Този текст беше публикуван в брой 26 на седмичника за култура вестник “К”. Авторът присъства на пресконференциите и откриването на изложбата “Stefka Georgieva 1923 – 2004” като съавтор в каталога към нея и в ролята си на български архитектурен историк и изследовател на архитектурата на ХХ век.

Зала “София” © Архив Стефка Георгиева

Изложба “Stefka Georgieva 1923 – 2004. Architektin im staatlichen planungswesen in Bulgarien” / “Стефка Георгиева 1923 – 2004”. Една архитектка в системата на държавното планиране в България”, част от сериите “Architektur im Ringturm”
Виена, Wiener Ringturm, 27 юни – 27 септември 2019. Куратори: Адолф Щилер и Анета Булант-Каменова

Изложбата “Стефка Георгиева 1923 – 2004”, която се откри на 26 юни във виенската галерия “Рингтурм” / “Ringturm”, е първа поне в 3 неща. Това е първата международна изложба, посветена на конкретен български архитект. Това е и първата международна изложба, посветена на конкретен български архитект – жена. А също и първата международна изложба, посветена на архитект от периода на социализма у нас.

Това обаче не е първата българска изложба, която се открива в галерията под високата офисна сграда “Рингтурм” на брега на Донау канал във Виена. През 2007 там беше подредена голямата обзорна изложба “България. Архитектурни фрагменти”, която се опита да направи общ преглед на българската архитектура от Възраждането до строителния бум и наградите “Визар” (с всички рискове от такъв амбициозен обхват). Куратори и на двете изложби са българката Анета Булант-Каменова, която отдавна живее и проектира във Виена, и австриецът Адолф Щилер, който организира архитектурните събития и изложби в галерията вече повече от 20 години.

Какво е “Рингтурм”?

За да разберем в какъв контекст попада новата изложба за архитект Стефка Георгиева във Виена, първо трябва да си изясним какво е “Рингтурм”. 73-метровата офисна кула е построена през 1955 на мястото на сграда, разрушена от бомбардировки по време на Втората световна война. И до днес това е втората най-висока сграда в рамките на виенския “Ринг” след катедралата “Свети Стефан”. Архитектурата на “Рингтурм” е типичен интернационален растерен модернизъм, а сградата става символ на следвоенното възстановяване на Виена.

“Рингтурм” е и централата на една от най-големите застрахователни компании в Австрия и Европа – “Wiener Städtische / Vienna Insurance Group”, която развива активна културна политика, свързана със страните, където оперира – основно Австрия и Централна и Източна Европа. Във входното фоайе на сградата се намира архитектурната галерия Architektur im Ringturm, в която от 1998 до днес кураторът Адолф Щилер прави поне по 3 архитектурни изложби на година. А от 2006 фасадата на високото тяло на сградата се опакова всяко лято от различен артист, превръщайки се така за 3 месеца в гигантско арт-платно от над 4000 квадратни метра.

И така стигаме до 2019, когато в края на юни “Рингтурм” беше едновременно опакована от българската художничка Даниела Костова с ретро-утопичната творба “Мечти за бъдещето”, а в архитектурната галерия беше открита изложбата за Стефка Георгиева.

Опакованата офис кула на “Ringturm” с работата на българката Даниела Костова. Снимка ©Wiener Städtische Versicherungsverein

Входът към офис сградата и към архитектурната галерия “Architektur im Ringturm”

Коя е Стефка Георгиева?

Стефка Георгиева е едно от лицата на българския архитектурен брутализъм и е проектирала някои от най-впечатляващите сгради от втората половина на XX век у нас. В същото време тя е и едно от най-непознатите имена в българската архитектура.

Учила е в Мюнхенската политехника (1942 – 1944), преди Втората световна война да я принуди да се завърне в България. Завършва архитектура в Държавната политехника в София през 1947. Започва работа в “Главпроект” (тогава ЦАПО – Централна архитектурно-проектантска организация) през 1948 и веднага е въвлечена в “строителството на нова България”. В края на 1940-те проектира детски градини, а през 1950-те и 1960-те – хотели за бурно развиваните по онова време черноморски курорти. Още от самото начало тя е част от екипа, който създава курортен комплекс “Слънчев бряг” под ръководството на арх. Никола Николов, заради което получава и Димитровска награда през 1960. От 1973 Стефка Георгиева е ръководител на ателие в “Главпроект”, където остава до 1981 година. Последната й държавна месторабота е в “Софпроект”.

Изложбата започва с няколко от малкото снимки на Стефка Георгиева и с интериорен детайл от една от най-емблематичните й сгради – покритата тенис-зала “София” в Борисовата градина

Въпреки че има дълга кариера като проектиращ архитект (Стефка Георгиева работи активно до 1994, което прави над 47 години интензивна архитектурна дейност), тя завършва своите емблематични сгради през 1960-те и 1970-те, в рамките на едва 15 години. Сред тях са вила “Магнолия” в “Евксиноград”, покритата тенис зала “София” в Борисовата градина, трите високи дипломатически блока на ул. “Жолио Кюри” в столичния кв. “Изток”, хотелската група “Фрегата” в Слънчев бряг и, разбира се, хотелът (или Дом 2) в Резиденция “Бояна”.

Дом 2 в Резиденция “Бояна”. Снимка © Иван Пастухов

Трябва да бъдат подчертани три неща:

• Стефка Георгиева е де факто немски възпитаник. Тя е учила 2 години при известния немски архитект Ханс Дьолгаст в Мюнхенската политехника, а това не е за подценяване;
• Стефка Георгиева е носител на Димитровска награда, при това я получава доста рано и навреме. Позиция, която й позволява да пътува лесно и не само в Източния блок;
• Стефка Георгиева е била омъжена за един от най-добрите български конструктори, инж. Левчо Маноилов. Той е бил ежедневен неин консултант и най-вероятният двигател зад смелите конструктивни решения, които определят работите от най-силния й период (1960 – 1976).

В резултат тя разработва основните принципи, които ще станат водещи при проектирането на всички нейни значими сгради:

• модулът;
• логичната, естетически издържана конструкция като основа за логично формообразуване и пестелива декорация;
• тектоничните заемки от т.нар. традиционна българска архитектура (обикновено възрожденска);
• видимият бетон и “честните” материали като цяло.

Хотелска група “Фрегата”, Слънчев бряг. Снимка © Архив Стефка Георгиева

Именно отношението към конструкцията и материалите правят сградите на Стефка Георгиева откровено бруталистични и толкова специфични. В трите високи дипломатически блока на ул. “Жолио Кюри” в София например тя довежда до крайност преекспонирането на конструкцията – видимите стоманобетонни греди и колони, които се пресичат на кръст и интерпретират дървената сглобка в традиционната балканска къща от Възраждането, но в бруталистичен прочит.

