Този текст беше написан за вестник “Култура” и излезе в неговия брой 24 от юни 2018

Петък сутрин в края на май. Средностатистически хотел на остров Лидо до Венеция. Във фоайето, на масата с вестници, освен броеве на местния “Il Gazzettino”, които обсъждат политическата криза в Италия и новосформираната популистка управляваща коалиция, стои и един англоезичен вестник с оранжева глава и познат графичен дизайн. Това е пролетното специално издание на мощното международно месечно списание за дизайн, бизнес и култура Monocle. Всяка седмица от средата на май до средата на юни “Monocle” пускат общо четири броя от своя вестник, за да държат публиката си в час с основните културни събития от европейския календар. Тема на три от четирите броя тази пролет е 16-ото Архитектурно биенале във Венеция, което се откри официално на 26 май.

Какво е Венецианското архитектурно биенале накратко

Всяка четна година от 1980 до днес Венеция събира най-доброто от архитектурната мисъл на това най-важно архитектурно шоу в света (нечетните години са запазени за съвременното изкуство). 29 държави имат национални павилиони, построени през първата половина на 20 век в градините до старите венециански корабостроителници (т.нар. “Джардини”), и правят изложбите си вътре от първото арт биенале през 1895 година до сега. Да притежаваш национален павилион в “Джардини” е културният еквивалент на място в Съвета за сигурност на ООН, отбелязва главният редактор на “Monocle” Тайлър Брюле и е прав.

Другата основна локация на биеналето са самите стари корабостроителници (т.нар. “Арсенале”), които се намират на една спирка от “Джардини”, представляват огромен прединдустриален производствен комплекс, строен между 14 и 16 век, и са използвани за пръв път за изложби именно по време на Архитектурното биенале през 1980. Там се случва основната кураторска изложба и там се намират още трийсетина национални павилиона, постоянно нарастващи на брой (включително на Китай, Чили, Турция, бивши соц страни като Латвия и Албания и новосформирани държави като Косово и Македония). Останалите желаещи да участват наемат пространства из Венеция — дворци, музеи, вътрешни дворове, мазета, за каквото им стигнат парите. И се опитват да привлекат вниманието на архитектурните тълпи по всякакъв начин.

Звучи изморително и е така. Онова, което “подрежда” морето от архитектурна информация на Венецианското биенале, е годишната тема, която се определя от кураторите (т.нар. “директори” на събитието) и трябва да е силна и актуална, за да успее да остане в историята. За 2018 кураторите Ивон Фарел и Шели Макнамара от ирландското студио Графтън архитектс измислиха темата “Свободно пространство” (“Freespace”) или всичко онова, което архитектурата създава допълнително, неочаквано и “дарява” на обществото чрез и отвъд обичайното строителство. Поне така се твърди в манифеста им “Freespace”, който завършва с гръцката поговорка Едно общество става велико, когато старите хора садят дървета, под чиито сенки знаят, че никога няма да седят. Темата е едновременно благородна и безопасна, симпатична и обтекаема и със сигурност дава възможност за много вариации.

Кураторите за 2018: ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от “Графтън архитектс”. Снимка: Andrea Avezzu

Такива са и двете ирландки от “Графтън архитектс” (както и тяхната собствена архитектура) – симпатични, в благородна служба на хората, с отличен вкус и… безконфликтни, потопени в приказния свят на “голямата”, вечна архитектура. Фарел и Макнамара са от едно средно, практикуващо поколение, по-млади от арогантната група стархитекти, създали сградите-икони от последните 20 години, но по-възрастни и по-приземени от младите след тях, които се вълнуват от купища неархитектурни проблеми и често нямат нищо построено далеч след като са влезли в 40-те.

Архитектурата е пространство: биеналето през погледа на кураторите

Основната кураторска изложба в “Арсенале” е подбрана и подредена така, че
главното хале е оголено и естествено осветено в цялата си впечатляваща 300-метрова дължина. Нарича се “Кордиере”, защото там са правили въжетата за венецианските кораби (оттук и необходимостта от помещение с непрекъсната дължина от над 300 метра) и е забележително пространство с двойна височина и зидана колонада от еднометрови в диаметър колони. На всяко биенале досега там беше пълно с архитектурни инсталации, изкуствена светлина и объркващи изложби, които го превръщаха в безкраен лабиринт. “Графтън” са освободили пространството, буквално, издигайки сградата до не по-малко важен експонат от самите изложби.

Оголената сграда “Кордиере”

Изложбите от своя страна се редуват съвестно, добре подредени и всяка тълкуваща манифеста на ирландките по свой начин:

• свободата на безкрайно протичащото през сградите пространство – голям макет на кръглата детска градина “Фуджи” в Япония с прожектирани сенки на смеещи се деца, които бягат навсякъде, включително по покрива на сградата (“Tezuka Architects”);

Макетът на детска градина “Фуджи” на “Tezuka Architects”. Видео: Росица Цанова

• пространство, свободно за интерпретации – лабиринти с огледала на неочаквани места, които дезориентират посетителя; кръгли пейки, които преминават в стени (Alvaro Siza); стена (на венецианско палацо), обърната като под (Rozana Montiel);
• пространството като празнина, освободено от архитектура – прозрачен плексигласов лабиринт (“SANAA”), видеоинсталации на природa върху полюляващи се пердета (Toyo Ito);
• ефимерна архитектура, освободена от материалното – механизирана инсталация, която в непрекъснат цикъл прави еднометрови сапунени стени и секунди след това ги пука (Lorela Arapi, Stefano Clerici, Andrea Cappellaro).

В края на 300-те метра човек излиза спокоен и уверен, с усещането, че да, основната роля на архитектурата е да създава пространства, а архитектът променя света около себе си само със средствата на чистата архитектура и създава преживявания чрез обеми, непреходни в своята стойност и красота и отвъд тревогите на днешния ден.

Архитектурата не е само пространство: биеналето през погледа на нациите

Днешният ден обаче е пълен с тревоги. А Венецианското биенале е мястото, където архитектите от цял свят по принцип се събират, за да се тревожат, да мислят и обсъждат бъдещето, а не просто да показват колко добри архитекти са и колко красива може да бъде архитектурата. И това, но не само.

Архитектурните биеналета във Венеция обикновено се разкъсват в опитите си за баланс между естетизиране на архитектурния обект и политическата и социална ангажираност на професията. И никога не постигат този баланс. В крайна сметка изложбите винаги клонят в една от двете посоки и все някой не е доволен.

Ивон Фарел и Шели Макнамара някакси се опитват да загърбят ролята на архитектурата като активен участник в социалния и политически дебат на времето ни (може би и като контрапункт на изключително социално ангажираното биенале на чилиеца Алехандро Аравена през 2016). Те говорят за абстрактни пространства, а това звучи безотговорно в ерата на Тръмп, Брекзит, кризата в европейската идентичност и национал-популизма, залял много от старите демокрации в света. И докато част от националните павилиони откликват на повика им за спасение от хаоса на съвремието в полето на чистата архитектура, то други, напротив, отправят ярки политически и социални послания:

Германия представя обекти и проекти по линията на Стената в Берлин и границата между Източния и Западния блок по време на Студената война като “свободни пространства”, които обаче, почти 30 години след падането на Желязната завеса, са все още неусвоени, а раните – незараснали.

