В рубриката “Каква я мислихме, каква стана” показваме изкопан отнякъде архивен проект и състоянието на въпросната сграда днес.

***

— Виж ква яка къща — ми каза миналата седмица Ицо и отгърна една стара книга от архитект Стефан Стефанов. На отворената страница имаше чертежи от един проект, правени на ръка с туш и флумастер преди повече от 30 години. Под проекта пишеше просто “Къщата на Т. И., София”.

Книгата, издадена през 70-те, е до болка позната на всички от катедра Жилищни сгради на ВИАС. В нея професор Стефан Стефанов обяснява своите еднофамилни къщи — смесица от модернизъм и интерпретирана (а не имитирана) българска възрожденска стилистика. Типичен подход за луксозната архитектура от късния соц.

Докато бяхме студенти се отнасяхме по-скоро с ирония към нещата в тази книга и към характерния стил на рисуване на професора, но напоследък мнението ни се променя.

Каква я мислихме

Да се върнем на къщата. Всъщност може би това е единствената къща в книгата, на която се знае адреса — на един от чертежите ясно се вижда, че парцелът е на ъгъл между улиците “Плачковски манастир” и “Калиманци”. Улици в Редута, както се оказа в Google Maps.

Нехарактерно голяма е за градска еднофамилна къща от соца — с 3 гаража и 2 триетажни “вкопчани” (както пише в книгата) едно в друго тела. И въпреки големината си, е много добре разположена по стръмния терен. Нехарактерно за соц къща е и огромното антре (почти колкото дневната) с естестветно осветление на пъврия етаж. Цял салон.

Какъв ли е бил Т. И.? И как ли изглежда тази къща сега? Дали е запазила първоначалният си вид? Дали е занемарена? Или наследниците на Т. И. са я разделили на апартаменти, избили са на фасадата отделен вход за всеки, топлоизолирали са я и са я боядисвали в жълто, а докато ремонтират течащия покрив, са надстроили още 2 етажа?

Е, знаейки адреса, миналия уикенд отидох да я снимам.

Каква стана

Макар че бях начертал маршрут в  Google Maps, още с влизането си в Редута, се изгубих. Карах по тесни павирани и стръмни улички. Минавах през дупки, трудно се разминавах с други коли.

Досега бях идвал в Редута само веднъж и още тогава се учудих колко много са къщите с дворчета тук. Странно е за квартал, за който брокерите ще ви кажат, че е в Центъра.

Има много стари къщи като тази:

Има и малко по-нови, но с романтични детайли като този капак:

А има и най-нови, които носят характерната си, хм, окраска:

Има малки соц кооперациийки с много зеленина около тях:

... Както и по-големи с мераклийски поддържани градинки,...

... в които грижливи стопани покриват цветята с изрязани бутилки от минерална вода, за да не измръзнат, а до бутилките величествено се издига миниатюрно копие на Венера Милоска, може би купена с пари на Домсъвета:

Доста са и блокчетата от 90-те, доста са и от последните години. Блокчета, които брокерите наричат “кокетни”. Всъщност типичната гледка за Редута, както и за много бг квартали е стара къща, вляво от нея соц кооперация, а зад нея “кокетно” блокче — в случая от 90-те:

***

Как ли ще се впише в целия този пейзаж къщата на Стефан Стефанов? Нормално сигурно. Лутах се още малко из уличките, докато в един момент мярнах табелата за ул. “Плачковски манастир”. Най-после. Полутах се още, докато открия и “Калиманци”, но най-накрая намерих въпросния ъгъл.

Само че там къща на Стефан Стефанов нямаше. Ей така, нямаше. Имаше нещо като поляна-градинка, а стръмният терен беше терасиран с подпорни зидове. Според ситуацията в книгата къщата е трябвало да бъде точно тук:

В задната част на терасираната “полянка-градинка” е построен нов блок, а самата улица “Калиманци” всъщност е един кален баир, от който лаят бездомни кучета.

