По света се случват много грозни неща. В България също. По принцип, всяка година. Тази не прави изключение.

От известно време ние бяхме спрели да се дразним — на някои от нас им се родиха деца, улегнахме някакси. И затова подминавахме с махване на ръка и новата спортна зала в София, и новия Музей за тоталитарно изкуство, и проекта за Витошка, и Mtel, Топлофикация, ЧЕЗ, ЦИК и Вежди Рашидов, и сриването на еврото.

Обаче сега, току преди Коледа, се случи нещо, което ни извади от буржоазната летаргия и ни припомни какво значи здравословно да се ядосаш. Ама много да се ядосаш.

На 16 декември, със заповед на Министъра на културата, бе дисциплинарно (!) уволнена директорката на Института за паметници на културата доц. д-р арх. Йорданка Кандулкова.

Едно на пръв поглед незначително събитие. Поне ако го сравняваме с кризата в Евросъюза или със стачката на БДЖ, нали?

Обаче е проблем.

Предисторията

На 23 ноември доц. Кандулкова участва в предаването Открито на Валя Ахчиева по БНТ. Поводът е фасадната намеса на сграда – паметник на културата в центъра на Бургас.

Ако имате време, изгледайте предаването. Ако не, накратко: сградата е превърната в тотална гротеска със смешен алуминиев виндфанг и мутренски декорации по фасадата на първия етаж, където под наем се помещава заведение.

Оказва се, че Институтът за паметници на културата не е дал разрешение за фасадната намеса, а само за вътрешното разпределение. Кандулкова вади и цитира документи от архива. Министерство на културата обаче е дало различно становище. През главата на своя експертен Институт.

Уволнението

На 15 декември Вежди Рашидов подписва заповедта за дисциплинарно уволнение на Директора на Института за паметници на културата Йорданка Кандулкова с основен мотив, че подронва авторитета на своя работодател (Министерството) като изказва позиции, различни от официалното становище на Министерството.

Както и че:
“г-жа Кандулкова не е уведомила министъра на културата и същевременно е изразила становище по въпрос, който не е в нейната компетентност”.

Тук вече сме без думи.

Защо се ядосахме

• Защото е много притеснително, когато висш служител на държавната администрация е уволнен, защото е изказал собствено експертно мнение.
  Как тогава може държавната ни администрация изобщо да работи, ако служителите живеят в страх да изказват мнения, камо ли да действат (тя не работи де).
• Защото арх. Кандулкова е един от малкото висши държавни служители (ние не познаваме много такива), за които със сигурност можем да твърдим, че е неподкупен и компетентен.
• Защото Институтът за паметници на културата наистина имаше късмет да случи на качествен началник, за пръв път от няколко десетилетия, през които тази институция беше подложена на корупционен натиск и оплетени бизнес интереси и, естествено, реномето му пострада. Кандулкова тръгна да поправя нещата във вярната посока. Явно вярната посока не е удобната.

***

Междувременно всички служители на НИНКН (както е официалната абревиатура на Института за паметници на културата) написаха писмо, с което протестират срещу уволнението. Рядко се случва всички служители да се застъпят за уволнения си пряк ръководител с риск за собствените си работни места.

Оттук насетне?

Не знаем, наистина. В крайна сметка и Захарна фабрика се срути, и САМСИ го построиха, откриха и сега си стои празен.

Вероятно Кандулкова ще успее да осъди Министерството за направомерно уволнение, но никога няма да се върне на работа.

Но ако в Минитерство на културата съумеят да се справят с вътрешните си лобистки и корупционни проблеми и все пак възстановят Кандулкова на работа, а тя на свой ред се съгласи да се върне в Института и всичко продължи към все по-добро и европейско бъдеще за родните ни паметници на културата — е тогава наистина ще повярваме, че по Коледа се случват чудеса.

Лятото дойде, а ние вместо да се излегнем на слънце или поне да си мечтаем за море, ходим по софийските улици и често се дразним. И като се замислим, сигурно защото идват избори и активността в градската среда е забележителна, но все пак недостатъчна.

Дори ако сме решили да посетим поредната новост в столичния културен живот — САМСИ, първо трябва да успеем да излезем от квартала. В случая Лозенец.

В Лозенец улиците са тесни, а колите паркират на улицата и на тротоара — гаражи няма. Това не е необичайно. Необичайното е, че освен че са тесни и пълни с паркирали коли, улиците са и двупосочни.

Така, ако две коли едновременно искат да минат по ул. „Плачковица“ например, едната трябва да изчака на кръстовище, за да успеят да се разминат. Ако двете коли се срещнат в самата улица, едната трябва да върне назад до кръстовището (или да се качи на тротоара, ако има място) — иначе разминаване няма.

Освен това няма улици с предимство — всички са равностойни. Регулацията на движението в горната част на Лозенец е оставена напълно в ръцете (и устата) на шофьорите. Те се разбират с жестове кой да мине пръв, а в някои случаи това право се решава с ръкопашен бой. Без майтап.

