WhATA AWARDS

Тази тенденция тлее от много години, през които се тръшкахме, че обществените пространства се ремонтират зле, че дълготрайни естествени материали се сменят с еднодневки, че камък не се боядисва и видим бетон не се топлоизолира. През 2018 профанизирането на българския град стана прекалено видимо и вече е ясно, че говорим за явление, което ще промени сериозно и за дълго архитектурната среда около нас.

Причините са много:

• Стратегията на ЕС “Европа 2020” постави за цел (измежду всичко друго) повишаване енергоефективността на сградите, с което отпуши масовото топлоизолиране из целия съюз. България се включи сърцато с “Национална програма за Енергийна Ефективност на многофамилни жилищни сгради”, която започна ударно да реновира най-различни блокове от най-всякакви исторически периоди с едни и същи 2 вида мазилка;
• От дума на дума и от комшия на комшия цели населени места в България започнаха да вярват, че най-добре се живее с отопление на климатик и нова бяла PVC дограма;
• Старите майстори на специфични мазилки и мозайки измряха, а новите хукнаха на гурбет в чужбина;
• Общините се хвърлиха да усвояват евросредства с калпави ремонти по лош проект след съмнителни процедури за инженеринг;
• Практикуват се все повече “системни решения” (сиреч стандартен детайл на производител) и все по-малко специфични детайли според мястото и сградата. Да не говорим колко малко детайли се правят по принцип.

Резултатът е един – унифицирани мазилкови сгради и пространства без характер и с лош детайл. Един познат архитект наскоро нарече тенденцията “урбаноцид”. Легитимиран от властта и подхранван от бедност, невежество и мързел урбаноцид, бихме добавили ние.

Тази тенденция се разбира най-трудно, затова сме се опитали да я обясним с най-много думи.

Архитектурата е бавна и обикновено последна е засегната от големите културни и политически процеси. Но през последните години набиращият сили нов консерватизъм удари и нея. Архитектурният консерватизъм е свързан с възхвала на “красотата” на романтичното минало, с носталгия по “велики” исторически периоди, с култ към прединдустриалното занаятчийско майсторство. В резултат модернизмът е под обстрел, национализмът надделява над здравия разум, изчезват всякаква толерантност и дори постмодерното чувство за хумор.

Тенденцията не е нова и, ако това действа успокоително, далеч не е само българска. В началото на ноември например правителството на Тереза Мей обяви създаването на нова британска комисия, която да се занимава с “красотата в архитектурата” така щото новите сгради да се приемат по-добре от обществото. Ръководителят й сър Роджър Скрутън искал да даде на обществото архитектура, за която хората да могат да гласуват, “а не такава, която е наложена насила от последователи на Корбюзие и Мис ван дер Рое”. А у нас през 2018 имахме примерно:

• Инициатива на Фондация “Богария” за нова концертна зала в София, която беше промотирана като възвишена кауза, за “съграждане на величествен Храм на Духа”. Новата зала трябваше да е “нищо по-малко от величествена и нищо по-малко от великолепна”, твърдяха патетично инициаторите, които, оказа се, в представите си за новата филхармония се вдъхновявали “от немодернистичните, класически линии в архитектурата. От изяществото – като онова на филхармонията в Барселона. От великолепието – като на базиликата Сакре Кьор в Париж”. Добре дошли в миналото, казваме ние;
• През лятото беше обявен конкурс за възстановяване на Мемориала на войниците от Първи и Шести пехотни полкове пред НДК и неговите 11-метрови оригинални неокласицистични стени на мястото на съборения през 2017 абстрактен паметник “1300 години България”. Конкурсът завърши с фиаско, защото никой от предадените 5 проекта не показвал достатъчно уважение към оригинала (сиреч към неокласицистичните стени).

За момента проявленията на новия архитектурен консерватизъм звучат абсурдно, но като цяло са безобидни. Догодина обаче пак ще си говорим. Той и Хитлер е изглеждал безобиден през 1923.

