Вече стана ясно, че нужда от архитектурни събития у нас има. Същото важи и за архитектурните изложби. Само че тук не говорим за изложби на акварели от Созопол или за юбилейни чествания с дъх на нафталин.

Четири изложби, малко или много свързани с архитектурата, заслужават отбелязване през 2019.

Изложбата “River in Transition” беше открита в средата на май в “Дом Канети” в Русе и представи резултатите от международен проект, замислен да изследва скритото наследство по река Дунав като въвлече студенти от 4 крайдунавски държави – България, Сърбия, Австрия и Германия, които да пропътуват реката, да изровят истории и да се опитат да дадат някаква артистична интерпретация на трансформациите по крайбрежието. Българската част бе наречена “Кутии, пътуващи във времето” и разказваше 12 истории за изоставени сгради от Видин до Силистра, сред които Видинската синагога, лагера на остров Персин, призрачните квартали на Белене, строени след започването на проекта за нова атомна електроцентрала между 1987 и 2008, и днес напълно необитаеми или изоставеното летище на Силистра, където и до днес стои паркиран пътнически самолет Туполев Ту-134, използван за какво ли не.

Изложбата “Стефка Георгиева 1923 – 2004. Една архитектка в системата на държавното планиране в България”, която се откри на 26 юни във виенската галерия “Ringturm”, бе първа поне в 3 неща. Това бе първата изложба извън България, посветена на конкретен български архитект, първата международна изложба, посветена на конкретен български архитект – жена, а също и първата международна изложба, посветена на архитект от периода на социализма у нас. Благодарение на нея цяла България научи името на Стефка Георгиева – едно от лицата на българския архитектурен брутализъм, проектирала някои от най-впечатляващите сгради от втората половина на XX век у нас. Доколко светът разбра нещо за Стефка – предстои да разберем.

През август изложбата “Археология на забравата” в софийския Музей за съвременно изкуство отвори темата за обезлюдените български села като показа инсталации от намерени предмети в изоставените от десетилетия къщи в село Кърпачево и показа работата на студенти от България, Великобритания, Тайван и Естония в серия от летни практики в селото на тема строителство с камък, кирпич и други естествени материали.

В началото на октомври изложбата “София утре” обобщи резултатите от двугодишната работа по създаването на дългосрочната стратегия “Визия за София” за развитие на Столична община и показва събраните огромни количества данни, работата на “Визията” досега, 7-те основни направления, в които е събирана информацията, и дългосрочните цели за подобряване живота в София, формулирани на базата на изследванията на “Визията”. Всичко това – под стъклените куполи на столичното Ларго, което все още е едно от най-неуспешните публични пространства в София.

Какво е общото и какво е различното между четирите изложби? И четирите със сигурност се опитват да избягат от нафталина чрез съвременни експозиционни хватки. Тъжното е, че цели три от тях са откровено носталгични и само една-единствена се опитва да погледне напред, в бъдещето.