Германският павилион. Стилизирани панели от Берлинската стена — от едната страна са черни, от другата — със снимки и текстове за проблематични зони. Символизират двете лица на Стената — от изток и от запад.

Белгия изпразва павилиона си и слага в средата му публичен амфитеатър в европейско синьо като място за дебати и осмисляне бъдещето на обща Европа.

Белгийският (европейският) павилион

Великобритания обгражда павилиона си със строително скеле, оставя го празен, като в ремонт, и качва всички посетители по скелето до покрива, където на чисто нова, изолирана и празна тераса всеки ден в 17:00 се сервира чай. Изложбата е кръстена “Island” (“Остров”), прави очевидна препратка към Брекзит и е една от най-противоречивите (а също така получава и една от специалните награди на журито на Биеналето).

Вляво: скелето около празния британски павилион и стълбата, която води до покрива му. Вдясно: гледката от покрива. На парапета можеш да пиеш чай.

Израел проследява историята на споделените религиозни свободни пространства в Йерусалим в серия макети.

Макети в павилиона на Израел

САЩ изследват поредица конфликтни зони на проблемни празни пространства — по протежението на границата с Мексико, по т.нар. “Ръждив пояс” от щати с висока индустриализация преди и сериозни икономически проблеми днес и други.

Част от павилиона на САЩ

Чили припомнят как на 29 септември 1979 на стадиона в Сантяго са събрани 37 000 обитатали на незаконни постройки в гета и правителството им подарява земята, върху която са къщите им. На същия стадион са се играли мачове от световното първенство през 1962, държали са речи Фидел Кастро и Папата, бил е концентрационен лагер при преврата от 1973. Стадионът като смесване на сграда и град.

Павилионът на Чили. Огромен макет на стадион от пръст.

Златният венециански лъв за най-добър павилион на 2018 обаче бе присъден на Швейцария за една инсталация, тотално лишена от втори политически или социален пласт и стигнала най-далеч в “освобождаването” на пространство. Павилионът е оставен празен, разбира се, с безлични бели стени и паркет, както и с базисните довършителни работи и оборудване, с каквито от десетилетия се предлагат жилищата за продажба или под наем в Швейцария. Той е лабиринт от уголемени и миниатюрни пространства, хибрид между света на Гъливер и на Алиса, с гигантски врати и дребни отвори за преминаване, с извисяващи се кухненски шкафове и мънички прозорчета, стаи и коридори. Какво е архитектурата, питат се швейцарците (организатори са Съвета за изкуствата на Швейцария и фондация “Про Хелвеция”). Архитектурата е нещо относително, мащабът е нещо относително. Единствено непреходно е чистото пространство. Това е истинската архитектура.

Швейцарският павилион

Нормално е да присъдят златния лъв точно на този павилион. Всеки архитект мечтае това да е истинската архитектура. А не обвързана с властта и капитала, подчинена на политиката и икономиката комбинация от строителни елементи (както твърдеше Биеналето на Рем Кулхас през 2014).

Между двете гореописани крайности в тазгодишните национални изложби имаше и много чудесни изследвания и инсталации, които образоваха, вълнуваха, занимаваха се с екологични проблеми, с творчество и кризи, с религия и скандали. Две от тях ще останат в историята.

Концептуалните параклиси на Ватикана

През 2018 Ватикана участва за пръв път на Венецианското архитектурно биенале с инсталация от 11 концептуални параклиса, разположени в градините на манастирския остров Сан Джорджо Маджоре, точно срещу Сан Марко. Поръчани на 11 повече или по-малко известни архитекти от цял свят (сред които Норман Фостър, Едуардо Сото де Мура, Смилян Радич, Хавиер Корвалан, Шон Годсел и др.) параклисите дават нов поглед върху по принцип консервативните пространства на религията, третирайки ги като арт инсталация, нахално, но уважително и често с чувство за хумор.

Организаторът кардинал Джанфранко Равази, президент на Папския съвет за култура, обяснява, че павилионът на Ватикана трябва да бъде приеман като проявление на либералните политики на папа Франциск и цитира папските думи: Трябва да сме достатъчно храбри, за да откриваме нови символи и знаци, нови форми на красота, включително извън познатите, конвенционални форми.

Част от параклисите, направени за павилиона на Ватикана

Фасадата на разрушения жилищен комплекс “Робин Худ гардънс”

Докато папските павилиони предизвикаха почти всеобщо възхищение, една друга инсталация ще се запомни като сигурно най-противоречивия участник на тазгодишното биенале. До кейовете на “Арсенале” британският музей за декоративно-приложни изкуства “Виктория и Албърт” (V&A Museum) експонира 3-етажен отрязък от фасадата на разрушения през август миналата година емблематичен лондонски комплекс от социални жилища “Робин Худ гардънс”. Комплексът е завършен през 1972 и е проектиран от двойката архитекти Алисън и Питър Смитсън, членове на CIAM и Теам Х и теоретици на английския нов брутализъм. Разрушаването му през лятото на 2017 беше съпроводено от бурни спорове и международно архитектурно неодобрение, а фактът, че един от най-уважаваните британски музеи придобива част от противоречивия комплекс, давайки му така статут на произведение на изкуството, бе не по-малко скандален (особено в очите на онези, които смятат сградата за грозен остатък от провален социален експеримент). От музея не само защитиха избора си, но и докараха фасадата във Венеция, на най-важното архитектурно събитие в света. Целта им е, твърди Кристофър Търнър, директор на секцията по дизайн и архитектура към “Виктория и Албърт”, да продължат дебата за наследството на модернизма и бъдещето на социалните жилищни комплекси във Великобритания.

Част от фасадата на разрушеният през 2017 комплес “Робин Худ гардънс” в Лондон. Вдясно: комплексът през 1972. Снимка: Sandra Lousada, The Smithson Family Collection

***

Архитектурата, казват, трябва да бъде адекватна на пространството и на времето си. В съвременния свят без отчетливи авторитети и йерархии, форуми като Венецианското биенале остават единствените места, където архитектурата може да концептуализира проблемите на деня, да изкаже мнението си по големите световни дебати и да се надява, че ще бъде чута. Хубаво е такива възможности да не се губят, колкото и изкусителен да е спасителния пристан на естетизираното, чисто и свободно архитектурно пространство, което кураторите на 16-ото Архитектурно биенале във Венеция се опитват да ни продадат като най-адекватна тема за 2018.

Архитектурното Биенале във Венеция продължава до 25 ноември 2018 в “Джардини”, “Арсенале” и на различни локации в града.

За поредното неучастие на България

През 2018 година България отново не участва със свой национален павилион на Венецианското архитектурно биенале. В цялата 29-годишната история на биеналето нашата страна има само едно официално появяване – през 2008, с националния павилион “Bulgaria: The Young Architects”.

За поредното неучастие на България, очаквайте специален следващ пост.

Архитектурните конкурси, знаете, са сложна работа. Толкова сложна, че хората в стара Европа се сдружават в ред независими организации, правят конференции и се опитват да вдигат шум на законодателно и наднационално ниво. Всичко това в името на честната конкуренция, качествения архитектурен продукт и равния шанс за всички.

Пловдивският конкурс — сред добрите примери в Европа

Голямо беше учудването ни, когато се оказахме поканени (заедно с Любо Георгиев от ONE Architecture Week) да представим конкурса за Площад Централен в Пловдив на конференцията Heat in the Delta в Амстердам, организирана от Architectuur Lokaal. Бяхме в панел Competitions, при добрите примери, заедно с новите норвежки банкноти (да, и ние още не можем да повярваме, че България е при добрите примери, щипем се да се събудим и пием за успокоение).