В края на април Община Велико Търново обяви амбициозен конкурс за Нов градски център на мястото на старото Военно училище в града – отговорна зона, която в момента стои празна, но решението й може много да помогне или много да прецака и живописния силует, и живота в града. Конкурсът беше международен, журито също, наградите високи, времето достатъчно. Спечели италианският архитект Клаудио Нарди. Конкурсът във Велико Търново обаче се превърна в първия конкурс в новата история на България, в който близо 70% от участниците (44 от 62) не бяха допуснати до оценяване или бяха декласирани по технически причини, включително опитни конкурсаджии, спечелили награди и у нас, и в чужбина. Това показва или лошо комуникирано задание, или неясни изисквания, или пълно неуважение към труда на участниците. Или и трите.

Допълнение. Организаторите на конкурса се свързаха с нас и обясниха, че всички проекти са разгледани от журито макар в официалното “Решение за класиране” 37 от проектите да са включени в “Списък на участниците, чиито проекти не са допуснати до оценяване”, а 7 от проектите да са включени в “Списък на отстранените след класиране участници”.

През пролетта изневиделица на небосклона изгря странен конкурс, организиран от фондация “Визар”, която през 2018 изведнъж се размърда след близо 10 години хибернация. На всички беше ясно, че конкурсът за вторичен софийски градски център в района на Централна гара е просто упражнение за градоустройствени концепции и красиви визуализации, което скоро няма да стигне до проект и реализация. Но можеше да е и малко по-полезно упражнение със задание, което да пробва да реши отдавна зациклили проблеми в северната част на София, а не да оставя участниците да си играят на функции и “визии за бъдещето”. И все пак този така наречен международен конкурс успя да събере 11 проекта и да излъчи победител (“А и А Архитекти”), който прави пешеходен плац пред гарата и нова концертна зала от другата страна. По-любопитен беше овчедушният възторг, с който конкурсът беше посрещнат от стандартни медии, които обикновено не се интересуват от толкова специализирана тематика и стигат най-много до плочките по “Графа”.

През септември Столична община обяви поредния конкурс за площад “Света Неделя”. Този път конкурсът беше добре замислен като реално международен, двуетапен и с интересно жури. Именно критериите, свързани с пресяване на кандидатите от първия към втория етап обаче (изисквания за декари проектирани подобни площади през последните 3 години и минимум милион и половина лева годишен оборот например), разбуниха духовете в заспалата ни професионална общност и доведоха до грандиозен конкурсен скандал, в резултат на който Камарата на архитектите свали доверието си от конкурса, а НАГ безпрецедентно отмени вече обявената обществена поръчка. В момента тече промяна на конкурсните условия с намерение конкурсът да бъде обявен отново с условия, които позволяват “участие на по-голям брой български архитекти в него”. Такъв фалстарт не бяхме виждали досега.

В средата на ноември в София бе прекратен обявеният през юни конкурс за възстановяване на Мемориала на войниците от Първи и Шести пехотни полкове, който трябва да се издигне на мястото на съборения паметник “1300 години България” пред НДК. От НАГ написаха балансирано задание, даващо възможност за помиряване на всички спомени за мястото и създаване на среда с много и различни исторически пластове. Всички общо 5 подадени проекта обаче бяха дисквалифицирани по технически причини от журито, председателствано от заместник-кмета по културата Тодор Чобанов. Членове на журито обясняват дисквалифицирането не с официалните технически причини, а с факта, че проектите били “слаби” и “подигравателни” към темата, не давали възможност за провеждане на почетни караули и церемонии и (измежду всичко друго) – “погрешно” разполагали фигурата на лъва.

Не знаем дали причината за провала е слабото разгласяване на конкурса или пък архитекти и скулптори неорганизирано са го бойкотирили. Излишно е да казваме, че един мемориал с почетен караул би стоял нелепо и комично в среда за релакс, където майки разхождат децата си, а тинейджъри карат колелета и скейтбордове. А и издигането на такъв паметник през 21 век би било красноречив националистически жест. Иска ни се да вярваме, че това е логичният финал на един безсмислен и вреден конкурс.

Както написа един бивш архитект и настоящ музикант преди няколко седмици, “в нашата клета Родина творят хора, които рядко са под светлините на прожекторите, но оставят следи”. MMXX архитекти са сред тях. През 2018 студиото, което от години прави добри интериори и има зад гърба си една прецизна офис сграда във Варна, показа цели две нови къщи накуп, всяка от които намери място в тези номинации.

