Да попаднеш в град без хора звучи като сюжет от антиутопичен роман. Но се случва.

Пирин Голф Клуб е ново селище на около 10-15 км от Банско. Не играя голф, но бях слушал за него и пътьом се отбих да го разгледам.

Влиза се през бариера като в мол — натискаш бутон, изскача карта и бариерата се вдига. Главната алея се вие покрай тучни полянки, горички, комплекси от блокчета и строителни отпадъци.

Единствените хора наоколо са двама русоляви чичковци, които карат стиковете си към игрищата на моторни колички. И едно русоляво семейство в огромния ресторант. С две деца и британски акцент.

Trial version

Голф клубът всъщност е цяло градче. С хотели, заведения и игрища. И с апартаменти за продаване. Но така и не разбрах работи ли официално или е в някакъв… да го наречем trial период.

Именно комплексчетата, предназначени за продаване, изглеждаха странно, защото:

1. бяха напълно завършени, но празни — дори русоляви чичковци нямаше
2. напъваха се да изглеждат като град с история
3. и в резултат от 1) и 2) изглеждаха като декор на филм насред полето

Кой евакуира хората?

Наистина всичко е някак завършено, дори в детайли: фонтанът тече, ресторантите на партерите си имат табели с имена, чадъри и дори дъска за меню пред тях. Но са затворени и празни. Има дори книжарница, на която пише “Book Store Otec Paisi”. Празна.

Градчето изглежда сякаш до преди малко е работело, но е затоворило и изпразнено. А всъщност иска да каже “Купи! Всичко е готово, носиш си куфарите и се настаняваш веднага.”

Упражнения по стил

Компотът от стилове е забележителен — исторически и подсладен. Едни до други се мъдрят средиземноморски и алпийски къщи, къщи с цветна мазилка и гипсови орнаменти до къщи с каменна зидария и дърво. На партерите им има френски, италиански, гръцки и арабски ресторанти. А фонтанът е модерна скулптура.

Ако всичко това беше умишлено пресилено, можеше и да заприлича на Лас Вегас. (В Лас Вегас кичът изглежда дори концептуален.)

Декор в полето

Преди няколко седмици писахме за Димитровград. Построен е наведнъж, от нулата, и затова архитектурата му е в един стил — стилът, който е бил модерен (или наложен) тогава.

В същия пост се споменават и други градове, възникнали наведнъж — например град Бразилия. Някои казват, че хората се чувствали “неуютно” и “неестествено” в такива градове точно заради едностилието и липсата на постепенно натрупване на исторически епохи. Чувал съм препоръки в такива случаи да се симулира различност (например като се поканят много разностилни архитекти).

Пирин Голф Клуб също е селище, възникнало наведнъж (повечето ваканционни селища са възникнали наведнъж). И е спазило препоръката да симулира различност. Имитира различни стилове — от различни епохи и още повече, от различни краища на Европа. Предполагам, целта е била да се намери за всеки вкус по нещо. “Уютно” и “естествено” ли е обаче?

Селището не може да те излъже, че е старо и с история, въпреки имитациите. Когато едно нещо се опитва да изглежда като нещо друго, още повече се набиват на очи разликите. Имах чувството, че ако отворя някоя врата, ще се озова в полето, от другата страна на декора.

Пътят е тесен, стръмен и разбит. Правили са го военните преди 25 години, когато на върха е имало поделение. Гората свършва. Очакваме да видим поляната с нацъфтяло Мечо ухо, а виждаме внушителен брой бетонни постаменти.

Тази година на поляната са цъфнали бетонни основи за сглобяеми къщи вместо Мечо ухо

Не можете да сбъркате ваканционна сграда, проектирана в бума — голяма, в малък парцел. Или ваканционно селище от бума — много къщи на 2 метра една от друга. В района на Пампорово има много такива, построени и сега празни.

Сметка без кръчмар

Това неосъществено селище се намира на близо 1900 м.н.в. на южен склон с гледка към Снежанка. Постоянни ток и вода няма, пътят е лош, но пък наблизо има лифт — ако работи, за 20 минути сте в Чепеларе. Но не знам някой да ходи на почивка с лифт.

Ако бяха построени, къщите щяха да са толкова близо една до друга, че слънце и Снежанка щяха да виждат само тези на първия ред. Такава необмислена инвестиция едва ли щеше да има успех, дори в бума.

Ако бяха построени, къщите щяха да са ужасно близо една до друга

А гледката към Снежанка щеше да е само невярно изречение от рекламата на селището

Какво да правим с бетонните постаменти?