Конференцията

Конференцията се оказа сравнително сериозна, пълна с костюмирани европейци, обсъждащи законодателната рамка на конкурсите, търговете и обществените поръчки, облекчаването на процедурите и обществената отговорност на гилдията (това последното трябва да го изпратим до шефовете на САБ и КАБ).

Нашият панел явно беше за разведряване на обстановката с колоритни примери от екзотични страни, защото беше разделен кинематографично на три части по Серджо Леоне: The Good (България и Норвегия), The Bad (Турция с новата джамия на Ердоган в Истанбул и Сърбия със скандалните проекти за брега на река Сава в Белград) и The Ugly (съмнителни конкурси без ясен клиент и с лоша процедура в Испания и Холандия).

Ние разказахме за процеса по организирането на конкурса, популяризирането му и комуникацията с институциите и обществеността. И чухме проблемите на други организатори и участници от Европа.

Проблемите с конкурсите

Какво беше нашето успокоение, когато разбрахме, че проблемите с конкурсите в България са общоевропейски проблеми (поредното доказателство, че сме станали повече европейци, отколкото предполагаме, докато пишем гневно във Facebook и Twitter):

Ограничителен праг

Все повече конкурси (наричаме ги конкурси, но вероятно става въпрос и за обществени поръчки по българското законодателство, нека юристите ни поправят) се правят с органичителен праг. Това означава, че едно архитектурно бюро, което иска да участва, трябва да има определен минимален годишен оборот, да е проектирало Х подобни сгради в близките години и т.н. Така достъпът на млади архитекти и нови идеи до интересни публични проекти е силно органичен. Вярно, уж качеството предвид дългогодишния опит е гарантирано, но от това страдат и обществото, което получава скучна архитектурна среда, и архитектурата като цяло.

За да обясним просто и с две думи: ние и вие трудно бихме могли да спечелим самостоятелно търговете за сградите в София Тех Парк, които в момента се строят от анонимни хиперконсорциуми с гигантски годишни обороти. Не ни се иска да предполагаме кой носи отговорността за качеството на архитектурния продукт и кой всъщност измисля и чертае тези сгради.

Затвореност

Правят се все по-малко отворени архитектурни конкурси (такива, в които могат да участват всички, а не само поканени фирми). Което, правилно, ограничава изявата на млади архитектурни бюра без силно портфолио. И което ни обяснява неимоверния интерес към отворения и напълно безплатен конкурс на частната българска компания Walltopia преди година (369 проекта от 63 страни), както и сравнително голямата бройка участници в също толкова отворения и безплатен конкурс за Площад Централен в Пловдив (125 проекта от 41 страни).

Чужди архитекти реализират трудно

Реализирането на спечелен конкурс (до построяването на истинска сграда) в чужда страна е все още трудно и силно органичавано от местни архитектурни организации.

В крайна сметка май всичко все още зависи от добрата воля на възложителя (бил той частна компания или община) и от обществения образ, който иска да има. Защото провалените конкурси се помнят, а лошата архитектура може да стои с векове.

Какво друго правихме в Амстердам

Спахме в як хотел, бивша печатница, точно срещу редакцията на Het Parool

Хотелът отвън

Стаята

Видяхме реновирания Rijksmuseum, който си струва заради класическата тържественост на новото входно фоайе, смелия избор на цветове за стените (съвсем не само бяло) и идеалния контраст старо-ново (както и заради най-добрата самореклама на музей, която сме виждали)

Покритото фоайе

Интериор зала

Разбрахме, че Амстердам има по-големи проблеми от софийските счупени тротоари. Всеки град с проблемите си.

Тъпо ни е да го кажем, но много ни е яд. Всеки път, когато България за пореден път не участва на Архитектурното биенале във Венеция ни е яд, но тази година особено много. Защото за пръв път темата беше такава, че наистина имаше какво да покажем, защото всички нации бяха неочаквано добре дошли (от Иран през Турция до Мозамбик и Косово) и защото за това биенале ще се говори дълго.

Какво беше различното?

От архитектурните биеналета венецианското е най-старото и засега най-популярното. А през 2014 беше най-силното му издание (е, разбира се, от петте, на които ние сме били), най-дългото (за пръв път 6 месеца), най-обгрижваното от пресата и вероятно най-посещаваното досега.

Темата беше направо екзистенциално важна: The Fundamentals (на архитектурата), националните павилиони трябваше да интерпретират не по-малко сложната и теоретична подтема Absorbing Modernity 1914-2014, а куратор беше най-размишляващият от живите стархитекти Рем Кулхас (който, няма да крием, ни е повлиял доста в съзнателния ни архитектурен живот и да, знаем, че вероятно с “о” е по-правилно да се изписва името му).

Как се прави силно Биенале

1. Със силен и авторитетен куратор

Във Венеция го наричат “Директор на биеналето”. Избирането на Рем беше отличен ход и се отплати многократно. Оказва се, че един успешен куратор трябва да е повече от добър архитект (справка SANAA, 2010) и повече от добър критик (справка Aaron Betsky, 2008). Трябва да е и двете с добавка популярност на архитектурна рокзвезда, твърда маса фенове и легендарно авторитарен характер.

2. С кратка и ясна тема, която се следва безотказно от всички

Обикновено Венецианското архитектурно биенале е един хаос от изложби и инсталации, които изморяват още на втория час. Всички национални павилиони и всички поканени интерпретират централно поставената тема по свой си начин (ако изобщо) и винаги с огромното желание да няма втори като тях. А какво се случва, когато влезеш в една голяма зала, в която всички крещят, за да надвикат другите? Правилно, просто си излизаш.

Е, тази година е различно. Световният архитектурен елит е строен в две редици, измит и послушен като Хор на софийските момчета. И себеотрицателно помага на Рем Кулхас да смъкне архитектите от облаците, да изгони звездите и да разпадне архитектурата до баналните й основни елементи.

Какво си струва да се види

Елементи на архитектурата в Централния павилион

Забавна, отлично структурирана изложба, която разказва историята на 15-те основни елементи на архитектурата: таван, прозорец, коридор, под, балкон, фасада, камина, стена, тоалетна, ескалатор, асансьор, стълба, рампа, покрив, врата.

Балкони

Балкони с известни личности

И балкон от България (другото косвено бг участие беше снимка на Тодор Живков с Брежнев в Руския павилион)

Прозорци

Тоалетни, много тоалетни

Monditalia в Арсенале

Пълна архитектурно-попкултурна дисекция на страната-домакин на биеналето: от нощните клубове, гарите на Мусолини, разкопките на Помпей до резиденциите на италианските мафиоти, вилите на остров Капри и разтапящите се ледници в Алпите. Общо 42 изложби, всяка достойна за дисертация, които обаче не доскучават дори за минута, тъй като същите теми са издирени в десетки култови италиански филми, които се прожектират едновременно.

Една от многото изложби в италианския павилион показва къщи на мафията

Една от “сочените за” къщи на мафията. Кич няма

Аbsorbing Modernity 1914-2014 в националните павилиони

За пръв път изложбите в националните павилиони бяха подчинени на една обща тема и в резултат се разглеждаха супер леко и се допълваха взаимно. И показваха период, чиято архитектура традиционно се мрази (да, и панелките са представител на модернизма). А всъщност сградите от модернизма са най-общото нещо в целия свят. Навсякъде е имало панелки, навсякъде е имало бетон.