Y House в покрайнините на Самоков залага на класически прийом – каменна база и дървена “къщичка” със скатен покрив, кацнала върху нея. Тук обаче няма грам битов традиционализъм, а само перфектен детайл, добри пропорции и категорична модерност. Българските покрайнини имат огромна нужда от повече такива къщи.

Да проектираш сгради в парк, пък били те и павилиони, е адски рисковано. Но с реконструкцията на тенис кортовете в софийския парк “Заимов” архитектите от “Аедес студио” са се справили впечатляващо добре. Допреди няколко месеца кортовете представляваха купчина безлични 90-арски постройки, които блокираха цяла зона на парка. Днес те са интригуваща композиция от летящи дървени скатни покриви, прозрачни обеми, кулхасовски стъклени панели, които светят вечер, забележителна ограда и най-дизайнерските тенис кортове в София. Имат си и архитектурна азбука – метални конусовидни елементи за входове, метални вертикали за огради и други елементи, повторени навсякъде, които вкарват консистентност в иначе твърде разнообразните обеми и материали. Плюс че всички дървета са запазени и минават през дупки в покривите както сме свикнали да гледаме в чуждите списания, но не и у нас.

По принцип ставаме крайно скептични като чуем фолклорен център. Особено пък през 2018, когато всеки нормален човек от нашето глобално поколение се тормози безсилно пред национализма, залял отново света. Но образцовото село Чавдар успя да ни изненада. Техният нов фолклорен център включва както реставрирана възрожденска къща (тези ги знаем наизуст), така и нова пристройка с две изложбени зали, която не крие, че е проектирана през XXI век, а напротив – казва го високо и ясно. Целият комплекс има и специално разработена визуална идентичност – шрифт, лого, графичен дизайн по новите фасади. Изобщо баналното възрожденско наследство се оказва не толкова лоша идентичност, когато се интерпретира от съвременни хора без комплекси.

Младежкият дом във Варна беше една добра стара модернистична кутия, видяла и по-славни дни. Такива кутии обикновено не се радват на спокойни старини. Варненската обаче извади късмет. След конкурс, проведен през 2016 от Община Варна и местния КАБ, тя беше реконструирана по свеж проект, който й сложи фасада с огромни надписи на няколко езика, цветни стъкла, нова стълба и асансьор за достъп до плоския покрив – вече използваема тераса за събития с изглед към Червения площад във Варна.

Една щастлива модернистична кутия е Младежкият дом във Варна.

Представителната приемна сграда с музей към Боянската църква е проектирана през 80-те, малко след като църквата е включена в списъка на ЮНЕСКО през 1979. Сградата си играе постмодерно с базиликалния тип църкви по принцип и със съседната Боянска в частност. Има три централно симетрични обема: страничните – плътни и облечени с тухли, а централният – остъклен и засводен. През 90-те е изоставена, големият апетитен парцел става обект на сенчести интереси, а настоящата ѝ реконструкция от музей в детска градина от живия автор на оригиналния проект е истинско спасение. Именно новата функция, която пълни сградата с деца, налага нови цветни и игриви елементи в интериора, които са съвременно продължение на оригиналния ѝ колажен дух. Такава драматична промяна само една добра постмодерна сграда може да понесе.

IV House е група от 4 редови къщи в неблагополучната местност “Гърдова глава” в София, където е пълно с високи дувари и архитектурни извращения от последните 30 години. IV House показва съвсем различно отношение към средата – ажурни огради, намерен мащаб и, разбира се, добър детайл. Къщите очевидно не са скъпи, но ето че можело да се правят нормални сгради и само с мазилка и малко дърво. В такива случаи за пореден път се чудим защо българските публични пространства все нямат късмета да попаднат на архитекти като номинираните в тази категория, та да си отдъхнат бедните български градове. Но не би.

Villa DO е още един пример как добрата архитектура не е задължително скъпа архитектура. Това е едноетажна къща с дървена конструкция, построена само за една година за скромните 60 000 евро сред силно зашумените склонове на северна Стара планина. Тъмна и минималистична отвън, с отчетлив растер на вертикалните прозоречни шлицове, къщата има топъл интериор, който прави хубав битов контраст без излишни залитания. Къщата спокойно можеше да е част от преглед на съвременна шведска или американска архитектура и това не е случайно. Архитектът Радо Илиев вече близо 30 години живее и работи в Лондон, а ние още помним също толкова семплата и не по-малко добра морска вила, която беше проектирал в Ясна поляна преди десетина години.