Първо си помислих, че съм сбъркал мястото. Обиколих съседните парцели, но следа от подобна къща не намерих — отсреща се извисяваха още по-високи кооперации, а от другата страна на калния баир има 4-етажна соц къща, но тя няма нищо общо с къщата на Т. И. от книгата.

Реших, че къщата е била на мястото на някоя от кооперациите от другата страна на улицата и че не съм запомнил добре ситуацията от книгата. Просто е дошъл предприемач, откупил е земята, съборил е къщата и е дал на собствениците апартаменти в новата кооперация. Но след като се прибрах вкъщи, проверих и се оказа, че къщата е трябвало да е там, където съм очаквал.

Какво е станало с Т. И., че не е построил къщата си през 70-те? Уволнили са го от някое министерство? Заминал е като дипломат в чужбина? Решил е първо да си построи вила край Созопол, защото жена му е с арт наклонности, а за къщата в София да изчака? Земята все още ли е негова? Дали има апартамент в жълтата кооперация отзад?

Започнах да си съчинявам разни истории, но те излизат от тематиката на този пост, затова спирам до тук.

Много искаме да сме позитивни и да пишем за хубави градски хрумки, а не за недомислици, но уви. Може би ако инициативата на общината с конкурса за градски елементи се увенчае с неочакван успех и последват и други подобни, ще има материал за оптимизъм по улиците. Засега оставаме с бъговете.

Софийският университет — закърпен с топлоизолация

От известно време наблюдавам синьо-зеленото парче топлоизолация, което се мъдри на един от страничните прозорци на Университета на ъгъла с галерията на Шипка 6. Преди няколко седмици на същата фасада, но на третия етаж, се появи ново парче топлоизолация, този път розово.

Топлоизолираните прозорци контрастират ярко (в буквален смисъл) с внушителната фасада на Софийския университет

Не издържах. Влязох в сградата и тръгнах да издирвам помещението с абсурдните прозорци. В крайна сметка се оказах пред заключена алуминиева врата, от най-евтините. Вероятно техническо помещение или склад. Вратата контрастираше не по-малко драматично с премислените в началото на XX в. каменни интериорни облицовки. Естети, ей.

Заключената врата към помещението с топлоизолиран прозорец

Галерията на Шипка 6 с фолк клуб Grand de Luxe

И като сме на Шипка, само един поглед встрани показва чудесната фасада на СБХ, украсена с екран, на който намиращият се в бившия подземен паркинг на сградата фолк клуб рекламира кръшната си програма. Ежедневно, с видео. Наскоро се наложи да си извикам такси от Шипка 6. Попитаха ме къде по-точно е това, може ли таксито да спре пред Grand de Luxe (това е името на фолк клуба). Ми... може.

Фасадата откъм фолкклуба

Скелето на Радисън

И в тази връзка, тъй като маршрутът ми след това неизменно забива по Шишман, кога ще махнат прословутото скеле на петзвездния хотел Радисън, което прави подхода към ул. Шишман меко казано странен? Лъжа ли се или си стои там без никаква следа от строителна дейност вече близо 5 години? Или са 10?

Скелето на Радисън към ул. Шишман стои и пречи на движението вече няколко години

Знам, че е дребнаво, но май не е редно да си затваряме очите пред подобни абсурдни недомислици, а? В крайна сметка, както някой беше коментирал, битието определя съзнанието. И хубавото, и лошото тръгват от дребните неща.

Когато сте на квартира и няма как да инвестирате в големи ремонти и мебели по поръчка, все пак има начин лесно и евтино да придадете индивидуалност на жилището си.

Най-добре подобни проблеми се решават с дребни, лесни хрумки. Но ние май не можем да се похвалим с личен напредък по темата. Засега.

През декември и януари с интерес следях поредица постове на door 16, за това как авторът предекорира наетия си апартамент с помощта на боя, ИКЕА и няколко поправени мебели втора ръка.

Така изглежда апартаментът при наемането.

Планът за покупки в кухнята, преди ходенето до ИКЕА. Чрно-белите интериори не спират да са актуални и тези цветове неизменно присъстват в колекциите на ИКЕА от последните години.