Трите дипломатически блока на ул. “Жолио Кюри” в София. Снимка © Архив Стефка Георгиева

В тенис-зала “София” цялата композиция е изградена около 8-те едри и изявени триъгълни рамки от видим бетон, които едновременно преодоляват сериозното подпорно разстояние, осигуряват необходимата височина и създават характерния силует на сградата. Именно зала “София” е избрана за лице на изложбата и присъства във всички плакати и рекламни материали към нея.

Тук е моментът да въведем като термин и архитектурния брутализъм – стил, който умее да събужда силна любов и също толкова силна омраза и който със сигурност е една от визуално най-впечатляващите модификации на следвоенния модернизъм.

Що е то архитектурен брутализъм?

През 50-те години на миналия век първо в Англия, а после и в други страни набира скорост едно ново и дръзко архитектурно движение, също толкова дръзко наречено “нов брутализъм”. Дали името идва от видимия бетон (béton brut), който бруталистите масово използват, дали от това, че брутално отричат статуквото, има малко значение. Бруталистите протестират срещу традиционализма в английското строителството, срещу дребното обуржоазяване на английската следвоенна архитектура, обременени са от комплексите на войната и руините и се опитват да открият нов, социално отговорен образ за изчерпания класически модернизъм на Баухаус и CIAM.

Всъщност историята, и то историята на модернизма, играе основна роля при формирането на брутализма. Той е наследник на “героичния” модернизъм, макар да му се противопоставя, той е и опит за формулиране на една нова модерност. Бруталистите издигат в кумир етиката, моралната проблематика, с която трябва да бъде наситена архитектурата. Въстават срещу самоцелната естетика. Привърженици са на “честните материали”, които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани допълнително характеристики. Харесват видимите инсталации и неприкритата от нищо конструкция.

Много и всякакъв брутализъм по цял свят. Част от архива на tumblr акаунта Fuck Yeah Brutalism

Стилът се разпространява масово през 60-те и 70-те години в цял свят и се използва за всякакви нужди. Строят се бруталистични училища, университети, музеи и жилищни структури, правителствени комплекси и представителни административни сгради, концертни зали и църкви. Като следствие от стриктния си етически код обаче, бруталистите достигат до изключително характерна естетика, а именно тя превръща брутализма от гневно движение на младите британски архитекти в стилистично направление, което започва да се повтаря, рециклирайки няколко ефектни, заучени похвати и елементи. Това му спечелва много критици и натоварва бруталистичните сгради с отчетливо негативно обществено отношение. Факт е, че и до днес на масовата широка публика й е трудно да приеме впечатляващо-агресивните бетонни скулптури на архитектурните бруталисти.

Брутализмът и България

Свикнали сме да приемаме българската социалистическа архитектура за относително затворена система, изолирана от чужди влияния с изключение на тези от политическия център Москва. И това до голяма степен е така. Външни влияния обаче има, при това не само от официалния “социалистически” център, но и от множество “капиталистически” източници от Западна Европа, Америка и Азия. Често те не идват навреме, почти никога не се прилагат в чист вид, но присъствието им е налице.

В България естетиката на брутализма пристига пречупена през местния контекст. И именно там, някъде на границата преди регионализираният, национално преосмислен модернизъм от експеримент да се превърне в клише, намираме работите на архитект Стефка Георгиева.

Детайл от дипломатическите блокове на ул. “Жолио Кюри”. Те са един от най-видните и безспорни примери за български брутализъм. Снимка © Adolph Stiller

Не трябва да забравяме, че Стефка Георгиева е категорично правителствен архитект. Все пак тя не е стандартен проектант, а предпочитаният архитект на Пето управление на Държавна сигурност по „Безопасност и охрана“ (УБО), при това без да развива особена партийна активност. Проектирала е държавни резиденции, частни къщи за членове на Политбюро, представителни жилищни кооперации. Всичко това й позволява да прави сгради във все по-отчетлив „прозападен“ стил с все по-формално цитиране на българската строителна традиция. И въпреки че нейните сгради са тълкувани или като оригинален прочит на същата тази традиция (единственото възможно тълкуване по онова време), или са били критикувани като самоцелен формализъм, днес те остават сред най-ярките примери за универсалния архитектурен език, който са използвали архитектите през втората половина на XX век, независимо от коя страна на Желязната завеса са работили. Парадоксално, но именно събарянето на Берлинската стена и падането на режима доведе до отчетливи разлики в архитектурния език, говорен у нас и в чужбина, и това за повече от десетилетие се превърна в комплекс, с който все още се борим.

Защо Стефка и защо точно сега?

В България все още няма сграда, построена след 1945, която да има статут на недвижимо културно наследство. А такъв статут заслужават повечето сгради на Стефка Георгиева, показани в изложбата във виенския “Рингтурм”.

Азбучна истина е, че успешно опазване на културното наследство се случва тогава, когато има изградено обществено съзнание за ценността на обекта. А опазването на архитектурното наследство на ХХ век (и особено на наследството от по-спорната му втора половина) е надбягване с времето. Докато разсъждаваме дали имаме достатъчно времева дистанция, докато се занимаваме с естетически и политически спорове, много от сградите от златния период на българския следвоенен модернизъм (1960-те и 1970-те) търпят неудачни реконструкции с топлоизолиран видим бетон, сменена дограма, нови пристройки и унищожени детайли. Няма значение дали говорим за ремонта на НДК, за ликвидирания видим бетон на зала “София” или за санирана металопластика на калкана на някоя детска градина. Въпросът е кой ще изпревари – дали лошите реконструкции или усилията на онези, които се опитват бавно да градят обществено съзнание за ценност.

Ето защо виенската изложба е важна. Не само защото показва добре изглеждаща българска архитектура “за износ”. И не само защото в момента архитектурният свят преоткрива както архитектурния брутализъм, така и ролята на жените в архитектурната история и култура. Важна е най-вече защото през Виена в България има шанс да се върне, преоткрита, една забравена, а за много хора днес и тотално непозната част от историята на българската архитектура. Сега, защо отново през чужбина трябва да преоткриваме собствената си архитектура, е неприятен въпрос и начало на много дълъг разговор за професионалното самочувствие, изследователската безпристрастност и историческата мъдрост около нас.

***

Допълнително четиво:
Интервюто “Да запазим историята на професията” с кураторите на изложбата Адолф Щилер и Анета Булант-Каменова..

НДК е само поводът за този текст. Но тъй като е едър повод (в смисъл добре оформен, симетричен, вижда се отдалеч), ще започнем с него. А после ще отворим дума защо проблемът е отвъд НДК и засяга по принцип реконструкцията на сгради от втората половина на ХХ век.

Всички знаем, че от 1 януари 2018 България за пръв път ще поеме председателството на Съвета на Европейския съюз. Знаем и че за целта ударно се ремонтират ключови за изпълнението на отговорната мисия сгради в София: НДК (където ще се провеждат голяма част от събитията по време на председателството), Дом 2 или правителствения хотел в резиденция Бояна (където явно делегатите ще спят), зала “Света София” в бившия Партиен дом (официалната локация, която по всичко личи, че няма да е ремонтирана дотогава) и т.н.