Късният ХХ век е снабдил почти всеки български град с промишлени зони, повечето от които днес са или тъжни останки от западнал индустриален модернизъм, или струпани набързо нови халета от най-евтините материали, които съвременното промишлено строителство може да предложи. Затова винаги се радваме на адекватни намеси в тази благодатна и все още несправедливо лишена от добра архитектура среда. Офис сградата на плевенската шивашка фирма “Deciso Monni” е такава адекватна намеса – минималистичен стъклен куб отвън с богато вътрешно пространство, което изненадва с впечатляващ атриум, вертикални зелени стени и интересно разпределение. Сега някой да се заеме и с халетата отзад.

Бизнес сграда “Графикс” е онова нормално европеидно офис кубче с червения “Х”, което от известно време допълва шарения фронт на Цариградско шосе и е по-известна на таксиметровите шофьори като “Хикса”. На пръв поглед сградата не е нищо особено, просто още една растерна фасада сред останалите соц блокове в Младост 1. Но именно заради това тя намери място в тези номинации. Един чисто нов бизнес парк може да поеме всякакви форми и прояви на архитектурна несдържаност, но урбанизираната среда на Младост – не. Тази сграда има културна фасада, логично разпределение, съвременно отиграни интериори на общите части и на офисните пространства. И е един от малкото опити за “умна” високотехнологична сграда у нас – със саморегулиране на осветеността, климатизацията и асансьорния трафик.

Само може би щеше да е по-добре, ако прословутият “Х” не беше червен.

Ако имаше дума на годината в тази класация, то за 2018 тя щеше да е “ремонт”. И не просто “ремонт”, а “Ремонтът” на софийския “Граф”. След като през май трамваите по улицата спряха и ремонтът започна, най-тясната и гъстозастроена част в центъра на София постепенно беше блокирана от строителни огради, а пешеходците минаваха по сложни променливи трасета. С началото на учебната година пешеходният трафик по стеснените пасарелки около “Графа” се сгъсти, напрежението растеше, а когато махнаха първите заграждения и се видяха първите резултати от ремонта, скандалът избухна с първична сила.

Ремонтът на “Граф Игнатиев” е бъг на много нива и последното, оказа се, е цветът на плочите пред църквата “Свети Седмочисленици”, който отпуши реакцията. Имахме:

• Корупционни скандали за избор на изпълнител и качество на използваните материали;
• Лоша организация на ремонта (не може да затвориш едновременно за месеци всички пешеходни пространства и градинки в центъра и да си мислиш, че ще ти се размине лесно);
• Класически инженеринг и диктатура на строителя;
• Дискредитиране на архитекта като роля и експертност (не без негово съдействие в случая).

В резултат ремонтът се превърна в социален експеримент, в който бушоните гърмят един след друг, властта паникьосано променя решенията си (с трамвайни разделители, без трамвайни разделители, с призматични гранитни трамвайни разделители, с кръгли трамвайни разделители) в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи. Отдавна не ни се беше случвало заместник-кмет да подаде оставка заради съмнения в корупция, а гражданският натиск в крайна сметка ускори сериозно финалните фази на ремонта и за месец-два се свърши повече работа, отколкото за предишните шест, много детайли се поправиха и дори трамваите тръгнаха предколедно. Забележително.

Подозираме, че в крайна сметка всички ще харесат новия “Граф” – без тротоари, на едно ниво, като споделена улица с равномерна сива настилка, шарките на която ще избледнеят от мръсотията и всички ще спрат да ги забелязват. Което си е още един социален експеримент в развитие.

Както казахме, думата на 2018 е “ремонт”. Но докато всички са вперили поглед в софийския “Граф Игнатиев”, в провинцията е погром, който така и не стига до централните медии, не води до оставки на кметове, нито до разследвания за корупция, но също толкова успешно, не, много по-успешно унищожава архитектурата и градската среда. Този бъг е сборна номинация на всички проекти за ремонт, обновяване, подмяна на настилката и прочие инициативи на българските общини за усвояване на бюджетни и евросредства, които през 2018 сякаш доведоха до най- “видими резултати”. И на повечето места гледката никак не е приятна.