Британският павилион

Отново отлично чувство за хумор, този път смесващо британски модернизъм, култови бруталистични проекти, цикламен поп-арт, плочите на Клиф Ричард, романите на Балард и стария ни уокмен от 1987 година.

Чилийският павилион

Историята на чилийските панелки между политиката и архитектурата: от първият панел, внесен от СССР по времето на Алиенде до наши дни.

Спецификациите на 28 панелни системи в конвейрна лента на пода

Възстановка на панелен апартамент на действително чилийско семейство

Германският павилион

Макет в мащаб 1:1 на изящната модернистична вила (бунгало) на немския канцлер от 1964 (т.нар. Kanzlerbungalow в Бон), буквално вписан във фашистката архитектура на немския национален павилион от 1938 година. Перфектната метафора за разказване на историята чрез пространство (и ние можем да бъдем поети понякога).

Германският павилион отвън — фашистка архитектура от 1938. И мерцедесът от 90-те на германския канцлер

Възстановка на бунгалото от 60-те на германския канцлер в сградата на павилиона

Интериор на бунгалото

Вписване на модернистичното бунгало във фашистката сграда — вижда се само, ако постерът се гледа срещу светлина

Израелският павилион

Забележително поетичен, с плотери, които чертаеха нови градове и поселища в истински пясък.

Павилионът на Косово

Младата държава Косово упорито участва във венецианските биеналета, доказвайки политическа легитимност. Този път те заявяват, че нямат какво да покажат от модернизма и че нищо добро не се е случило за тях през този период, затова правят кула от трикраки столчета, от които се получава модернистична структурна решетка.

Руският павилион

Е, това беше най-самоироничният павилион. Представя ключови моменти от последните 100 години местна архитектурна история под формата на пародийно търговско изложение, в което Чернихов, конструктивистите, Шчусев, дачите и панелките са просто фирми-изложителки с хитроумни имена. Въпреки че спонсор на павилиона беше Газпром, ние лично се смяхме на глас, на моменти неприлично високо.

Посрещането

Псевдо-регистрация

Купи си руска дача. Според рекламата върви с автентична руска баба

Един от известните руски конструктивисти от началото на 20-ти век Яков Чернихов, представен като фирма за телени изделия

Гавра с почитаните от путиновата власт руска традиция и православие. “Православен свещеник” рекламира орнаменти на т.нар. фирма ЕСТЕТИКА LTD

Защо България имаше какво да покаже

Българските Министерство на културата, Министерство на външните работи и разните съсловни архитектурни организации проявяват към Венецианското архитектурно биенале упорито безразличие, което продължаваме да не разбираме. България има само едно участие в новата си история, през 2008 година, което така и не се повтори.

Склонни сме да се съгласим, че всяко участие, което се опитва да покаже съвременната архитектура на България под формата на архитектурна провокация (както обикновено се прави във Венеция) би имало съмнителен успех. Особено ако не бъде придружено от адекватен избор на куратор и кураторска идея (само си представете Бойко Кадинов прави стъклена инсталация с финансовата подкрепа на Главболгарстрой и под патронажа на Министерството на културата, брр).

Но тази година трябваше просто да разкажем по интересен начин нашата, българска история на модернизма: от къщите на Нено Ямантиев до соца. Не стига, че все още сме световно непознати от тази гледна точка, а и имахме какво да покажем.

Как да не ни е яд.

***

Ако не успеете да отидете до Венеция, гледайте нашите 6-секундни видеа от Биеналето

Лекциите от софийската седмица на архитектурата тази година бяха в Партийния дом. В легендарната зала “Георги Кирков”, под огромните конгресни полилеи. Интересно място.

Минавате през охранителна система, която пищи като на летище, попадате в кръгло фоайе с огромен полилей, мраморни колони и мозайка, там се усмихвате на познати, взимате си кафе за първата лекция и се качвате нагоре към залата. Не че знаете къде е, но всички отиват натам.

А в залата всичко си е автентично — и скърцащият паркет, и набраните червени пътеки. Липсват само гербовете и петолъчките, демонтирани през 90-та по целесъобразност, а техните празни места сега изглеждат нелепо.

Места на липсващи символи: светло петно на катедрата, празен кръг над балкона и може би място за година (1944?) над сцената

През почивките се опитвате да разгледате повече от сградата, но основните коридори са преградени с найлонови завеси, през които не може да се мине.

По някое време осъзнавате, че сградата ви е по-интересна от лекциите. Особено ако сте гледали скоро филма за подпалването на Партийния дом “Приключено по давност”. Питате се къде са дотовете за картечници, за които говори Петко Симеонов, и къде е архивът, до който не се стигало лесно.

В периферията

Но да се върнем по същество. Темата на тазгодишната Sofia Architecture Week беше “В периферията”. В откриващата сесия кураторът Георги Кътов каза, че България винаги е била в периферията, но че никога не сме знаели как да използваме това. (Тази мисъл ни хареса, дори я публикувахме в Twitter.)

Лекциите бяха разделени в няколко панела в зависимост от “периферността” на лекторите — първият панел беше централно европейски, с презентации от Полша, Румъния и Чехия. Следващият се наричаше “Изгряващи центрове” — с архитекти от Словения, Естония и Хърватска.

Вторият ден започна с български панел от 3 лекции и завърши с финландско-португалски, озаглавен “Централни в периферията”. Всеки панел си имаше свой модератор, който представяше участниците и им задаваше въпроси след лекциите.

Дотук добре. Периферна тема — периферни участници. Само че темата “В периферията” не се състоя. Или поне не се състоя убедително. Да, лекторите бяха от периферни държави и повечето започваха лекциите си с карта на тяхната страна спрямо картата на Европа. Оттам нататък показваха най-добрите проекти на студиото си. Портфолийни презентации.

Таванът на зала “Георги Кирков”, днес “Света София”. Светещата ивица е от полилеи

Ето и конкретни впечатления от лекциите:

• Централноевропейците, за съжаление, пропуснахме. Казват, че поляците (за които бяхме писали навремето) показали яки проекти.

• Словенците, естонците и хърватите са периферни само географски. Архитектурата, която показаха, не се различава от тази в “центъра”.

• Хърватите бяха интересни — показаха няколко проекта за обществени пространства и забавно коментираха как медиите са отразявали осъществяването им.

• Модератор на българския панел беше общинският съветник и бивш кандидат за кмет на София Мартин Заимов — свеж избор.

• Най-интересната българска презентация беше на Анета Булант. Демонстрира добро чувство за самоирония като се нарече “вечният аутсайдер”. Успя да разсмее публиката и да ги накара да изръкопляскат 2 пъти (Като че ли само тя).

• Атанас Панов беше представен от Мартин Заимов като “най-добрият масов архитект”. Панов разказа как измислял сградите си, драскайки си в отчаяние от наближаващите крайни срокове. А накрая заключи, че за него клиентът е Бог. Каза и че бърза, за да не изпусне полета си до Пекин.

• Имаше 2 португалски презентации. В първата двама младежи демонстрираха как генерират архитектурна форма по математически модели, а във втората един архитект показа просто 3 свои къщи — една в индустриален квартал, една на село и една край голф игрище. Това беше възможно най-непретенциозната, но пък най-увлекателната презентация.