На фона на това отговорно държавно концентриране на усилия за една сама по себе си чудесна цел, коментарите относно архитектурните и естетически качества на ремонтите изглеждат дребнав прът в колелата на европрогреса. Но по-добре да бъдат направени сега, отколкото в края на годината, когато инфарктно препотени подизпълнители и министри ще премитат строителния прах часове преди двайсетте хиляди европейци да кацнат групово и поединично на летище София. Тогава вече критиките ще бъдат излишни и закъснели.

Ремонтът на НДК

И така. Проектът за ремонт на НДК беше официално обявен през ноември миналата година със смелата заявка, че отношението ще бъде като към паметник на културата (макар социалистическият дворец на народа да не е реален такъв). За Коледа сградата се окичи с гигантски трансперанти на западната и източната фасади, отброяващи дните до края на ремонта с визуализация на идейния проект за зала 3.

Снимка: НДК

Последваха снимки как се опазват произведенията на изкуството, въпроси как е избран проектантът, шум около избора на нови мебели-реплики, скандали около финансирането и сроковете. Нормално.

Всички произведения на изкуството действително се обгрижват внимателно. Снимка: НДК

Ние цъкахме с език отстрани, но си казвахме, че въпреки всичко нищо кой знае какво лошо не може да се случи на НДК под ръководството на хора, които направиха ДНК и театър Азарян, махнаха билборда на водка Flirt откъм бул. България и създадоха Перото, при това с лого, използващо оригиналния шрифт на всички надписи в НДК.

През зимата симпатична инсталация със строителни материали онагледи старта на ремонта. Снимка: НДК

През пролетта започнаха да се подменят настилките. Нови плочки (вляво), имитиращи оригиналния мрамор (вдясно)

После видяхме с очите си как се изхвърлят мебелите от горните етажи, видяхме новия гранитогрес, който имитира оригиналния мрамор из фоайетата (вярно, замества гадните 90-арски плочки, но защо имитация?), и светещите елементи, които трябва да подменят емблематичните гипсови форми на окачените тавани из двореца. И се притеснихме.

Какво му е ценното на НДК?

НДК през 80-те. Снимка: ATRIUM Архив

НДК е не само онзи шаблонен силует с фонтаните от картичките за София. НДК е най-голямото открито представително пространство, което столицата ни притежава, и което, заедно с едромащабната основна сграда, е било замислено да демонстрира партийната мощ и силата на новите културни политики от късния соц. В резултат в архитектурата, детайлите и изпълнението не е допуснат никакъв компромис (с печалното изключение на кофти сложените облицовъчни плочи на паметника “1300 години България” отпред).

НДК в строеж. Снимка: ATRIUM Архив

Сградата е ярък пример за регионално преосмислен късен модернизъм (практикуван по онова време у нас) и в момента е запазена в (почти) цялата си автентичност на всички нива: от външните каменни облицовки, през “слънцето” на Георги Чапкънов над главния вход, до дограмата, шрифта на надписите и оригиналните табели. В интериорите на двореца основен акцент е важният за периода “архитектурно-художествен синтез” (т.е. има адски много произведения на изкуството), който е проведен целенасочено, с много добри постижения на отделните автори.

Как да опазваме НДК

Снимка: ATRIUM Архив

Рядко има сграда, която е едновременно толкова голяма и с толкова последователно изградена идентичност. Соц или не, това е положението.

Сградите се гледат с очите отдалеч, но се усещат много по-мощно отблизо, докато натискаш дръжката на вратата, прокарваш ръка по парапета или придърпваш стола по мокета към масата.

Ето защо ключово е не само формалното запазване на външния вид на сградата, но и запазване на автентичността слой по слой, та чак до прословутия мрамор и крушките на лампите. (Да не говорим, че ако в Monocle подозираха за съществуването на НДК, вярвайте, щяха да си скъсат естествените каучукови подметки на тъмносините мокасини, за да дойдат да снимат леко овехтелия соц модерен лукс на сградата и да пишат снобски есета за потъмнелия месинг и дървените ламперии).

Автентичността може да се пази не само буквално, но и като дух на сградата, като атмосфера. Без имитации, където оригиналът е загубен, и с намеса, която безпогрешно носи в себе си съвременността.

Това, разбира се, важи за опазването на всички сгради, от всички периоди. Но при сградите от втората половина на ХХ век някак все още се разбира трудно. Лесно е да си представим, че парапетът от ковано желязо и каменните стъпала на една къща от 1910 на ул. Мальовица примерно са ценни. Но трудно все още приемаме, че същото важи и за видимия бетон на зала Фестивална или за окачените тавани на НДК.

Как да опазваме модернизма въобще

Опазването на сградите от модернизма по принцип е деликатен момент. И за това има няколко причини:

• Модернизмът е анти-историчен стил, без грам романтика и носталгия. Той зачерква миналото и гледа към бъдещето. Съответно трудно се въздиша по сграда от модернизма – тя е нахакана и самоуверена и рядко предизвиква съжаление

• Модернизмът има за цел да промени средата тотално, съответно е авторитарен и обича да флиртува с властта. Модернизъм е и фашистката архитектура на Мусолини, и социалистическата архитектура на Източния блок

• Модернизмът след Втората световна война по цял свят е по-скоро ляв и обича социалните експерименти. Съответно посланията му са спорни политически, а сградите му стават опасни

• Модернизмът остарява зле. И за да бъде оценен трябва чувствителност към пространството, която да мине отвъд обвивката от излющена бяла мазилка, падаща каменна облицовка и течащи тънки стоманени дограми

През последните години авторитетни световни организации за опазване на архитектурното наследство често алармират, че глобалната неприязън (или, хайде, неразбиране) на обществото към сградите от модернизма (особено следвоенния) е пагубно за градовете и унищожително за много брилянтни примери за архитектурна дързост. Правят се списъци със застрашени сгради, спонсорират се целеви реставрации и дори се раздават награди за реконструкции на сгради от епохата. Затова добри примери напоследък има, макар “войната срещу модернизма” да продължава все така ожесточено.

Библиотеката на Алвар Аалто в гр. Виборг, Русия

Viipuri Library след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Една от първите сгради на финландския архитект Алвар Аалто е завършена през 1933 в гр. Виборг, тогава в границите на Финландия. След края на Втората световна война градът попада на територията на СССР, а библиотеката се използва без прекъсване през целия ХХ век. Сградата е класически модернизъм, при който формата директно следва функцията, но Аалто внася и своята лична емоционална нотка с органичните форми на таваните в интериор и преливането на пространствата.