Тук влизат:

• Посредствени реконструкции на емблематични градски пространства като ремонтът на площад “Бдинци” във Видин, който махна тонове правени по поръчка павета и мраморни плочи, част от обмислена и добре проектирана композиция, и ги подмени със стандартни бетонни тела в безсилен растер;
• Посредствени намерения за реконструкции (например обновяване на централните пешеходни зони на Враца* или Шумен), които със сигурност ще доведат до същия резултат;
• Всички скандали около площад Централен в Пловдив.

Изобщо имаме един съвет към всички български кметове, които точат зъби за програмата “Региони в растеж” през 2019 – асфалтирайте улици, стройте магистрали, садете дървета. Не пипайте площадите, пешеходните улици и сградите в тази държава. Образовайте се, попътувайте, овладейте корупцията. И после пак.

* Проектът за реконструкция на центъра на Враца беше включен в тази категория като пример за едно от многото посредствени намерения за реконструкции на централни градски части в страната. След подробно допълнително запознаване с историята на проектното намерение и с неговите подробни чертежи обаче смятаме, че е по-редно да бъде изключен от категорията “Бъг на годината”. При добро изпълнение и ако не се пести от материали и качествени детайли този проект има шансове да предложи нормално решение за реконструкция на централна градска част.

Всяка година тези номинации отбелязват поредното събаряне, самосрутване или опожаряване на стара къща, тютюнев склад, паметник или Царски конюшни. 2018 не направи изключение. През годината бяха съборени:

• “Къщата с кулата” в софийския квартал “Лозенец” – хубав, добре запазен пример за предвоенен национален романтизъм;
• Бившата кафе-сладкарница “Феята” в София – отличен следвоенен модернизъм, който дълги години стоеше в състояние на недовършен ремонт;
• Галерията на Дружеството на пловдивските художници на ул. “Гладстон” – много добро, макар и амортизирано изложбено пространство, неделима част от модерния силует на улицата.

Всяко от тези събития е самостоятелен, много тежък бъг. Решихме да ги съберем в един обаче, защото освен незавидната им съдба, ги обединява още нещо – всички те засягат архитектурно ценни сгради, но без официален статут за културно наследство. В резултат, формално, протести и гражданско недоволство са безсмислени – собственикът на сградата (частно лице или община) може да прави с нея каквото си иска. Гражданско недоволство обаче има, при това винаги в такива случаи. И въпросът е как стана така, че съществува разминаване между това, което обществото счита за ценно, и това, което нормативната наредба определя като ценно (сиреч като недвижимо културно наследство)? А уж една от азбучните истини на опазването на архитектурното наследство беше, че защитаваме най-успешно, когато има изградено обществено съзнание за ценността на една сграда. Съмняваме се НИНКН или Министерство на културата да успеят да ни отговорят на този въпрос. Но поне се надяваме да се замислят.

Зелената система в един град трябва да се поддържа редовно и обмислено. Опасните дървета трябва да се премахват след експертна оценка, трябва да се залесява редовно и с подходящи видове, дърветата трябва да се обгрижват. Но през 2018 рязането и окастрянето на стари дървета и цялостното премахване на короните на възрастни растения придоби неприятни размери, успоредно с масовите ремонти на улици и булеварди в страната. Дърветата се режат до стъбло, короните се кастрят без идея за уличен силует и хармония, премахват се традиционни видове дървета и се заменят с декоративни, растат нетрайни хилави нови корони, а здравето на дърветата се уврежда трайно, казват специалистите.

Ние специалисти не сме, но едно е видно – улиците ни изглеждат зле през по-голяма част от времето, а това е категоричен градски бъг, показващ липса на визия и експертен потенциал за поддържане на зелената система в българските градове.

Градски детектив е подкаст за софийските потайности и легенди, който тръгна незабелязано, но силно още в края на април с фундаментално разследване на култовата софийска фраза “Винаги някой някъде реже нещо с флекс”, а после и с епизод за първите български графити. След това се хвърли смело в историята на гордостта на соц строителството “Зона Б5”, влезе в градските подземия, проучи историята на злощастното “Софийско море” и завърши ударно първия си сезон през лятото със спомени за Световния младежки фестивал, който се е провел в София точно преди 50 години, в размирната 1968. Чакаме втория им сезон с почти същото нетърпение като след първия “True Detective”.

