Ако сте забравили, в рубриката “Каква я мислехме, каква стана“ разказваме за първоначалния замисъл на дадена сграда, а след това показваме състоянието на сградата днес. Понякога сравнението е доста поучително.

Даже и да си нямате взeмане-даване с образователната система по това време на годината няма как да не забележите вълнението около училищата. Деца с цветя, наконтени учителки и, разбира се, абитуриенти.

Това е и времето, в което се избира училище за бъдещи първокласници.
Някои си избират училище по препоръки на познати, други по мнения за учителката, а ние по сградата.

Каква я мислехме

Училището със старо име “Христо Кърпачев”, ново име 122 ОУ “Николай Лилиев” и популярно име “Стъкленото” е построено през 1964 г., заедно с по-голямата част от ж.к. Лозенец. Архитект на сградата е Владимир Роменски.

Училището е емблематичен пример за училищната соц архитектура, печели награди, участва в национални архитектурни прегледи и даже влиза във филм:

30 секунди от “Таралежите се раждат без бодли”

Архитектурата на сградата е класически зрял модернизъм — ясни обеми, чисти линии и големи остъклявания. Тя е и един от най-добрите примери за навлизащата по онова време нова тенденция в плановете на училищата.

До 1956-а година повечето училища са проектирани с двустранен коридор, т.е има стаи от двете страни.

През 60-те модерна става блочно-павилионната система: една сграда се състои от няколко отделни части (павилиони) с връзки между тях. Основното тяло с учебните стаи вече не е с централен коридор, а с едностранен — стаите са само от едната страна на коридора и обикновено гледат на юг. В друг блок се отделят лаборатории и специализирани кабинети, в трети — физкултурният салон.

План на приземния етаж. Ясно се виждат двата обема и централния вход на училището, организиран между тях.

В по-големите училища от този тип архитектурата помага да се разделят малките от по-големите деца. 122-ро е основно училище и тук предимствата са други.

Двата павилиона на сградата са разположени под формата на “Г” като административната част отделя двора от булевард “Черни връх”. Големият южен двор е на 3 нива и на всяко от тях може да се практикува различен спорт. Сградата е разположена на стръмен скат и наличието на 3 отделни тела позволява плавно изкачване по терена и добра връзка с околната среда.

Блокът, в който са разположени административните помещения, е повдигнат с едно ниво над основното. Така в оригиналния замисъл на сградата под него може да се минава и да се влиза в двора. Пространството под тази част е всъщност един допълнителен покрит двор, за да не е необходимо децата да се прибират, когато вали.

Така е изглеждало училището при построяването му.

Каква стана

Някои неща не са се променили — например мазилката, която май не е сменяна от 60-те.

След 1989 г. е сменено името на училището, а дърветата пред него са толкова големи, че сградата вече не се забелязва.

Дърветата са пораснали

Най-големи обаче са промените, свързани с най-характерната част на училището — висящият обем. Е, той вече не виси. Покритият двор сега е приобщен към основната сграда и там са обособени зали.

На мястото на покрития двор (второто ниво на лявата снимка) сега има учебни зали (дясната снимка).

Усвояването на покрития двор.

Така композицията от 3 различни по големина и форма обеми, формиращи различни динамични пространства, се превръща в една масивна, Г-образна сграда.

С остъкляването на откритите пространства са се получили два равностойни обема.

Връзката между висящия обем на административната част и физкултурният салон от двора…

…и от булеварда.

От покрития двор е останала малка част, която е недостъпна заради лошото си състояние.

Северната фасада на Стъкленото училище.

От гледната ни точка на архитекти унищожаването на проходното пространство е лошо за визията и функционирането на сградата.

От гледна точка на родители обаче… може би е добре децата и топките да са категорично отделени от бул. “Черни връх”.

А може би е имало и решение, което едновременно да запазва идеята на проектанта, а децата да са на сигурно място. Нещо с по-малко дограма и повече леки преградни елементи.

Това лято в 122-ро ОУ предстои ремонт. Интересно дали ще се върне поне част от идеята на оригиналния проект или нашествието на PVC дограмата ще продължи.