Хубаво е, че селището не е построено. Но и поляната я няма.

Сега по бетонните основи за сглобяеми къщи може да се правят чудесни слънчеви бани. Или да се провежда някое събитие — събор на близкото село или джаз фестивал (вместо на Перелик). Или нещо друго с “еко” в името — нали е модерно.

Така няма да цапаме нови поляни, а бетонните постаменти от бума ще свършат някаква работа и в кризата.

Вие за какво бихте ги ползвали?

Сградите икони, точно като марковите дрехи, се забелязват отдалече, създават добър имидж на притежателя и струват скъпо. Доскоро цената нямаше значение, но в разгара на кризата нещата бързо се променят.

Свърши ли ерата на иконичните сгради?

Според сп. DETAIL по-скоро да. На мода е икономически ефективното строителство. Това е и темата на бр. 4 от тази година.

Как изглеждат икономически ефективните сгради?

Като кокошарник, биха казали някои.

Повечето сгради в този брой имат няколко характеристики — проста форма, сглобяема конструкция, ламарина и поликарбонат по фасадите. Целта е да се строи бързо, благодарение на сглобяемата конструкция и да се използват вече използвани материали.

Детски център в Австралия. Сглобен е от използвани товарни контейнери. Материалът, който е изрязан, за да се направят прозорци, е използван за парапет и козирка.

Къща в историческия център на Овал, Португалия. Едната фасада е изцяло от поликарбонат, за да се намалят разходите за строителството.

Колко дълго се използват?

Броят завършва с интересна таблица, в която се сравнява продължителността на живота на различни покривни покрития и тяхната цена.

Битумните керемиди са по-евтини, но могат да се използват 20 години, а традиционните керемиди — 100 години

Ако сградата се използва дълго, а сте сложили материал с по-ниска цена, ще трябва да го сменяте често и ще ви излезе по-скъпо. Да не говорим за разправията по ремонта.

Е да, всички сме чували, че евтиното излиза скъпо.

В статията обаче се засяга и друга гледна точка — защо се строи с материали имащи живот 100 години, ако сградата ще се ползва 20? В крайна сметка тя стои изоставена и рушаща се и става проблем не само на собственика, но и на обществото.

Примери в София колкото искате.

Типично по немски, прост и логичен е изводът на списанието — за да строите икономически ефективно трябва да предвидите точно колко време и за какво ще използвате една сграда. Тогава подбирате правилните материали така, че физическият и икономическият живот да съвпадат.

Добре казано, но малко се съмнявам, че е реалистично. Дългосрочните прогнози обикновено не се сбъдват и това важи от метеорологията до архитектурата. Особено в България.

New York Times твърдят, че сега е идеален момент да се прекроят американските градове. Точно сега, тъкмо в разгара на кризата. Както Рузвелт бил направил през 30-те години на миналия век и Айзенхауер през 50-те.

US утопия

Какво предлагат от вестника? Сещате се: инфраструктурни проекти, паркове, градски транспорт за LA, малко живот в умрелия център на Детройт, нещо в Бронкс, решение за Ню Орлийнс...

Така се рестартира икономиката, ангажират се най-ударените от кризата отрасли, реабилитира се образът на държавата като майка-закрилница, която може да създава красиви и полезни неща като едновременно с това дава работа на безработните...

Предполагам, че тази рецепта я има в учебниците по икономика. Не съм ги чела. Но всичко звучи толкова утопично (макар че нищо чудно американците и да успеят да създадат нов градски модел покрай рецесията), че се чудя какво ли би станало с българските пост-строителен бум градове, ако някой добросърдечно се заеме да ги прекроява.

BG утопия

Приемам, че софийското метро и магистралите не са утопия и все някога ще се довършат.

Но представете си конкурси за алтернативни форми на озеленяване на презастроените нови квартали в София. Нова парково-улична мрежа за пешеходци и велосипедисти, която да свързва всички (ама всички) квартали на София. Някой новоизлюпен български филантроп, който решава, че сега е моментът да изчисти съвестта си и прави софийския Гугенхайм. В Захарна фабрика например.

Как може да стане

The High Lane Project в Манхатън е пример как едно на пръв поглед невъзможно начинание може да стане реалност.

Преди трийсетина години жп релсите в бившата работническа и складова зона в Западен Манхатън са изоставени. Релсите са си забележителност — вървят над земята, промушват се между сградите, имат гледка. Земята под тях обаче е приватизирана с цел ново строителство.

