На 7 март беше обявен носителят за 2018 на най-престижната международна награда за архитектура Прицкер. И това е не кой да е, а… “неизвестният” индийски архитект Балкришна Доши, който вече близо 50 години живее и работи в Ахмедабад, провинция Гуджарат.

На пръв поглед Доши не е архитект от калибъра на Стивън Хол, Калатрава, Либескинд, Виньоли или MVRDV, нито може да се мери с агресивни млади звезди като Бярке Ингелс, Дейвид Аджайе или Франсис Кере (всички те бяха спрягани като евентуални носители на тазгодишния Прицкер). Името на Балкришна Доши се гугълва лесно, но не трябва да си правим илюзии — той не се разхожда по страниците на медиите и до вчера беше познат само на архитектурните историци, на неколцина тясно специализирани изследователи на следвоенния модернизъм и на част от населението в провинция Гуджарат. А Бярке Ингелс вероятно за поредна година се напива някъде самотно от яд, след като от толкова време амбициозно се бори да стане най-младия носител на наградата и пак не успя (а и вече не е толкова млад).

Изборът на Доши обаче съвсем не е случаен и зад него се крие много повече от желанието на фондацията зад наградите “Прицкер” да увеличава общата архитектурна култура на световното население.

За наградите “Прицкер”

Наградите “Прицкер” често са наричани “Оскарът за архитектура”. Това обаче не е съвсем коректно. Ако трябва да ги преведем попкултурно, малко по-вярно би било да ги кръстим “Архитектурният Нобел”. И пак ще е леко насила. Връчват се от 1979 година и са инициатива на чикагското семейство Прицкер и тяхната Hyatt Foundation (да, хотелиери са, собственици на веригата “Хаят”). Наградата се дава на архитекти, които “са допринесли за развитието на човечеството и застроената среда чрез изкуството на архитектурата”. Има жури, но няма предварителна селекция и предварително известни номинирани. На всеки победител се дават по 100 000 долара (плюс статуетка на Хенри Мур).

Прицкерите обаче са странни награди. През тези 41 години техни носители са били или мегаизвестни имена, които в точно този момент са на върха на славата си (Заха Хадид, Херцог и де Мерон, Норман Фостър, Рем Кулхас) или “стари майстори”, като за цялостно творчество с известно закъснение (германецът Фрай Ото става известен с вантовите си конструкции през 1960-те, но получава наградата през 2015, японецът Кензо Танге, ключова фигура за развитието на японската архитектура веднага след Втората световна война, е награден през 1987 и т.н.).

Наградените между 1995 и 2006 година

През последните 3 години обаче наградите, съвсем умишлено и последователно, отиват само при малки, локално известни архитектурни имена, които освен всичко друго отправят ясни социални послания с работата си. През 2016 година беше награден чилиецът Алехандро Аравена, който е много социално ангажиран и възприема архитектурата като инструмент за обществена промяна. През 2017 пък, за всеобща изненада, наградата отиде при силно регионалните испански архитекти RCR Arquitectes, които правят изключително чувствителна към средата архитектура, но са известни основно с една малка винарна.

Кой е Балкришна Доши

Всички прочетохме, че Балкришна Доши е работил с Корбюзие и Луис Кан. Работил е по правителствения комплекс в Чандигарх и е поканил Кан в Ахмедабад да направи Indian Institute of Management. Той е бил част от клуба на големите момчета-модернисти през 1950-те и 60-те, но не за това получава Прицкера през 2018. През целия си живот Доши се опитва да пречупи идеологията на модернизма през местния, индийски контекст и почти винаги успява. Едновременно с това докрай той вярва в социалната мисия на модернизма.

Иска ми се да положа клетва и да го запомня до края на живота си – целта ни е да осигурим достойно място за живот на всички, дори на най-бедните, казва той през 1954 (и е цитиран в мотивите за даване на наградата). Ето и някои от проектите му:

Institute of Indology, Ахмедабад, Индия (1962). Снимка: courtesy of VSF

Centre for Environmental Planning and Technology, Ахмедабад, Индия (1962-2012). Включва училищата по архитектура, визуални изкуства, урбанизъм, строителни технологии, интериорен дизайн и т.н. Снимка: courtesy of VSF

Centre for Environmental Planning and Technology, Ахмедабад, Индия (1962-2012). Работно студио в училището по архитектура. Снимка: courtesy of VSF

Kamala House, собствената къща на архитекта, Ахмедабад, Индия (1963). Снимка: courtesy of VSF

Sangath, студиото на архитекта, Ахмедабад, Индия (1980). Снимка: courtesy of VSF

Какво иска да ни каже журито на наградите с избора на Доши

Наградите “Прицкер” май излязоха от кризата на идентичността и от няколко години отправят ясно послание към целия свят:

• Ерата на стархитектите приключи. Не са ни важни хората, които строят безпардонни сгради по цял свят, обслужвайки корпоративни интереси, политици или собственото си его;
• Архитектурата трябва да служи на хората, а социалната ѝ функция трябва да бъде реабилитирана;
• Архитектите трябва да имат морален кодекс и ценности и да ги следват през целия си живот.

И за финал още един цитат от носителя на Прицкер за 2018:

Ако си наясно с проекта си и с целта, заради която искаш да бъде построен, тогава изоставяш егото си и се питаш: “Какво точно трябва да сторя?”. Така сградата изплува от само себе си. Без стил, без исторически период, едно чисто преживяване.

Иска ми се всички архитекти, които проектират в момента в България, да спрат за малко и да се замислят. Каква е целта на сградите им? Кои са личните им ценности? Какво е определението им за морал в архитектурата? И после пак да продължат да чертаят.