Преди няколко дни медиите (основно ефирните телевизии) се занимаваха с убийството на изчезналото на 5 септември в Шумен 11-годишно момче. Особено пунктуални бяха от бтв, които явно си бяха поставили за цел да разнищят случая до последния роднина. И до последната сграда.

Престъплението е класическо жестоко убийство с психологически привкус като от случай на Хорейшо. А място на престъплението се оказа една от започнатите в края на соца и недостроени обществени сгради в центъра на Шумен (да, онези бетонни неща, които неизменно са фон на репортажите на бтв по случая).

Въпросът е защо ние пишем пост за едно престъпление. Ето защо. Хората ще запомнят сградата като сцена на това убийство. Но ние искаме да ви я покажем и от друга страна, защото тя си има история, при това интересна, и ще бъде жалко да бъде запомнена само като мазето, където било намушкано едно момче.

Тази история се каним да разкажем отдавна.

Бетонните сгради и Дипломатическият корпус

През 80-те години всеки областен град с позападнал център се смяташе за щастлив, ако попадне в списъка за реконструкция като за “пред Дипломатическия корпус”. А после Тодор Живков и чуждестранните дипломати обикаляха страната и режеха ленти.

Мащабните проекти оставиха след себе си един впечатляващ Смолян, чисто нов Ловеч и прословутия център на Благоевград. Шумен също бил в списъка. Но по географски причини или поради азбучния ред, се оказал сред последните.

Проектът за центъра на града бил готов през 88-ма година, публикуван в сп. Архитектура и подложен на истинско обществено обсъждане с изложени макети за пред шуменци.

Изкопните работи стартирали. Съборили много къщи в центъра и дали на собствениците им панелни апартаменти в крайните шуменски квартали. Тъкмо излели бетона обаче и настъпил 10 ноември.

Каква я мислехме…

Проектът е публикуват в сп. Архитектура, а макетът и градоустройственият план били изложени за обществено обсъждане на “Главната” в Шумен

Заданието включва амбициозна група от обществени сгради — търговски дом, концертен център, банка, поща, хотелски комплекс, ресторант и кафе-сладкарница, подземни паркинги и площади с фонтани.

Изглежда по-амбициозно даже и от софийското НДК.

Градоустройствено обаче проектът звучи логично.

От векове Шумен се е развивал в направление изток-запад по протежение на Шуменското плато и реката. Получили се няколко важни успоредни улици в центъра без директна връзка помежду си. Новите сгради разрешавали проблема като свързвали улиците надземно и подземно едновременно за хора, автомобили и градски транспорт. Щяло да има даже подземни тролеи.

Разрезите показват сериозна денивелация и много трудна вертикална планировка

Изкопните работи били чутовни.

На тази снимка се виждат готовите подземните нива с площада с фонтаните

Архитектурно положението не изглежда толкова обещаващо. Въпреки че сградите са недовършени, бетонните работи подсказват опит за плах български постмодернизъм от края на 80-те с неизменните шапки от медна ламарина на покривите и синтез на изкуствата по стените. Шапките ги няма (строежът е останал до ниво хидроизолация), но синтезът са успели да монтират.

Строежът

И синтезът — до стара сграда…

… и самостоятелно

…каква стана

Днес градът може да се похвали с най-големия изоставен паметник на социалистическия строителен бум, който повече от 20 години доминира панорамата на града.

А можеше да стане шуменския Барбикан...

Снимки от града (с благодарности): Нели Василева

Сигурно много пъти сте ходили до южното черноморие и неизбежно сте минавали през Нова Загора. Там, на едно странно кръстовище, има табела: „Кортен 5 км“. Вярвам, че не ви е хрумвало да се отбиете, макар че Кортен е известен с една реклама на ракия и с човека, който се опита да обере банка в Сливен.

Ние пътувахме до морето преди две седмици и когато видяхме табелата, не се сетихме за ракията и за банката, а за едно старо списание “Архитектура”, свалено наскоро от тавана. В него беше представен проект на неизвестния за нас арх. Стоян Димитров за сграда на Младежки дом в Кортен.

Сградата все едно е проектирана от Ричард Майер и е странно какво прави тя през 80-те (когато Ричард Майер е бил на мода в света) в центъра на едно българско село.