През 1991 състоянието на сградата се влошава драстично и е стартиран руско-финландски проект за реставрацията й. Процесът е бавен, прецизен и крайно уважителен. Отнема 12 години. Реконструираната библиотека е официално открита през 2013, печели наградата за реставрация на сгради от периода на модернизма на World Monuments Fund през 2014 и има голям шанс да бъде вписана в World Heritage List на ЮНЕСКО.

Известната лекционна зала с извит дървен таван след реконструкцията. Снимка: The Finnish Committee/ Petri Neuvonen

Park Hill, Шефилд, Великобритания

Снимка: Hawkins/Brown

През 1998 бруталисткият жилищен мегакомплекс Park Hill в Шефилд става най-голямата сграда, обявена за паметик на културата в Европа. Комплексът е завършен през 1961 и е част от вълната социални жилища на лявата британска следвоенна политика, впоследствие превърнали се в “ужасните гета от мрачен видим бетон”, които всеки уважаващ себе си англичанин мрази и иска да събори.

Park Hill преди и след. Снимка: Hawkins/Brown

И все пак, Park Hill оцелява. Подложен на учебникарска реконструкция, комплексът запазва пространствата и духа си и губи усещането за западналост. С премерена и фина намеса архитектите от Hawkins/ Brown му придават категорично съвременен вид като едновременно запазват всяка следа на автентичност, чак до известният графит I love you, will u marry me на една от бетонните стени, възстановен със светещ неон.

Снимки: Hawkins/Brown

DeFlat Kleiburg, Амстердам

Снимка: Marcel van der Burg

Още една реконструкция на емблематичен жилищен комплекс от 60-те, този път в околностите на Амстердам, изненадващо спечели тазгодишната награда за нова европейска архитектура EU Mies van der Rohe Award. Гигантският извит блок с 500 апартамента е спасен от разрушаване, след като инвеститорски консорциум решава да реновира обвивката и общите пространства, а да остави апартаментите като свободни недовършени клетки, дори без преградни стени, в които всеки обитател да реши какво да прави сам за себе си. Фасадите са олекотени и осветени, но умишлено са запазени хоризонталните линии и детайлите от видим бетон. Самият видим бетон е изчистен от боята, нанасяна върху него през годините, и е рехабилитиран.

Снимка: Marcel van der Burg

Как да (не) опазваме модернизма в България

Този въпрос е още по-деликатен у нас, където модерната архитектура на следвоенна България е всъщност социалистическата архитектурата на Народна Република България. Съответно тя е сериозно политически натоварена, масово не се разбира и поголовно не се цени. В резултат почти всички ремонти на сгради и пространства от периода завършват неприятно. А такива като нас се молят пари по-скоро да няма и да не стигат, за да може ремонтите да са малки, незначителни и козметични. И някакси да се отложат за по-добри времена, когато ще започнат да се ценят и пространствата, и естетиката на соц модернизма у нас.

Ремонтът на зала София в Борисовата градина е пример как не се реконструира следвоенна архитектура

Същото важи за ремонта на Централна гара

И за всички намеси в сигурно най-иконичната училищна сграда в София: 122 ОУ в Лозенец

Затова искрено се надяваме, че ремонтът на НДК ще завърши щастливо за сградата и българската архитектура въобще. И не ни се мисли какво се случва в Дом 2 на резиденция Бояна, където достъпът е контролиран, а какво да се унищожи има много.

Има някои теми, по които дори умни хора започват да говорят глупости. Паметникът пред НДК е една от тях.

Поводът за този пост е, че Софийска община отделя 90 000 лева за премахване на по-голяма част от паметника до края на лятото като опасна и реакциите около тази новина.

Винаги е интересно да се наблюдава как такива теми като събарянето на Мавзолея, на Паметника на съветската армия или на този пред НДК събират далеч повече народна страст и емоции, отколкото липсата на еднородна и последователна тротоарна настилка дори в идеалния център на София, безсмислените и скъпи кръстовища на 2 нива, които се строят в момента, или пък упоритата липса на нормални паркинги в града. Все неща, които влияят далеч повече на ежедневния бит на софиянци.

Още по-забавно е да се следят разгорещените дискусии на тема красиво и грозно. Понятия толкова субективни, че ако на тяхна база се събаряха сгради и паметници, вярвайте, нямаше да има къде да живеем.

А всъщност всичко е въпрос на поддръжка и отношение към околната среда, историческата околна среда. Да, и соцът е от нея, както и къщите от царско време по Шипка и античните камъни от Сердика.

Паметникът при откриването си, 1981 година. Photo: Изгубената България

И днес

Затова не виждаме смисъл от конкурси за адаптация, от разгорещени драми по форумите и от тръшкане на общински чиновници как да намерят най-евтината оферта да съборят паметник, част от историята на София.

Паметниците от всяка епоха трябва да се поддържат, почистват и ремонтират. Точка.

Нали не мислите, че на чужденците купчина антични камъни са им по-интересни от бетонните чудовища на соца? Правилно, изобщо не са им по-интересни.

И съвсем междудругото, ние мислим, че паметникът на Гарибалди на едноименния площад или св. София пред ЦУМ са далеч по-грозни.

***

Междувременно излезе и поредната фотографска книга за соц-монументите Forget Your Past на Никола Михов. Бас ловим, че от нея далеч повече хора в чужбина и не само ще се заинтересуват от България и миналото й, отколкото от поредната брошура за тракийските златни съкровища или от фалшиви мощи на библейски светци.

Всеки път, когато минем през метростанция Софийски университет или Стадион Васил Левски, се чудим защо най-демократичният, добре организиран и масов (130 участници от над 15 страни) архитектурен конкурс у нас беше за една поляна в Дружба 2.

Явно така се е получило. А и винаги е по-добре общината да рискува с такива авангардни прояви като международни конкурси, организирани от някакви периферни организации като списание 1, за по-нецентрални райони.

Междувременно, докато победителите в конкурса преработват работите си, а списание ABITARE издаде един доста сполучлив брой на тема конкурсите в България и Метростанция 20 в частност, в подлеза на НДК кипи ремонт.

Спирка на НДК има още от соца

Още със строителството на НДК е била предвидена и изградена подземна връзка, спирки и подходи към бъдещия софийски метрополитен. След това спирките били запечатани, входовете им били закрити с типични соц-синтез скулптурни релефи, а в подходите към бъдещата метростанция НДК се настанил деветдесетарски базар.

Е, сега базарът го няма (добре), спирка НДК вече е вързана към общата мрежа на метрото (още по-добре), но посоката, в която е тръгнал “модерният фейслифт” на подлеза, изобщо не ни обнадеждава.

Защо сме притеснени

Ако ни питате нас, подлезите на НДК са си супер. Ако се махне гадното визуално наследство от 90-те, табелите, грозните надписи, изчисти се камъкът, подменят се изгнилите дървени ръкохватки, ако всички лампи светят, а плъховете са избутани поне до ниво -3, подходите към метространция НДК са готови.