“Което остава” е импровизиран социален спектакъл, продуциран от студиото за документален театър Vox Populi и сдружение “За Земята”, който буквално повежда актьори и публика по следите на софийските събирачи на рециклируеми отпадъци. Знаете ги, онези маргинали около кошовете за боклук, които влачат бутилки, пластмаса и хартия, а ние бързо подминаваме. Ако не ги подминем обаче, а тръгнем след тях, оказва се, можем да открием един цял нов град, успореден на официалния, който ни показва непознатото лице на софийските улици, тайни вътрешни дворове и мазета, фотогенични стълби и статуи, скрити врати и непознати фасади. Освен скитниците, градът е другият истински герой в този пърформанс. Затова той намери място и в тези номинации. А имаме нужда от повече такива, за да се огледаме с други очи.

През пролетта на 2018 италианската организация Start for Talents обяви напълно отворен и концептуален конкурс как би изглеждало едно училище за реставрация при археологическите разкопки на Херкулан (знаете, античен римски град, унищожен при изригването на Везувий през 79 година, запазен през вековете под няколко метра вулканична пепел). Победител в този конкурс стана българското студио 8 1/2 с фин и обмислен проект за вкопана във вулканичните скали ненатрапчива структура, която пази средата, но се разгръща богато в дълбочина, изграждайки поредица от осъвременени антични пространства – перистилен двор, куполна зала, арки и сводове. Студио 8 1/2 показват отлично познаване на античната архитектура, остро чувство за уместна съвременна интерпретация и забележителна графична култура. Все неща, които си мечтаем да станат нормалност в конкурсите и у нас.

Изложбата “Структури на мисълта” е проект за съвременно изкуство с куратор австриеца Валтер Зайдл, разработен специално за пространството на софийската галерия “Структура”. Той обаче намира място в тези архитектурни номинации не по принцип, а заради един колаж. Двама от участниците в изложбата бяха Сабине Битер и Хелмут Вебер с работата си “Справяне с историята”, в която конструираха гигантски силует на съборения през лятото на 2017 паметник “1300 години България” на една от празните стени в галерията. Той бе съставен от снимки и показваше историята на паметника от откриването му през загражденията до протестите и разрушаването му преди година и половина. Композицията започваше и завършваше с ръцете на скулптора Валентин Старчев. Междувременно Сабине Битер и Хелмут Вебер дадоха няколко интервюта, в които спокойно показаха как трябва да се говори за минало, история, архитектура и памет.

“Трябва да приемаме общественото пространство не като пространство, което винаги да бъде освобождавано от всякакви конфликти, а като едно пространство, в което демокрацията да може да живее и в което има място и за конфликтни обекти”, каза Сабине Битер в Култура.БГ по БНТ, когато я попитаха грешка ли е събарянето на паметника. На чужденците им е лесно, ще кажете.

През пролетта на 2018 влязоха в сила измененията в Закона за устройство и застрояване на територията на Столична община (ЗУЗСО), част от които регламентират и височините на сградите в т.нар. “смесени многофункционални зони” (или СМФ) до 50 метра в центъра на София, 15 метра в зоните около южната дъга и 75 метра в останалите части на града с няколко зони-изключения. Тези промени бяха инициирани от софийския главен архитект Здравко Здравков и са резултат от опитите на администрацията да регулира новите софийски небостъргачи, които упорито се опитват да прецакат силуета на града през последните години. Припомняме, че “чистото” СМФ е зона, в която ограничения за кота корниз нямаше, строителните показатели бяха много високи и те бяха изключително апетитни за спекулативни строителни начинания. Именно в такива зони се строят в момента всички нови високи сгради в София и именно в такива зони се появиха най-скандалните проекти за небостъргачи като “Парадайс тауър” в Лозенец.