Схема на двупосочните и еднопосочните улици в Лозенец (отвори я в голям размер)

Кой ли отговаря за това да се сложат знаци на всички улици в квартала, така че те да станат еднопосочни? Не знаем, вероятно КАТ.

Ние пък държим отговорен районния кмет. Защото негова работа е да направи квартала добро място за живеене.

И въпреки симпатичната предизборна кампания, която лозенския районен кмет е подел, всяка сутрин, на всяко лозенско кръстовище го споменават. Сигурно много киха по това време.

Съюзът на архитектите в България (САБ) става на 45 години и по този повод е наредил голяма изложба по няколко софийски улици и градинки. Честит юбилей, чичко САБ — казваме ние и топло се усмихваме (макар че днес 45-годишните вече не минават за чичковци).

Сладко е как САБ се държи като човек, който хем иска да го уважават заради възрастта му, хем си проси комплименти от рода на “Ауу, ама изобщо не ти личат годините”.

И затова може би е направил изложбата си така, както е видял, че правят изложбите си по-младите и по-отворените: наредил я е на строително скеле (по подобие на миналогодишната изложба от Sofia Architecture Week пред Паметника на съветската армия) и е облепил скелето и околните улични предмети със сигнални жълти ленти (по подобие на миналогодишния Sofia Design Week). Изобщо, търсил е един “хулигански” и “хашлашки” имидж, за да покаже на младите, че още става за онези работи. Все едно е облякъл тясно кожено яке и е обул светещите маратонки на сина си. Няма лошо в желанието.

Само че нещата, които са наредени по скелетo, далеч не са хулигански и много повече им отива да бъдат възпяти от Веселин Маринов в юбилейна песен.

На тротоарите на “Кракра” и “Шипка” и в градинката до Народното събрание САБ с гордост е изложил проекти от строителния бум: кичозни хотели по морето и Банско, офис билдинги и частни къщи, подбрани без видими криитерии и тема. Гордо е показан дори и проектът за българския павилион в Шанхай, над който се мъдри лозунгът “Всяка идея — реалност”. А в градинката до художествената академия, отново на скеле с жълти ленти, са наредени репродукции на картини от архитекти-художници.

Графичният дизайн на всичките изложбени табла и постери e в множество стилове, но все пак преобладава една… хм… също “веско-мариновска” естетика.

Изложбата на ул. “Шипка”

Изложбата на ул. “Кракра”

Не мога да не цитирам текста от горния плакат:

“В сайта на САБ ще намерите:
– съобщения за най-съвременните теми, по които работят нашите колеги по света;
– що е устойчива архитектура в съответствие с изискванията на бъдещето (политика на международните организации, в които членува САБ е устойчивата архитектура на бъдещето);
– българския принос за устойчива архитектура

В сайта на САБ ще узнаете:
– кои са съвременните тенденции за развитие в световната архитектура;
– кое е мотото на предстоящия през 201г. конгрес на Международния съюз на архитектите (МСА) в Токио”

Преди няколко седмици наш читател ни пита с какво се връзват тези старогръцки колони пред Клуба на архитекта на ул. “Кракра”. Явно с логото на САБ, което е капител. Когато видях старогръцките колони обаче, реших, че зад цялата изложба има нещо като… концепция. Старогръцки колони, сгради от бума, младежки скелета и ленти? В САБ се срещат миналото и бъдещето? Наистина ли?

Старогръцката колона и капителят, пресъздадени с лента, дърво и ролки. Може би дело на студенти, които са помагали в лепенето и реденето на изложбата?

Партизанска реклама.

Странно е обаче в изложба за 45-годишнина да има само неща от последните 2-3 години, ако не броим няколкото табла с орнаменти на стари сгради (като Руската църква), които пък са построени много преди 45 години и нямат нищо общо със САБ. Може би съм пропуснал някаква част от изложбата? Липсваха ми архивни снимки от соца — как например Тодор Живков открива НДК, как български архитекти строят градове в Африка. Но може би няма такива заради чичковския комплекса за модерност.

“Всяка идея — реалност”. Павилионът в Шанхай.

Избрани експонати от всички части на изложбата са подредени и върху къщичка от тръби пред Паметника на съветската армия.

Сега сериозно. Не знам за другата му дейност, но напоследък САБ показва целенасочена отвореност към младите — създаде Клуб на младия архитект, организира студентски конкурс за биеналето във Венеция. Връчва и на блогове награди за архитектурна публицистика “Архитектурен тътен” (включително и на нашия блог).

Хубаво е, че има желание за такива инициативи. Липсва обаче адекватност.
За 45 годишния юбилей например адекватността можеше да се изрази в наемането на рекламна агенция, която да изгради цялостен (и адекватен) образ на САБ за тази годишнина. И целият PR около нея. Самодейността не отива на 45 годишна сериозна организация. Самодейността е за блогъри като нас и за студенти. Няма пари? Тогава по-добре да не се прави нищо.