Резултатът в кухнята. Промените: едната стена е боядисана в черно, монтирана е малка масичка, има нови столове. На стената — календар с големи цифри вместо картина. Останалото са хитри детайли...

Дръжките на старите шкафчетата са сменени с нови, черно-бели. Дребна намеса, но ефектна.

Конзолната масичка в оригиналния си вариант е дървена, но подпората и е боядисана в черно като стената, за да не се забелязва.

Това са аплиците в дневната от първата снимка, онези със златната основа и къдравата шапка. С основа, боядисана в бяло, и обикновена крушка изглеждат много по-добре.

И новият домашен офис. В нишата, предназначена за гардероб, е направено бюро от сдвоени ПДЧ плоскости, които вече са били в апартамента и е трябвало да се използват за разделители в гардероба. С изтеглящия се плот и няколкото държача цената на новия офис е около 30$.

Тези постове за пореден път ме накараха да си помечтая за ИКЕА наблизо и за повече умения с четката.

Ето и поредната извадка от нещата, за които ни беше интересно да си говорим напоследък.

Изоставена циментова фабрика в Барселона

Идеята за жилища в изоставени фабрики е много стара. Досаждали сме ви достатъчно с нея във връзка със Захарна фабрика в София. Тази фабрика в Барселона ни впечатли обаче не само защото се е получил идеален лофт, а и защото около него има хубава история.

Фабриката преди...

...и след реконструкцията

Противоречивият испански архитект Рикардо Бофил открил изоставения фабричен комплекс преди 35 години. Сградата била построена в началото на XX век и включвала над 30 силоза, подземни галерии и огромни машинни халета. Архитектът (който между другото е съавтор на хотел Хилтън в София в колектив с българите Лозан Лозанов и Атанас Панов) купил рушащия се комплекс и с внимателна реконструкция, почистване и театрално разполагане на зеленина създал оазис. Сега там се намира неговият личен дом, както и много офиси, ателиета и изложбено-концертен център.

Photos via loftlife

Можело значи, а?

Архитектурното бъдеще на Скопие

Наивно-утопичното филмче-визуализация на Скопие през 2014 година ни подейства като глътка свеж ментов чай с акациев мед. Да бе, много успокоително влияе, изгледайте го.

Тъкмо се тюхкахме, че даже в Тирана проектират холандска архитектура, а София сивее. А то колко по-зле можело да бъде. Неокласицистични кич фасади, абсурдни статуи на де що има герой на Балканите, хаотично градоустройство и сгради, на които даже ти е жал да се смееш.

Само от едно ни е страх. Да не вземе Министерство на културата да обяви конкурс за обогатяване на визуалния облик на София чрез скулптурни композиции и фасадни решения.

Abitare Talks

Архитектурното събитие на тази зима беше оставено да втасва тихомълком няколко месеца, за да избухне с пълна билбордна сила през последните седмица-две.

Темата на форума Трябват ли ни музеи и галерии се вписваше отлично в залите на бившия царски дворец със скърцащ паркет и сред картини на Мърквичка. Тълпата беше шарена, далеч повече, отколкото е обичайно дори и за най-популярните софийски архитектурни събития. Което беше добре. Имаше бели маси с айсберг, пармезан и прошуто, бели дизайнерски столове и фюжън музика и даже звездата Жан Нувел дойде и изнесе учудващо дълга лекция.

Светската суета настрана, но през първия ден на Abitare Talks се повдигна една много интересна тема. Оказа се, че има приета Национална концепция за водещи столични музеи, която беше изненада за повечето присъстващи архитекти, художници и културтрегери. Подготвена била по поръчка на Министерство на културата от екип, свързан с катедра Опазване на архитектурното наследство към УАСГ, и била гласувана от Министерски съвет. Даже имало някакво апокрифно обществено обсъждане през февруари, за което отново повечето от присъстващите в залата не знаеха.

За щастие концепцията е много обща, щяло да има конкурси за всичко. И все пак не се прави така, Министерство на културата, не се прави така. Тоталитаризъм е, както каза арх. Павел Попов на дискусията.

