Складова наличност

от Анета Василева, 18.03.2016 | 2 коментара

Написахме този текст за онлайн изданието Егоист. Той излиза едновременно в техния сайт и тук.


Снимка: БГНЕС

Омръзнало ви е да четете за съборения Тютюнев склад в Пловдив? И на нас така. Мислите, че всичко ви е ясно? Ами всъщност не е (толкова просто).

Ясно е, че на 6 март тази година група работници и един багер събориха сериозна част от един от историческите, близо 100-годишни тютюневи складове около гарата в Пловдив. На цяла България й стана ясно, че складът е културна ценност, че имаме случай с фалшиви документи и че Община Пловдив ги умее гафовете. Също така стана ясно, че пловдивчани са будни хора, направиха жива верига, Facebook група “Гражданска инициатива за тютюневия град”, внесоха 7 искания до Общината, а интелектуалци, блогъри, активисти и обикновени граждани от цялата страна заразсъждаваха за проблемите на културното наследство у нас с плам и от сърце.

После събитията се развиха бързо. Експертите от Форум културно наследство уловиха момента, за да дадат пловдивската драма като пример как общините биха се разпореждали с наследството по места, ако промените в Закона за културното наследство се приемат в този си вид, Вежди Рашидов отсече, че складът трябва да се възстанови до тухла и керемида (той по принцип така ги разбира нещата с наследството), а Община Пловдив го удари на емоция. Междувременно проектът за нов хотел на мястото на склада от 2013 г. изгря “подобрен” и поправен.

А нас, четиримата от WhATA, този Тютюнев склад почти успя да ни скара. Това ни се случва толкова рядко, че е особено шокиращо как го направихме заради тема, по която от години пишем в сладостно единодушие. След като пихме още вино и се сдобрихме, осъзнахме, че сме се скарали, защото проблемът има две лица, а обществото, разбираемо, се е фокусирало върху едното. Сега, ако може да ни извините за културологическите разсъждения по-долу, но смятаме, че са важни.

Етика срещу естетика

Съдбата на рушащите се паметници на културата накара много хора да реагират. И това е хубаво. Така институциите вече не съществуват в безметежна ненаказаност, а трескавото търсене на оправдания и даване на обяснения разкрива много полезна информация за българските бюрократични дебри.

Хората протестират срещу корупцията, нечестността, ненаказуемостта, срещу липсата на отговорност. Те протестират срещу подмяната на добрите намерения, срещу факта, че на мястото на пловдивския тютюнев склад искат да издигнат хотел (вместо да стане част от културния ансамбъл “Тютюнев град” примерно). А не толкова срещу… архитектурата на самия хотел. Тя остава на заден план. Защото протестът е етически много повече, отколкото естетически. С други думи хората протестират не защото складът им харесва или бъдещото му решение не им, а защото не е честно да бъде съборен.

A нас това ни притеснява. Искаме да разширим фокуса. Дебатът за опазването на културното наследство не е дебат само за старите къщи, крепости и фабрики, а е дебат за съвременната архитектура изобщо. Защо се страхуваме от новата архитектура на мястото на наследството ли? Защото се страхуваме, че ще бъде ужасна. И тя обикновено е.

Старо срещу ново

През 2010 година холандското архитектурно мегабюро OMA направи провокативна изложба, която рязко върна фокуса върху опазването и неговия смисъл. Над 12% от територията на света в момента се намира в различни режими на опазване, показа изложбата. И още: времевата отдалеченост между момента на създаване на нещо от миналото, което искаш да опазиш, и съвременността се е стопила от 2000 години до почти нищо. (А OMA знаят това много добре, все пак една от техните къщи, завършена в края на 90-те в Бордо, Франция, беше обявена за паметник само 3 години след завършването й)


Къщата в Бордо на ОМА. Снимка: Hans Werlemann

Все по-голям е шансът в бъдеще съвременната архитектура да се създава на места в един или друг режим на опазване, да граничи с паметници на културата или да трябва директно да се прави в такива. Светът не може да замръзне, вперил благоговейно поглед в миналото, пазарната икономика със сигурност няма да му позволи. И нови сгради ще трябва да се строят, нова функция ще трябва да се смества в старата тъкан. Именно затова вече е ключово как се прави това, не само защо. Просто и този дебат трябва да започне.