В поста за Sofia Architecture Week бяхме писали, че е добре, че SAW не беше организиран от архитектурна институция, а от списание 1. Сега, мисля, става ясно какво имахме предвид.

Пример за юбилей: SFMoMA (клонът на Музеят за модерно изкуство МоМА в Сан Франциско) тази година празнува 75 годишен юбилей. По този повод рекламна агенция е създала кампанията MUSE UM (игра на думи от “музей” и “муза”), която, без да е блестяща, по свеж начин съпоставя съвременни хора с картини от музея.

***

Някой може би ще каже, че изложбата на САБ е оригинална, нискобюджетна и адекватна на сегашната криза. Ами… може и така да е.

Забелязали ли сте една специфика на българското село? Каквато и къща в какъвто и двор да има, рано или късно тя обраства в най-разнообразни постройки със строго утилитарна цел — сайвант, лятна кухня, кокошарник, обори, гараж, втори гараж, покрит навес и т.н.

Може да ви се струва странно, но най-емблематичната “градска” сграда в републиката — НДК в София, все повече заприличва на редова селска къща. Представителната сграда с неясен статут и непрозрачно управление, е отрупана (и продължава) с пристройки, рекламни пана, тенти на ресторанти, временни барове и т.н.

По-долу следва едно поредно недоразумение — временно-постоянната пристройка към нощен клуб Culture Beat (който, за да сме честни, има интересен интериор).

Да се направи успешна пристройка към характерна сграда е доста трудно. В случая имаме неуспех. Отделно се питаме кой е разрешил да се пристроява НДК

Пристройката е непропорционална, изпълнена с евтини материали и много лош детайл

Наред с всичко останало е използвана бяла алуминиева дограма, представете си

Като казахме лош детайл…

Преди няколко дни получих sms от позната: Do WhATA oblichat ruskiq kult centur sus stiropor. Казахме си, не е възможно и веднага отидохме да проверим.

Оказа се истина. Част от фасадата вече е налепена с топлоизолация, а на другата бодро е опънато скеле.

Фасадата откъм улица Шипка

Скелето

Засега това може да ви изглежда като малък градски бъг, но повярвайте, когато цялата реновация приключи, тази представителна сграда ще е завършен голям градски бъг.

Какво толкова?

Проблемът е, че Руският център е една от малкото сгради в София, издържани и удържани през годините във видим бетон. Строена е през 1975 г. като някакъв шлифован бг опит за бетонен брутализъм. В Лондон например подобни сгради масово се регистрират за паметници на културата и пресата вдига шум до възбог, ако някой каже грозни бетонни чудовища, да ги сринем, да ги очовечим.

Наясно сме, че сградата вероятно е собственост на Руската държава, не е паметник на културата и топлоизолирането й е най-малкият проблем на София (ами вижте дупките по улиците, а детските градини, а метрото). Просто отбелязваме, че е жалко, а Шипка ще стане една по-малко хубава улица след това.

Празните и големи парцели в центъра винаги са били дефицитна стока. А след повсеместното застрояване от последните години практически не са останали никакви.

Логично ми се струва на тези терени да има уникални и емблематични сгради, чиято архитектура да отчита факта, че те работят не само за себе си, а и за обществото.

Една завършваща се сграда на централен терен е тази в карето между улиците Позитано, Три уши и Волга. Приех строителството много лично, защото скри гледката към Копитото от прозореца ми и създаде куп неудобства в квартала.

Новата сграда

Инвеститорите и архитектът на сградата са италианци. Проектът е доказателство, че и чужденците не могат да направят чудеса при необходимостта да се спази ЗУТ и желанието да се получи максимална площ. Сградата прилича на торта, по италиански разточително гарнирана със сметанов крем.

Близък поглед към разточителните форми на новата сграда.

Но това, което много ме подразни, е връзката между новата сграда и градското пространство или по-скоро липсата на такава.

Прекъснатата улица Самуил

Открай време улица Самуил е прекъсната улица. В карето между Позитано, Три уши и Волга преди имаше ограден паркинг, а през последните няколко години строяха въпросната нова сграда.

Улица Самуил (в червено) е прекъсната от карето на новата сграда.

Когато построиха партера, се обнадеждих — по всичко личеше, че ще има пасаж, който ще свързва разделената улица Самуил и аз най-накрая няма да заобикалям като тръгна от Стамболийски към Алабин.

Не стана точно така. Преди няколко седмици, когато махнаха строителните ограждения и започнаха да оформят околното пространство, направиха стена — висока, облицована с камък, която категорично прекъсна улицата, вместо да я използва и подчертава.

Висока стена по протежението на ул. Позитано окончателно прекъсва връзката между двете части на ул. Самуил.

Откъм Алабин подходът е доста по-добър.

А колко щеше да е хубаво да има една вътрешна за сградата улица-рампа. Тогава градът щеше да спечели още една улица, а сградата повече посетители, били те и случайно преминаващи.

Не е ли това смисълът на обществените сгради в центъра?