Пак от списание “Архитектура” разбрахме, че авторът е член на група МТ-архитекти — заедно с Благовест Вълков и Зарко Узунов. Тримата са имали статут на “млади концептуалисти” (тогава това е значело “отворковци” и “лоши момчета”) и вероятно доста студентки са въздишали по тях. Интересното е, че са правели проекти за конкурси заедно, докато са живели и работели в три различни града. Във време без интернет и мобилни телефони.

Сега Благовест Вълков и Зарко Узунов са преподаватели (и на нас са ни преподавали, бяха едни от добрите в УАСГ), но какво е станало със Стоян Димитров, Гугъл мълчи.

***

И така, когато в Нова Загора видяхме табелата за село Кортен, нямаше как да не се отбием.

Каква я мислихме…

Младежкият дом е построен на мястото на старите хали в Кортен и използва плана на съществувалата сграда като отправна точка. Ето как архитектът обяснява идеите си в списанието:

По същество в решението около квадратния план на старата сграда, предварително изчистена и доведена до основното й пространство, е описан нов квадрат, получен чрез ротация на първия до координатната система на околното застрояване. Триизмерните стойности на плана доведоха до ефекта “къща в къщата”, като вписаната “къща” — старите хали, е оцветена и детайлирана във вид, близък до първоначалния, а вписаната “къща”, като следствие от абстрактния модел на схемата “старо-ново”, е третирана “графично” — с бели гладки гипсови стени и тавани и “черен” под от тъмни керамични плочи. Общи и за двете “къщи” пространствени “прорези” в хоризонтална и вертикална посока образуват единен организъм, замислен да действа като пространствена “машина”, произвеждаща определени значения.

Oт сложните думи става ясно поне, че това е сграда с идея. Архитектът е помислил как ще въздейства пространството с характерни процепи и изненадващи гледки, как центърът на сградата ще е светъл благодарение на горното осветление и атриума, както и за въздействието на контраста между тъмният керамичен под и белите стени.

Разпределение на първо ниво. В центъра са очертанията на бившите хали (“завъртяната” фигура с рехаво защтриховани стени), над “тях” има атриум (пространство, което преминава през няколко етажа), който завършва с покривно остъкление

Вляво: атриумът; вдясно: второ ниво — атриумът и покривното остъкление над него

Първо ниво

Фасадата си е съвсем ричард-майеровска

…каква стана

Намерихме лесно сградата и докато снимахме отвън, някакъв човек мина край нас и тръгна да влиза от страничния вход. Явно работеше там. Питахме го дали може да снимаме вътре.

— Не е желателно — каза той.
— Защо?
— Много е мръсно.
— Е, това не е проблем.

Човекът вдигна рамене, а ние се вмъкнахме след него. Докато се оглеждахме, той влезе в някаква стая — на вратата й пишеше “НДСВ”. Нямаше признаци да има други хора в сградата.

Както може да се очаква, Младежкият дом вече не е Младежки дом. И не се знае точно какво е. Части от него са дадени под наем за клубове на политически партии, за склад за вино, за селска кръчма. В централното пространство има сцена, така че поне то може би още се използва по предназначение.

За да се осъществи обаче тази промяна на функцията, сградата е претърпяла няколко преустройства и е загубила първоначалната идея на архитекта – процепите са зазидани, покривното осветление — затворено, а атриума — напълно унищожен, като между първото и второто ниво вече има плоча (или нещо подобно на плоча, което разделя етажите).

Мазилката, нормално, е поолющена, но в сравнение с това, което видяхме вътре, може да се каже, че фасадата “не е мръднала”

Отзад има приятен парк

Сградата все още впечатлява с разположението на прозорци и отвори

Някои от “прорезите”, за които говори в текста си архитектът.

Покривното остъкление е затворено, а атриумът е унищожен — между двата етажа вече има плоча, а “прорезите” в стените са зазидани

След 5 минути излязохме.

Историята на някои сгради може да бъде доста жалка. Обобщена, тази изглежда така: млад архитект е получил шанс да проектира обществена сграда, направил е адекватен за времето си проект, реализирали са го, публикували са го в списание. Дошли са промените, сградата е сменила предназначението си, претърпяла е абсурдни преустройства, и от идеите на архитекта не е останало нищо.