На следващия ден Жан Нувел показа сигурно всички свои реализирани и нереализирани проекти за музеи, изложби и арт-инсталации по сгради, като непрекъснато повтаряше (до болка познатото), че всичко започва от ситуацията и контекста.

В началото беше увлекателно, към края залата започна да пооредява. Накрая, наред с въпросите, изпълнени с възхищение, един човек го пита дали е видял София, защото тези неща, които показва, са абсолютно неприложими тук. Нувел отговори, че не всичко е лошо, видял хубаво историческо наследство и хубави ресторанти (къде ли са го водили?). И заключи да бъдем оптимисти. Нормално.

Представете си Захарна фабрика — ако случайно някой ден собственикът реши да направи нещо и о! чудо, да възстанови сградата, като как ще я възстанови?

Единият вариант е тухла по тухла — така че да се получи точно копие на бившата сграда. Резултатът би бил хм, фалшификат — имитация на историческа сграда със съвременни материали и технологии. Не харесваме този подход.

Вторият вариант е да се направи нова сграда, която няма почти нищо общо със старата, освен сходен план и сходни формообразуващи принципи. Интерпретация на старата сграда.

Третият вариант, доста театрален, е да се остави каквото е разрушено така, както е разрушено, а някаква част от него да се приспособи за нормално използване. Но без да се правят имитации.

И докато първите два подхода е по-лесно да си ги представи човек, третият звучи малко неясно. Но скоро попаднахме на интересни примери, ползващи точно този подход.

Къща в Испания

Отвън тази къща прилича на необитаема. Но ако се вгледа човек, вижда, че прозорците са странни — изглеждат нови и са издадени напред, сякаш залепени върху старата стена. Като чужди елементи.

Всъщност това си е пълноценна къща за живеене, направена в останки от стара. Без да се имитира или реставрира старата къща. А напротив — категорично е показана разликата в епохите. Да се знае кое е ново и кое е от оригинала.

Отвън почти по нищо не личи, че тези останки са обитаеми

Прозорците са издадени напред, за да се подчертае още по-категорично късната намеса, а не е поставена просто нова дограма в старите отвори

Е, вътре е можело да се мине без дизайн клишета и без този претенциозен портрет на Дали (photos via Coolboom)

Къща в Латвия

Подобен случай — нова стъклена къща в руини от 19-ти век, които я опасват като ограда. Старите каменни останки са укрепени с бетон, но така, че бетонът да личи. Отново по категоричен начин е показана разликата между старото и новото.

Отвън изглежда като сграда без покрив

Ясно си личат камъните от стария зид и укрепващият ги нов бетон

Детайли отвън и отвътре (photos via ArchDaily)

И двете сгради, и испанската, и латвийската, ползват руините като декор за живеене — не че не са можели да възстановят къщата наново или да съборят старата. А намесата, макар и нова, е скромна и неутрална.

Къща в София

Не, тази къща не е като горните, но може да стане.

Случайно във Facebook попаднах на снимки от новогодишно парти в странно място: стара къща със старинни мебели и олющени стени, без очевидни опити да се ремонтира и рестварира. Як лофт. По снимките изглежда, че е и партито е било яко.

Разпитах за подробности и може би ще драснем отделен пост за тази къща скоро. Засега само няколко снимки:

***

И накрая, ако не е станало ясно, да кажем, че буквалните имитации на отминали стилове най-често водят до кич. Още повече когато са само повърхностни. Твърдо вярваме, че всяка намеса в една сграда трябва ясно да показва епохата, в която е направена.

Когато се говори за американския Среден Запад аз си представям самотна кола по прашен и напечен път. Колата влиза в малко градче с празни улици и запуснати дървени къщи, а няколко местни безделници я проследяват с ленив поглед.

Ако някъде в картинката бъркам, това е защото не съм била в Средния Запад. И доскоро не бях чувала за тамошното градче Columbus, Indiana.

Наричат Columbus архитектурна Мека. В градчето с около 39 000 жители има над 60 сгради определени за примери на модернистичната архитектура, а 6 от тях са обявени за National Historical Landmarks.