Оставяме колите на края на асфалтовия път и продължаваме по не лош черен. Времето е топло, гората есенна, а границата с Гърция минава по отсрещния хребет.

Хората от близкото село гордо ни упътват по екопътека, изградена по програма на ЕС.

Скоро забелязваме табела за барбекю на 1 км и продължаваме с нови сили. Табелите са на всеки 100 м, чак е досадно. По програмата на ЕС, мислим си, с толкова табели няма какво да е друго.

Частното барбекю

Стигаме до ниска ограда, зад нея прясно окосена ливада, спретнат навес с камина, тикли на покрива и дори импровизирана водна площ. Има още няколко постройки, дървена къща със сламен покрив и живописно мостче. Стана ни интересно да разгледаме.

Чак сега забелязваме отвързания питбул, който ни гледа изпитателно от другата страна на оградата.

Оказва се, че барбекюто е частно и ЕС няма нищо общо с него. Отказваме се да влезем.

Частното барбекю е живописно като възрожденско село. Оградата е ниска, но пази питбул.

Покрив с тикли, дървена обшивка и цветя – това се очаква в Родопите. Водната площ е малко прекалена, но старанието е похвално.

Европейското барбекю

Около 15 минути по-нататък по пътя все пак стигаме до барбекю, построено по програма на ЕС.

Беседката е неудобна и на най-ветровитото място, в чешмата няма вода, наоколо се търкалят пластмасови бутилки от бира. Огнището няма нормален комин и пушека отива право в лицето на приготвящия скарата.

Най-впечатляваща е тоалетната – с плочки, мивка, клекало, кош (непочистен) и текстилна кърпа за ръце. И всичко това, точно до пътя, срещу чешмата и с гледка.

В чешмата вода няма, но има табелка, че е по европейска програма.

Барбекюто е високо максимум 1.90 м. Не пуши нагоре, а в лицето на майстора на скара, който трябва да застане с гръб към гледката.

Тоалетната е първото, което се забелязва при наближаване на барбекюто.

Има едни пари, дайте да направим нещо

В последните години на този принцип се осъществяват всички проекти по програми на ЕС. Резултатът е непрофесионален, нефункционален и всъщност безполезен.

Сравнението с частното барбекю от по-горе говори достатъчно. То е многократно по-смислено от „европейското” (макар и доста посредствено само за себе си).

Не е достатъчно нещо да се построи, по-важно е то да върши работа и да изглежда добре. Защото архитектурата на обществените места би трябвало да възпитава добър обществен вкус. Иначе по-добре нищо да не се прави.

Пътят е тесен, стръмен и разбит. Правили са го военните преди 25 години, когато на върха е имало поделение. Гората свършва. Очакваме да видим поляната с нацъфтяло Мечо ухо, а виждаме внушителен брой бетонни постаменти.

Тази година на поляната са цъфнали бетонни основи за сглобяеми къщи вместо Мечо ухо

Не можете да сбъркате ваканционна сграда, проектирана в бума — голяма, в малък парцел. Или ваканционно селище от бума — много къщи на 2 метра една от друга. В района на Пампорово има много такива, построени и сега празни.

Сметка без кръчмар

Това неосъществено селище се намира на близо 1900 м.н.в. на южен склон с гледка към Снежанка. Постоянни ток и вода няма, пътят е лош, но пък наблизо има лифт — ако работи, за 20 минути сте в Чепеларе. Но не знам някой да ходи на почивка с лифт.

Ако бяха построени, къщите щяха да са толкова близо една до друга, че слънце и Снежанка щяха да виждат само тези на първия ред. Такава необмислена инвестиция едва ли щеше да има успех, дори в бума.

Ако бяха построени, къщите щяха да са ужасно близо една до друга

А гледката към Снежанка щеше да е само невярно изречение от рекламата на селището

Какво да правим с бетонните постаменти?

Хубаво е, че селището не е построено. Но и поляната я няма.

Сега по бетонните основи за сглобяеми къщи може да се правят чудесни слънчеви бани. Или да се провежда някое събитие — събор на близкото село или джаз фестивал (вместо на Перелик). Или нещо друго с “еко” в името — нали е модерно.

Така няма да цапаме нови поляни, а бетонните постаменти от бума ще свършат някаква работа и в кризата.

Вие за какво бихте ги ползвали?

Съвсем случайно във Facebook попаднахме на съобщение за среща на Меглена Кунева с блогъри, на която те можели да я питат всичко.

Сетихме се, че Меглена Кунева е от “ентусиастите”, подкрепили проекта на Бойко Кадинов за музей за съвременно изкуство. Тя е и един от най-адекватните български политици. И отидохме да я питаме защо, след като тя толкова защитава потребителите и конкуренцията, е подкрепила такъв непрозрачен проект и как точно е станала цялата работа.

Къде попаднахме

Естествено, попаднахме на предизборно мероприятие на НДСВ, в което те декларираха колко са отворени и колко са за свободата в интернет. Блогъри питаха за сигурността в мрежата, торентите, следенето.