Така и не разбрахме какво точно е Стройинфо – дали е студентска, дали е младежка или е просто ентусиазирана нова архитектурно-строителна медия. Факт е обаче, че са активни, информирани и отразяват архитектурните новини бързо и навреме. Пишат за нови сгради и материали, съобщават новини за събития и конкурси, превеждат статии, дават съвети за архитектурна фотография и дори за подаръци. Не държат да са политически коректни като повечето строителни медии. (Всъщност от тях научихме за провала на конкурса за възстановяване на войнишкия мемориал пред НДК и при тях прочетохме интервю с един от участниците). Напоследък дори се учат да слагат линкове в текстовете си и да обозначават източниците на вдъхновение, което е важно. Приличат на архитектурен дайджест, а това е хубава ниша.

Многофункционалната зала “Арена” в Шумен е класическа гербаджийска история – имало едно време един град с едни стари казарми. Градът си нямал нова зала. Хайде сега да разчистим тези казарми и да построим голяма нова зала за всичко. Обаче ето ви изненада – залата може да е празна през повечето време, пейките може да са ужасни, а детската площадка – банална, но мястото успя да превърне запустелите терени на бившия Пети полк в оживена публична зона, където хората водят децата си на разходка, възрастните се събират на раздумка, а в летните вечери, казват, нямало свободни пейки от младежи, дошли там с колите си. Колко му трябва на един град.

“Интериорът възпитава”, твърдят младите архитекти от студио “Лусио” и работят за това възпитание на най-подходящите места – в училища и детски градини, опитвайки се да създадат креативни пространства, които не са просто един ремонт, не са дори качествен дизайнерски ремонт, а са провокиращ мисленето дизайнерски ремонт. Такъв е Центърът за природни науки и предприемачество в 1 ОУ “Н. Й. Вапцаров”, Берковица, който дава на децата люлки в коридорите, странни шкафове, добър графичен дизайн и удачен подбор на цветове и материали. Все неща, които да, възпитават много повече от елементарната PVC дограма и зле подбраните цветове и мебели в иначе масово ремонтираните български училища (за дизайна и шрифтовете в учебниците дори не ни се отваря дума).

По аналогичен начин възпитават във визуална и изобщо всякаква култура новите кабинети по японски език в 138 СУ в София, където, знаем, усилено се изучават източни езици. Кабинетите са проектирани от българо-японското студио YAMAZAKI+IVANOVA architects с деликатна намеса, естествени материали, много дърво и спокойна простота, характерни за японската култура, която искат да покажат на учениците. Пожелаваме си от такива училищни ремонти да не се отървем всяка година. Защото архитектурата възпитава, факт. От малки.

Архитекти:
Студио “Лусио” (1 ОУ “Н. Й. Вапцаров”, Берковица)
YAMAZAKI+IVANOVA architects (Кабинети по японски език в 138 СУЗИЕ, София)

“Смъртта и животът на големите американски градове” е първата и най-влиятелна книга на американската журналистка и активистка Джейн Джейкъбс. В края на септември 2018, близо 60 години след първото си издание в САЩ, тя се появи за пръв път и на български език от относително младото издателство “Стефан Добрев” (собственик е същият архитект Стефан Добрев, автор на меко казано спорната “Сан Стефано Плаза” на мястото на Бирена фабрика до БНТ). Книгата е лека и четивна и чрез множество примери доказва тезите на Джейкъбс, че добрите за живеене градове са градове за хората. Да, Ян Геел дължи много на Джейкъбс и да, книгата му “Градове за хората” е вдъхновена от нея и писана десетки години по-късно. Междувременно това издание щеше да спечели от едно малко по-професионално графично оформление и по-внимателен и информиран превод. Отговорността да издаваш една от най-популярните книги за градска среда от последните 50 години никак не е малка.

Издателство: Стефан Добрев
Превод: Светлозара Николова
Размер: 19 x 26 cm
Страници: 552

Phaidon е тежката артилерия в архитектурното книгопечатане – и преносно, и буквално. В това издателство обичат големите томове от стотици страници с твърди корици, които се разнасят само с помощна количка и обобщават ту цялото творчество на Корбюзие (“Le Corbusier Le Grand”, 768 страници), ту съвременната архитектура на 21 век (“The Phaidon Atlas of 21st Century World Architecture” в 800 страници). Беше въпрос на време да отбележат и носталгичното възраждане на всемирния интерес към брутализма и архитектурата на видимия бетон с подобаващ том. “Atlas of Brutalist Architecture” включва 878 сгради от 102 страни в 560 страници, сред които има и 4 български примера: Интерхотел “Велико Търново”, Бузлуджа, паметникът “1300 години България” в Шумен и Паметникът на българо-съветската дружба във Варна със снимки на фотографа Никола Михов. Книгата е типична coffee-table book, която събира под уау заглавие много уау сгради, малко от които са истински брутализъм.