Твърде вероятно е хората в селото да не са я харесвали. Възможно е дори да са се тюхкали, че са им развалили старите хали.

От друга страна е спорно доколко е била нужна подобна сграда там. И доколко е бил нужен Младежки дом изобщо. А когато се смени функцията на една сграда, няма как да се запазят идеите на архитекта, с колкото и сложни думи да са описани те. Смешно е, ако някой си мисли, че проектира за вечността.

В крайна сметка обаче ние много се изкефихме, че в село Кортен, Новозагорско, открихме сграда, която съвсем спокойно можеше да стои някъде в Северна Америка, да е проектирана от някой от асовете от Нюйоркската петорка, а архитектурните критици на Ню Йорк Таймс да се чудят дали авторът е неомодернист и последовател на Корбюзие като Майер или постмодернист, дали в нея има нещо от Стърлинг или от вила Савоя. И за разлика от закъснелите български “постмодернисти”, които започнаха да вършеят през 90-те, тя е проектирана в началото на 80-те години, тъкмо навреме. Къде ли е останал този Стоян Димитров?

***

И докато философствахме така, се озовахме пред друга забележителна сграда в центъра на Кортен, която дори си функционира съвсем по предназначение. Избухна малък спор помежду ни коя от двете е по-интересна и за коя си струва да се пише. Накрая решихме, че за другата ще разкажем в отделен пост.

А ето още снимки от Младежкия дом и страници от списание “Архитектура”.

Ще започнем с малко история:

През 1931 година се организира архитектурен конкурс за сграда на “германско училище в София”. Поканени са 5 екипа германски архитекти и 5 екипа български: Фингов, Йорданов-Овчаров, Апостолов-Михайловски, Васильов-Цолов, Белковски-Данчов. Проектите са изпратени в Германия, за да бъдат оценени от жури, и конкурса печелят Белковски и Данчов.

Мнението на журито е, че те по най-добър начин отговарят на изискванията — икономична сграда, добро осветление, максимални размери на двора и покрито пространство, където да чакат подранилите ученици, дошли преди училището да е отворено.

Последното изискване в днешно време е напълно излишно.

Каква я мислехме…

Сградата е завършeна през 1934 година и се намира на бул. “Адолф Хитлер” (всъщност булевардът се нарича така от 1940 до края на войната).

Всички стени и тавани вътре са измазани с обикновена варова мазилка, подовете са с мозайка, а отвън мазилката е варо-циментова и влачена. Приземните етажи са облицовани с церовски плочки. Аскетично и подредено.

Архитектурата е типична за модернизма — категорични обеми и функционални отвори.

Германското училище при построяването му през 1934.

…каква стана

Днес това е сградата на Националната музикалната академия “проф. Панчо Владигеров”, на бул. “Евлоги Георгиев”, близо до бул. “Мадрид”.

Вниманието ни привлякоха двете розови фасади — забавно е съчетанието между предишната функция на сградата, фактът, че се е намирала на улица с името “Адолф Хитлер”, строгите форми от модернизма и новият цвят.

И тъй като боята е стигнала само за две фасади, когато погледнете отстрани, може да направите сравнение между новата мазилка и оргиналната.

След като ни стана забавно обаче, ни стана и тъжно — заради нелепата надстройка на по-ниската част и заради шарените надписи над партера.

Бившето германско училище сега е музикална академия. Две от фасадите са боядисани в розово.

Добре, че са оставили оригиналната мазилка на страничните фасади за сравнение.

И на задната фасада.

Розовата мазилка не е била достатъчна, а са направили и надстройка, при това доста неумела.

И неизбежните надписи, табели и реклами.

***

Сега да не си помислите, че искаме всички училища в България да са сиви. Напротив. През соца те бяха предимно сиви, както и повечето сгради у нас всъщност. Но към класиките сме чувствителни, особено след като в последните двайсет години ги реновират основно в жълто и розово (отново по примера на повечето сгради).

Ако сте забравили, в рубриката “Каква я мислихме, каква стана” показваме намерен отнякъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

***

— Виж ква яка къща — ми каза миналата седмица Ицо и отгърна една стара книга от архитект Стефан Стефанов. На отворената страница имаше чертежи от един проект, правени на ръка с туш и флумастер преди повече от 30 години. Под проекта пишеше просто “Къща на Т. И. в София”.