Ние се клатехме нервно на столовете и се чудехме на правилното място ли сме и няма ли да сме много офтопик, ако изведнъж отворим въпрос за архитектура. И дали да не си тръгнем... Смотана работа. Добре поне, че камерите на Re:TV си тръгнаха.

Е, зададохме си въпроса накрая.

“Нямах представа как са се развили процедурите”

Меглена Кунева каза, че няма информация защо цялата работа е била непрозрачна и как точно е станала. Просто подкрепила добра инициатива, защото преди години Яра Бубнова и Лъчезар Бояджиев се оплаквали, че няма такъв музей, предложили са гара Подуяне, Кунева е говорила с министъра на транспорта, но нищо не е станало. Как се е развила историята по-късно (цитати):

... По-късно Бойко Кадинов ми каза: “Ние вече сме на ръба да направим еди какво си, обаче не можем да получим финансиране”. Единственото, което аз можех да кажа: “ако има проект, кандидатствайте по някоя от оперативните програми на ЕС за малки проекти, това ще бъде чудесно...”

... Когато аз бях поканена на това събитие, нямах представа как са се развили процедурите. Защо точно там, дали е имало други възможности, нямам представа... Но съм абсолютно съгласна, че такъв проект трябва да има публично обсъждане... съжалявам, че е така... Бях въвлечена на предишни етапи в идеята...

Мда.

Саморегулация

След още няколко въпроса по други теми, еврокомисарката завърши срещата с разказ за едновремешната занаятчийска общност на гобленарите от Брюксел и как си решавали всички проблеми със саморегулация. Само майсторите шиели гоблени, за да не се развали реномето им, не работели преди изгрев и след залез, за да не сбъркат гоблена. Саморегулация му е майката.

Ако използваме тази нейна аналогия, излиза че в архитектурната гилдия няма саморегулация. Поне това показва прокарването на този проект и възторжените реакции в официалната архитектурна преса за него.

***

Междувременно:

• Група художници също протестират и искат конкурс за музея. Сред тях са Недко Солаков (както бяхме предрекли в предишния ни пост), Лъчезар Бояджиев, Мария Василева
• Свръхзабавното вестниче “Арх и арт борса” излезе с възторжена статия за проекта. Може да се приеме, че това е позицията на Камарата на архитектите
• Павел Янчев пусна метафоричен пост в блога си и уж говорейки за берлинската стена, прави аналогия с недемократичните практики за проектиране без конкурс и обсъждане
• Оказа се, че има и Facebook група против този проект. В описанието се казва: “Омръзна ни от предварително уговорени поръчки за знакови проекти. Които се изпълняват без обществено обсъждане и без конкурс.”

Допълнение (2 часа по-късно):
Пост с извадки от Устава на камарата на архитектите от Павел Янчев

Допълнение (29 май): Отворено писмо за музея на съвременното изкуство от Трансформатори

Напоследък се случват странни неща:

Започвал строеж на Музей на съвременното изкуство в София

В медиите изведнъж цъфна ухилена новината, че София най-после ще се сдобие с Музей на съвременното изкуство. Проектът с автор арх. Бойко Кадинов предвижда реконструкция на съществуващ паметник на културата, намиращ се до хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”. Първият етап на реконструкцията трябва да бъде завършен през следващите 12 месеца и е на стойност близо 1.5 млн. евро. Основна част от средствата са осигурени по някакви европейски програми за финансиране.

Така ще изглежда бъдещият Музей на съвременното изкуство в София. Само че съвременното изкуство отдавна не се асоциира с художник с килнато таке, палитра и триножник. Не можем да си представим как под този статив ще мине Недко Солаков и ще прави изложба вътре. Виж, Вежди Рашидов сигурно с удоволствие ще влезе. (Photo: stroitelstvo.info)

С духова музика и танци пуснаха новата отсечка на метрото в София

Возихме се за пръв път на новото метро до Младост. Хубаво метро, бързо вози, но се чудехме коя ли дизайнерска мисъл е кадрирала така станциите с разноцветни плочки и е сложила нелепата козирка на станция “Васил Левски”. Но това, да кажем, е бял кахър.

Детска градина “на бъдещето” била открита в Несебър

В неделя, от “Темата на Нова” разбрахме, че детска градина в новия град на Несебър била реконструирана и модернизирана по обществена поръчка на община Несебър. Реконструкцията била на стойност близо 3 млн. лева (вижте колко струва нелепият музей горе). Показаха и завършената сграда — топли цветове на мазилката и PVC дограма с цвят на дърво. За тези пари сигурно и проект на Herzog & de Meuron можеха да изпълнят.

Какво обединява всички тези случки

Става дума за обществени сгради и пространства. Ясно е, че всеки сам отговаря как да изглежда собствения му дом — сам си избира дограмата, архитекта и бюджета. Но когато става дума за обществени сгради, хубаво е нещата да са малко по-прозрачни.