Издателство: Phaidon
Размер: 24 x 34 cm
Страници: 560
Илюстрации: 1000

Това е другата голяма книга на тема “брутализъм” от 2018. Трябва да се отбележи, че архитектурните издатели от няколко години легитимират тоталния ренесанс на стила с поредица фото-книги, архитектурни гидове, албуми, дори занимателни игри за сглобяване на бруталистични сгради-икони от картон. “SOS Brutalism. A Global Survey” обаче е най-професионалната селекция с бруталистична архитектура от 1950-те до 1970-те и това не е случайно. Книгата е резултат от няколкогодишно изследване, инициирано от Deutsches Architekturmuseum (DAM), което създаде глобална база данни със застрашени сгради от този най-мразен, най-харесван и всъщност най-неразбиран архитектурен стил на късния ХХ век. Събрани са 120 ключови сгради, включително няколко вече безвъзвратно загубени български примера – хотел “Континентал”, ресторант “Магура” и бар “Ориент”, всички в Слънчев бряг.

Издателство: Park Books
Размер: 22.5 x 27.5 cm
Страници: 716
Илюстрации: 686 цветни, 411 черно-бели

“Toward a Concrete Utopia: Architecture in Yugoslavia 1948-1980” е книгата-каталог, съпътстваща едноименната изложба, която се откри на 15 юли в Музея на модерното изкуство (МоМА) в Ню Йорк. Това е първата изложба, която показва архитектурата на бивша европейска социалистическа държава като част от световното архитектурно наследство на модернизма и стана едно от категоричните световни архитектурни събития на 2018. Книгата допълва изложбата като събира в прецизен том фотографска серия от Valentin Jeck, няколко подробно разгледани примера на впечатляващи югославски културни центрове, монументи, джамии, училища и павилиони, както и поредица от кратки изследователски есета.

И какво се оказва? Докато ние се чудим дали сладкарница “Феята” е паметник на културата или не, югославската социалистическа архитектура стана световен хит. Ето как можело и архитектурата да се използва като мощен културен инструмент за успешна мека дипломация.

Съставители: Martino Stierli, Vladimir Kulić
Издателство: MoMA, New York
Размер: 24 x 30.5 cm
Страници: 228

Във времена на фрагментиране и индивидуализъм, на социални балони и оспорвани авторитети все по-трудно е една личност да повлияе на много. Затова тази година номинацията тук е групова и е свързана с две от най-актуалните теми на 2018 – социалните мрежи и ремонтите. Оказа се (може би защото идват избори), че статус или колаж във Facebook може да уплаши властта повече от протест на жълтите павета и да повлияе по-ефективно върху властови решения, свързани с архитектура и градска среда. Традиционните архитектурни организации често сa оплетени в лични и лобистки интереси, а влиятелни журналистически разследвания по архитектурни теми и у нас, и в чужбина се правят все по-рядко (тук трябва да бъде направено изключение за заслужаващите поздравление усилия на онлайн медията “Тоест” заради разследванията им около обществените поръчки в Пловдив и казуса “Площад Централен” и на неправителствената организация “Спаси София” за разследванията им относно ремонта на софийската улица “Граф Игнатиев”).

Така че личност на 2018 е гражданинът от социалните мрежи – онзи неуморен коментатор, който пише възмутени статуси, прави колажи и се гаври с клипове и монтажи на недомислиците в средата около нас. В годината, в която Facebook понесе най-много удари и скандални разкрития, именно възмущаващият се в българския Facebook успя да демонстрира силата на гражданското общество у нас. Неговата власт за момента води до оставки, отмяна на конкурси и граждански контрол върху ремонти и обществени поръчки, но нека не се лъжем. Тази власт е краткотрайна и илюзорна, както всичко в информационния водовъртеж, в който живеем. И трябва да сме наясно с неизбежните странични ефекти – мнението на експертите ще се обезценява все повече, а управляващите ще са все по-парализирани да прокарват смели визионерски решения. Особено преди избори.