Пазар срещу държава

Трудно е да убедиш дясно мислещ човек, че частната инициатива трябва да се ограничава с държавни регулации. В същото време същите тези наши дясно мислещи приятели са категорично против разрушаването на сгради като Тютюневия склад в Пловдив. Как се излиза от такава ситуация?

Истината е във взаимните компромиси. Илюзия е да се разчита, че твърдият държавен контрол, глобите и наказанията, предвидени в Закона за културното наследство, ще уплашат частен собственик, решил да строи на мястото на стара сграда. Случаят Захарна фабрика е достатъчно крaсноречив (а там не само ги глобиха, но и човек загина). Илюзия е и да се смята, че общините по места ще опазят т.нар. “недвижими културни ценности”. Та съвременните български общини са най-яркия пример за преплитащи се частни и държавни лобистки интереси.

Държавата трябва просто да сложи по-голям “морков” пред инвеститорите, за да са заинтересовани да пазят. А общините трябва да си свършат работата като оправят околната среда, улиците, инфраструктурата, паркирането, парковете, за да гарантират потока от хора. Квартал “Капана” в същия този Пловдив е отличен пример за това.

Защото наследството ще бъде спасено, когато работи и е от полза за всички. И едновременно с това е добра архитектура.

Хотел срещу хотел

И накрая, един оптимистичен финал.

Чухме, че известен бутиков хотелиер искал да отвори “дизайн” хотел в Пловдив. Някой не може ли да му намекне, че тютюневите складове са идеални за целта? A ние ще разкажем една история, за да може намекът да е по-убедителен.

Хотел Lloyd в Амстердам е едновременно хотел и културен център, в който може да се спи в стаи от една до пет звезди, организират се събития и се води активен обществен живот. Сградата е огромна, построена в романтичния еклектизъм от началото на 20 век и преди да стане “дизайн” хотел е служила последователно за емигрантски център, за убежище на евреи-бежанци, а след Втората световна война с десетилетия там се е помещавал амстeрдамският мъжки затвор. След 1989 година сградата е изоставена.


Хотелът отвън

През 1996 година се организира конкурс каква да бъде нейната функция, печелят двойка готини куратори с идеята за бутиков хотел и арт център (тъй като районът е леко западнал и пристанищен). Междувременно общината в Амстердам започва активен процес за развитие на същия този западнал пристанищен район и постепенно там се появяват някои от най-смислените жилищни структури от края на 20 век. През 2006 година новият хотел е открит (по проект на друго холандско мегастудио: MVRDV), а малко преди това сградата е обявена за паметник на културата. Можем да ви гарантираме, че изложбите вътре са супер, стаите са много забавни, а доматената супа е един път.


Хотелът отвътре

Това е положението.

Коментари

  1. Рангел Димитров (20 март)

    Трябва да има градоустройствен план, който да гледа 100 години напред, изработен от професионалисти урбанисти, архитекти, историци. Това, което се прави в момента е да съборим манастира за да си направя мой
    параклис.

  2. Михаил (23 април)

    Чудя се какъв процент от модерните сгради ще имат някаква стойност за запазване в бъдеще? Червената ябълка в София защото е странна може би? Огромният блок в Бургас заради височината? Офис центъра Евромаркет в Младост 1 на Андрей Ляпчев заради изчистените и приятни, ненатрапчиви линии. Ще ми се повече офис сгради да приличаха на нея, хем разчупена, хем без нито един излишен детайл.

Коментирай

  1. То е за защита от спам и ако го виждаш, нещо не е наред с браузъра ти

Категории