• Тази година презентаторите бяха видимо по-млади от миналата. Възрастова периферност?

• Нямаше лектор-звезда. Стархитект. Миналата година звездата беше Жулиен де Смет и доста хора бяха дошли заради неговата лекция (която си струваше дори само заради гаврата със Заха Хадид). Тази година може би словенците от Ofis бяха най-известни, но презентацията им беше скучна и при това не беше изнесена от някой от основателите на студиото.

В Банята

След лекциите от първия ден отидохме на безплатните събития в Банята, наречени Open House. До петък там стоят няколко изложби, а всяка вечер има и тематичен дебат наживо. Първата вечер дискусията беше по повод изложбата “20 години частна архитектура”, но скоро прерасна в дискусия защо е лоша българската архитектура.

А самата изложба “20 години частна архитектура” е като картотека на проекти от последните години, класифицирани по различни признаци: по години, по град, по тип, по квадратура и т.н. Заигравка с информационна архитектура и библиотечно дело. Ако човек има време, може и да си направи изводи, разглеждайки я на крак, но истината е, че изложбата би била най-полезна, ако е качена на сайт, който се обновява непрекъснато.

Ползи

Видяхме се с колеги от университета, обядвахме с тях, питаха ни на кого е апартаментът, за който пишем в блога, разказаха ни за техните ремонти и за участието си в конкурса за Българския Лувър.

Чрез Twitter там се запознахме и с наш читател, който се оказа представител на сайта Open Buildings.

Както писахме и миналата година, харесваме факта, че организаторите на Sofia Architecture Week — списание 1 — не са архитектурна институция. И може би поради тази причина Week-ът е добре организиран и адекватно рекламиран.

Но въпреки това събитието си остана тясно специализирано почти колкото конгрес на животновъдите-колекционери на пощенски марки. Основната публика беше от млади архитекти и студенти. Нормално. Но липсваше по-улегналото поколение, което е в бизнес-силата си, липсваха и неархитектите. Да не говорим за инвеститори (има ли инвеститори понастоящем?). Тази година нямаше изложба на открито, която да е насочена директно към неархитекти (но и валеше цялата седмица). Дано на безплатните събития в Банята да е имало по-широка публика.

***

И все пак, има ли наистина места за картечници в Партийния дом или това е политическа измислица?

Минавам покрай будка за вестници и от корицата на списание DOMUS ме гледа карикатура на Казуйо Седжима — кураторката на тазгодишното архитектурно биенале във Венеция. От летището си купувам ELLE Décor и дори в това иначе интериорно списание има интервю със Седжима. Предполагам, че ако си бях купила и италианските “Труд” и “24 часа”, и в тях щеше да има интервю с японката.

Корицата на сп. DOMUS с карикатура на Казуйо Седжима.

Ако на предишното издание на биеналето се говореше най-много за националните павилиони, тази година всички говореха за куратора и темата — „People meet in architecture”.

С тази тема архитектурата спира да се занимава сама със себе си и обръща внимание на хората.

А Казуйо Седжима определено е звезда — освен че е първата жена куратор на биеналето, тя и Рюе Нишизава (двамата са по-известни като SANAA) спечелиха тазгодишния Pritzker, най-престижната награда за архитектура.

Арх проекти vs. арт инсталации

И тази година павилионите се деляха на такива с изложени проекти и такива с инсталации. Повечето проекти се занимаваха с това, какъв е домът в който съвременния човек живее щастливо, а сложни архитектурни изследвания (в това число и на OMA с Рем Кулхас) изтъкваха добрите страни на социалната архитектура от 60-те и 70-те.

Огромен макет показва различни жилищни модели, под мотото “Rethinking happiness”.

Изследването на OMA за разрушените и неизползвани сгради, примери за социалната архитектура през 60-те и 70-те.

По-традиция павилионите с инсталации са по-интересни. Тази година обаче инсталациите бяха по-скоро арт, отколкото архитектурни, а и нямаше забавни хрумки и изненадващи неща. Честно казано, много ни се искаше да видим експозиции, които увличат хората в игра например, но сякаш всички се бяха взели твърде насериозно.

Така че фаворит нямаме, но ще разкажем за основните тенденции.

3D филми и руски стенопис

След модата на архитектурните анимации явно е дошло времето на 3D архитектурно кино.

На входа на кураторската изложба раздаваха очила, с които да изгледаме филм на Вим Вендерс за една сграда в Лозана, проектирана от SANAA. Идеята на филма беше сградата да разказва за хората, които я посещават, а не, както обикновено, хората да разказват за сградите. Филмът беше добър — наистина можеш да усетиш пространството, а 3D киното се оказва много подходящ начин за показване на архитектура.

3D филм с кадри от Сидни показаха и австралийците, но без претенции за кино.

В руския павилион пък имаше зала с толкова реалистичен стенопис, че спокойно може да конкурира 3D филмите.

Реалистична рисунката на група художници е отговора на руския павилион на вълната на 3D киното.

Детайли

Харесахме презентациите, които показват простички, функционални неща, от които има полза.

Изложбата на индийците от Studio Mumbai на пръв поглед изглеждаше досадна — познат колега сподели, че направо е преминал през залата без да ѝ обърне внимание. Изложени бяха стари мебели, греди, колони и няколко макета на части от къща в мащаб 1:1. Изложбата разказва как от студиото са разглобили една традиционна индийска къща на съставните ѝ части, за да проучат детайлите и техниките, по които е направена, и да ги използват при проектирането на нови къщи. Това беше и посланието им към архитектурната публиката — да се научи нещо полезно и безспорно.

Детайл от индийски покрив в мащаб 1:1. Не е нещо новаторско, но пък е полезно да се види и пипне.

С детайли се занимават и чехите и словаците — в общ павилион, под мотото Natural architecture те показват как строят дървени кули. Историята е подобна на тази на Studio Mumbai — разглобили стар дървен обор, разучили традиционната технология и сега строят къщи и кули по нея. В павилиона са изложениени макети на кулите в мащаб 1:1.

Кулите на чехи и словаци.

Структури

Въпреки че биеналето е за архитектура, някои експозиции бяха определено конструктивни.

Къде започва архитектурата? Влизаме в зала, в която има ограждения, хората се движат покрай стените, а вътре в заградената зона не се вижда нищо. Зачитаме описанието на експозицията и се оказва, че това е експеримент за устойчивост — изградено е пространство от много тънки колони и греди — 0.5 мм и 0.2 мм (представете си дебелината на косъм). Целта на експеримента е да се изследва кога започваме да имаме устойчива форма, което си е началото на архитектурата.

Вглеждаме се по-внимателно и наистина в залата има някакви тънки бели нишки — въпросните “колони” и “греди”. Но някои са паднали на земята, други висят. Оказва се че е имало инцидент в дните преди официалното откриване, конструкцията е паднала и не е била възстановена. По стените има снимки как е изглеждала.

Една от по-интересните експозиции показва дървена конструкция, която оформя купол.

Въпреки че изглежда сложна, конструкцията всъщност се състои от една фигура, която се повтаря. Сглобява се чрез метални куки на земята и после се повдига, докато стъпи на подпорите си.

Най-хубавото обаче е как тази конструкция отговаря на темата на биеналето “People meet in architecture” — това е западна форма (купол), изпълнена с източна технология (дървени греди и традициона сглобка). Една от малкото експозиции с кратко, просто и точно послание.