Всичко започва с една църква

През 1937-а J. Irwin Miller, филантроп със слабост към модернистите и съосновател на компания, произвеждаща дизелови двигатели, възлага на Eliel Saarinen да проектира църква в Columbus.

Идеята му, че архитектурната среда е важна за качеството на живот на обществото, постепенно става популярна в града, набира последователи и през 1954 е създадена фондацията Cummings Engine Foundation, на името на компанията на Miller.

Ако архитектът е известен — ние му плащаме, ако не е — плащаш сам

Фондацията е установила проста схема за насърчаване на качествена архитектура — когато някой иска да построи обществена сграда в Columbus и си избере архитект от списък на фондацията, тя плаща хонорара на архитекта. В списъка са включени предимно големи имена — Harry Weese, Richard Meier, I.M. Pei, Venturi & Rauch.

От днешна гледна точка схемата е малко спорна, защото не дава възможност на млади и неизвестни архитекти да проектират (за разлика от конкурсите например).

Но практиката показва, че този механизъм е осигурил на малкия провинциален град голяма архитектурна слава и завидно наследство за следващото поколение.

Сградата на First Christian church, която Miller възлага на Saarinen. Тя е една от първите модернистични църкви в Щатите.

Cleo Rogers Memorial Library от 1969 на I.M. Pei. На общественото пространство пред нея е скулптурата на Henry Moore — Large Arch.

Сградата на AT&T/SBC от 1978 на Paul Kennon е вече постмодерна с огледални стъкла и цветни тръби.

Архитектурен туризъм — новият поминък

Днес в Columbus си пазят наследството и печелят от него. Архитектурният туризъм е сред приоритетите на общината, а се говори, че преди време в училищата е имало предмет четене, писане, аритметика и архитектура.

Градът е бил домакин и на церемонията по връчване на Pritzker през 1994.

Не знам дали схемата с плащането на архитектурните хонорари от Cummings Engine Foundation още работи, но общината не спира да строи и планира нов конферентен център, закрито игрище, хотел. Сигурно ще си струва да се видят.

Опитах се да се сетя за подобен град в България. Не се сетих, сигурно защото си нямаме филантропи и фондации, вярващи в обществената значимост на архитектурата и в нейната роля, различна от тази да ни осигури някакъв покрив над главата.

Наскоро получих от един познат архитект линк към сайт, който отброява дните до тазгодишното Архитектурно биенале във Венеция. В сайта има само две изречения: “Къде е щандът на България?” и “Ще бъде ли представена България на Биеналето за архитектура във Венеция?” (е, плуват и някакви рибки, но тях не ги разбрах).

Предполагам, че зад инициативата стоят хората от +архитектура, които с акцията си bg-notfound през 2006 г. дадоха начален тласък България все пак да се весне във Венеция две години по-късно с павилиона The Young Architects.

Така изглеждаше българският павилион през 2008 година

Какво е това биенале във Венеция?

Сигурно лозунгът Българската архитектура — на Биеналето във Венеция! ви звучи почти като Да представим родните филми на фестивала на черното кино в Акапулко!

Но за регулярните архитектурни събития Венеция е важна спирка. Както сме разказвали и преди там биеналетата (арт, архитектурни и т.н.) текат по отреден от десетилетия начин. Един вид уважаван форум е, на който не е лошо да се мяркаме от време на време.

Какъв е проблемът с организацията?

Участието на една държава във Венецианско биенале (арт, арх, каквото и да е) се заявява от съответния държавен орган — в нашия случай Министерство на културата. Организаторите от италианска страна одобряват кандидатурата и ние започваме да си търсим куратор, тема на представянето (в рамките на общата, която тази година например е People Meet in Architecture), място (защото си нямаме национален павилион, построен в средата на XX-ти век) и участници. Трябват и пари, за съжаление.

Спомням си, че през 2008 г. (когато българските архитекти за пръв път бяха част от официалната програма) още през февруари България имаше покана и куратор (непрозрачно избраният, но пък наистина подходящ арх. Георги Станишев). Около март имахме и място (стара бирария на Еврейския остров), а през май бяха ясни и участниците. Биеналето се откри в началото на септември.