Книгата, издадена през 70-те, е до болка позната на всички от катедра Жилищни сгради на ВИАС. В нея професор Стефан Стефанов обяснява своите еднофамилни къщи — смесица от модернизъм и интерпретирана (а не имитирана) българска възрожденска стилистика. Типичен подход за луксозната архитектура от късния соц.

Докато бяхме студенти се отнасяхме по-скоро с ирония към нещата в тази книга и към характерния стил на рисуване на професора, но напоследък мнението ни се променя.

Каква я мислихме

Да се върнем на къщата. Всъщност може би това е единствената къща в книгата, на която се знае адреса — на един от чертежите ясно се вижда, че парцелът е на ъгъл между улиците “Плачковски манастир” и “Калиманци”. Улици в Редута, както се оказа в Google Maps.

Нехарактерно голяма е за градска еднофамилна къща от соца — с 3 гаража и 2 триетажни “вкопчани” (както пише в книгата) едно в друго тела. И въпреки големината си, е много добре разположена по стръмния терен. Нехарактерно за соц къща е и огромното антре (почти колкото дневната) с естестветно осветление на пъврия етаж. Цял салон.

Какъв ли е бил Т. И.? И как ли изглежда тази къща сега? Дали е запазила първоначалният си вид? Или наследниците на Т. И. са я разделили на апартаменти, избили са на фасадата отделен вход за всеки, топлоизолирали са я и са я боядисвали в жълто, а докато ремонтират течащия покрив, са надстроили още 2 етажа?

Е, знаейки адреса, миналия уикенд отидох да я снимам.

Каква стана

Макар че бях начертал маршрут в  Google Maps, още с влизането си в Редута, се изгубих. Карах по тесни павирани и стръмни улички. Минавах през дупки, трудно се разминавах с други коли.

Досега бях идвал в Редута само веднъж и още тогава се учудих колко много са къщите с дворчета тук. Странно е за квартал, за който брокерите ще ви кажат, че е в Центъра.

Има много стари къщи като тази:

Има и малко по-нови, но с романтични детайли като този капак:

А има и най-нови, които носят характерната си, хм, окраска:

Има малки соц кооперациийки с много зеленина около тях:

... Както и по-големи с мераклийски поддържани градинки,...

... в които грижливи стопани покриват цветята с изрязани бутилки от минерална вода, за да не измръзнат, а до бутилките величествено се издига миниатюрно копие на Венера Милоска, може би купена с пари на Домсъвета:

Доста са и блокчетата от 90-те, доста са и от последните години. Блокчета, които брокерите наричат “кокетни”. Всъщност типичната гледка за Редута, както и за много бг квартали е стара къща, вляво от нея соц кооперация, а зад нея “кокетно” блокче — в случая от 90-те:

***

Как ли ще се впише в целия този пейзаж къщата на Стефан Стефанов? Нормално сигурно. Лутах се още малко из уличките, докато в един момент мярнах табелата за ул. “Плачковски манастир”. Най-после. Полутах се още, докато открия и “Калиманци”, но най-накрая намерих въпросния ъгъл.

Само че там къща на Стефан Стефанов нямаше. Ей така, нямаше. Имаше нещо като поляна-градинка, а стръмният терен беше терасиран с подпорни зидове. Според ситуацията в книгата къщата е трябвало да бъде точно тук:

В задната част на терасираната “полянка-градинка” е построен нов блок, а самата улица “Калиманци” (в тази си част) всъщност е един кален баир, от който лаят бездомни кучета.

Първо си помислих, че съм сбъркал мястото. Обиколих съседните парцели, но следа от подобна къща не намерих — отсреща се извисяваха още по-високи кооперации, а от другата страна на калния баир има 4-етажна соц къща, но тя няма нищо общо с къщата на Т. И. от книгата.

Реших, че къщата е била на мястото на някоя от кооперациите от другата страна на улицата и че не съм запомнил добре ситуацията от книгата. Просто е дошъл предприемач, откупил е земята, съборил е къщата и е дал на собствениците апартаменти в новата кооперация. Но след като се прибрах вкъщи, проверих и се оказа, че къщата е трябвало да е там, където съм очаквал.