Западната форма — купол, направена с източна традиционна сглобка.

Куполът се изгражда от една повтаряща се фигура.

Практични зарибявки

Зарадвахме се и на практичните неща, които раздаваха по националните павилиони: от датчаните си взехме брошура във формата на ветрило (беше горещо); седнахме да си повеем с него на мястото за почивка при скандинавците (бяхме уморени). Сърбите пък раздаваха тефтерче и молив и всички си ги ползваха по предназначение. Запазихме си и очилата за 3D — може да са от полза. Изобщо най-вървяха павилионите, които отчитат, че архитектите също са хора, изморяват се, топло им е, пие им се вода, играе им се на нещо.

Място за почивка в скандинавския павилион.

Ветрило от датчаните — във Венеция може да е доста горещо в края на август.

Бележник от сърбите.

Очила за 3D кино.

Един изчезнал павилион и един павилион без изложба

Изчезналият павилион беше на хърватите. “Потънал е”, казаха ни колеги.
Идеята на хърватските архитекти била, тъй като нямат постоянен павилион на изложението, да направят конструкция от метал върху плаваща платформа, по вода да я транспортират до Венеция и да я “закотвят” пред парка с постоянните национални павилиони (Giardini). За жалост обаче в морето имало буря и конструкцията се повредила. Сега била някъде във Венеция, а хърватите имат намерение да я поправят и да я изложат по-късно. А докато се поправи, те прожектират видео как е построена и раздават 5 постера с историята, които, ако си сгънеш сам по точно определен начин, съставят книжка. Ето и филмче:

Хърватският павилион.

Куриоз на тазгодишното биенале беше наличието на затворен павилион — този на Венецуела. Павилионът се намира на главната алея, точно до входа. Топ място. Докато страните, които нямат павилиони, измислят какво ли не, за да излагат някъде, вратата на венецуелския е заключена, а стъклата му са счупени. Според колеги на една от стените бил издълбан надписа: „Fuck the Biannale”, но ние не сме го видeли. Бойкот?

Дали ако бяхме обещали на Уго Чавес, че ще пускаме 14-часовите му речи в някоя от залите, нямаше да се съгласи да ни даде павилиона безвъзмездно?

Липсваха ли българите

Първото, което ни попита Николай, когато се прибрахме, беше: “Липсваха ли българите?”

Въпреки че България имаше покана, избран куратор, който предложи интересна тема за представянето, и много колеги, готови да работят безвъзмезно, българското представяне не се състоя. Поради липса на средства за наем на помещение и транспорт.

Не, българите не липсваха.

Това, което ни липсваше на биеналето, бяха кратки, разбираеми послания, поднесени по забавен начин. Архитектите за пореден път показаха, че са прекалено сериозни.

Още снимки.

Наскоро получих от един познат архитект линк към сайт, който отброява дните до тазгодишното Архитектурно биенале във Венеция. В сайта има само две изречения: “Къде е щандът на България?” и “Ще бъде ли представена България на Биеналето за архитектура във Венеция?” (е, плуват и някакви рибки, но тях не ги разбрах).

Предполагам, че зад инициативата стоят хората от +архитектура, които с акцията си bg-notfound през 2006 г. дадоха начален тласък България все пак да се весне във Венеция две години по-късно с павилиона The Young Architects.

Така изглеждаше българският павилион през 2008 година

Какво е това биенале във Венеция?

Сигурно лозунгът Българската архитектура — на Биеналето във Венеция! ви звучи почти като Да представим родните филми на фестивала на черното кино в Акапулко!

Но за регулярните архитектурни събития Венеция е важна спирка. Както сме разказвали и преди там биеналетата (арт, архитектурни и т.н.) текат по отреден от десетилетия начин. Един вид уважаван форум е, на който не е лошо да се мяркаме от време на време.

Какъв е проблемът с организацията?

Участието на една държава във Венецианско биенале (арт, арх, каквото и да е) се заявява от съответния държавен орган — в нашия случай Министерство на културата. Организаторите от италианска страна одобряват кандидатурата и ние започваме да си търсим куратор, тема на представянето (в рамките на общата, която тази година например е People Meet in Architecture), място (защото си нямаме национален павилион, построен в средата на XX-ти век) и участници. Трябват и пари, за съжаление.

Спомням си, че през 2008 г. (когато българските архитекти за пръв път бяха част от официалната програма) още през февруари България имаше покана и куратор (непрозрачно избраният, но пък наистина подходящ арх. Георги Станишев). Около март имахме и място (стара бирария на Еврейския остров), а през май бяха ясни и участниците. Биеналето се откри в началото на септември.

Закъснение?

Да, тази година закъсняваме. Особено като се има предвид, че министърът на културата и хабер си няма сигурно да праща заявка за участие, а настоящият премиер няма брат-архитект, който да му подшушне, че архитектурният образ на България не се изгражда само с магистрали и обществени поръчки за детски градини със съмнителни архитектурни качества. А и да, и пари няма в бюджета.

За какво ѝ е на България да участва изобщо?

Абе има смисъл, да ви кажа. Нищо, че е криза и няма какво да се покаже. На такива събития се забелязват не толкова построените куул сгради в съответната държава, колкото представянето на интересни идеи. Хрумките и чувството за хумор се ценят особено високо. Всъщност най-скучните павилиони по правило са тези с чисто архитектурни изложби. А на най-интересните няма и пукнат проект.

И като няма пари в бюджета (и изобщо никъде) не е задължително пък да замръзнем в архитектурен ужас и да чакаме по-добрите времена да ни размразят. Нали?

Надали точно архитектурата ще ни извади от образа на онази, корумпираната държава, с най-слабо представилия се кандидат за еврокомисар, но може да помогне.

Междувременно ние ще следим какво (не) се случва с българското архитектурно участие във Венеция и ще пишем.

В петък заявихме, че няма да пишем пост за Sofia Architecture Week, но ето че се отмятаме. След драми, разкъсване на ризи и ядене на сладки от 100 грама сладки, седнахме и нахвърляхме на коляно следващите хаотични наброски.

И така, на Sofia Architecture Week бяхме изключително нередовни. Факт. Посетихме 2 изложби и част от лекциите (на някои поспахме). Изпуснахме партитата и дискусиите в Склада — не заради свинския грип, а защото сме си асоциални. И в резултат на това не знаем какво влияние има цялото събитие върху българската архитектура.

Това, което запомнихме:

SAW e куул

• Всеки от нас има поне 3-ма приятели във Facebook, които станаха фенове на SAW. Сега феновете са 1594.
• Пак във Facebook преди SAW някой създаде и анти SAW — майтапчийска страница, добра пародия на събитето. Изкефихме се. Организаторите на SAW Списание 1, с малко остарелия си хм… ърбън снобизъм, имат нужда от иронизиране.
• SAW, за разлика от ИНТЕРАРХ, успя да заинтересува и неархитекти. За известно време стана модерно да се говори за архитектура и да се ходи на архитектски места.

SAW се взима насериозно

• Лозунгът на тазгодишната SAW беше Changing Urban Visions — пожелание като от платформа на политик, което никой не очаква да се случи, защото никой не знае какво означава (не само защото е на английски).
• Изненадващо лозунгът на SAW не беше свързан с екология. И слава богу, защото ни писна от еко (само след седмица едно друго събитие, Семинара по ползваемост, показа колко е измъчено да се опитваш да свържеш екология и usability например).