Закъснение?

Да, тази година закъсняваме. Особено като се има предвид, че министърът на културата и хабер си няма сигурно да праща заявка за участие, а настоящият премиер няма брат-архитект, който да му подшушне, че архитектурният образ на България не се изгражда само с магистрали и обществени поръчки за детски градини със съмнителни архитектурни качества. А и да, и пари няма в бюджета.

За какво ѝ е на България да участва изобщо?

Абе има смисъл, да ви кажа. Нищо, че е криза и няма какво да се покаже. На такива събития се забелязват не толкова построените куул сгради в съответната държава, колкото представянето на интересни идеи. Хрумките и чувството за хумор се ценят особено високо. Всъщност най-скучните павилиони по правило са тези с чисто архитектурни изложби. А на най-интересните няма и пукнат проект.

И като няма пари в бюджета (и изобщо никъде) не е задължително пък да замръзнем в архитектурен ужас и да чакаме по-добрите времена да ни размразят. Нали?

Надали точно архитектурата ще ни извади от образа на онази, корумпираната държава, с най-слабо представилия се кандидат за еврокомисар, но може да помогне.

Междувременно ние ще следим какво (не) се случва с българското архитектурно участие във Венеция и ще пишем.

Неписано правило е, че дизайнерските неща стават за гледане, но не и за ползване. Аз имам личен опит със сокоизтисквачката на Starck, с която съм счупил две чаши и съм разлял литри сок.

Вибрират ли конзолните стълби?

Последно проектирах за една къща стълба с конзолни стъпала (това са стъпала, закрепени за стената само от едната си страна, а от другата стърчат свободно). Освен това стълбата трябваше да е и без парапет — който се страхува от високо, да не се качва!

Когато пратих проекта на конструктора, се заформи спор. Tой каза, че не са хубави тези стълби, вибрират, когато ходиш по тях, и създават усещане за нестабилност. Аз, разбира се, си държах на дизайна и не се отказах от стълбата. Той каза, че ще направи всичко възможно да изчисли стъпалата така, че да не вибрират и се чухме отново след няколко дни. Конструкторът беше доволен. Oбясни, че смятал стълбата с разни програми и излязло, че няма да вибрира. Проектът се довърши, предаде и скоро ще се строи.

Някои вибрират. Други не

Междувременно попаднах на конзолна стълба, същата като моята, изпълнена в соц сграда — една обсерватория. Качих се, слязох — стълбата вибрира. Вероятно и с моята ще е така и неписаното правило ще се потвърди.

Конзолната стълба на тази соц сграда е почти като моята.

Но си има парапет.

В съседна на обсерваторията сграда — разпадащ се ресторант също от соца, имаше друг вид стълба с конзолни стъпала, но с носеща греда по средата. Тя не вибрираше.

Въпреки лошото си състояние, стъпалата са много добре изпълнени.

***

Струва ли си да се правят такива стълби? Конструкторите ще кажат, че не, защото се правят трудно и в тях има само дизайн, нищо повече. Архитектите ще кажем, че си струва, защото придават “еди-какъв си характер на пространството”.

А какво ще кажат хора, които имат такава стълба вкъщи или в офиса?

И така, уважаеми читатели, този иначе скромен блог днес навършва 3 години. Та-ра-ра-рам!

Сигурно трябва да произнесем слово, да направим равносметка и с тиха гордост да отпием. Само ще отпием. И ще обобщим повърхностно, че през третата година мързелът ни лееко поомекна.

Какви ги вършихме през тази година?

Хванахме се за Захарна фабрика, сглобихме история в картинки, участвахме в изложба. Направихме 2 чат интервюта (ужасно ни беше страх), класирахме сградите на десетилетието, лаха ни кучета в снега, бяхме на предизборно мероприятие, питахме читателите ни разни неща, започнахме да чуруликаме в Twitter и да събираме фенове във Facebook. Разказвахме за соц блокове, ресторанти, хотели, архитектурни мероприятия. И в Лондон ходихме, и в циганската махала.

Надяваме се в края на четвъртата година блогът вече да може да се изправя на масата и да рецитира стихотворения пред гости.