Какво е станало с Т. И., че не е построил къщата си през 70-те? Уволнили са го от някое министерство? Заминал е като дипломат в чужбина? Решил е първо да си построи вила край Созопол, защото жена му е с арт наклонности, а за къщата в София да изчака? Земята все още ли е негова? Дали има апартамент в жълтата кооперация отзад?

Започнах да си съчинявам разни истории, но те излизат от тематиката на този пост, затова спирам до тук.

Отдавна не сме писали за рубриката ни Каква я мислихме, каква стана, но ето че дойде и нейният ред. Ако сте забравили — в нея разглеждаме изровен от някъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

И така...

По принцип жилищата през соца не се свързват с лукс, като изключим резиденциите и къщите на разни избрани хора. През седемдесетте в жилищната архитектура властват панелните блокове и вилите на Стефан Стефанов (които са си лукс, като се замисля).

Преди време в Правец харесахме една кооперация — на четири етажа, с малко апартаменти и страхотно стълбище. Соц лукс. Скоро, докато се ровехме в стари броеве на списание Архитектура, попаднахме на проекта за сградата и нейната история.

“Каква я мислихме...”

През седемдесетте, поуморени от проектиране на панелни блокове, архитектите са започнали да си задават един въпрос: как жилищните сгради да побират повече хора (като панелните блокове), но и да са съобразени с начина на живот на обитателите (най-често израсли в къщи).

По броевете на списание Архитектура от онова време може да се види тенденцията — публикуват се проекти на кооперации до 4-5 етажа, със скатни покриви и малки дворчета отпред. Идеята на жилищна група в Правец е била същата — повече хора на по-малко място, но с усещане за самостоятелност. А усещането за самостоятелност си е лукс.

Разпределенията на жилищната група публикувани в сп. Архитектура.

По разпределенията личи, че идеята е осъществена докрай — апартаментите са мезонети и даже нямат общи стени. Съвсем като къщи.

Пространствата за общо ползване са стълбището и площадки — като в блок. А покривната тераса вероятно замества двора.

Стълбището е изцяло остъклено, погледът преминава през него и спира в планините отзад. Така още по-ясно се вижда как сградата всъщност се състои от няколко отделни обема.

Входът на стандартните блоковете обикновено е защитен само от козирка или еркер, а тук се влиза под обема на един от мезонетите-къщи.

По фасадите има голямо разнообразие от материали: тухлена облицовка, дървена обшивка, мазилка, камък за цокъла и мозайка при борда на покрива. Малко прекалено, но пък логично, когато идеята е да се избяга от еднаквостта на панелите.

... каква стана

Сградите са олющени и поовехтели. Нормално.

Стълбището остава най-запомнящото се нещо — не се вписва в съвременния устрем към енергоефективност, но пък е хубаво пространство.

Хората са внесли неизбежните подобрения по апартаментите и по фасадите са се появили още повече материали — тук решетки на прозорците, там климатик, остъклена тераса и дори барбекю.

Входът е под единия от мезонетите — не често срещано решение в жилищните кооперации. Стълбището е изцяло остъклено.

Фасадите са неподдържани и с неизбежните остъклени тераси.

Зидано барбекю – съвсем като в къща, ако не беше на терасата .

И така съвсем са заприличали на различни къщи.

В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” ще разказваме как се променят проектите, когато станат реални сгради и се населят с хора. Преди няколко месеца писахме за един жилищен експеримент от 87-ма и оттам дойде идеята за отделна рубрика.

***

В началото на 80-те, на кръстовището на бул. Цариградско шосе (тогава бул. Ленин) и бул. Ал. Малинов (тогава бул. Людмила Живкова) се построяват група ниски и високи жилищни блокове.

“Каква я мислихме...”

Историята на проекта и на осъществяването му са публикувани в сп. Архитектура, бр. 4-5 от 1988 година.

Tака са изглеждали жилищните блокове при построяването им в началото на 80-те. Автор на проекта е арх. Тодор Дилов. Във високите блокове са разположени много на брой малки апартаменти, а в ниските преобладават зоните с магазини, сладкарници и други обществени функции

Идеята е била да се построят много на брой малки жилища, които временно да се предоставят на нуждаещи се млади семейства.