Нещо повече, така София ще има метростанция с характер и уважение към околната среда, добре обвързана с емблематичната (ми да) сграда от соца над нея. Няма нужда от чудеса от храброст.

Обаче нас никой не ни пита.

Какво се ремонтира

Свалят се окачените растерни бетонни тавани:

Явно ще се подменят и настилките.

Разбиват се цоклите около колоните, които бяха оформени като места за сядане със скрито (макар и неработещо осветление). Сигурно и каменната облицовка на колоните ще отиде:

Демонтират се дървените парапети на стълбите към подлеза, също със скрито осветление (също неработещо). На бас, че този детайл го има във всички учебници по интериор и парково оформление на УАСГ:

Разбира се, може проектът да е много хубав, ние да грешим, а строително-ремонтните работи да заблуждават.

Агитпроп, за всеки случай обаче, снимайте там за филма, че да не се затрие нещо.

След като за жалост почти никой, живеещ в интересен апартамент или къща, не ни покани на гости, започнахме да влизаме сами. То това не е много за разказване, но пък историята е интересна.

Мотел Рилци се намира малко след изхода на Благоевград в посока София. Винаги когато сме минавали оттам, сме заглеждали характерните покриви и сме се чудили как всъщност изглежда сградата и дали работи.

И в една поредна празнична сутрин, вместо да чакаме край фурната да се изпече агнето (имаше кой да чака), решихме да проверим какво се случва с мотела.

Надписът с името на мотела почти се е разпаднал.

Мотелът откъм пътя.

Мотелът, естествено, не работи. Паркингът е огромен, но празен и обрасъл с трева. Излязохме предпазливо от колата — не ни подгони никой, нито човек, нито куче.

Набрали смелост, тръгнахме да обиколим сградата. Ицо вървеше напред, въоръжен с фотоапарат, а аз след него с пръчка в ръка, оглеждайки се за кучета.

Откъм пътя сградата изглежда ниска, разлята и добре вписана в терена. Оказа се, че това е частта с ресторанта — двуетажна, със страхотен покрив, отводнен със скрит олук и барбакани, и интересен детайл на витрините.

Наклоните на покрива са достойни да се покажат в някой учебник.

Oтводняването със седящ олук, завършващ с барбакан.

Витрините на ресторанта на южната фасада.

И отблизо.

Основната част на мотела обаче не е същата. Подразни ни, че е висока 5 етажа, което разваля добрата пропорция.

Хареса ни козирката на входа и тънките, дълги балкончета в потъналите зони между отделните части на сградата.

Мотелът от юг е пететажна сграда.

Главният вход и козирката.

Симпатични тераси в зоните между основните обеми.

От боклука — в багажника

След като разгледахме и поснимахме, ни обхвана вехтошарската треска. В купчината боклук струпана отпред се виждаха хубави бюра, имаше керамични кашпи (някои още здрави) и изпопадли букви от надписа РЕСТОРАНТ.

Не можахме да ги оставим. Ицо докара колата и натоварихме в багажника две кашпи и две букви. Не е ясно за какво са ни, но пък да ги оставим да се унищожат съвсем, сърце не ни даде.

Купчината с боклуци, на която не можахме да устоим.

Захвърлени керамични кашпи. След упорито ровене успяхме да подберем две здрави.

И тогава беше моментът, в който трябваше да се качим в колата и да си тръгнем към фурната с агнето.

Но… любопитството надделя.

Взломът

— Трябва да влезем да видим какво е вътре.
— Ама да не ни подгони някой?
— Няма никого, от един час се въртим наоколо, викаме, шумим, някой щеше да се е появил досега.

За влизане избрахме една счупена балконска врата на първия етаж от задната страна на сградата. Ицо влезе, а аз се върнах да го чакам при колата.

И в този момент изтръпнах — входната врата на мотела, досега затворена и заключена, зееше отворена, а на на бравата висеше връзка ключове.

В мотела имаше някой. И това не беше само Ицо.

— Има ли някой? — подвикнах аз. Реших да привлека вниманието на евентуалната охрана, за да не изглеждаме като престъпници, а и за да изтъргуваме няколко вехти, но прекрасни кожени фотьойла.

Никой не отговори. Извиках още няколко пъти, дори, в паника, честитих празника, за да покажа, че идваме с добро. Нищо.

В този момент чух звук от паркираща кола, обърнах се и… от един микробус излязоха две яки момчета с бухалки в ръцете.

Бухалки, бяло BMW и човек в храстите

С най-невинната си физиономия честитих празника на момчетата и обясних, че съм намерила вратата отворена и чакам някой да излезе, но няма никого.

Очевидно не приличах на взломаджийка (как лъже понякога външния вид) и те не ми обърнаха внимание. Хвърлиха един поглед във фоайето и затичаха към задната фасада.

В този момент и Ицо се зададе иззад ъгъла. След него, от един храст изскочи дребен възрастен мъж, започна да сочи Ицо и да обяснява нещо на момчетата с бухалките.

Е тогава си казах, че няма да ни се размине.

Но… явно и Ицо, също като мен, не прилича на взломаджия. Питаха го какво прави, той каза, че разглежда и те отпрашиха по-нататък, явно да търсят истинските взломаджии, заради които са ги извикали.

Не можехме да повярваме на късмета си. По най-бързия начин се качихме в колата и потеглихме (с кашпите и буквите в багажника).

И тъкмо си мислех, че сме се измъкнали, когато при изхода на паркинга ни пресрещна друга кола — бяло BMW — и ни препречи пътя. Като по филмите.

— Какви сте вие?
— Архитекти сме, минахме да разгледаме сградата отвън…
— А за какво ви е да я разглеждате?
— Ами сградата е строена през социализма, и е много характерен пример за архитектурата на мотелите от този период, освен това…
— Добре, добре, тръгвайте.

Епилог

Оказа се, че в мотела наистина е имало охрана — възрастният човек живеел в стая на втория етаж, но като разбрал, че има някой в сградата, излязъл и се скрил в храстите. Защо не излезе да си говори с нас, а веднага се обади на биячите, така и не разбрахме. Явно е помислил, че сме много и лоши.

После поразпитахме. Оказа се, че мотелът е частна собственост на човек от Благоевград, но от години не се използва.

Надяваме се, ако някога решат да заработи отново, да запазят сградата и интериорите в оригиналния вид.

С малък ремонт и претапициране на мебелите можем да си имаме един чисто нов стар, соц мотел.

Соц носталгията взе да се изтърква. Експлоатираха я в реклами на салам, в клипове, заиграващи се с диско-естрадата, в снимки на телевизори “Опера” и архивни москвичи, във възродените бонбони “Амфора” и лютеница “Хорце”, в цитирането на реплики от “Оркестър без име” и “Опасен чар”.

Членуваме във Facebook групи като “Режисьор на дублажа Трендафилка Немска” и “Когато бозата беше от 6”. И се заглеждаме, ако случайно хванем по телевизията поредното повторение на “Синьо лято” и “Васко да Гама от село Рупча”.

Но за 2 дни в бивша правителствена резиденция установих, че соц носталгията в туризма (и в архитектурата) все още не е достатъчно експлоатирана. Дори там, където може да бъде.

Свети Врач и Тодор Живков

“Свети Врач” сега е само тризвезден хотел край Сандански, а навремето е бил луксозна резиденция за партийната и държавна върхушка.

Слуховете твърдят, че Тодор Живков никога не е спал там, но всичко е направено така, сякаш винаги са го очаквали. Има апартамент за него, зала за заседания, огромен парк, спа център, много мрамор, бръшлян и фикуси.

Как се стига до там?

По пътя за резиденцията се изгубих няколко пъти, докато накрая, на едно кръстовище, видях тази табела:

Ако се съди по шрифта и, хм, специфичния стил, табелата не е от соца

Хубаво, има табела, казах си, но наляво или надясно да тръгна? След дълго взиране забелязах малката стрелкичка в долния й ляв ъгъл и успокоен подкарах наляво. А можеше да се направи хубава табела в тържествена соц стилистика.

Паркът, ах, паркът

Резиденциятя носи потенциал да е много повече от тризвезден хотел — влизайки, първото нещо, което виждаш, е огромен личен парк-ботаническа градина, в която многото видове дървета, храсти и треви са композирани като по учебник. И езеро като за картичка.

И понеже никога в резиденцията не е имало много хора, големците са се разхождали в този парк като в райска градина.

И за да се допълни райската картинка, ще разкажа как едно дете бягаше из парка, хванало черен заек за ухото. След него бягаше и баба му и крещеше: “Пусни зайчето, пусни го, ще умре!” Най накрая бабата настигна детето и то пусна заека в близките храсти. Колко луксозни хотели имат такъв парк, в който дете може да хване заек?

Интериорите са сравнително запазени

Фоайетата и коридорите са си класически луксозен соц от 80-те. Настилките са от мрамор, няма мокети, а персийски килими (предполагам тъкани специално за тук), стените са облицовани с врачански варовик или дървена ламперия, окачените тавани са дървени и на нива. Всичко е сравнително добре запазено и чисто.

12 вида лампи и полилеи в 2 фамилии: с висящи стъкълца (тип полилей, ползват ги в по-луксозните фоайета, зали и апартаменти) и със сфери (на долния ред вдясно — за тераси, бани, коридори, има варианти от 9, 4, 2 тела)

Войната на шрифтовете. Старите месингови букви с изчистения и типичен за времето си шрифт Футура (вляво) изчезват. За сметка на надписи от лепено фолио с някакъв гробищен шрифт (вдясно).

Някои стаи са нови, други — не

Искаше ми се някой да ме разведе из резиденцията и да разкаже: “В тази стая е спал Хонекер пез 87-ма, тук е идвала делегация от Куба” (Можеше и да са измислени истории.) Но нямаше такъв тур.

Част от стаите са ремонтирани и обзаведени с нови мебели, а големите апартаменти са си с оригиналното обзавеждане.

Част от президентския апартамент

Дневната в президентския апартамент

“Стаята на Живков? Нищо особено”

Докато снимам залите на т. нар. президентски апартамент (който е на целия последен етаж), виждам, че най-голямата врата е отворена за чистене. Питам камериерката дали може да вляза да снимам.

— Па може, то не е нищо особено — казва тя. — Стаята на Живков е това, но има и по-луксозни от нея. С тераси.

“Стаята на Живков” се състои от кабинет с празна библиотека и бюро, спалня и огромна баня с огромен прозорец. Няма тераса.

Според камериерката това е “стаята на Живков”

И “банята на Живков”. С голям прозорец на стената, която не се вижда

Репликата “То не е нищо особено” я чух още веднъж, когато поисках да снимам заседателната зала. Кое не е нищо особено?

Закуската е тематична

Няма шведска маса.

— За закуска предлагаме чай комплѐ — казва белокос сервитьор с бяла риза и черен панталон, който сякаш е бил тук и преди 25 години и пак е изглеждал така.
— Какво е чай комплѐ?
— Чай, сирене, хамбургски салам, яйце, чисто масло, конфитюр. Но ако желаете нещо друго, можем да ви направим пържени филии…
— Нека е чай комплѐ.

Не съм ял чай-комплѐ от казармата. А преди това от почивните станции, в които съм бил с нашите като малък. Но тук си изглежда съвем тематично.

Терасата на ресторанта

Басейнът

Музей на соца с вехтории

В едно помещение над басейна (нещо средно между кабини за коментатори и “барче”) е устроен умилителен “музей на соца”. С портрети на другари от ЦК на БКП и КПСС. С пионерски калпачета, чавдарски поръчения, томовете на Ленин, Маркс, Енгелс и Живков, стари плочи и бюстове. Да, и телевизор “Опера”. Няколко чужденци гледаха и се усмихваха.

Музеят на соца. Портрети, книги, знамена. И фризер на Делта

***

В хотела цари едно особено, да го наречем, соц спокойствие. Наоколо е тихо, пеят птички. Нищо че в единия от дните имаше някаква сватба — младоженците се снимаха кротко до езерото, а вечерта вдигнаха малко шум в ресторанта.

А соц остатъците могат да се използват много по-силно и пазарно.
И не само с кичозно събрани в една стаичка знамена, бюстове и червени връзки, които могат да се намерят във всеки антиквариат (ако не и все още във всяко мазе).

Така както в Лондон си пазят 60-тарските бруталистични бетонени комплекси и днес те са туристическа атракция, “Свети Врач” би бил доста по-интересен, ако рекламира повече соц миналото си. Ако реставрира старите настилки, облицовки и надписи. Ако това, което не може да се възстанови, се замени със съвременни елементи, така че да изпъква старото. Ако умишлено се казва, че чаят-комплѐ и пържените филии са традиционни Балкантурист закуски. Ако се измислят истории за посещения на държавни ръководители. И най-вече, ако се приложи яка (с извинение) дизайн стратегия за подчертаването на характерния стил.

***

132 снимки от резиденцията, филмче от фойетата и пост за една друга (морска) резиденция.

Всички приятели, на които казахме, че в един от почивните дни ще ходим до Димитровград, попитаха:
— Защо?!
— На културен туризъм — неизменно отговаряхме ние.

Благодарение на политиката на общината да популяризира града си като важна част от културно-историческото наследство, напоследък Димитровград се превръща в любопитна дестинация. Наскоро беше избран чрез гласуване с SMS за строеж на 20-ти век в предаване на БНТ.

На 18-и април пък, Денят на паметниците на културата, се организира конференция за опазване и закрила на културното наследство на града, а стилът на сградите се определя с нови понятия като “социалистическа класика” и “култовския период” в българската архитектура.

