Продължаваме поредицата интервюта с архитектите, които селектирахме за книгата Българската нова вълна на списание Едно. Досега представихме Петър Торньов (+ архитектура) и Пламен и Теодор от ZOOM Studio.

С Conveyer се срещнахме една заспала юлска събота в собствения им офис — изпълнената ни мечта за лофт в бивша захарна фабрика (е, не “онази”, разрушената, а една по-малка, от 1925 г., до Дондуков). Запознахме се за пръв път наживо, но не ни се тръгваше.

В разговора участваха и тримата: Ангел Савлаков, Ивайло Андреев и Иво Драгошински (Иво се включи по Skype от Лондон), за да ни разкажат как са се събрали, каква архитектура харесват и какъв ѝ е проблемът на параметричната архитектура.

Междувременно, Conveyer, ще следим как върви онази детска градина, която правите в Драгалевци. Много ни се иска да има поне една читава сграда за деца, построена в България през последните години (е да, частна е, вие да не си помислихте, че общината дава на някакви дизайнерски архитектурни бюра да проектират държавните детски градини).

Отдясно наляво: Ивайло Андреев, Ангел Савлаков, Иво Драгошински (на екрана на лаптопа)

WhATA. Проектирането на собствен офис ли е най-голямата свобода, която сте имали досега?

Иво Драгошински. Да, там имахме най-голяма свобода.

Ангел Савлаков. Всъщност офисът ни е една успешна реализация на тема лофт в България и нов живот на промишлените територии. Нещо, което в Англия и САЩ е практика от десетилетия.

WhATA. В България така и не се стигна до качествена лофт-архитектура въпреки богатото наследство от изоставени и фалирали фабрики и производствени сгради от соц миналото, че даже и от царско време. Вашият офис прави изключение. Как си харесахте това място за офис?

ИД. Ние имахме идея, че търсим такова пространство, но случайно попаднахме на сградата, тъкмо беше започнала да се реконструира. Ние още отвън, по прозорците видяхме, че вътре има много добро пространство.

АС. Между другото, през лятото на 2007 г., когато се оглеждахме за подобно пространство, ходихме и в Склада (бел. авт. в печатница Мадара), който тогава още не съществуваше. Гледахме подобни пространства и на Сливница. И по някаква чиста случайност се оказа, че това пространство в тази стара захарна фабрика “Лиляна Димитрова” — 100 квадрата, 4 метра високо, 7 метра широко — ни е точно по мярка.

Офисът на Conveyer в бившата захарна фабрика “Лиляна Димитрова”

WhATA. Ако 90-те бяха времето за експеримент, когато българската архитектура пробва свободата и демокрацията по най-първичен начин, през последните 10-12 години се появиха архитекти, които опитваха да правят архитектура, от която не ни е срам. Всички те обаче изглеждат свързани един с друг — в някакъв етап все някой на някого е бил шеф или са работили заедно. Ако можем да оформим, да кажем, 3 поколения през последните 10 години, вие към кое ще се причислите? За кого работихте през последните 10 години?

АС. Ако върнем лентата назад, някъде към 2003-2004 година и тримата работихме в +архитектура.

ИД. Ние бяхме в една група.

АС. Да, ние завършихме заедно ВИАС. Работихме с Петър и Стефан (бел. авт. Петър Торньов и Стефан Петков, основателите на +архитектура) по сградата на Соравия на Цариградско шосе и по тенис клуб Малееви. И по реда, в който влязохме в +архитектура, така и излязохме оттам.

WhATA. И къде се разпръснахте?

ИД. На въпроса за поколенията искам да се върна. Ние сме третото поколение.

АC. Да, ние сме третото поколение. След +архитектура Ивайло започна да работи с Пламен Братков. А ние с Иван се събрахме и пробвахме да работим самостоятелно, без да имаме фирма. И през 2006 г. случайността ни събра с ОБИА и деляхме с тях офис на Веслец. През 2007 решихме ние да потърсим ново пространство. И това ни е връзката.

WhATA. Може ли да се говори за нова вълна в българската архитектура?

ИД. Аз мисля, че има. И тези фирми, които сте избрали (като +архитектура, Aedes, ZOOM studio) са точно от тази вълна. Те се опитват да правят авангардна архитектура и се борят и то в България, където изобщо не е лесно, с вкуса на хората. И правят неща, които са абсолютно достойни и конкурентни.

АC. Аз се опитвам да си подредя нещата с архитектурата в България през последните 20 години. Може би през 90-те е продължавал постмодернизмът. Някакси българските архитекти много си го харесаха този постмодернизъм. Че и до днес продължават да се появяват проекти, които носят черти на постмодернизма и то не на същината на постмодернизма.

ИД. И проблемът е, че постмодернизмът в България дойде от това, че силните архитекти бяха от старото поколение и те бяха повлияни от постмодернизма. И след 90-те години те имаха възможност да го реализират.

А в България нещата станаха със закъснение. Сега като се замисля за българска Нова вълна, първите сгради, които се появиха и промениха архитектурата в България, бяха на колеги от старото поколение като Михов, Наско Панов, Георги Станишев.

Следващото поколение, второто, което се появи в лицето на +архитектура, Кътов, Братков, ZOOM, за тях беше малко по-лесно да направят в България сгради, подобни на тези, които се строят в Европа по това време.