Дотогава: наздраве! И да живей!

София нямала характер?

Вчера, в търсене на антикварни мебели, попаднах в едно подземие, пълно с мръсотия, боклуци и мебели от началото на ХХ век (и не само). Някои от предметите бяха в окаяно състояние, други бяха съвсем ок, а всички заедно създаваха чудна (чудата?) атмосфера на мястото.

Някои от креслата изглеждат като от къщата на Яблански.

Столовете са безброй. Идеална ще е трапезария с бяла минимъл маса и по един от всички тези столове. Има даже ретро детски играчки.

И сандъци като за чеизи с рисунки и дърворезби.

***

Този боклукчарник ми направи деня.

Наскоро сестра ми се премести срещу басейна Спартак. Първото нещо, което ми направи впечатление в апартамента, беше гледката на юг. О, не, не се виждаха полите на Витоша, бухнали в китна зеленина (пардон, покрити с пухкав бял сняг). Виждаше се прословутото море от сгради на Лозенец, заплашващо да залее като индонезийско цунами иначе уж високо разположената тераса.

Какво му е пък на Лозенец

Лозенец (особено частта между бул. Арсеналски и Японския хотел) вече и в ежедневниците е станал пример за лошо градоустройство и строителство в условията на свободен пазар и икономически бум. Строителство на ръба на ЗУТ и градоустройство на гърба на липсващия с години Общ план на София и несъществуващите подробни устройствени планове за кварталите (които да регламентират обща рамка на застрояване там).

Сега, оплаквания от сорта има много и все без полза. Въпросът е можеше ли гледката от терасата на сестра ми да бъде избегната и ако да, на каква цена? Може ли да се контролира качеството на архитектурата и общия облик на града? (Все пак да не забравяме, че живеем в пазарна демокрация и крайните ограничения са смешни и миришат на лош соц)

А има ли характер София?

Наскоро с останалите от WhATA си говорихме има ли София характер като град и ако да, как може(ше) да бъде запазен. Разговорът изяде много пилешки крилца, изпи доста вино и всъщност беше предизвикан от коментарите към поста за битовия ресторант на езерото Ариана. Ако трябва да сме честни, мнението си по този въпрос сменихме вече има-няма три пъти. И продължаваме.

Николай:
— Стига бе, какво е това “характер”? Не трябва да има такава... ммм... генерална концепция за “характера на града”. Примерно София да бъде с носталгичен дизайн от началото на 20-ти век... Характерът си става сам и е резултат от различни исторически наслагвания. Ню Йорк има характер, но е нямал концепция за характер. Амстердам също. Характерът е нещо, което идва само. И показва характера на обществото.

Анета:
— Да, ама това е възможно за истински космополитните градове, в които има достатъчно различни групи активни хора, които да оформят различни зони, все с характер. В София това е невъзможно да се случи, населението е малко. А групите са малобройни и не могат ефективно да въздействат на външния вид на града. Виж Париж, град с характер, ама без плана на Осман нямаше да е такъв. Не му е стихиен характера на Париж.

Николай:
— Е ок де, ама планът на Осман е градоустройствен план, а ние говорим за дизайн. Градоустройствен план и тук има... Това дали да има кичозни възрожденски заведения в Ариана е въпрос на стил някакъв. Определя го пазарът. И културата на обществото. И на собственика... Който би трябвало да се ръководи от пазара.

Анета:
— Е точно затова София ще си остане град без характер. Щото пазарът тук търси други неща. Масовият вкус не е като в алтернативния Ню Йорк или битническия Лондон. Ако не искаш тук да има кич, създаваш правила. Но внимателно. А не да определяш някакъв задължителен стил като в Банско — пълна катастрофа. Или като цветовете в Перник.

Дружно стигаме до извода, че характер от самосебе си най-лесно се изгражда в затворена общност — примерно циганската махала си има характер. После заговаряме за конкурса на общината. След това преминаваме през спор какво точно е “характер” — дали означава “еднообразност” на града, или “нещо уникално”.