На SAW са отворените архитекти

• SAW не беше организарана от ВИАС, Съюза на архитектите или Камарата на архитектите. И може би и затова беше добре организирана. Имаше и добра реклама.
• SAW без да иска доказа, че хобито на архитекта днес се променя: той прави и пуска музика по партита. Класически архитектски хобита като фотографията или рисуването на акварелчета с къщи от Копривщица си отиват безвъзвратно. Културолози, анализирайте.
• На изложбите и лекциите нямаше хора с противогрипни маски. Психолози, анализирайте.

Лекциите на SAW бяха в Биологическия

• SAW не само че не беше организарана от ВИАС, но и лекциите сякаш напук бяха в една от залите на Биологическия факултет (на гърба на ВИАС). Много хубава зала впрочем. Списание 1, как я намерихте?
• Лекциите: Първия ден беше скучно. Само звездата Жулиен де Смед се изгаври със Заха Хадид и разведри. Най-интересен беше панелът Балканиада от втория ден. 40-годишни балкански архитекти говореха супер самоиронично. БГ архитектите от същото поколение не могат така. Но и ги нямаше да слушат.
• Аре на бас, че някои хора не знаеха английски, но ги беше срам да ползват слушалки за превод.
• Единствените българи с лекция бяха ZOOM Studio. Започнаха добре със забавни филмчета, в които хора от улицата се възмущаваха колко са грозни сградите на ZOOM. Само че след филмчетата работата се разводни. Поне въпросите накрая бяха яки.

На изложбите ходиха и неархитекти

• Виенската изложба Жилищни модели в Софийска градска галерия беше най-интересната. Макети (дори и в 1:1) и филмчета. Доста неархитекти разказваха колко са впечатлени. Извод: макетът му е майката — и архитектурата отива при хората.
• В изложбата Пренареждане участвахме и ние.
• Леко популистката София 2020 плъзна в нета като вирус. В един ден ми я изпратиха няколко човека (2-ма от тях неархитекти). После преля и в медиите.

Бонус

На партита не бяхме, но ето един чат, в който една приятелка ми разказва за едно парти, за архитектите и за изложбата там:

Тя: ходих в това място Склада, има една чайна в безистена, не знам дали си ходил, но много ми хареса

Тя: имаше много архитекти и се сетих за теб; странни ми се видяха тия хора, чак страшни някак

Тя: хем млади, хем доста възрастни, хем ексцентрични, хем обикновени, но някак аристократични

Тя: и ми се видя трудно да се общува с тях, сложно някак

Тя: нали сте важно съсловие

Аз: а какво имаше тая вечер?

Тя: ми Kottarashky. отидохме да послушаме човека какво твори

Тя: но той пусна само две-три негови неща и после друга музика, накрая имаше и Tom Waits

Аз: друго?

Тя: мини бар, в който предлагаха вино в пластмасови чашки и бира. определено не си пасваха с излъчваното самочувствие от хората

Тя: гледахме с една приятелка изложените проекти, макар че не отидохме заради тях, а заради Kottarashky

Тя: някакви чертежи, абсолютно неразгадаеми и картонени модели, които ни бяха някак смешни

Аз: що смешни?

Тя: шегувахме се, че като малки сме редили кубчета по подобен начин

Аз: аха

Тя: оу и музиката. да добавя, че ми направи впечатление, че имаха вкус към музиката и се забавляваха

Тя: не знам защо все си мисля, че инженери, доктори, архитекти са сухари

Тя: но хората си имат добър вкус

***

Това е.

Тук трябваше да има пост за Международното архитектурно триенале Интерарх ’09, което се откри в неделя в УАСГ. Дори се канехме да туитваме наживо. Обаче... в крайна сметка постът ще е за организацията.

И така, ако искаш да организираш такова събитие по най-лошия възможен начин, следвай долните стъпки:

Какво ти трябва за начало

1. Избираш сравнително популярна марка — може да е поовехтяла, но още да прави впечатление. Международното архитектурно триенале Интерарх, традиционно организирано в УАСГ, върши чудесна работа.

2. Намисляш си няколко популярни архитекти. Популярни, популярни, ама с мярка. Daniel Libeskind, Alvaro Siza, и Dominique Pеrrault стават отвсякъде. Включваш ги в програмата.

3. Избираш си някой и друг по-алтернативен архитект, примерно холандецът Kas Oosterhuis. Да разнообразиш целевата аудитория. Прибавяш и него.

4. Включваш като лектори и всичките си приятели-чужденци, набор 1920-30 година. Те са приятели и на България. Какво като идват за всяко триенале. То нали затова е през три години — студентите се сменят, все някой може да ги е пропуснал.

Как да рекламираш събитието

1. Размесваш добре гореописаните участници в една програма

2. Разпространяваш същата тази програма без да се престараваш особено. Залепяш някой и друг плакат в УАСГ например (в коридора на втория етаж, на таблото зад асансьорите, вдясно, под малките обяви). Билбордове? Популярни вестници и списания? Флаери? Специализирани блогове? Да се оправят бе. Нали си поканил звездите.

3. Хората откриват хитовата програма по незнайно какви канали, кефят се, публикуват я в блогове и сайтове.

4. Ти променяш програмата още няколко пъти. Визитки на участниците няма. Кратко резюме на темите няма. Сайт няма, само файл в Word.

Как да нанесеш финалните организационни щрихи

1. Идва уреченият ден за откриване на събитието. На сцената излизат няколко звезди. Е, не точно тези по програма, ама нищо, нали са звезди. Други от обявените за деня звезди липсват. Тръгват слухове.

2. В 7 вечерта, точно в разгара на тържествения коктейл по откриването, пращаш някого да разлепи листче с новата програма на вратата на залата и на някоя и друга колона из фоайетата на УАСГ. Програмата на листчетата няма нищо общо с тържествено разлепения официален афиш. Нещо повече, важи само за първите два дни. Напрежението расте. Слуховете продължават. Ще идват ли други звезди? Хората се вълнуват, туитват, пращат sms-и.

Входът на залата със старата програма (вдясно, на официалния афиш) и новата (вляво, на сърцераздирателните зелени листчета)

Новата програма

3. На другия ден разлепяш нови листчета, с нова програма. Звездите липсват. Алтернативните архитекти също липсват. Доволните старци завземат сцената. Хората се разотиват. Слуховете спират.

***

От програмата отпаднаха Daniel Libeskind, Paul Andreu, Kas Oosterhuis, Toyo Ito, Jan Hoogstad.

Alvaro Siza и Dominique Perrault говориха в различен ден и час от обявения.

Чакам за кафе и зад мен кураторът на павилиона на САЩ обяснява на двойка ентусиазирани американски архитекти как японците малко сбъркаха с материалите тази година, но китайците са ок. Група студенти се уговарят за среща при чехите, защото раздавали безплатен коняк. Всички искат да си вземат платнени чанти през рамо от австралийците, защото са жълти и побират много брошури.

Архитектурното биенале във Венеция е едно от многото регулярни дизайн събития за годината. Онова, което го прави специално обаче, е първото българско участие в историята му. Бяхме писали за това.

Във Венеция биеналетата (арт, архитектурни и т.н.) текат по отреден от десетилетия начин. 30 държави си имат национални павилиони, построени към средата на 20 век в градините след старите корабостроителници (т.нар. Giardini), и си излагат вътре. Останалите желаещи да участват наемат пространства из Венеция — дворци, музеи, вътрешни дворове, мазета, за каквото им стигат парите.

