Всяка година тези номинации отбелязват поредното събаряне, самосрутване или опожаряване на стара къща, тютюнев склад, паметник или Царски конюшни. 2018 не направи изключение. През годината бяха съборени:

• “Къщата с кулата” в софийския квартал “Лозенец” – хубав, добре запазен пример за предвоенен национален романтизъм;
• Бившата кафе-сладкарница “Феята” в София – отличен следвоенен модернизъм, който дълги години стоеше в състояние на недовършен ремонт;
• Галерията на Дружеството на пловдивските художници на ул. “Гладстон” – много добро, макар и амортизирано изложбено пространство, неделима част от модерния силует на улицата.

Всяко от тези събития е самостоятелен, много тежък бъг. Решихме да ги съберем в един обаче, защото освен незавидната им съдба, ги обединява още нещо – всички те засягат архитектурно ценни сгради, но без официален статут за културно наследство. В резултат, формално, протести и гражданско недоволство са безсмислени – собственикът на сградата (частно лице или община) може да прави с нея каквото си иска. Гражданско недоволство обаче има, при това винаги в такива случаи. И въпросът е как стана така, че съществува разминаване между това, което обществото счита за ценно, и това, което нормативната наредба определя като ценно (сиреч като недвижимо културно наследство)? А уж една от азбучните истини на опазването на архитектурното наследство беше, че защитаваме най-успешно, когато има изградено обществено съзнание за ценността на една сграда. Съмняваме се НИНКН или Министерство на културата да успеят да ни отговорят на този въпрос. Но поне се надяваме да се замислят.