Жана:
— По-скоро трябва да говорим не за характер, а за характерно. Примерно, когато чуеш Ню Йорк, ти изниква нещо в главата, когато чуеш Лондон — също.

Николай:
— Това не е ли резултат по-скоро на туристическa реклама?

Анета:
— А от София кое си струва да се рекламира в туристическа реклама?

Ицо:
— Ми да, то и липсата на характер е характер. Аз мисля, че София има характер — и в центъра, и в панелните квартали

Николай:
— Най-добре може да го прецени това един чужденец или човек от друг град. Питаш го какво е запомнил от София и ето — това е характера на града.

Ицо:
— Абе какъв характер, какъв конкурс за дизайн. То няма 5 метра с еднакви тротоари и бордюри. Как ще гледаш характерните неща като ти се отклонява вниманието с битови неуредици.

Минаваме през спор отново за дизайн правила и кой трябва да ги определя. И дали винаги в една историческа среда трябва да се имитират сградите от съответната историческа епоха.

Анета:
— Уф, не трябва да има общи правила. Отказвам се. Така се стига до смешни фалшификати.

След това обаче извеждаме едно всеобщо правило, което въодушевено наричаме “Постулат номер едно за характера на града”. После го поставяме под съмнение. След това го отричаме.

— Мда, не става постулатът.

— Ми...

***

В крайна сметка финалът остана отворен. Не успяхме да стигнем до “универсалното решение”, изядохме по една еклерова торта и се разотидохме. Обаче не сме се отказали.

Скоро приятели ми казаха, че за да чуя 100 каба гайди нямало нужда да ходя в Родопите — свирели и насред езерото Ариана в София. Аз пък си мислех, че там има гръцки рибен ресторант.

Следващият път, когато пътувах по „Евлоги Георгиев”, се загледах в сградата. В общи линии си е все същата, само че мазилката вместо бяла е жълтеникава.

Преди фасадата при входа беше с прилични дървени летви, а сега над вратата стърчи козирка с тикли (каменни плочи). Има и плет. Съвсем като на село, но насред езерото Ариана. Ресторантът се казва “Едно време”.

Преди

Входът на ресторанта, когато беше рибен, в гръцки стил.

Сега

Входът сега, с козирка, покрита с тикли.

Отвътре

Попаднах и на интересна PR статия за новия ресторант „Едно време” във вестник Монитор. От нея разбрах че:

Влизайки тук, наистина се връщаш поне век назад. Намираш себе си сред бъчвите, чановете, халищата, суджуците, които висят над главата ти.
Усещаш какво точно значи да си българин.
...
По цял свят хората са луди да усетят вкуса на гозбите от стари времена, да седнат сред автентични предмети, които са използвали хората, живели някога, но на поносими цени. Не говорим за механите от соц тип, където имитират някакви етно елементи и ти режат главата до кръста, за да се стряскаш и насън, когато ти се привиди стомна, гега или народна шевица.

Съдейки по горния текст, всичко в ресторант „Едно време” е автентично. Това сигурно се отнася за решетките на конвекторите и пожарните датчици по тавана, за плазмите по стените и аквариума, много характерни за селския бит.

Даже да показва чушки и домати, телевизорът не е част от интериора на старата бг къща.

Аквариумът също.

Или конвекторната решетка.

И отвън

Архитектурата на тази сграда не си струва да се коментира — нито преди, когато ресторантът беше рибен в гръцки стил, нито сега, когато са лепнали тикли над входа.

По интересен е фактът как това „емблематично място за софиянци”, се преобразява в стилове, кой от кой по-нехарактерни за езерото и София.

Но като се замисля, София е град без характер, така че критерии няма.

И както вече писахме, преди да се обяви конкурс за дизайн на “преместваеми обекти, рекламни и информационни елементи и за елементи на градското обзавеждане”, не трябва ли да има конкурс за цялостна идея как да изглежда града?

А че кръчмите в битов стил с народна музика или „модерни” чалга-клубове са най-печеливши, дори когато са на неудачни места и зле направени, не е тайна за никого. Но това е пo-скоро въпрос за психолози, не за архитекти.