И ако приемем, че правителството служи на хората, защото те със своите данъци му плащат заплатата, то тогава е редно да приемем и че данъкоплатците играят ролята на инвеститори в обществените поръчки и като такива биха искали, ако може, да знаят кой възлага, защо точно там, по какво задание, с какви пари, имаше ли конкурс, кой го спечели, защо нямаше медиен шум и публично обсъждане на процеса, а само на резултата?

Сигурни сме, че проектите от всяка от гореописаните случки и куп други са издържани законово. И наистина имаме нужда и от метро, и от детски градини, и от музей на съвременното изкуство. Обаче имаме ли нужда от лоша архитектура за много пари?

Нещо май не е наред с обществените поръчки

Хората не са длъжни да знаят как изглежда една детска градина в Япония например. Архитектите трябва да им покажат, че така може и в България — с проекти, на конкурси.

В момента обществените поръчки са надпревара на оферти, а не на идеи. Отпускат се пари (и европейски), но не се правят архитектурни, а инженерингови конкурси. Накрая включват и някой архитект с изключително кратки срокове и той, дори и да иска да направи нещо, няма време. Напоследък така масово не се обявяват конкурси, че вече си мислим, че това трябва да е нормалната практика, а в останалите европейски страни явно са се объркали.

Помощ

Ако има някой юрист, който ги разбира обществените поръчки, може ли да ни каже как стават тези работи и не може ли някакси нещата да се променят? (Ние не ги разбираме законите, дори ЗУТ-а ни е труден.)

Ако има някой икономист, който ги разбира еврофондовете (и обществените поръчки), може ли да ни каже как се отпускат милиони пари за създаване на лелеяния Музей на съвременното изкуство в София, за който допреди две седмици медииите пишеха в бъдеще неясно време, Иван Мудов иронично откри на гара Подуене още през 2005 г., а ние продължаваме да смятаме, че трябваше да се направи в Захарна фабрика?

Как могат да изглеждат сградите по обществени поръчки

Така изглежда една детска градина в Япония, за която писахме преди време. Направена е с ограничен бюджет, няма много място за играчки, затова архитектите решили да направят самата сграда интересна за децата. (Photo: Kashiwa Sato)

Това е бивша фабрика за преработка на въглища до Есен. Когато бяхме там все още течеше реконструкцията й в арт център, който запазва и самата фабрика като музеен експонат

Стара фабрика в позападнала зона в Рига ще приюти Музея на съвременното изкуство в Латвия. (Image: via inhabitat.com)

И накрая — новият Музей на съвременното изкуство в Ню Йорк, дело на японците от Sanaa. Отличен пример, ако не става дума за реконструкция, а за нова сграда. Разположен е в лош район, с висока престъпност, който постепенно от западнал става hip. (Photo: Dean Kaufman)

(Скоро ще ви разкажем и докъде стигнахме по въпроса със Захарна фабрика.)

Винаги сме се опитвали да бъдем умерени по еко темата.

От една страна ни е грижа за природата, обичаме да ходим в планините (е, поне някои от нас), обичаме и естествените материали, възобновяемите енергийни източници са ни интересни и наистина смятаме, че т.нар. green architecture е смислена алтернатива.

От друга страна обаче е ужасно дразнещо, когато същата тази еко тема служи за прикритие на безумни строителни намерения (и у нас, и в чужбина), когато с нея се кокетира, защото е много cool, яко и престижно някакси, а най-дразнещо е, че е на път да се превърне в мода, която лишава екологията и енергоефективността от смисъл, а ги използва само като кухи обвивки.

По-долу следва един пример от дразнещите.

Еколодж под връх Перелик

В един от последните броеве на сп. Наш дом попаднахме на емоционална статия от симпатичната авторка Ива Петрони (която наистина обича планините от сърце). Разказваше се за The Bears House (Къщата на мечките) — първият български еколодж, току в подножието на връх Перелик. Стигало се само с джип или моторна шейна (през зимата). Гледката към върховете на Родопите била уникална.

Еколодж, WTF!?

Всъщност Къщата на мечките е направена в стар каменен заслон, където местните имали дългогодишна традиция да си правят събори и чевермета. Сградата няма ток и вода, слуша се само акустичен джаз, а бали със слама служат за изолация от бръснещия вятър зимно време. Менюто е специално, поръчва се предварително и достига 200 евро на човек. Храната е изключително органик.

Притеснителна е изолацията от слама точно в този й вид. Особено в съседство с множеството свещи

Места за спане няма. Предполагам, че след като си изядат органик чевермето, гостите са извозвани я с джип, я с моторна шейна до близките модни дестинации Гела, Широка лъка или Солища. Но... собственикът имал идея. В бъдеще да настанява гостите в термопалатки, където да спят като на експедиция в Хималаите. Смятай!

Собственикът, между другото, е известен смолянски бизнесмен, двигател на проекта Супер Перелик и един от основните акционери в него.