Когато жилищния проблем в София бъде решен (очаквало се е това да се случи в най-скоро време) и на въпросните семейства бъдат осигурени нормални жилища, тези блокове е трябвало да се превърнат в апартаментни хотели. Напълно подходящо — на входа на столицата от летището и от вътрешността на страната.

По проект организацията на блоковете напомня на студенските общежития — има портиерски жилища, общи перални, общи дневни, занимални, клубове по интереси.

Възможно е тези големи общи пространства да са проектирани не толкова за да обслужват младите семейства, а за да може трансформацията на жилищните блокове в хотели да е по-лесна.

От друга страна, загадка е наличието на толкова тераси — дълбоките лоджии на високите блокове и огромите тераси на ниските не са логични за сгради, които в крайна сметка трябва да станат хотели.

Според автора големите лоджии интерпретират чардака в традиционната българска архитектура. Защо обаче са необходими чардаци на сграда, която в бъдеще ще става хотел?

... каква стана

Проектът е изменен още по време на строителството — занималните са станали магазини, част от паркингите не са построени, друга част са станали складове. В апартаментите са настанени не точно млади и нуждаещи се семейства, а най-различни обитатели.

В крайна сметка идеята високите сгради да станат хотели не е осъществена. Сигурно е така, защото и жилищният проблем в София още не е решен.

В кавартала обаче от няколко години има хотел, горд представител на архитектурата на бума, съобразен единствено с пазарната логика и вкуса на инвеститора.

Новият хотел на фона на комплекса соц блокове

В обществени дискусии преди построяването му хората се притесняват, че новата сграда ще ги засенчва, а проектантът на блоковете алармира, че ще се компрометира композицията му.

Новият хотел не се съобразява с мнението на нито една от групите.

Иронията е, че колкото и да изглежда различна от соц блоковете и тотално чужда на заобикалящата я среда, всъщност новата сграда изпълнява първоначалния замисъл на архитектите от края на 70-те — на това място да има хотел.

Известно време след населването на една сграда, нейната фасада започва да изглежда доста по-различно от проектираната — Петрови от втория етаж остъкляват терасата, Иванови от третия си слагат климатик, а Георгиеви на последния етаж си правят навес с керемиди, също като онзи в къщата им на село.

А какво, ако това е замисъла на проектанта?

Един пример — жилищна структура в центъра на Кърджали, получила голямата награда на Интерарх 87.

Проектът от 87-ма

Проектът на арх. Николов и арх. Осенски е публикуван в бр.6 от 1988 година на сп. Архитектура.

Още от началото на 70-те подобни структури са мода по света — стъпаловидни блокове с големи тераси, “разчупване” на чистите линии на модернизма.

За проекта в Кърджали авторите разказват какъв е бил старият градски център, на чието място са блоковете:

Сред тях нямаше стилни сгради като тези в Пловдив и Трявна, но всички те, макар и скромни, притежаваха изискан детайл – леки кобилични фронтони, бяха градени с местни материали и ясна конструкция, при плътно застрояване, с навеси във вътрешния двор, покрити с керемиди и с носещи дървени колони, с малки многофункционални дворчета и с много зеленина – чемшири, смокини, орехи, цветя и храсти.

Идеята е новите блокове да осигуряват сходен с досегашния начин на живот. Така малките дворчета са заменени с големи тераси, жилищата са много различни — 56 вида разпределения само в един блок, а обитателите са имали право да избират.

Една година след като хората се нансят, се прави анкета, която показва:

Неочаквано за нас беше мнението на около една трета от семействата за нецелесъобразността на терасите. Това мнение очевидно говори за липсата на опит в този начин на обитаване, както и за деформираното мислене в резултат на стандартното и монотонно жилищно строителство в продължение на десетилетия на панелна експанзия.

Сградата през 2008

В крайна сметка обаче може да се каже че експриментът е успешен. 20 години след построяването, „допълненията” на обитателите поразително напомнят описанието на старите градски къщи — „местни материали и ясна конструкция”, „плътно застрояване”, навес, покрит с керемиди и носещи дървени колони. Всеки е създал своята собствена къща с двор. А нали това е била и първоначалната идея.