Малко история

Димитровград е интересен, защото е нов град, направен “от раз”. Основан е на 2-ри септември 1947 г. с указ на Георги Димитров (чието име носи), а на мястото му е имало само двуетажни къщи, отдалечени на километри една от друга.

През 40-те години на р. Марица построяват огромен химически завод и да се направи град за работниците става наложително. Така всички сгради и улици на града са проектирани наведнъж, в стила на времето.

Липсва характерното за другите градове натрупване на епохи и стилове. По подобен начин са създадени затворените сталински градове в Сибир около химически и военни заводи (например Дзержинск). В света най-популярният град създаден без история е Бразилия, построен през 60-те.

Проектът

В сп. Архитектура и Строителство, бр. 1 от 1953 г. намерихме проекта за създаването на Димитровград.

Идеята е била всичко да изглежда монументално — булевардите да са широки, да има статуи, колони и портици, покрити пасажи, сградите да са 3-4-5 етажни, украсени с барелефи и скулптури. Истински Париж, Рим и Милано на Марица.

План на централната ос на града, тръгваща от гарата (долу) и завършваща с парк.

Перспектива от времето преди компютрите.

Макет на централната ос — на първия площад е разположен театърът, а на следващия — Дом на съветите.

Толкова знаехме, когато тръгнахме към Димитровград. На място се оказа, че малко от планираното е изпълнено.

Реалността

Направени са жилищните сгради по главната ос, свързваща гарата с парка. За обществените обаче не е стигнало времето — на мястото на театъра сега има магазин BILLA, а срещу нея е забележителността на новото време — сградата на Planeta Payner.

Домът на съветите, с който е трябвало да завършва главната ос, също не е бил построен, сградата на това място е от по-късно време.

Димитровград, извън централната ос, изглежда като всеки друг бг град: има сгради от 60-те с претенции за модернизъм и неизбежните панелни блокове.

Сградата, с която завършва оста, не е от 50-те, но на ниското й тяло релеф разказва как е създаден градът.

Въпреки че са част от сградите, оформящи главната ос, по-късните блокчета носят характеристиките на времето си — в случая препратки към модернизма.

През годините сталинските кооперации са обживени както и очаквахме — с остъклени тераси, различни видове навеси, не се поддържат, корнизите им падат.

Много ни харесаха покритите пасажи в партерите — през лятото пазаруваш на сянка, а зимата на сухо.

Странно остъклени тераси и приятните покрити пасажи на партера са основните характеристики на сталинските блокчета в Димитровград.

На последния етаж на тази сграда може да се направи чудесен лофт. Само корниза да не падаше.

Главната улица, която на проекта изглежда грандомански широка, всъщност е доста уютна, може би благодарение на градинките и дърветата.

Там имаше и изложба с фотографии от града — вероятно част от политиката на общината за популяризиране на социалистическото и индустриалното наследство.

Не мога да реша дали Димитровград ми харесва или не. Но както казах по-горе, интересното при него е, че е създаден наведнъж, съвсем в духа на тоталитарните “градове-жестове”. От днешна гледна точка може да мине и за град-експеримент. И има идентичност, колкото и спорна да е тя.

В края на мандата на кабинета Станишев, точно преди летните отпуски, от вече несъществуващото Министерство на държавната администрация дойде неочаквана новина.

На мястото на Тодор Живков

На правителствен туристически сайт всеки българин щял да може да си резервира почивка в някоя от правителствените резиденции (ако има свободни от държавни мъже места). Идвали избори, свободни места се очаквали бол, а сред включените в сайта бази били такива класически парчета като Евксиноград и любимата на Тодор Живков Шабла.

Ние видяхме новината една юнска събота, докато четяхме вестник в градината на някакво кафе, и веднага се размечтахме. Как ще си букнем по 2-3 дни във всяка резиденция поред и ще си направим летен архитектурен тур — български луксозен соц модернизъм със запазен синтез на изкуствата и адаптирани национални елементи.

Места няма

Обадихме се в Министерството. Оттам кисела служителка ни информира, че места, естествено, нямало, особено пък за лятото, изобщо да не си правим илюзии. Явно Ники Василев беше попрескочил етикета в българската държавна бюрокрация, пардон, администрация с неочаквано демократичната си инициатива.

Но! Човек като си науми нещо и край. Трябваше да е море в ретро соц лукс и толкоз.

В Ривиера също е соц лукс

Най-близки до желаното бяха приватизираните бивши резиденции — макар че там имаше опасност реновирането на баните (добре) да е преминало и в реновиране на общите части (лошо, отидоха касетираните тавани, мрамора и полилеите). В крайна сметка се спряхме на т.нар. ваканционен клуб Ривиера — бивша правителствена база на АОНСУ, приютявала Хонекер и Горбачов навремето и приватизирана в средата на 90-те.

И така, по някое време през август се оказах на двайсетина километра северно от Варна, сред борова гора и 3 стари и яки хотела.

Империал

Хотелът е строен в края на 70-те с идеята да бъде най-представителния от цялата група. И до днес работи цяла година, обект е на конгресен туризъм, а аз още помня възхитените спомени на една приятелка на майка ми, която през 80-те беше ходила на лекарска конференция там. Днес интериорът е претърпял ужасяваща реновация в стил “дребен руски олигарх идва на море в България”, но поне полилеите в ресторанта стоят.

Входът. Обилната пълзяща зеленина е била любим декоративен елемент навремето. А днес съвсем е избуяла.

Хотелът има характерните обеми от късния соц със задължителните шапки от медна ламарина на покрива. Витрините на залата за закуска, която гледа към морето, са тип “гилотина” — отварят се като се спускат надолу и се скриват напълно в шлиц в пода. Такива са и витрините на сладкарницата на хотел България в София. Двата примера вече са станали учебникарски.

Хотелът е облицован с един от най-българските и най-соц камъни — балчишки варовик, чието находище вече е изчерпано. Детайлите са много хубави, макар и позанемарени днес.

Лотос

Хотелът е строен горе-долу по времето на Империал. Но е по-семпъл.

Отново пълзяща зеленина, каменна облицовка и метални парапети. Вижда се и дървения сачак на терасата на последния етаж (задължителния в соца национален елемент). На долните етажи го бяха махнали, явно при реновация. Жалко.

Ресторантът. И той с медните шапки и с хубав детайл за отводняване.

Оазис

Това е най-старият хотел в комплекса. Строен е още през 50-те години и си личат силни средиземноморски влияния тип италианска вила или княжеския дворец в Евксиноград. Предполагам затова и днес този е най-луксозният хотел в Ривиера. Брои се за бутиков, реконструкцията му завърши през юли с фанфари и статии по всички лайфстайл, спа, голф, премиум и прочие издания. В интерес на истината успява да изглежда наистина добре и наистина италиански.