Сигурно поради тази причина разделянето по нации на Биеналето е много силно. За отделните участници никой не говори.

Ето защо и аз си избрах няколко нации. По-долу следват снимки от четири източноевропейски павилиона, за които всички говореха. Те са доказателство, че често хубави неща се появяват от периферията, а не от центровете на световната архитектура. Особено на международни форуми, където се ценят хрумките и чувството за хумор, а на чертежи и макети никой не обръща внимание.

Обърнете внимание, че в нито един от изброените по-долу павилиони няма изложени проекти.

Естонският павилион

Естонският павилион е откровено политически. Боядисаната в ярко жълто тръба за пренос на газ е разположена насред една от основните пътеки в Giardini между националните павилиони на Русия и Германия.

Естония е една от страните в ЕС, която не одобрява изграждането на газопровода Северен поток по дъното на Балтийско море, който трябва да свърже Германия и Русия.

Чешко-словашкият павилион

Павилионът на Чехия и Словакия пък е откровена подигравка. Според брошурата: изследване на всекидневния живот на обществото и връзката му с архитектурата. В резултат: цяла редица от хладилници, пълни с домати, консерви, водки, яхнии и прочие, а на вратата на всеки стои описание на собственика му — възраст, местоживеене, професия, семейно положение и т.н.

Съдържанието на хладилника отговаря строго на профила на хората. В хладилника на възрастна вдовица от малко селце има стара тенджера с полуизяден боб, а в хладилника на трима студенти от общежитие — бутилка водка и 2-3 прокиснали краставички.

Гръцкият павилион

Гърците приемат сериозно темата на тазгодишното Биенале Out There. Architecture Beyond Building. Инсталацията им е интересно интерактивно изживяване на звуците на Атина — от гласовете на продавачките на пазара до клаксоните в задръстванията.

Полският павилион

Поляците спечелиха наградата на журито за най-добър национален павилион. Темата е Hotel Polonia. Лежерно разхвърляни бели легла (от ИКЕА) гледат към постери, показващи антиутопичното бъдеще на известни съвременни сгради в Полша.

***

Българският павилион

За този павилион е ясно защо говорят всички. Всички българи, да уточня. Павилионът като цяло е ок. Забутан на Еврейския остров до Венеция, но пък в лофт пространството на бивша пивоварна.

За разлика от горните павилиони, българският беше замислен като добросъвестен павилион с проекти. Проектите са отпечатани от вътрешната срана на висящи цилиндри, а от външната има снимки на участниците. Цилиндрите са малко ниско, лампите са малко силни, но пък плакати за българското участие има на спирките на корабчетата и в книжарниците около Academia.

Снимки: Гергана Матеева

Тази година България за пръв път ще участва в архитектурното биенале във Венеция с национален павилион. Куратори са Весела Ножарова и арх. Георги Станишев.

И ако горенаписаното ви звучи като извадка от информационния бюлетин на БТА, а архитектурното биенале във Венеция ви вълнува не повече от годишния конгрес на анестезиолозите в Хавана, ето и няколко въпроса за размисъл:

• Как да изглежда българската експозиция, така че да се чувства комфортно в агресивната среда на международния архитектурен елит?
• Как да се пребори устойчивия Балкантурист-красива природа-богато историческо наследство образ на България на подобни международни събития?

На Биеналето през 2006 г. си спомням, че спирах при павилиони като китайския (повърхност от рециклирани керемиди в един от дворовете на Арсенале):

Китайският павилион

... френския (импровизирана строителна площадка, на която участниците спяха на койки, готвеха си пред зрителите и раздаваха каски, за да се изкатериш по скелето):

Френският павилион

... немския (голяма червена стълба, водеща до голяма, лежерна, червена тераса):

Немският павилион

... румънския (игра с публиката) и т.н.

Досадни ми бяха всички експозиции с привкус на традиционни галерийни практики — табла, плакати, стандартни архитектурни изразни средства.

И накрая, искрено се надявам тази година българският павилион да е поне толкова забавен, колкото демонстративното сгъване на къщички bg-notfound през 2006 (по инициатива на +архитектура). В крайна сметка архитектурата ни има още доста да извърви от фаза спекулативно инвестиционно проектиране до фаза световна адекватност. В такива случаи чувството за хумор помага.

Ще следим с интерес.

Преди три дни се върнах от Милано. В понеделник там закриха международния мебелен панаир Salone del Mobile 2008, който през април традиционно увеличава населението на града с около 250 000 души.

Реших да не пиша за мебелите. Купете си последния брой на Наш дом, Capital Light, Interni, Domus, Wallpaper, Bravacasa — каквото се сетите, по избор. Всички те информират достатъчно подробно за всеки нов стол и дизайнер.

По-интересни ми бяха:

Тайната вечеря

Събитието на сезона се оказа Peter Greenaway: Leonardo’s Last Supper. За визуалния спектакъл на режисьора в Палацо Реале пускаха ограничен брой хора, с предварителни резервации и само от осем до десет вечерта. Аз обаче през цялото време имах чувството, че и Дан Браун ще изскочи отнякъде да ми доразкаже историята за Мария Магдалена.

Младите дизайнери

Дошли са на Salone Satellite, за да бъдат забелязани от големите, да успеят да впечатлят и да продадат. Някои изглеждаха напрегнати, други се усмихваха прекалено корпоративно, азиатците бяха навсякъде, а сърбите ме питаха дали нещата им са лепи и паметни.

Една от многото приятни хрумки на Salone Satellite

Хората с куфари на колелца

Куфарите са пълни с каталози, а тези хора, обикновено в костюми, са навсякъде — в метрото, по улиците, в панаирните палати, в кафенетата, пред щандовете на големите марки.

Зелената вълна

Мотото тази година беше Viva il verde! Go green!. Това беше основната тенденция според мен. Усилието да вземеш къс природа и да го вкараш в офиса в големия град, в апартамента в центъра, на масата за вечеря. Малко тъжно.

Един грък обаче ми каза, че тенденцията тази година била виолетовото и завръщането на тюркоазено синьото. Може и така да е.

Неудобният минимализъм

Не можах да разбера защо високите технологии в кухни и други корпусни мебели трябва да вървят ръка за ръка със закъснял минимализъм, в резултат на който чупиш нокти, дереш пръсти или седиш и се чудиш как по-точно да отвориш един шкаф. Явно Don’t make me think тенденцията не е достигнала до продуктовия дизайн.

За миналогодишния панаир писахме тук.

Чудя се какво ли ще напишат журналистите за току-що приключилия Salone del Mobile в Милано. На връщане в самолета прегледах страницата за дизайн на International Herald Tribune, където възторжено се описваха нови тенденции — неоромантизъм, радикализъм и прочие. Точно в тенденциите обаче бе проблемът за мен. Отидох с надеждата най-после да присъствам лично на раждането на поредната нова вълна. И установих, че не съм уцелила годината.

Разбира се, налице бяха и приятни скандинавци,

... и много деко и необарок,

... и постмодерен хумор, който вече даже Старк го мързи да разнообразява,

... и доста свежи младежки хрумки.

Имаше design crowd,

... партита, плъзнали по улиците на Милано, парникова жега под прословутото Фуксасово покритие на новите панаирни палати и доста добре облечени хора.
И... това е. Сега очаквам новия брой на списание Wallpaper