След като за жалост почти никой, живеещ в интересен апартамент или къща, не ни покани на гости, започнахме да влизаме сами. То това не е много за разказване, но пък историята е интересна.

Мотел Рилци се намира малко след изхода на Благоевград в посока София. Винаги когато сме минавали оттам, сме заглеждали характерните покриви и сме се чудили как всъщност изглежда сградата и дали работи.

И в една поредна празнична сутрин, вместо да чакаме край фурната да се изпече агнето (имаше кой да чака), решихме да проверим какво се случва с мотела.

Надписът с името на мотела почти се е разпаднал.

Мотелът откъм пътя.

Мотелът, естествено, не работи. Паркингът е огромен, но празен и обрасъл с трева. Излязохме предпазливо от колата — не ни подгони никой, нито човек, нито куче.

Набрали смелост, тръгнахме да обиколим сградата. Ицо вървеше напред, въоръжен с фотоапарат, а аз след него с пръчка в ръка, оглеждайки се за кучета.

Откъм пътя сградата изглежда ниска, разлята и добре вписана в терена. Оказа се, че това е частта с ресторанта — двуетажна, със страхотен покрив, отводнен със скрит олук и барбакани, и интересен детайл на витрините.

Наклоните на покрива са достойни да се покажат в някой учебник.

Oтводняването със седящ олук, завършващ с барбакан.

Витрините на ресторанта на южната фасада.

И отблизо.

Основната част на мотела обаче не е същата. Подразни ни, че е висока 5 етажа, което разваля добрата пропорция.

Хареса ни козирката на входа и тънките, дълги балкончета в потъналите зони между отделните части на сградата.

Мотелът от юг е пететажна сграда.

Главният вход и козирката.

Симпатични тераси в зоните между основните обеми.

От боклука — в багажника

След като разгледахме и поснимахме, ни обхвана вехтошарската треска. В купчината боклук струпана отпред се виждаха хубави бюра, имаше керамични кашпи (някои още здрави) и изпопадли букви от надписа РЕСТОРАНТ.

Не можахме да ги оставим. Ицо докара колата и натоварихме в багажника две кашпи и две букви. Не е ясно за какво са ни, но пък да ги оставим да се унищожат съвсем, сърце не ни даде.

Купчината с боклуци, на която не можахме да устоим.

Захвърлени керамични кашпи. След упорито ровене успяхме да подберем две здрави.

И тогава беше моментът, в който трябваше да се качим в колата и да си тръгнем към фурната с агнето.

Но… любопитството надделя.

Взломът

— Трябва да влезем да видим какво е вътре.
— Ама да не ни подгони някой?
— Няма никого, от един час се въртим наоколо, викаме, шумим, някой щеше да се е появил досега.

За влизане избрахме една счупена балконска врата на първия етаж от задната страна на сградата. Ицо влезе, а аз се върнах да го чакам при колата.

И в този момент изтръпнах — входната врата на мотела, досега затворена и заключена, зееше отворена, а на на бравата висеше връзка ключове.

В мотела имаше някой. И това не беше само Ицо.

— Има ли някой? — подвикнах аз. Реших да привлека вниманието на евентуалната охрана, за да не изглеждаме като престъпници, а и за да изтъргуваме няколко вехти, но прекрасни кожени фотьойла.

Никой не отговори. Извиках още няколко пъти, дори, в паника, честитих празника, за да покажа, че идваме с добро. Нищо.

В този момент чух звук от паркираща кола, обърнах се и… от един микробус излязоха две яки момчета с бухалки в ръцете.

Бухалки, бяло BMW и човек в храстите

С най-невинната си физиономия честитих празника на момчетата и обясних, че съм намерила вратата отворена и чакам някой да излезе, но няма никого.

Очевидно не приличах на взломаджийка (как лъже понякога външния вид) и те не ми обърнаха внимание. Хвърлиха един поглед във фоайето и затичаха към задната фасада.

В този момент и Ицо се зададе иззад ъгъла. След него, от един храст изскочи дребен възрастен мъж, започна да сочи Ицо и да обяснява нещо на момчетата с бухалките.

Е тогава си казах, че няма да ни се размине.

Но… явно и Ицо, също като мен, не прилича на взломаджия. Питаха го какво прави, той каза, че разглежда и те отпрашиха по-нататък, явно да търсят истинските взломаджии, заради които са ги извикали.

Не можехме да повярваме на късмета си. По най-бързия начин се качихме в колата и потеглихме (с кашпите и буквите в багажника).

И тъкмо си мислех, че сме се измъкнали, когато при изхода на паркинга ни пресрещна друга кола — бяло BMW — и ни препречи пътя. Като по филмите.

— Какви сте вие?
— Архитекти сме, минахме да разгледаме сградата отвън…
— А за какво ви е да я разглеждате?
— Ами сградата е строена през социализма, и е много характерен пример за архитектурата на мотелите от този период, освен това…
— Добре, добре, тръгвайте.

Епилог

Оказа се, че в мотела наистина е имало охрана — възрастният човек живеел в стая на втория етаж, но като разбрал, че има някой в сградата, излязъл и се скрил в храстите. Защо не излезе да си говори с нас, а веднага се обади на биячите, така и не разбрахме. Явно е помислил, че сме много и лоши.

После поразпитахме. Оказа се, че мотелът е частна собственост на човек от Благоевград, но от години не се използва.

Надяваме се, ако някога решат да заработи отново, да запазят сградата и интериорите в оригиналния вид.

С малък ремонт и претапициране на мебелите можем да си имаме един чисто нов стар, соц мотел.