Хотелът е ситуиран на нива, надвиснал над морето. Стаите са малко, с лоджии и дървени капаци.

Комо или Калиакра?

Интериорът е последователен и издържан в стила на сградата. Вярно, има много неща и изглеждат наблъскани, но не се плашете. На живо е супер.

***

Хубаво беше. От такава база обаче може да се направи много повече — гледайте какво правят със старите хотели в Ница и на Lago Maggiore. На Ривиера й трябва малко — още съвременен дизайн (за контраст със запазения соц), по-добро обслужване (тогава бих преглътнала и алуминиевата дограма) и... запазен соц (онези двата гадни нови хотела в края що не ги махнете?). И готово. Не всичко е масово и зле на бг Черноморието.

Минат се не минат няколко години и светът си избира някоя държава и пре-открива нейната архитектура. Това сполетя холандците (Why Dutch Design is so Good), португалците, а напоследък и словенците.

Наскоро New York Times отишли в Бразилия и... каква изненада, открили там много интересна архитектура. И то не само от златните години на бразилския модернизъм (средата на миналия век), но и по-съвременни парчета.

Видим бетон, странни форми, тропици и плажовете на Копакабана. Ladies and gents, моля, Бразилия!

Музеят на съвременното изкуство в Рио де Жанейро — суров модернизъм от най-чист вид.

SESC Pompeia е стара фабрика в Сао Паоло, която е превърната в културен и развлекателен център през 80-те години на миналия век. Двете кули и бетонните мостове са построени по време на реконструкцията (Photos: Thomas Locke Hobbs)

Тротоарите край плажа Copacabana в Рио изглеждат като шесткилометрова абстрактна картина. Дело са на бразилския ландшафтен архитект Burle Marx (Photo: Lalo de Almeida for The New York Times)

Бразилия си има и един жив архитектурен национален герой — Оскар Нимайер, който миналата година навърши 101 години.

Паркът Ibirapuera в Сао Паоло е проектиран от Оскар Нимайер още преди да се захване с новата столица Бразилия

На Музея на съвременното изкуство в Нитерой не му личи особено, че е от 1996 година. Твърде монументален е. Но все пак е с автор Оскар Нимайер (Photo: Celso Pupi)

Нимайер е сред архитектите, проектирали новата столица Бразилия преди близо 50 години, замислена като манифест на прогреса и модернизма. Спомням си един култов брой на сп. Космос от 80-те, в който се разказваше за новия град.

Централната част на Бразилия пък е обявена за паметник на архитектурното наследство под защитата на UNESCO, нищо че обичайно се цитира като пример за провал на монументалното градоустройство от епохата.

Главната ос с правителствените постройки и Конгреса в столицата Бразилия

Катедралата (Photos: Frank Camhi)

Но Нимайер не спира да проектира. И наскоро самите бразилци се разбунтували срещу поредния му монумент (300-метров обелиск), предвиден за центъра на столицата Бразилия. Развалял собствените си шедьоври отпреди 50 години, време било да се пенсионира вече.

Неизбежните аналогии

Е, не може да не направим асоциация с нашата Бузлуджа или Спортния дворец във Варна например, които са напълно равностойни представители на същия стил. И нямаме нужда от New York Times да ни го кажe. Или имаме?

Мемориалът на Бузлуджа и Дворецът на спорта във Варна. Видим бетон, кръгла форма, типичен модернизъм от 60-те и 70-те (Photos: sasso, dangerov)

Отдавна, мисля, ни личи пристрастието към соц архитектурата. Kоято, оказва се, е била съвсем адекватна за времето си в световен мащаб. За разлика от днешната.

Миналата седмица в Archinect излезе хубава статия за утопичен град, проектиран през 55-та от Филип Джонсън (съавтор на знаменитата Seagram Building в Ню Йорк).

Градът бил поръчан от урановия магнат Joseph Hirshorn и е трябвало да се построи в горите на Канада. И да бъде “град на културата”. И съвсем тоталитарно да носи името на спонсора си — Hirshorn. Естествено, не е построен.

50-те са разцвета на модернизма и затова всички сгради са кутии от стъкло и метал с много-много светлина.

В микроскопичното градче е било предвидено да има висока офис сграда, музей, библиотека, концертна зала, училище, магазини и ресторанти. По-нагоре в гората е трябвало да има няколко жилищни блока.

Виж 2-минутното филмче-виртуална разходка из града (и си пусни звука).

Соц?

Ще кажеш, че това е скучна соц архитектура и ще си прав донякъде. Все пак соцът е модернизъм в чист вид. Интересното е, че това, което е било утопия тогава, днес се смята за баналност. Но през 20-те години на 20-ти век строгите паралелепипедни сгради са били скандално авангардни, а през 50-те вече наложена мода.

Дървени визуализации?

Напоследък много се кефя на такъв тип 3D визуализации — малко “дървени”, много недодялани, без фотореализъм или арт залитания, без полупрозрачни силуети на хора или колажи. Изобщо такива, които не те карат да се замисляш как е направена картинката и “ква е яка”, а ги приемаш спокойно и се съсредоточаваш на това, което е на нея.

И все по-често виждам да се ползва тоя стил в списания (виж Monocle от ноември), а в Archinect дори има интервю с визуализаторите на филмчето.

Бяхме писали за тъй наречените структури по фасадите в Албена и в Бангкок. Ето още примери от България. Градът е Шумен.

И на трите снимки при вглеждане се вижда, че зад декоративните решетки има нормални прозорци. Решетката прави фасадата по-цялостна, като че ли е един елемент, а не раздробена от прозоречни отвори. Това е същото като да облечеш цялата фасада в слънцезащитни жалузи.

Подобни сгради сигурно има и в много други градове — Хасково, Разград, Москва, Берлин, Прага... И същият принцип се открива в така модните днес деко мотиви по фасадите на сградите на Herzog & de Meuron например.

Photos: loybax и moiuco (flickr) via the Iaakuza chronicles

Попаднах на тези и още няколко подобни сгради в един пост от форумите на Archinect. Те са в Бангкок и са строени в разцвета на модернизма — в началото и средата на 20-ти век.

Забележете така модните напоследък декоративни структури (тези геометрични повтаряеми елементи по фасадaтa), които са се използвали доста в онзи период.

Има ги и в България — добър пример са фасадите на соц хотелите в Албена, за които бяхме писали преди време.

Всъщност самите тайландци не си харесват тези стари сгради, докато архитектите, които минават оттам, смятат че са cool. И се опасяват по форумите, че са в окаяно състояние и вероятно на тяхно място ще се издигнат нови — с гладки стъклени фасади, като всички офис небостъргачи по света.

Дали скоро и в България ще идват чужди архитекти, само за да се радват на остатъците от соца?

Няколко добри примера за така актуалните днес структури с давност... 30 години
Или Как се правят хотели по учебник
Да, да, знам, че ги познахте...