Много ми харесват големите градове. Но наистина големите. Шумни, непоносими градове, в сравнение с които София изглежда като тих и зелен провинциален град, в който от време на време минава по някоя кола, а гълъбите кротко гукат по первазите.

Тази година големият град беше Лондон, терминалът — 5 на Хийтроу, а София ми се стори като Хисаря през 70-те на кацане обратно. Отидох да се видя с приятели, да разгледам малко бетон от 60-те (преди да го бутнат след края на кризата) и да ме заведат на пикник в провинцията, за предпочитане на поляната пред някой замък.

Лондон не е красив град. Космополитен — да, интересен — много, но туристически — никак. И по-добре.

Представителната съвременна архитектура предлага основно безлични осемдесетарски небостъргачи, вездесъщия хай-тек и шейсетарски класики от видим бетон в стил “нов център на окръжен български град, дочакал Дипломатическия корпус”.

Градът обаче умее да изненадва с необичайни места, където атмосферата се сменя отведнъж, архитектурата изглежда като от sci-fi класика на Кубрик, а парковете — като дело на градинаря на Елизабет II.

И тъй като много обичам градовете да ме изненадват, отидох да разгледам две класики на британския модернизъм, за които бях чела много. Да видя как я карат на стари години.

Barbican

Barbican е първата класика. За една-единствена нощ през 1940 г. бомбардировка унищожава 142 000 кв. м северно от Ситито. През 50-те архитектите Chamberlin, Powell & Bon получават пълен картбланш да направят жилищен комплекс от тотално нов тип — от градоустройството до дръжките на вратите.

Barbican включва три 40-етажни жилищни кули, културен център, няколко терасовидни блока, градини, църква и две училища. Тук има видим бетон, преплетени комуникации и много от идеите на Корбюзие и модернистите.

Комуникациите са разделени на два потока — за живущи и за външни хора. Минава се по виадукти, мостове, над езера, има стрелки и инфо табели.

В Barbican има не само бетон, но и много зеленина. Част от парковете са достъпни за външни посетители...

...а друга част е само за обитателите на комплекса.

Зоните за живущите са отделени с огради, катинари и предупредителни табели.

При официалното си откриване през 80-те Barbican вече изглежда демоде. Днес там е като в утопичен сън. Нищо чудно, че комплексът е толкова хип, а цените на жилищата са сред най-високите в града.

Robin Hood Gardens

За разлика от Barbican, другата икона на британския брутализъм Robin Hood Gardens (дело на архитектите Alison и Peter Smithson) не успя да влезе в списъка с лондонските архитектурни паметници въпреки масираната медийна кампания през годината (за събитията около Robin Hood Gardens през юли драснахме и ние).

Жилищният комплекс е в опасна близост до строителните площадки на новото Сити и Canary Wharf, населен е предимно с имигранти, остарява зле и съдбата му след края на кризата клони по-скоро към разрушаване, отколкото към саниране. Английските вестници обаче умеят да вдигат неописуем шум около всяка съмнителна строителна инициатива, така че битката обещава да е епична.

Всъщност Robin Hood Gardens изглеждат доста западнало място. В коридорите мирише на урина, забрадени жени гледат подозрително, а мен ме достраша да се кача до последния етаж по тясната стълба. Хората си отглеждат тикви и зелен боб в градините, а от прозорците се носи натрапчива миризма на индийска кухня.

Хората са си направили конфута с боб и тикви.

По коридорите има локви и мирише зле, но децата си играят като на истинска улица

Но след близо 40 години комплексът е обживян напълно, при това точно според архитектурните намерения. По “улиците в небето” (както са наречени широките комуникационни коридори през 3 етажа, от които се влиза в апартаментите) децата тичат и играят заедно, а жените си подават сол през вратите. Има и общност (макар и имигрантска), а изкуственият хълм между двата гигантски блока е обрасъл с дървета, създава илюзията за парк въпреки голямата гъстота на обитаване, изключително чист е между другото и даже има катерици.

Между двата дълги блока има изкуствен хълм, който служи за парк, детска площадка и място за разходка. Закрива напълно съседния блок и от определени ъгли създава илюзия за истинска гора.

Бях с един приятел, българин от Лондон, който изненадващо за мен обяви, че брутализмът много го кефи. Преди му изглеждал грозен и отвратителен, като соц блок в България. Сега обаче всичко му харесвало — формите, видимия бетон, дори касетираните тавани. Носталгия? Или пък умора от натрапчивите псевдо еко чудеса на формообразуването и хай-тека.