Изоставените релси в миналото (Photo via Friends of the High Lane)

Намерението на частните инвеститори среща сериозен отпор. Създава се обществото Friends of the High Lane, които искат да превърнат мястото в ново обществено пространство. Битката е епична. Сменят се нюйоркски кметове. Вестниците пишат, архитектите правят проекти. Идеята е интересна — парк над земята, минаващ през няколко квартала.

В крайна сметка, с подкрепата на нюйоркска община, проектът за зелени и обществени пространства върху релсите е реализиран.

Ето едно филмче, което за шест минути показва целия PR около това начинание и колко много са се впрегнали в него известни нюйоркчани:

***

Да бяхме направили и ние едно общество Приятели на Захарна фабрика. Току-виж един ден мястото наистина се върне към живот.

Спомняте ли си, че покрай олимпиадата в Пекин по телевизиите се въртяха три сгради? Стадионът Птичето гнездо, басейнът и новата сграда на китайската телевизия. Е, в понеделник изгоря част от комплекса на китайската телевизия, проектиран от ОМА и Рем Кулхас.

Но за това се писа навсякъде. Дори в Twitter се следяха новините покрай пожара.

Сградата преди (photo: Iwan Baan)

... и след пожара (photo: movingcities.org)

По-интересна ни стана символиката, която някои (BLDGBLOG) намериха — символ на истинския край на строителния бум.

А това е въпросната сграда като карикатурен герой oтпреди няколко години:

Снимката е от книгата Content, писана от OMA/AMO още през 2004 година. Тогава сградите започнаха да стават икони, архитектите-концептуалисти от 80-те се превърнаха в starchitects, а Пекин и Дубай станаха по-интересни от Ню Йорк и Лондон.

В типично OMA-стил в книгата най-известните им сгради иронично “оживяват” и “нападат” света. Е, в понеделник падна и първата жертва.

***

Всъщност доста цинично всички оплакват “загиналата” сграда. В пожара има и загинали и ранени хора.

Наскоро попаднах на статия в The Daily Telegraph за дубайския строителен оптимизъм в лицето на световната финансова криза.

По-интересна обаче беше въвеждащата история за индиеца Babu Sassi, който не е слизал от крана си една година. Кранистът работи на строежа на най-високата сграда в света Burj Dubai (в момента е висока 688 метра от 819 планирани).

Тук работи кранистът. Burj Dubai, май 2008 г. Photo: Imre Solt

Та тъй като му отнемало твърде дълго време да слиза и да се качва обратно до работното си място всеки ден, храбрият млад мъж от Керала (както го описват в статията) живеел от година в крана си, там горе, на стотици метри над земята.

Кранистът бил станал култова фигура сред армията строителни работници в Дубай. Някои твърдели, че надницата му била 5 300 британски лири на месец (при средна за строител в Дубай от 140). Други, че сигурно много разбира от кранове, а трети, че е луд.

Във всички случаи подобни невероятни строителни легенди действат ободрително в момента. Напомнят за времената отпреди половин година, когато петролът беше не 40, а 140 долара за барел. И Дубай беше най-голямото строително чудо, а не най-опасната икономическа бомба с часовников механизъм в света (отново по The Daily Telegraph).

Тогава в България се носеха легенди за строителни работници във Варна, които спели по 20 души на един таван. За технически ръководители на хотели в Боровец, които живеели в китайски ресторант. За турски гастарбайтери от Родопите по строежите в София, които работели по 24 дни без прекъсване, за да съберат почивните дни наедно и да отидат да си видят семействата.

Все спомени за сладките времена на инвестиционен строителен бум и fast food архитектура.

Интересна статия в TheAtlantic.com, в която щатският професор по градоустройство Christopher B. Leinberger предрича края на луксозните предградия и превръщането им в новите долнопробни квартали на големите градове.

Високите цени на петрола и жилищната криза принуждават все повече американци да се връщат обратно в центъра.

Така цели квартали без редовен обществен транспорт и далеч от административното ядро на града западат и цените на недвижимите имоти там се сриват.

Особено застрашени са новоизградени комплекси от еднофамилни къщи, закупени предимно с ипотека.

Новостроящ се жилищен комплекс край София

Сега си представете как обитателите на Коньовица и Факултето започват да заселват Симеоново и Драгалевци.

Луксозен комплекс до Симеоново

Комплексите от затворен тип в подножието на Витоша се превръщат в шарени, неконтролируеми поселища тип Филиповци. Оградите са съборени, на прозорците висят черги, а на полянките пред къщите се търкалят боклуци и тичат босоноги деца.

А Захарна фабрика е превърната в луксозен комплекс от лофтове, ресторанти и галерии.