Нататък става още по-пикантно

Къщата на мечките била първият обект, изграден по общия архитектурен код, определен от община Смолян за бъдещия ски и туристически център Перелик. Тя била любимо място за посланици, депутати и бизнесмени, които държат на дискретността. Даже новата светска двойка Соломон Паси и Гергана Грънчарова направили сватбеното си тържество там. Брех!

Само не разбрах защо, ако наистина са еко, тези скъпи гости просто не метнат една раница и не отидат до заслона на Тевното езеро например. Там и на палатка ще спят, и песни ще пеят край лагерния огън, може и акустична китара да има. А на сутринта хазайката ще им направи чудни мекици. Може и по 200 евро на човек да им вземе, ако толкова държат.

Да смесваш стилове, материали, десени и каквото ти хрумне, все още е модерно.

Дали за да бъдат в крак с модата или просто за да няма недоволни, на този площад са комбинирали сериозния бюст на Капитан Петко войвода със стадо фриволни делфини.

Винаги се забавляваме от подобни наивно-романтични изпълнения и не можем да се сдържим да не ги снимаме. Очакваме и групов релеф с героите от “Дързост и красота”.

Днес е петък, затова го даваме малко несериозно.

В студентския фолклор се разказва следният виц:

Студент по архитектура представя пред преподаватели проекта си за Дом на розата в Казанлък. Направил е сградата във формата на роза. Един от преподавателите го пита: “Колега, а как би изглеждала вашата сграда, ако трябваше да проектирате гинекологична клиника?”

Когато външният вид на една сграда отразява буквално функцията или пък сградата прилича на „нещо”, това обикновено се приема с насмешка и от архитекти, и от непрофесионалисти.

Elephant Building, Bangkok. По-често такива сгради има в източната архитектура

Shoe House in Hellam, Pennsylvania. Но и в западната

Следващият пример е част от сграда, която прилича на „нещо”. Когато обаче това е станало случайно, си е направо забавно.

Фрагмент от фасадата на баня Мадара:

Снощи бяха обявени победителите в конкурса Сграда на годината.

Събитието беше съпътствано със солидна доза PR. Няма лошо. Даже познати ни питаха за професионално мнение за номинираните.

Нашата класация се доближаваше доста до фаворитите на Биляна от Capital Light. Като цяло конкурсът е твърде инвеститорски, изборът е беден, резултатите — доста прогнозируеми, а победителите във всяка секция според нас си личаха и с невъоръжено око. Та бяхме решили да пасуваме.

Но!

Изненади имаше и то толкова големи, че ни извадиха от равнодушното сеирджийство.

Ваканционен комплекс “Св. Тома” в Аркутино грабна голямата награда Сграда на годината, защото според журито отчита екологичните изисквания и архитектурният образ на традиционната созополска къща се вписва хармонично в околната среда.

Ваканционен комплекс “Св. Тома”

А си мислехме, че фалшивите и нескопосани копия на традиционна архитектура из природни резервати и идилични пусти плажове са останали в миналото. Или поне, че вече не се толерират явно. И еко-нишката ни дойде вповече. Айде без подобни маркетингови трикове вече, а?

Парк-хотел “Пирин” в Сандански спечели в категорията Ваканционни хотели.

Хотел Пирин, Сандански. Общ изглед

Успехът в конкурса не го дължа на купуването на гласовете на журито, а на това, че съм кум и на проектанта, и на изпълнителя и се сработихме отлично, проявил чувството си за хумор собственикът Стефан Шарлопов.

План

А си мислехме, че подобно градоустройство се прави от студентите втори курс и че Lucky Bansko няма конкуренция в тази секция.

Складът на “Софарма” АД печели при производствените сгради.

Складът на “Софарма”

А бяхме решили, че сивият Etalbond е омръзнал на всички. И че Air Trade Centre с холандската си фасада няма как да не спечели.

Сградата на Air Trade Centre

***

Добре, че Жаклин взе наградата на публиката и наградата в своята категория Жилищни сгради. Бяхме започнали да се тревожим.

Снимки: Сграда на годината, официален сайт

Комплексът Шератон-ЦУМ-Партийният дом не ми е сред най-любимите примери за централен градски площад. Най-вече заради организацията на хора и автомобили.

Сградите обаче заслужават уважение — като всяко нещо, което стои здраво стъпило в епохата си. Уважавам комплексното решение, схемата с вътрешните дворове и категоричните фасади. Архитектите са казали точно онова, което са им наредили.

Сега имаме идеален place of interest за чужденците — джамия, църква, синагога, комунизъм, how very interesting.

Но за сталинистката архитектура вече писахме.

От известно време обаче наблюдавам интересна активност около Шератон, която минава незабелязано покрай вечния строеж на метрото. Лека-полека фасадата на хотела се сдоби с поредица магазини на добре известни луксозни марки.

Добре, че над главния вход на Шератон има знамена, иначе някой може да се обърка и да влезе при чантите

Надупчиха каменния цокъл, изнесоха напред малко хромирана метална конструкция със стъкло и лош детайл, дръпнаха няколко кабела, облякоха оставащите вътре камъни с гипсокартон и готово.