Т.е. България се опитва да догонва това, което се случва в другите страни. Не мисля, че става въпрос за революция. Просто се появяват прилични сгради, които биха могли да бъдат и в Западна Германия, и в Лондон. Което в никакъв случай не е лошо, защото в България възможностите и на технология, и на материали, и на вкус, са страшно ограничени.

WhATA. Българската архитектура така и остана неизвестна. Защо стана така? Защото догонва?

АC. Според мен нещата опират до традиция. Държави като Чехия, Словения, Хърватска, Румъния, Унгария някакси исторически са по-близо до западната традиция. Ние през строителния бум направихме същите грешки като Испания по отношение на презастрояването.

ИД. И другият въпрос е политически. Тези 20 години, които минаха, бяха турбо-капитализъм. Някакви мутренски времена, в които архитектурата беше на заден план.

WhATA. В много кофти време дойде кризата. Тъкмо бяха започнали да се появяват добри примери и икономическата обстановка отряза това еманципиране на българския инвеститор. Дали ще тръгнем от това ниво нататък или ще почнем пак отначало да се борим?

ИД. Аз смятам, че кризата ще изиграе положителна роля.

Ивайло Андреев. Тя играе вече положителна роля.

ИД. Тя ще отрезви много хора и ще повлияе на мисленето им в положителен аспект.

АC. Аз съм напълно съгласен, че количествените натрувания водят до промяна на качеството. Много се строи, може би има шанс процент от това, което се появява, да бъде пример за добра архитектура.

ИД. И няма да почнем отначало, ще почнем оттам, където сме стигнали.

АC. И масовият вкус няма как да се промени. Примери за кич и посредствена архитектура има в цял свят, и в Холандия, и в Германия.

WhATA. Разкажете малко за вашата детска градина. Бяхме много щастливи да открием една детска градина тук и много нещастни, че тя е частна, а не е общинска т.е. не е направила пробива в статуквото, но прави пробива в типологията сгради, сградите за деца, които са под всякаква критика.

АC. Това е една от последните ни работи. Частна детска градина в Драгалевци. Да, наистина, проучването, кото направихме преди да започнем работа беше потресаващо, сравнявайки нашите нови общински детски градини с това, което се строи по цял свят. Дори това, което се строи сега като детски градини, е на много по-ниско ниво и от това, което се е строило като детски градини през 70-те и 80-те години у нас.

Имахме големия късмет инвеститорът да ни се довери изцяло. И за момента нещата като че ли се случват, имаме шанса да се опитаме да изведем тази задача докрай с добър резултат.

Макет на детската градина в Драгалевци.

WhATA. Какво мислите за архитектурата преди ‘89-та?

ИД. Аз съм фен.

АC. Мога да ви дам един страхотен пример. Може би два, които днес за съжаление са много зле пострадали. Руският културно-информационен център на ул.Шипка и сградата на Метрополитена.

Руският център има изключително голям потенциал: и за пространствата, и за големите подпорни разстояния, и за материала видим бетон, от който е направена сградата, и за изключително интересната схема. Тази сграда съчетава освен представителни пространства и жилищна част. А не ѝ личи. Тези жилища са с гръб плътна бетонена стена. Изключителна схема.

А сградата на Метрополитена има огромна конзола, постижение за конструктивната мисъл в България. Така че и аз съм фен на архитектурата преди ‘89-та година.

ИД. Аз, за съжаление, с носталгия гледам на това време. С какъв мащаб и с какво градоустройство са правили нещата тогава.

АC. Днес я няма едрата мисъл, няма го размаха. Истински късмет е, ако човек не строи между два калкана, а е свободностоящ. Сега градоустройство няма.

ИД. Не, градоустройство няма, има самослучващ се урбанизъм (смях).

АC. Някакcи не ценим това, което имаме отпреди ‘89-та година.

ИД. Архитектите бяха така афектирани от това време, че бяха неспособни да се обърнат и да оценят добрите неща.

WhATA. Имате ли притеснения за бъдещето на архитектурата?

ИД. Ами всички архитекти ги е страх от бъдещето и затова ходят в черно облечени (смях).

АC. Малко вероятно е в световен мащаб да се случи революция в мисленето като през 20-те и 30-те години на ХХ век.

ИД. Модернизмът така или иначе се изчерпа като движение и в момента, ако търсим ново течение, това е параметризмът. Архитектура, която се продуцира от фирми като Заха Хадид.

АC. Но не може да се остави компютърът да измести човека в проектирането. Много е лесно въпросите и отговорите да бъдат в софтуеъра. В което няма нищо лошо, но когато технологията изземе всичко и в проектантския процес не остане нищо друго, това е страшно.

WhATA. А вие искате ли нещо да промените с вашата работа (това е въпрос, който задаваме на всички)?

АC. Нашата фирма се казва Конвеер. Мисля, че Иво, който е кръстникът, най-добре ще обясни от трима ни.

ИД. Решихме, че ако се кръстим така поне, ако правим конвеер, няма да ни е срам (смее се).

АC. Най-важното е човек да не се взима много насериозно.

ИД. Не се опитваме да променим нещо, а се пробваме с това, с което разполагаме в България, да правим нормални неща, такива, които се правят в цял свят.

***

И за край — още снимки от офиса на Conveyer: