи — „местни материали и ясна конструкция”, „плътно застрояване”, навес, покрит с керемиди и носещи дървени колони. Всеки е създал своята собствена къща с двор. А нали това е била и първоначалната идея.