Детайл при новата конструкция

Някъде бях чела, че колкото по-луксозна е една марка, толкова по-семпло и монохромно е логото й.

Не е лошо този принцип да се прилага и за магазините обаче. Особено когато става въпрос за намеса в историческа среда като в случая Шератон. Една проста черна рамка или някоя minimal кутия например биха свършили далеч по-добра работа.

А и изобщо кой е казал, че тези магазини имат нужда от класическа отворена стъклена витрина? Хубавото на луксозните марки е, че могат да си позволят странности, без да изглеждат нелепи. А стандартни, лошо изпълнени и морално остарели архитектурни решения най не им стоят.

Дълбок дол е типично малко троянско село из северните склонове на Стара планина. Дори не е архитектурен резерват, нищо че има запазени чудесни дървени плевни и калени къщи с характерните за района каменни покриви от големи плоски речни камъни.

Има църква, площад със смесен магазин, а единственото радио, което се хваща, е Хоризонт. И дори и то пращи.

Наскоро минавах оттам и не повярвах на очите си. Дълбок дол вече може да се похвали със съвременно реконструирана къща, току до табелата за края на селото.

Къщата е топлоизолирана, предполагам. Отвън е облицована с евтина PVC имитация на дървена обшивка, която сме свикнали да виждаме основно по американските филми и отскоро из столичния Лозенец. Старите дървени капаци все още стоят. Докога ли?

Къщата не е нова, макар отдалеч да създава това впечатление. Обшивката е много светла и неприятно контрастна, а покривът и водосточните тръби са подновени.

Контрастът със запазената плевня е поучителен. Жалко, че използването на традиционни местни материали все още се приема за белег на бедност и изостаналост от модерните тенденции.

Не знам дали старите капаци и дограмата ще останат. По-скоро не. Засега ефектът е като недовършен декор за филм.

Не обръщах особено внимание на сградата над KFC на Гарибалди, докато не я ремонтираха.

Сега, когато се случи да мина оттам, избягвам да поглеждам нагоре.

Да боядисаш каменна облицовка с жълта боя, е все едно да смениш кон за кокошка. Камъкът се слага, за да се вижда неговата естествена повърхност, а едно от предимствата му е, че остарява красиво.

Разбирам стремежа на собствениците (или наемателите) на сградата да я обновят. Но според мен, трябваше да изчистят камъка, както направиха със Съдебната палата, например.

Може би е по-скъпо? Незнам. Но дори и да е така, всеки лев щеше да си струва, защото тази каменна облицовка носи духа на града.

Боядисаната каменна облицовка

Боядисан и небоядисан камък в съседство

Сигурно вече сте прочели, че комплекс “България” ще бъде реконструиран с твърдението, че се възстановява духът на стара София.

Това е проектът за преустройството му в 10-етажна сграда с търговски център, апартаменти и гаражи.

А това е историята на комплекса, обявен за архитектурен паметник от национално значение през 1978 година.

Вече има и подписка срещу инвестиционното намерение да се унищожи един от малкото класически примери за архитектурен модернизъм от 30-те години в София.

Сигурно изглежда като поредното спасяване. Това е и причината да се включим малко късно. Когато за пръв път прочетох за проекта през октомври, не повярвах, че е възможно. Все пак зала “България” и цялото комплексно архитектурно решение на този труден парцел се дават за пример на студентите в УАСГ от десетки години. Лошото е, че в България модернизмът се свързва почти изключително със соц архитектурата, което го обрича на обществена апатия или дори неприязън.

Но явно нещата са сериозни. Така че да, добре е да се подпишете. Напишете и статия, пост, снимайте, пратете на приятели, обадете се на бТВ ако трябва дори.

Ето и един пример как се спасява класическа сграда от епохата на модернизма.

Така изглеждаше кварталът, в който съм израстнала:

А така изглежда сега:

Знам, че това не е новост за никого. Чуха се гласове и за софийските градинки, и за морето, и за Банско... Но когато са засегнати детските ти спомени, боли повече.

Аз не съм против новото строителство — в крайна сметка това работя. Против съм Закона за устройство на територията (ЗУТ), който позволява чрез частични изменения на Устройствените планове да се случва архитектура, чужда на мащаба и характера на мястото. Убедена съм, че съобразяването със средата е в основата на добрата архитектура.

Поредната навременна статия в Капитал. На 9 март в Държавен вестник правителството публикува списък с отложените зони по “Натура 2000”. Те са 42. С 5 повече, отколкото бяха официално съобщени лично от премиера Станишев на 15 февруари. Всички знаем къде са – по Черноморието, в планините... Защото когато отдавна се говори за едно и също нещо, то става досадно и изтъркано. А безобразията продължават.

Искате ли да платим със собствените си данъци глобите, които правителството ще отнесе от ЕС за неспазване на задълженията си по опазване на биоразнообразието? И то в страна, в която природа вече останала няма да има?